Посетителите

5. Лоун Пайн

Рибата беше изчезнала. Заекът беше подскокнал в тъмнината и сега подскачаше назад. Подскачаше бавно и целенасочено с потрепващо носле — един много озадачен заек, каза си Джери. Навярно се чудеше в какъв ли пущинак е попаднал. Миещото мече ровеше с лапи и душеше пода. Водният плъх се бе скрил.

Джери беше поразгледал предпазливо наоколо, но без да се отдалечава много, за да не загуби ориентация за мястото, където бе оставен след вмъкването му тук. Не откри нищо. При приближаването му към някои от странните форми, които бе забелязал на мигащата светлина, те се отдръпваха и се скриваха в пода. Беше проучил кръглите петна, които отначало помисли за очи. Когато ги видя за пръв път, реши, че са разположени по стените, но после откри, че висят във въздуха. Можеше да прокара длан през тях и когато го стори, като че ли не им оказа никакво въздействие. Те си останаха кръгли светлинки и продължиха да го наблюдават. Когато ги докосна, не почувства нищо. Не бяха нито горещи, нито студени и не предизвикваха никакво усещане.

Мигането все още продължаваше, не се променяше и бледосинята светлина. Струваше му се, че сега вижда малко по-добре отпреди, навярно защото очите му бяха привикнали към бледата светлина.

На няколко пъти се бе опитал да говори със странното присъствие, което усещаше, но не получи отговор — дори и най-бегъл намек, че го чуват. Освен чувството, че го наблюдават, нямаше никакъв знак, че някой осъзнава съществуването му. Нямаше чувството, че въображаемият наблюдател е настроен по някакъв начин враждебно или злонамерено. Може би бе предпазлив, но това беше всичко. Продължаваше да усеща чуждата миризма, но някак си бе привикнал към нея и вече почти не й обръщаше внимание.

Ужасът и страхът му бяха изчезнали. На тяхно място се появиха фаталистична вцепененост и почуда, че е възможно да се случи подобно нещо. Как се бе оказал така разположен във времето и пространството, питаше се той, че да го сполети толкова невероятна история? От време на време си спомняше за Кати и за концерта, но това беше нещо, което не можеше да се поправи… а после тази мисъл биваше измествана от вълнението за настоящото му положение.

Струваше му се, че от време на време долавя движение в нещото, в което бе впримчен. На няколко пъти усети накланяне и друсане, сякаш се извършваше рязко движение. Но не можеше да е сигурен. Може пък да е някакъв спазъм, каза си той, или биологично настройване на организма.

„И точно това е въпросът — помисли си Джери. — Живо ли е това нещо?“ Нямаше на какво да се опре в разсъжденията си, нямаше никакъв признак, който да показва, че е живо — от времето на падането му от небето, та дори и в момента. По-скоро беше машина, предварително програмирана, компютризирана машина, способна да реагира адекватно на възникващите ситуации. Но той имаше усещането за биологичност — поради някаква неизвестна причина чувстваше, че е живо.

Макар и да нямаше доказателства, той все повече и повече се убеждаваше, че то е биологично същество — един функциониращ разум, който го наблюдава. Посетител от звездите, който веднага след приземяването си се бе заел да проучи местния живот на планетата и беше грабнал самия него, една риба, един заек, едно миещо мече и един воден плъх. От тях петимата, той бе сигурен в това, можеше да се извлече някаква основна информация, а може би дори да се разберат принципите, на чиято основа се беше развил животът тук.

„Нещото е живо — каза си той. — Тази огромна черна кутия е живо същество.“ И още докато се чудеше защо е толкова убеден, внезапно разбра — сякаш някакъв глас му го беше подсказал, сякаш в мозъка му бе проблеснала някаква особена искрица разум. „Прилича на дърво“ — помисли си той. Усещаше у него същия живот, който откриваше и у дърветата. А това беше смешно, тъй като то нямаше нищо общо с дърветата. Но тази мисъл остана в главата му: нещото, в което се намираше, приличаше на дърво.

Той се опита да изхвърли тази представа от главата си, защото това си беше меко казано тъпа представа. Но тя продължи да му се натрапва, отказвайки да бъде прогонена, и в този момент от нищото изскочи нова идея, за да се свърже с представата за дървото — неканената мисъл за дом. Но той не знаеше какво може да означава тя. Дали пък не означаваше, че това място му е дом? Той се възпротиви на тази мисъл, защото нещото определено не беше дом. То беше толкова далече от дом, колкото и всяко друго място, което можеше да си представи.

Как му бе дошла наум тази идея? Дали живият чужденец — ако нещото наистина бе жив чужденец — не се опитваше да общува с него, като поражда предположения в ума му, опитвайки се да прехвърли мост над пропастта между техните два разума? Ако беше така, а той не можеше да повярва в това, какво ли искаше да каже чужденецът? Каква можеше да е връзката между дървото и дома? Какъв смисъл трябваше да извлече от двете представи?

Докато си задаваше тези въпроси, той осъзна, че все повече започва да възприема предположението, че голямата черна кутия е посетител от далечния космос и че е не само жива, но и разумна.

Почвата за подобна мисъл беше добре подготвена. От години се говореше и пишеше за това, че някой ден от далечния космос на Земята ще пристигне извънземен разум, за това какви биха могли да бъдат последствията и как би реагирала широката необразована публика. Идеята не бе нова и от години беше улегнала в общественото съзнание.

Заекът се приближи с подскачане към него. Свит към пода, той протегна врат и подуши обувките му. Миещото мече се отдалечаваше бавно. Водният плъх все още не се виждаше.

„Мънички братя — помисли си Джери. — Тези създания са мои мънички братя и всички сме събрани тук като обитатели на онова, което чужденецът смята за чужда планета, за да бъдем изследвани от него.“

Нещо се обви около гърдите му, вдигна го и го запрати към стената. Но той не се удари в нея. В стената се отвори процеп и Джери излетя през него.

Падаше. В тъмнината не виждаше почти нищо, но успя да различи под себе си някакви сенки и вдигна ръце, за да предпази лицето си. Стовари се върху едно дърво и жилавите клони забавиха падането му. Той отчаяно протегна едната си ръка — с другата продължаваше да пази лицето си. Стискайки сляпо, успя да вкопчи пръсти в един клон. Клонът се огъна под тежестта му и забави падането. Джери заопипва с другата си ръка и пръстите му откриха по-голям клон, достатъчно здрав, за да го спре.

Увисна за миг на дървото, приветствайки острия, уханен мирис на бор в ноздрите си. Лъхаше лек ветрец и единственото, което се чуваше наоколо, бе шепотът на иглолистната гора.

Висеше на дървото благодарен — преизпълнен с развълнувана благодарност, че е избягал от вътрешността на онова чуждо нещо. Макар че когато помисли отново, осъзна, че „избягал“ не е най-точната дума. Беше изхвърлен. Те или то, или каквото и да беше нещото, бе взело всичко, което му трябваше от него, и го бе изхвърлило навън. Както навярно преди това бе изхвърлило рибата, а малко по-късно щеше да изхвърли заека, мечето и плъха.

Очите му вече се бяха адаптирали донякъде към тъмнината и той предпазливо се прехвърли от клона към ствола на дървото. Достигна го и го прегърна с ръце и крака, давайки си миг отдих. Клоните бяха гъсти и не можеше да види земята, а нямаше ни най-малка представа на какво разстояние от нея се намира. Не много високо, каза си той, защото нещото надали го бе изхвърлило от повече от десетина метра височина, а той беше падал известно време преди дървото да го спре.

Джери започна да се спуска бавно по дървото. Не беше лесно, особено в тъмнината, защото от ствола растяха много клони и трябваше да маневрира, за да ги избягва. Дървото не беше много дебело и високо — дънерът му не бе повече от петдесет сантиметра, макар че със спускането надолу ставаше по-дебел.

Внезапно краката му докоснаха земята и коленете му се превиха. Джери предпазливо опипа с един крак, за да се увери, че наистина е стъпил на земята, после удовлетворен пусна ствола и се провря през ниските приведени клони.

Застана до дървото и се огледа втренчено наоколо, но мракът бе толкова гъст, че не успя да види почти нищо. Прецени, че е на известно разстояние от пътя, по който бе карал преди да паркира колата си, а после с удивление и малко страх откри, че е загубил всякаква ориентация.

Тръгна напосоки с надеждата да открие място, където дърветата не растат толкова нагъсто, за да може да вижда по-добре, но успя да направи само няколко крачки и се заплете в друго дърво. Опита в нова посока и се повтори същото. Джери се приведе към земята и се втренчи нагоре с надеждата да забележи тъмните очертания на нещото, което бе пристигнало от небето, но не успя.

Застана неподвижно и си каза, че сигурно ще може да види светлините на Лоун Пайн, но не успя да забележи нито една светлинка. Опита се да открие някое познато съзвездие на небето, но там нямаше звезди — или бе облачно, или гората бе прекалено гъста.

За Бога! Беше се озовал тук, загубен сред гората на не повече от километър и половина от градчето — малко градче, разбира се, но все пак градче.

Естествено, можеше да прекара нощта тук, докато не разсъмнеше, но въздухът вече бе леден и до сутринта щеше да стане още по-студен. Можеше да запали огън, каза си той, но после се сети, че няма кибрит. Не пушеше, затова никога не носеше кибрит. А и спускащият се студ не беше единственият проблем. Колкото бе възможно по-бързо трябваше някак си да намери телефон. Кати сигурно беше бясна. Щеше да му се наложи да й обясни какво го е сполетяло.

Спомни си един съвет за изгубил се човек — върви надолу. Вървейки надолу, човек може да стигне до вода и като продължи по течението й, рано или късно да открие хора. Ако тръгнеше надолу, щеше да стигне до реката. А като продължеше по брега й, щеше да излезе на пътя. А можеше да се опита и да пресече реката, което евентуално би го отдалечило доста от Лоун Пайн. Но тази възможност не бе особено привлекателна, защото той не познаваше реката, а пресичането й можеше да е опасно. Можеше да е дълбока или да има силно течение.

Или навярно би могъл да открие нещото, което бе паднало от небето. Ако успееше, обръщайки се наляво щеше да намери пътя към моста. Но дори и в този случай нямаше да може да пресече реката, защото мостът беше разрушен. А и нещото можеше все още да е проснато напреки на реката — беше му се сторило, че го усеща да се движи, но не можеше да е сигурен в това.

То надали беше много далеч. Беше изхвърлен от него и едва ли се бе отдалечил особено, когато падна върху дървото. Бе сигурен, че се е отдалечил на не повече от десетина метра.

Джери тръгна или поне се опита да тръгне. Не стигна доникъде. Блъскаше се в дърветата, оплиташе се в храстите, спъваше се в паднали дънери. Не успяваше да направи и няколко крачки, бе невъзможно да върви по права линия. Той се обърка — нямаше представа къде се намира.

Изтощен от усилието, Джери се облегна на ствола на едно дърво, чиито приведени клони почти докосваха земята. За Бога, изглеждаше невъзможно да се загуби така, дори в мрака.

След кратка почивка се изправи и продължи да се лута сляпо. От време на време се питаше защо просто не се откаже и не дочака зазоряването. Но не можеше да се убеди да го стори. Всяко следващо усилие можеше да има успех. Можеше да открие посетителя от космоса, пътя или нещо друго, което да му подскаже къде се намира.

Най-накрая откри пътека. Не очакваше да открие пътека, но все пак беше по-добре, отколкото нищо и той реши да тръгне по нея. Сигурно щеше да го изведе някъде, стига да можеше да я следва.

Всъщност не я видя. Откри я, като се препъна в нещо и падна по очи върху нея. Беше сравнително чиста откъм препятствия и той опипа с ръце земята, проследявайки тясната, едва оформена пътека. От двете й страни растяха гъсти дървета и храсти.

Имаше само един начин да тръгне по нея — на четири крака, опипвайки пътя с ръце. И така, напълно загубил ориентация, без да знае къде е и къде отива, той залази по пътеката на четири крака.