Посетителите

28. Някъде в Юта

Сержантът каза на полковника:

— Ако тези пикливи учени не настроят камерите и другите си тъпи инструменти по свой вкус по-бързо, слънцето ще залезе и ще трябва да отложим тази работа.

— Искат всичко да е наред — отвърна полковникът. — Трябва да стане още от първия път. Не искаме да се налага втори опит. Може и да не мислиш така, сержант, но тази мисия е от възможно най-висш приоритет. Заповедта е направо от Вашингтон и не можем да си позволим да се провалим.

— Но, за Бога, сър, те гледат онези камери, после през тях, а после пак ги гледат. Правят го от часове. Като сбирщина стари моми, казвам ви. Направиха с тебешир знак върху задния край на посетителя и насочиха пушката натам. Видях го с очите си и знам накъде е насочена. Посетителят не се е помръднал и тя още сочи натам. И още нещо — защо, за Бога, им е тази пушка? Защо не с нещо по-тежко? Не можеш да направиш много на такава голяма маса с трийсеткалибров куршум. Само ще го погъделичка.

— Честно казано, сержант — каза полковникът, — и аз се чудя. Но така пише в заповедите. А те са съвсем конкретни — с трийсеткалиброва пушка от сто метра. Това и нищо друго. Трябва да е с трийсеткалиброва пушка от сто метра, а камерите и другите инструменти трябва да са разположени така, както наредят тези господа…

Полковникът млъкна по средата на изречението, защото един от учените, които си играеха с камерите, се насочи към тях.

— Полковник — каза ученият, — можете да започвате със стрелбата. Преди да стреляте обаче, трябва да сте сигурни, че хората ви са отдалечени най-малко на двеста метра. Подозираме, че обратният изстрел може да е доста мощен.

— Надявам се — каза сержантът, — че електронното приспособление, което монтирахте, ще задейства изстрела.

— Сигурен съм в това — спокойно отвърна ученият.

— А сега, сержант — остро каза полковникът, — вземи да преместиш хората. И да свършваме с това колкото е възможно по-скоро.

Сержантът се отдалечи и започна да крещи нарежданията си.

Ученият попита техника:

— Готови ли са камерите?

— Ще започнат да заснемат със сигнала, който задейства пушката — отвърна техникът. — Заредени са с адски много лента. Но ще я глътнат цялата.

— Полковник — каза ученият, — време е да се изнесем с останалите.

Посетителят стоеше така, както си беше стоял в продължение на часове, неподвижен, насред пясъчната пустош. Кръстът, нарисуван с тебешир, се белееше на черната му стена.

— Това, което ме удивлява, и то адски — каза полковникът, — е как си стои там през цялото време, докато ние се мотаехме наоколо и се подготвяхме за стрелбата. Не знае ли, че сме тук?

— Сигурен съм, че знае — отвърна ученият. — Струва ми се, че просто не му пука. Подозирам, че ни презира.

Накрая ученият се спря и се обърна кръгом. Същото стори и полковникът.

— Сержант — извика той, — разчистен ли е районът?

— Съвсем чист е, сър — кресна в отговор сержантът.

После кимна към мъжа от Вашингтон, който вдигна малкото устройство в ръката си и го натисна с палец.

Пушката гръмна и посетителят гръмна в отговор с поток яростна енергия, която погълна монтираното оръжие. Полковникът вдигна ръка, за да защити очите си от яркия взрив. Когато я свали, видя, че пушката и триногата, на която беше монтирана, са се превърнали в нажежена, блестяща белота. А после бавно започнаха да се свличат на земята. Съседните храсти пламнаха и се превърнаха в пепел.

Полковникът погледна към посетителя. Той все още бе там, където си беше стоял, сякаш нищо не се беше случило, но белият тебеширен знак бе изчезнал.