Посетителите

31. Минеаполис

Ал Латроп, главният редактор, седеше начело на заседателната маса и потропваше разсеяно с молива си. „За какво ли сме се събрали?“ — чудеше се Кати. Бяха само тримата — тя, Джей и Джони. Джони трябваше да е тук, разбира се, но не и другите. Откакто работеше в „Трибюн“, не бяха я викали в заседателната зала. Тук се събираха редакторите, доста преди крайния срок, за да обсъждат материалите, с които разполагат, и да решават какво да правят с тях. Това се правеше обаче в края на деня, а сега бе още ранен следобед.

— Реших — каза Латроп, — че трябва да се съберем и да поговорим за това какви дългосрочни планове ще трябва да разработим за проследяването на историята с посетителите. Откакто започна, свършихме доста добра работа. Справихме се добре — добросъвестно и обективно. Смятам, че ще продължим да правим точно това. Но сега може би е време да започнем да мислим за евентуални нови измерения на въпроса. Джони, ти се занимаваш най-много с нея, откакто първият посетител се приземи в Лоун Пайн. Имаш ли някакви идеи какво да правим сега?

— Ал, много е възможно да е твърде рано да се опитваме да правим нещо повече от това да продължаваме да отразяваме фактите така, както можем — отвърна Гарисън. — Отначало си имахме работа с новост, която шокираше силно сама по себе си. Тогавашната ни грижа, разбира се, бе да не надхвърляме границите на фактологичното и обективно представяне. Самите новини, самото им отразяване имаше достатъчно въздействие. Според мен, а струва ми се и според всички останали, изглеждаше важно да не се обвързваме с каквито и да било материали, които биха могли да усилят въздействието. Всъщност нямаше нужда от това. Джей написа няколко общи статии, но не се ангажира със заключения, които да излизат извън онези, направени преди да се появят посетителите. Статиите му целяха само да информират читателите ни, колкото е възможно по-леко, за какви концепции става дума. Във всичко останало се придържахме единствено към отразяването на новините.

— Но сега — каза Латроп — публиката като цяло е свикнала с положението. Много хора може и да не го харесват, може да го намират доста сложно. Но почти всички разбират, че посетителите са тук и може да поостанат малко. Мисълта ми е, че сега може би е време да се заемем с някои анализи, да се поразровим малко по-дълбоко във възможните последствия…

— И да дадем на читателите си нещо, върху което да се замислят — прекъсна го Гарисън.

— Точно така. Да им подхвърлим няколко въпроса, над които да са замислят.

— Ал, това, което казваш, е съвършено логично — каза Гарисън. — Времето за това е настъпило, но все пак смятам, че е твърде рано. Този вид материали могат да се пуснат само след извънредно внимателно премисляне. Не можем да започнем неподготвени. Трябва да се сдобием с някаква информация или поне намек за някаква информация, преди да започнем да пишем подобни статии. Съгласен съм, че не е необходимо информацията да е толкова солидна, колкото бихме желали при представяне на фактическите новини, но все пак трябва да има нещо. Иначе може да загубим почва. Да се окажем в ужасна грешка.

— Нямах предвид да започнем незабавно. Не съм очаквал да излезете оттук и да започнете да пишете такива материали. Но наистина ми се струва, че трябва да го имаме предвид, да се подготвим умствено за този вид статии. В редакцията разполагаме с много хора, прекарали доста време в наблюдение на посетителите и в писане за тях. В умовете на някои от тези хора вече трябва да се е оформило нещо. Кати, ти и Джей сте може би най-запознати с историята от целия ни екип. Мислили ли сте нещо за положението? Като начало, Кати, какво е отношението ти към посетителите?

— Харесвам ги — отвърна Кати.

— Виж — продължи Латроп, — не очаквах точно това. Но карай нататък и ни разкажи защо ги харесваш.

— Поради една причина — отвърна тя. — Не се блъскат с нас. Тук-там са се случили някои неприятности, но не са ни причинили реални щети.

— В Лоун Пайн е бил убит човек.

— Той е бил нападателят. Стрелял е по посетителя. Оттогава никой не е бил наранен. Посетителите се оказаха разбрани хора.

— Хора ли, Кати?

— Разбира се, че са хора. Различни са от нас, но пак са си хора. Разумни същества са. Подозирам, че имат морал.

— Всичко това може и да е истина — каза Джей, — но моето впечатление е, че са арогантни. Не ни обръщат внимание. Те ни пренебрегват — не целенасочено, сякаш го правят нарочно, а сякаш искрено усещат, че не си струва да ни се обръща внимание. От време на време сякаш дори не ни забелязват.

Кати понечи да заговори, но се усети навреме. Само да можеше да им разкаже… Но не можеше. Не можеше да им каже за Джери, нито дори за ръкостискането, което бе преживяла, макар че да се мисли за това като за ръкостискане далеч не разкриваше истинската му същност. Беше нещо повече — по-лично и по-скоро израз на разбиране, отколкото просто ръкостискане.

— Искаш да кажеш нещо ли? — попита я Латроп.

Тя поклати глава.

— Само, че наистина мисля за тях като за хора. Иска ми се да можех да обясня защо, но не мога. Не съм в състояние да определя това, което наистина чувствам.

— Чудех се за едно нещо — каза Джей. — Тези неща трябва да идват от дълбокия космос. Изглежда съвсем очевидно, че ядат дървета, за да осигурят целулоза за храна на малките си. Възможно е дори да използват част от целулозата, за да се хранят и самите те. Не можем да сме сигурни. Но това, което искам да подчертая, е, че навярно не са от нашата слънчева система. На никоя друга планета в системата не биха могли да намерят дървета или каквото и да било друго, което да им осигури целулоза. А това означава, че трябва да са пристигнали от някоя друга слънчева система, навярно от планета, на която е имало целулоза. Ако това е вярно, трябва да са изминали няколко светлинни години, може би ужасно много светлинни години, защото не във всяка слънчева система има планета, която би могла да им осигури необходимата им целулоза. Такава планета, с много различия, разбира се, би била най-общо сходна със Земята и…

— Джей — попита Гарисън, — какво, по дяволите, искаш да кажеш в крайна сметка?

— Сигурно има много въпроси — отвърна Джей, — но този, който ме вълнува най-силно, е, че пътуването им може да е отнело адски много време. Физиците твърдят, ме нищо не е в състояние да се движи по-бързо от скоростта на светлината, а може би дори и само да я доближи. Това означава, че нашите посетители са пътували в продължение на много хиляди години преди да пристигнат на Земята.

— Трябва да са били отчаяни — каза Кати, — за да се впуснат в такова пътуване. Трябва да се е случило нещо, което да ги е подтикнало да се отправят в космоса, за да търсят друга планета, вероятно дори без да знаят дали някога ще я намерят. Но те са имали нужда от целулоза, за да нахранят бебетата си. Докато не са разполагали с целулоза, не са можели да имат малки. И расата им е щяла да изчезне.

— Очертаващ доста пълна картина — каза Латроп на Кати.

— Може и да е права — призна Джей. — Сценарият, който обрисува, е много близо до истината. Може да е трябвало да претърсят голям брой слънчеви системи, преди да открият такава, която да задоволява нуждите им. В такъв случай нашите посетители трябва да са изключително дълголетна раса.

— Говориш за обобщителни статии — каза Гарисън на Латроп. — Кати и Джей ти представиха един хипотетичен вариант. Какво ще кажеш да го развият и да го напишат?

Латроп сви рамене.

— Не мисля, че става. Прекалено теоретичен е. Няма солидна основа. Ще звучи като сензация.

— Съгласен съм — каза Гарисън. — Същото възражение е валидно за почти всичко, което може да се напише. Всичко би се основавало върху предположения. Не разполагаме с нищо солидно, върху което да основем какъвто и да било обобщителен материал. Най-доброто, което можем да направим, е да се придържаме към фактите. Ако се захванем с теоретизиране, ще открием, че нямаме с какво да докажем теориите. Не можем да се преструваме, че разбираме какво става, защото си имаме работа с форма на живот толкова различна от нас, че нямаме база за разбиране. Хипотезата на Кати, че тези неща търсят място, където да отгледат своите малки, е логична, що се отнася до нас, но дали е така от гледна точка на посетителите? Концепциите им могат да се отличават изцяло от нашите. Разумът и възгледите им, начинът им на живот, ако искаш, може да е в голямата си част неразбираем за нас.

— Може и да си прав — каза Латроп. — Но има едно нещо — не искам никой от нас да се задълбочава. В този случай просто не можем да си позволим да търсим сензации. Между другото Матюс от кореспондентското ни бюро ми каза тази сутрин, че във Вашингтон се носи слух за огнево изпитание срещу един от посетителите. Има ли някакви съобщения за това, някакъв намек в новините на кореспондентите?

Гарисън поклати глава.

— Матюс се обади само преди половин час. Въпросът е бил повдигнат на днешната пресконференция в Белия дом и Портър, шефът на пресслужбата, отрекъл да знае каквото и да било.

— Доколко можем да разчитаме на думите на Портър?

— Трудно е да се каже. Досега изглеждаше искрен. Проблемът е, че в Белия дом се вдига адски много врява — Портър настоява за пълно разкриване на всичко за посетителите, а други искат да се пази в тайна. Ако е имало огнево изпитание, склонен съм да мисля, че е дело на военните. Най-вероятно ще скрият резултатите. Портър сигурно ще трябва да отстъпи.

— Нещо друго?

— Ами, почти нищо. Само обичайните новини за посетителите. Преди няколко дни един от тях се появил във ферма в източна Айова, стигнал до прясно разорана нива, прелетял последователно над всички бразди, а после се приземил на съседното пасище. Прогонва всеки, който се опита да приближи до нивата. Изглежда, е наш стар познайник.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Стар познайник ли?

— Върху него е написан със зелена боя номер 101.

Кати рязко се изправи на стола си.

— Това е онзи, който се приземи пръв в Лоун Пайн — каза тя. — Един от федералните наблюдатели написа номера върху него. Бебетата са нейни.

— Нейни ли?

— Ами посетителят роди бебета, нали? Значи е „тя“. Как съм могла да пропусна тази история?

— Не съм я пускал във вестника — отвърна Гарисън. — Извадих я. Беше пълно. Но я запазих. Ще я пуснем довечера. Не знам как стана.

— Трябва да наблюдаваме подобни неща — каза Латроп. — Това е добър материал. Трябвало е да го отразим.

— Ал, случва се от време на време. Не много често. Но се случва. Просто се случва. Чудехме се дали Кати да не отиде в Айова и да проучи ситуацията. Посетителят може да я помни.

— Това е смешно — каза Латроп. — Нито един от тях не е обръщал внимание на човек.

— Откъде да знаем? — попита Гарисън. — Разбира се, никой от тях не се е обърнал да каже „здрасти“, но това не означава, че не забелязват хората. Кати беше в Лоун Пайн няколко дни и…

— И какво от това, ако старият 101 я помни? Не е възможно да го интервюираме. Изобщо няма начин да измъкнем от тях някаква информация.

— Знам — каза Гарисън. — Просто имам предчувствие. Струва ми се, че не е лоша идея.

— Добре. Давай. Ти ръководиш отдела за вътрешна информация. Щом имаш предчувствие…

Вратата се отвори и вътре се напъха Джим Голд.

— Джони — каза той, — Франк Нортън се обажда от Лоун Пайн. Стифи Грант току-що е открил един мъртъв.

— Един мъртъв ли?

— Един мъртъв посетител — отвърна Голд.