Посетителите

55. На борда на самолета, на път за Минеаполис

— Всички ги представят като чудовища — каза Кати на Джери. — Отвратителни чудовища, пристигнали от небето, за да ни направят пакост. Но аз знам, че не е така. Докоснах 101 — нямам предвид, че просто съм я докоснала по страната — докоснах се до вътрешността й, до нейния жив дух. Не беше просто докосване — това беше контакт. И когато разказах на президента, той се заинтересува. „Извънредно интересно“ — нали така каза. Но всъщност не беше заинтересован, нито пък някой от другите. Всички те могат да си мислят за скъпоценната си икономика. Естествено, искат да знаят дали има начин да разговарят с посетителите. Но единствената причина, поради която искат да разговарят с тях, е, за да им кажат да спрат с това, което правят.

— Трябва да разбереш положението на президента — рече й Джери. — Трябва да осъзнаеш с какво се сблъсква правителството…

— Хрумвало ли ти е някога, на теб или пък на някого другиго — попита тя, — че президентът може да греши, че всички ние можем да грешим? Че начинът ни на живот е погрешен и е бил такъв много, много отдавна?

— Ами естествено — отвърна Джери. — Всички ние, всеки един от нас. Всички допускаме грешки.

— Нямам предвид това — поясни Кати. — Не става дума за грешки в момента, а за това, че грешката ни датира от много отдавна. Навярно, ако можехме да се върнем достатъчно назад във времето, щяхме да сме в състояние да открием къде сме се отклонили в погрешна посока. Не познавам достатъчно историята дори само, за да предположа точно за кой период става дума, но някъде по дирята на времето сме завили неправилно, тръгнали сме по погрешен път и няма начин да се върнем назад. Само преди няколко седмици интервюирах група луди деца в университета, истински занесени чудаци, наричат себе си „Любовниците“. Казаха ми, че любовта е всичко, алфата и омегата, че нищо друго няма значение. Гледаха ме през големите си, кръгли, невинни очи с разголените си души, душите блестяха през очите им, и аз почувствах болка. В сърцето. Почувствах се разголена като техните души. Почувствах жалост към тях и в същото време им се ядосах. Върнах се, започнах да пиша материала и докато го пишех, се чувствах все по-зле, защото не бяха прави. Бяха далеч от отъпканата пътека, така далеч, че сякаш се бяха загубили безвъзвратно. Но може би и ние не сме по-прави от тях. Проблемът е, че дотолкова сме привикнали към погрешния си начин на живот, че го смятаме за правилен. Девизът „всичко е любов“ може да не е правилен, но същото се отнася и за „всичко е пари“. Казвам ти, Джери…

— Мислиш, че посетителите може да се опитват да ни върнат на правия път?

— Не, предполагам, че не. Всъщност никога не съм смятала така. Не биха могли да знаят какво при нас не е наред. Може би, ако знаеха, нямаше да ги е грижа, може би биха решили, че си е наша работа дали грешим. Самите те могат да грешат в това, което правят. Най-вероятно е така. Но това, което правят, погрешно или правилно, може да ни покаже къде грешим ние.

— Мисля — каза Джери, — че във всички случаи, при каквито и да било обстоятелства, вероятно е невъзможно да се определи какво е правилно и какво — не. Ние сме съвсем различни от посетителите. Те са дошли Бог знае откъде. Моделът им на поведение — все трябва да имат такъв модел — би трябвало да е различен от нашия. Когато се сблъскат две култури с различни модели, едната от тях или вероятно и двете загрубяват. И при най-добри намерения от двете страни нещата загрубяват.

— Бедните същества — рече Кати. — Дошли са толкова отдалеч. Сблъскали са се с толкова много неща. Проявили са огромна дързост. Би трябвало да сме техни приятели, а всичко ще завърши с омраза.

— За това не знам — каза Джери. — Може би само някои хора, хората, у които е властта — всякакъв вид власт, — ще ги намразят, защото им я отнемат. Но с новите коли и навярно с други неща, хората, огромната, безлика маса от хора ще танцува по улиците за тях.

— Но не за дълго — рече Кати. — Накрая и те ще ги намразят.