Посетителите

19. Лоун Пайн

— Много са милинки — каза Кати.

— Не виждам нищо мило в тях — отвърна Чет. — Те са просто малки черни продълговати кутии, които подскачат насам-натам.

Наистина подскачаха от бала на бала и ги поглъщаха една след друга, като го правеха последователно и прецизно, до последното късче целулоза. Нито се боричкаха, нито се надпреварваха — бяха добре възпитани. Ако едно от бебетата бе започнало да яде някоя бала, друго не се опитваше да му пречи, а си намираше нова. Вече бяха изяли доста, но имаше още много. Лакомите малчугани сякаш изобщо не ги бяха започвали. Около двукилометрова пътека бали се бе разпростряла по просеката сред гората, а в началото й възрастният посетител продължаваше да си проправя път напред, като непрекъснато изхвърляше нови бали.

— Струва ми се — каза Кати, — че са започнали да растат. Възможно ли е? Изглеждат ми по-големи, отколкото преди около час.

— Ами! — отвърна Чет. — Нали ядоха само няколко часа.

— И на мен ми се струва, че растат — каза Куин, журналистът от „Ню Йорк Таймс“. — Предполагам, че е възможно. Метаболичната им система може да е изключително ефикасна. Много по-ефикасна, отколкото на което и да било живо същество на Земята.

— Ако наистина растат — каза Кати, — няма да минат няколко дни и самите те ще започнат да секат дървета и да извличат целулоза.

— Е, тогава край на резервата — обади се Нортън.

— Рано или късно — рече Куин — лесничеите ще трябва да решат как да се справят с проблема. В момента това нещо е наш гост, нали така, но докога бихме могли да търпим гост, който изяжда всичко?

— Или пък гост, който ражда цяло котило малки върху пода на гостната ти — каза Нортън.

— Проблемът е — рече Чет, — какво може да се направи по въпроса. Не можеш просто да натириш това нещо от гората, както би натирил прасе от картофена нива.

— Независимо от всичко, което говорите — намеси се Кати, — аз мисля, че тези малки неща са мили. Толкова бързат и са толкова гладни.

Тя се опита отново, както неуспешно се бе опитвала и преди, да открие онова, на което беше помогнала да се изправи. Но, изглежда, нямаше начин да ги различи едно от друго. Бяха съвсем еднакви.

И тя си припомни онзи момент, когато беше помогнала на малчугана да се изправи и беше протегнала ръка да потупа майката. Все още усещаше нежното потръпване на повърхността й, а после и нагъването й в едва доловима прегръдка. „Не мога да повярвам — ожесточено си каза тя, — че може да има някакво особено зло в едно създание, което отвръща по този начин.“ Но какво ли означаваше реакцията му? Жест на признание? Знак на благодарност за оказаната услуга? Приятелско отношение на една форма на живот към друга? Или извинение, че е навлякло неприятности на друго разумно същество?

Ех, да можеше да спомене това в материала, който щеше да предаде по телефона в „Трибюн“ след два часа! Но нямаше начин да го направи. Дори Джони да не го изхвърлеше още отначало, отвратителните редактори нямаше да го пуснат. Щеше да се окачестви като лична интерпретация на репортера. Беше нещо, което не можеше нито да се докаже, нито да се документира. Как би могло да се документира едно ръкостискане с извънземен?

— Момчета, успяхте ли да измъкнете нещо от правителствените наблюдатели? — попита Нортън.

— Нищо особено — отвърна Куин. — Измерили са температурата на посетителя или поне температурата на повърхността му. Може да са търсили пулса му, а аз подозирам, че са го направили, макар че няма да си признаят. Знаят, че не е от метал, но не са успели да разберат какво представлява. Няма нито вериги, нито колела, с които да се движи. Просто се носи на няколко сантиметра над земята. Сякаш не обръща никакво внимание на земното привличане. Един от наблюдателите подметна, че е възможно да знае как да контролира и използва гравитацията, а неговите колеги направо щяха да го разкъсат заради необмисленото му мърморене. И това е като че ли всичко, което знаят.

— Не съм сигурен, че изобщо ще научат нещо повече — каза Чет. — Не знам откъде бих започнал, за да открия нещо повече.

— Имат си начини — отвърна му Куин. — Ще открият и други неща, но сигурно не всичко, което трябва да разберем. Може да си имаме работа с нещо отвъд нашите познания. Може да се наложи да променим част от мисленето си, за да го разберем.

Настъпи тишина — относителна тишина. Стърженето и хрущенето от сдъвкваните от посетителя дървета беше замлъкнало. И се донесоха звуците, които досега бяха заглушавани от шума на падащите дървета — далечното цвъртене и чуруликане на птици, вятърът, който виеше сред боровете, бълбукането и клокоченето на реката.

Журналистите и фотографите, застанали на разчистената просека, се огледаха. За миг не се случи нищо. „Може би — каза си Кати, — само си почива за малко. Но защо ли ще си почива тъкмо сега?“ Откакто беше започнал странната си жътва на дървета, посетителят не бе спирал да си почива, а бе напредвал непрекъснато и бе удължавал просеката.

Посетителят започна да се издига толкова бавно, че отначало движението му беше почти недоловимо, а после набра скорост, издигна се над боровете и повися там за миг — и не издаваше нито звук. Нямаше рев на двигатели, нито шум от задвижващи механизми. Нямаше пламък, нито дим, нито признак за използване на каквото и да било задвижващо устройство. Просто се понесе нагоре и увисна над дърветата — висеше толкова тихо, колкото се бе и издигнал. На светлината на залязващото слънце написаният отстрани със зелена боя номер 101 рязко контрастираше с чернотата му.

Толкова бавно, че сякаш просто се носеше по вятъра, той започна да се движи на изток и нагоре. Набра скорост, зави от изток на юг и започна да се смалява.

„Значи си заминава — помисли си Кати. — Напуска ни. Дойде и постоя малко. Направи храна за бебетата си и сега е отново на път, постигнал целта си и изпълнил функцията си.“

Тя стоеше и го гледаше докато не се превърна в малка точица в небето и не изчезна. Мислите й се върнаха към разчистената просека, където беше застанала. Гората изглеждаше някак си по-самотна, сякаш си бе тръгнал скъп приятел.

Малчуганите, останали след него, все още продължаваха да се щурат насам-натам и лакомо да се нахвърлят върху балите целулоза. Един от наблюдателите съсредоточено ги номерираше с боя, но този път червена, а не зелена.