Посетителите

16. Лоун Пайн

Стифи Грант влезе, тътрузейки крака, в кафене „Пайн“ и се намести на едно от столчетата на бара. При звука от затръшването на входната врата Сали излезе изотзад.

— Работиш ли сутрин? — попита Стифи. — Мислех, че сутрин работи Джуди.

— Джуди е настинала — отвърна Сали. — Замествам я.

Освен тях двамата нямаше жив човек.

— Защо е празно? — попита Стифи. — Толкова народ е надошъл, пък…

— Спят до късно — отвърна Сали. — Онези, които са тук. А мнозина са отседнали в Бемиджи, пътуват насам и обратно. Тук няма място за тях.

— Онези две приятелчета от „Трибюн“ тук — каза Стифи. — Фотографът и журналистката.

— Те пристигнаха рано, докато в мотела още имаше стаи.

— Чудесни са — каза Стифи. — Много са готини. Момичето ми даде пет долара, само за да вися на телефона и да не затварям, за да не може никой друг да заеме линията. Вчера фотографът ми бутна една бутилка да продължавам да наблюдавам какво става оттатък реката, та да може да поспи малко. Трябваше да изтичам и да го събудя, ако стане нещо. Но нямаше нищо. Страхотно уиски. Не като твоите евтини боклуци.

— Наистина са чудесни — каза Сали. — Дават добър бакшиш. Наш’те хора изобщо не дават бакшиш.

— Обаче не са научили много — рече Стифи. — То май няма какво да научиш за онова нещо. Хората от Вашингтон се трепят от работа, но не са стигнали доникъде. Вчера говорих с един. Ровеше из боклука, дето го изхвърля онова нещо — белите бали де. Беше много доволен, ама според мен не е открил нищо особено. Каза, че не откривал никакви борови семенца или почти никакви. Шишарките са разчупени и семенцата са изчезнали. Каза, че било неестествено. Май мисли, че онова нещо събира семената и си ги пази. Казах му, че може ги яде — нали катеричките ги ядат. Но той поклати глава. Май не мислеше така.

— Какво да ти дам, Стифи?

— Дай някоя питка.

— С наденица или с бекон?

— Ами! Много скъпо ги даваш. Нямам толкова пари. Само питки. С много сос. Много обичам сос.

— Сосът е в каничката. Сипи си колкото искаш.

— Добре. И с много масло. С повече масло де. Ама няма да им вдигаш цената заради маслото.

Сали влезе в кухнята, за да изпълни поръчката, после се върна и попита:

— Колко навътре е навлязъл посетителят? От доста време не съм го виждала.

— Има-няма два километра. Движи се право напред, ден и нощ. Изплюва онези бели бали през няколко минути. Като балировачка. И защо ли го прави? Глупаво е. Честно ти казвам, глупаво е.

— Може да си има причина.

— Може, ама не я откривам. И откъде-накъде ще избере нас?

— Трябвало е да се приземи някъде. Просто се е случило да е при нас. Ако е търсело дървета, избрало е добро място.

— Мен ако питаш, лесничеите не са очаровани от него — каза Стифи. — Треперят над всяко дърво. Пък то дървото си е дърво.

— Това е праисторическа необитаема зона — отвърна Сали.

— Знам бе — каза Стифи. — Страшна глупост.