Посетителите

33. Минеаполис

Стаята го притискаше и това бе странно, защото никога по-рано не му се бе случвало. За пръв път, откакто живееше тук — вече две дълги години, — той осъзна колко е малка, колко е разхвърляно гола и бедна. Виждаше мръсотията по прозорците, следите от влага по стените.

Бутна листовете върху бюрото си настрани и се изправи, загледа се през прозореца. Навън играеха деца — една от онези безсмислени игри с тичане и викане, които не означаваха нищо за никой друг, с изключение на самите тях. Една старица се бореше с пълната си пазарска чанта и куцукаше по разбития тротоар. Някакво куче седеше пред площадката на порутената къща отсреща. До бордюра както винаги бе паркирана старата таратайка с очукана броня.

„По дяволите, какво става с мен?“ — запита се Джери Конклин. И още докато си задаваше въпроса, разбра.

Всичко това с посетителите. Беше го измъчвало от самото начало. Оттогава не бе същият. Тревогата го беше лишила от отдадеността му на науката, беше го терзала почти през цялото време. Не го оставяше на мира. Пречеше на работата върху дисертацията му, а тя беше важна. Просто трябваше да я напише.

Не щеше ли да е по-добре, ако се беше осмелил да разкаже всичко на съответните власти? Ако се бе освободил от тежестта му, приключил с въпроса — и да се върне към работата си? И все пак, без да знае защо, той не бе в състояние да го стори. Беше си казвал, че му пречи насмешката, която щеше да предизвика историята му, макар това вероятно да не бе единствената причина. Макар че не можеше да си представи каква друга причина би могъл да има. Беше смятал, че като разкаже на Бар, всичко ще се оправи, но не стана така. Въпреки факта, че го беше изслушал, без да му се присмее, екзобиологът изобщо не му помогна. Самият разказ, дори при тези обстоятелства, не бе имал пречистващата терапия на изповедта.

А сега той просто не можеше да го разкаже. Да го направи сега, толкова дълго след случката, означаваше да го смеси с историите на всички глупаци, които разказваха, че били взети от посетителите. Да го направи сега означаваше да се нареди сред всички побъркани, появили се с идването на посетителите. И ако преди бе само трудно да разкаже историята си, сега беше невъзможно.

Макар че най-вероятно щеше да се наложи. В един момент хората, които бяха откарали колата му, щяха да открият номера й или номера на двигателя и щяха да я свържат с него. Дори навярно вече ги бяха открили. Не беше направил нищо за колата, а може би трябваше да го стори, но не бе в състояние да се реши. Трябваше да съобщи за унищожаването й в застрахователната компания, но какво би могъл да им каже? По едно време беше решил да съобщи, че е открадната, но не се бе поддал на този импулс. Ако го бе направил, навярно щеше да изпадне в по-големи неприятности, отколкото имаше сега.

Той се отдръпна от прозореца и се върна зад бюрото. Седна и придърпа листовете пред себе си. Независимо от всичко трябваше да свърши някаква работа този следобед. Кати щеше да го вземе към шест и щяха да излязат някъде да вечерят.

Кати! Какво, по дяволите, щеше да прави без нея? Именно нейната сила и твърдост, нейната любяща загриженост му бяха помогнали да издържи през последните няколко дни.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Джери, съжалявам — каза Кати. — Не можем да се срещнем довечера. Заминавам извън града. Отново в Лоун Пайн.

— О, по дяволите! — възкликна Джери. — Стоях и те чаках, и разчитах да те видя. Какво има пак?

— Открили са мъртъв посетител. От Вашингтон сигурно ще пратят хора. Трябва да имаме човек там и Джони избра мен.

— Мъртъв посетител ли? Какво е станало?

— Никой не знае. Просто е бил открит мъртъв. Стифи Грант го е открил. Спомняш си Стифи? Запознах ви.

— Да, помня го. Кажи ми, откъде би могъл Стифи да разбере дали посетителят е мъртъв, или не?

— Бил е студен — отвърна тя. — Вече не е бил топъл, а студен. И не е летял. Бил е отпуснат върху земята.

— И сега те ще се заровят в това нещо и ще му направят дисекция, за да разберат как функционира.

— Предполагам, че идеята е такава — отвърна Кати.

— Звучи ми отвратително.

— На мен също, но е логично.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам. След ден-два. Ще се видим тогава.

— Надявах се да те видя довечера.

— И аз. Джери, ужасно съжалявам. Толкова ми е мъчно…

— Е, добре, имаш да вършиш работа. Аз също — дисертацията. Ще поработя върху нея.

— Джери, има още нещо. Открили са стария 101.

— 101 ли?

— Да, не помниш ли? Разказах ти. Как един от онези хора от Вашингтон написа 101 със зелена боя върху първия приземил се посетител.

— Да, наистина ми разказа. Значи са го открили? Къде е той?

— В някаква ферма близо до едно градче в Айова. Дейвис Корнърс. Фермерът смята, че е засаждал нещо в нивата и сега го пази. Когато приближил до полето, посетителят го прогонил.

— Какво може да е засадил?

— Може би нищо. Просто фермерът смята така. Джони щеше да ме праща там, но после се появи онази работа в Лоун Пайн.

— Защо е щял да те праща там? Какво можеш да направиш?

— Беше просто едно от предчувствията на Джони. Той работи по предчувствия, така ръководи отдела за вътрешна информация. Някои от предчувствията му са добри и си струват. Журналистическа интуиция. Всъщност то си е предчувствие. Вече трябва да тръгвам. Самолетът ме чака, а Чет стои тук и пристъпва от крак на крак.

— Ще ми липсваш, Кати.

— И ти ще ми липсваш. Поработи здраво, докато ме няма.

— Ще се опитам. Благодаря ти, че се обади, Кати.

Той затвори слушалката и се отпусна разсеяно на бюрото. Стаята отново започна да го притиска. Виждаше мръсните прозорци, следите от влага по стените…

Старият 101. Да охранява една нива някъде в Айова. И защо там? В Айова нямаше дървета или поне почти нямаше. Съвсем различно от дърветата в Минесота. Според фермера посетителят засадил или посял нещо в нивата. А какво би могъл да засади? Джери поклати озадачено глава. Фермерът бе сгрешил нещо.

Стана от бюрото и започна да обикаля из стаята. Отново си припомни — със сила, която го ужаси, — онези няколко часа (или няколко минути?), прекарани във вътрешността на нещото, което беше 101. Отново видя светещите дискове, бледосинята светлина, странните блещукания. Там имаше нещо, което щеше да разбере, някакъв факт или факти, които може би щеше да успее да осъзнае, стига само да бе останал малко по-дълго.

Да беше останал малко по-дълго, да беше поговорил отново с него — и Джери спря, като проклинаше глупостта си. Защото изобщо не бе разговарял с него, не бе разговарял истински с него. Само беше получил впечатления, усещането за дом и чувството за дървета. А тези усещания, горчиво си каза той, може изобщо да не са идвали от 101. Може би бяха дошли от някакви неочаквани отклонения в собствения му ум.

Той се върна при бюрото си, отново седна и за кой ли път придърпа листовете пред себе си и взе писалката. Но не можеше да работи. Буквите, които изписваше, вече не бяха букви, а странни, чужди завъртулки. Той се втренчи в тях, опитвайки се да ги разбере, сепнат от факта, че не е в състояние да го направи, ядосан и объркан.

Може би отговорът бе там, в онази ферма в Айова. Но това бе истинско безумие! Можеше да отиде в Айова, във фермата, и 101 щеше да го прогони, както беше прогонил и фермера. Беше просто чиста фантазия и той го знаеше, но това не променяше нищо. Фантазията си оставаше упорито. Импулсът се превърна в увереност — той трябваше да отиде в Айова. Макар да нямаше представа какво ще прави там.

Той пак се изправи и закрачи из стаята. Бореше се със себе си. Една мисъл го преследваше непрекъснато. Трябваше му отговор и това беше единственият начин, който успя да измисли, за да го намери. Можеше и да не излезе нищо, но не можеше да го подмине. Трябваше да използва възможността. Трябваше да заложи на предчувствието си. Джони Гарисън залагал на предчувствия — нали така каза Кати, и понякога предчувствията му наистина си стрували.

Той води борба със себе си почти цял следобед. Мисълта не изчезна. Трябваше да отиде в Айова. Трябваше да отиде в Айова, а дори нямаше кола. Но Чарли щеше да му даде колата си. Ако го помолеше, Чарли щеше да му я заеме.

Изтощен и потен, Джери вдигна слушалката и набра номера на Чарли.