Посетителите

15. Вашингтон

Портър беше навлякъл пижамата си и се приготвяше да си ляга, когато телефонът иззвъня. Той погледна часовника на нощното си шкафче — беше почти два часът.

— Обажда се Джак — каза гласът от другия край на линията. — Джак Кларк. Заспал ли беше?

— След някоя и друга минута вече щях да съм.

— Дейв, струва ми се, че е важно. Можеш ли да дойдеш в Белия дом? Да се срещнеш с нас в твоя кабинет.

— С кои „вас“?

— С мен, шефа на НАСА, научния съветник и Уайтсайд.

— Без президента?

— Той спи. Не искаме да го будим. Има някои неща, за които трябва да поговорим.

— Като например?

— Телефонът ти не е обезопасен срещу подслушване. Не мога да ти кажа. Повтарям, важно е.

— Ще бъда при вас след десет-петнайсет минути.

— Знаеш ли, може би трябва да извикам и шефа на персонала на Белия дом. Имаш ли някакви възражения?

— Хамънд ли? Не, разбира се. Извикай го на всяка цена.

— Добре тогава. Ще те чакаме.

Портър затвори. Какво, по дяволите, имаше пък сега? Кларк беше възбуден и притеснен — можеше да се усети по гласа му. Навярно никой друг не би могъл да разбере, но той беше разбрал. Познаваше Джак Кларк от отдавна.

Погледна още един път към леглото. Защо просто не пратеше по дяволите и Кларк, и останалите? Наистина имаше нужда от почивка. През последните двайсет и четири часа почти не бе спал. Но разбираше, че просто си фантазира. След петнайсет минути щеше да върви по коридора към пресслужбата. Съблече пижамата и тръгна към гардероба, за да си извади чорапи и бельо.

На паркинга, преди да влезе в колата, той изправи за миг глава и погледна към небето. Някъде откъм север се чуваше бръмченето на приземяващ се самолет. Той потърси мигащите му светлинки, но не можа да види нищо. Падналите на улицата листа зашумоляха, вятърът ги понесе по паважа.

В пресслужбата всички освен Хамънд вече бяха пристигнали и чакаха. Телетипните апарати до стената издаваха сподавен шум. От кухнята бяха донесли кафе — върху едно от бюрата бяха поставени блестяща кана и бели кафени чашки.

Уайтсайд беше заел стола зад бюрото на Портър и се люлееше. Кроуел, шефът на НАСА, и доктор Алън седяха един до друг на малкото канапе. Кларк наливаше кафето в чашите. В стаята с бърза походка влезе Хамънд.

— Какво става? — попита той. — По телефона ми се стори, че е нещо неотложно, Джак.

— Не знам колко е неотложно — отвърна Кларк. — Но трябва да поговорим за него. Совалката е излетяла и от станцията ни пратиха информация.

— Каква информация?

Кларк посочи Кроуел. Всички очи в стаята се обърнаха към шефа на НАСА.

— Новият обект в космоса — започна Кроуел, — както мнозина от нас сигурно са подозирали, но не са искали да говорят за това, има съвсем определена връзка с приземилия се в Минесота посетител.

— Каква връзка? — попита Хамънд.

— Това изобщо не е обект в класическия смисъл на думата. Това е струпване на посетители — на стотици, а може би хиляди посетители. Досега никой не си е направил труда да изчисли колко биха могли да са.

— Искаш да кажеш, че обектът представлява голям брой посетители, струпани във формата на колело?

Кроуел кимна.

— Трябваше да го разберем дори и без да пращаме совалката. Телескопното наблюдение от станцията трябваше да ни го покаже. Наблюдателите не са видели монолитен обект, а сбор от отделни части.

— Не точно отделни части — каза Кларк.

— От хиляда и шестстотин километра би трябвало да изглежда така.

— Но те все още остават струпани заедно — рече Хамънд. — Искам да кажа, че не започват да се отделят.

— Не можем да бъдем сигурни — отвърна Кроуел. — Според двамата пилоти на совалката по ръба на струпването имало някакво разсейване. Всички посетители — посетители е неточна дума, но не знам как иначе да ги наричам — всички посетители по ръба на диска като че ли не са били толкова близо до другите, колкото би трябвало. Дали това означава, че струпването започва да се разпръсва, ние не знаем. Ако го сравните с рояк пчели, това положение би било нормално. В един рояк винаги има известен брой пчели, които се движат по краищата му и търсят по-безопасно място за себе си, докато в същото време самият рояк остава цял. Такъв може да е и случаят с нашето струпване там горе. Пилотите на совалката не са сигурни. Почти не са виждали.

— Не са можели да виждат ли? — попита Уайтсайд. — Какво им е пречело?

— Много често обектите в космоса се засичат трудно — отвърна Кроуел. — Там няма подходящ фон, на който да се забележат. Вижда се най-вече чрез отразена светлина.

— Ами слънцето? — продължи Уайтсайд. — Струпването трябва да е било изцяло изложено на слънчевата светлина. Отражението трябва да е било достатъчно.

— Генерале, просто не е било така. Което ме навежда на мисълта, че може да си имаме работа с черни тела.

— С черни тела ли? Чувал съм този термин, но…

— Тела, които поглъщат цялата енергия, а в този случай — слънчевата радиация. Съвършено черното тяло би погълнало цялата енергия без никакво отражение.

— Сигурно — обади се Алън. — Трябваше да се сетя. Всъщност трябваше да знам. За да се пътува в космоса, е необходима доста енергия. Това е начинът, по който могат да извлекат енергията си. Не е много, но те я поглъщат цялата. Не само от слънцата в космоса, колкото и да е слаба радиацията им, а от всичко останало, от което могат да извлекат енергия. От микрометеоритите например. Това, разбира се, е кинетична енергия, но навярно могат да я трансформират в потенциална. Много енергия има и в космическите лъчи. И във всевъзможни други видове радиация. Могат да я попият цялата. Навярно са нещо като енергийни гъби.

— Докторе, сигурен ли сте в това? — сухо попита Хамънд.

— Е, не, не точно. Определено не съм сигурен. Но хипотезата е издържана. Възможно е това да е начинът, по който функционират. Една пътуваща през космоса машина трябва да извлича достатъчно енергия, за да продължи да пътува.

После се обърна към Кроуел:

— Още преди да ни кажеш какво представлява обектът, имах предчувствието, че ще открием точно това, което ни описа. Моите хора в Лоун Пайн докладват, че посетителят там праща сигнали, модулирани сигнали, което доказва, че поддържа контакт с нещо. И аз се запитах с какво би могъл да поддържа контакт. Отговорът бе очевиден — с други като него. Никой друг не би могъл да дешифрира неразборията, която праща.

— Което означава — каза Уайтсайд, — че съобщава на всичките си роднини какви прекрасни гори е открил. Че ги кани тук, за да ги ядат заедно. Съвсем скоро в горите ни могат да се приземят и други и да натъпчат салфетки под брадичките си.

— Хенри — рече Хамънд, — пак правиш прибързани заключения. Не можем да бъдем сигурни в това.

— Възможността съществува — упорито настоя генералът. — Не можем да си затворим очите пред нея. Боже мой, какво ужасно положение!

— Какво друго са открили хората ти? — попита Портър научния съветник.

— Не е много. Посетителят не е от метал. Сигурни сме в това. Но не знаем какво представлява. Опитахме се да вземем някои проби…

— Искаш да кажеш, че хората ти просто са се приближили до него, поогледали са го и са го поостъргали?

— По дяволите, човече, те са се изкатерили и отгоре му. Проучили са всеки сантиметър от него. А той не им е обърнал внимание. Дори не е трепнал. Просто е продължавал да се придвижва.

— Мили Боже — възкликна Кларк. — С какво ли си имаме работа?

Никой не му отговори.

— Озадачава ме едно нещо — каза Кроуел. — Как онова струпване там горе е влязло в орбита? За да се прати обект в орбита, е необходимо известно време. Нужни са няколко обиколки около Земята, за да стигнеш там, където искаш, и да се движиш с каквато скорост искаш. Ако този нов обект, ако това струпване, е обикаляло преди да влезе в орбита, нашите наблюдатели би трябвало да са го засекли още преди доста време. Но не са. Когато са го открили, то вече е било в орбита. И още нещо: трябва да е знаело доста за планетата, в чиято орбита е възнамерявало да влезе — скоростта на движението и въртенето й, земното привличане. Това би стигнало за която и да било друга, но за влизането в синхронна орбита обектът е трябвало да знае най-подробно всички фактори. Очевидно той просто е пристигнал и се е установил на правилната височина с правилната скорост, но не знам как, по дяволите, би могло да стане това. Направо бих казал, че е невъзможно.

— И сега, след като научихме лошите новини — попита Хамънд, — какво ще правим? Нали за това сме се събрали? За да определим посоката си на действие. Утре сутрин бих искал да съм в състояние да кажа на шефа, че разполагаме поне с някои отговори.

— Едно от нещата, които трябва да свършим, е да уведомим всички губернатори да вдигнат Националната гвардия в бойна готовност — каза Уайтсайд.

— Това със сигурност ще подплаши ненужно страната — възпротиви се Хамънд.

— И ще нервира някои от съседите ни — прибави Кларк.

— Какво ще кажете да го направим тайно? — попита генералът. — Да съобщим на губернаторите да бъдат готови да свикат гвардията всеки момент.

— Ще се разчуе — отвърна Портър. — Не съществува такова нещо като секретност сред четирийсет и осем губернатори — даже петдесет, ако смяташ и Хавай и Аляска, а аз предполагам, че точно те ще се нацупят, ако ги подминем. Губернаторите са политици и повечето са големи дърдорковци. Освен това всички до един имат екипи и…

— Дейв е прав — каза Хамънд на Уайтсайд. — Просто сам си го търсиш.

— Щом стана въпрос — продължи Портър, — страната трябва да бъде информирана не само за това, което правим, а и защо го правим. При всички случаи ще разберат след няколко дни и затова е по-добре да го кажем на хората веднага. По-добре новините да изхождат от нас, а не от някой друг.

— Освен свикването на Националната гвардия, какво друго можем да направим? — попита Уайтсайд.

— Ти продължаваш да гледаш на тези неща като на врагове — каза Алън.

— Поне са политически врагове — отвърна генералът. — Докато не научим повече за тях, трябва да сме подготвени да виждаме в тях потенциална заплаха. А ако ни нападнат, автоматично се превръщат в истински врагове.

— Може би е време да изложим положението на някои от международните ни приятели — предложи Хамънд. — Досега не го направихме, но ако струпването започне да се спуска, няма да останем единствените, замесени в проблема. Може би дължим на другите да ги информираме какво става.

— Президентът трябваше да присъства на това обсъждане — каза Уайтсайд.

— Не — възрази Хамънд. — Нека спи. Нужна му е почивка. Задава се дълъг, труден ден.

— Защо приемаме, че само ние сме пратили совалка, за да разгледа струпването? — попита Портър. — Съветите също имат космическа станция. Биха могли да пратят совалка. Съобщихме за новия обект в орбита преди повече от двайсет и четири часа. Имали са достатъчно време.

— Не мога да бъда сигурен — отвърна Хамънд. — Струва ми се невероятно. Тяхната станция е на значително разстояние от нашата и совалката ще пътува по-дълго. Не че разстоянието има чак такова значение, но някак си не мисля, че е така. Поради факта, че нямат толкова сериозно основание да реагират. Посетителят е в нашата страна, а не в тяхната.

— А какво има чак такова значение? — попита Кларк.

— Не искаме да отидем при тях и да им кажем: „Вижте, колеги, онова нещо е хей там горе“, ако имаме дори най-малкото основание да смятаме, че знаят колкото нас или даже повече.

— Според мен възражението ти е чисто академично — каза Хамънд.

— Сигурно е така — рече Портър. — Просто не искаме да изглеждаме по-глупави, отколкото трябва.

— Да се върнем на въпроса за отбраната — настоя Уайтсайд. — Забранихте да вдигаме Националната гвардия. Щом не можем да направим това, трябва да се обяви бойна готовност в редовите армейски подразделения.

— Ако може да стане без много шум — каза Хамънд. — Ако можеш да гарантираш, че няма да се разчуе.

— Това може да се уреди — отвърна Уайтсайд.

— Това, от което се притеснявам, е обществената паника — продължи Хамънд. — Засега всичко е наред, но само да натиснем погрешното копче, и страната може да се взриви. Напоследък се приказваше и спореше толкова много за НЛО, че страната е пред срив.

— Струва ми се, че всичките приказки за НЛО са в наша полза — каза му Портър. — Идеята за пристигането на извънземни на Земята е ужасно стара. Много хора са се примирили с мисълта, че някой ден те ще дойдат. Ето защо са по-добре подготвени за това. Така шокът ще бъде по-слаб. Някои хора смятат, че за нас ще бъде добре, ако дойдат. Нашата психика вече не е като във „Война на световете“ на Хърбърт Уелс. Поне не напълно. Имаме известна философска подготовка.

— Може и да е така — рече Кларк, — но дори само един проклет глупак да каже нещо погрешно, ще избухне паника.

— Съгласен съм — каза Хамънд. — Може би подходът ти е правилен, Дейв. Кажи на хората всичко, което знаем. Дай им малко време да го осмислят, тъй че ако пристигнат още посетители, да са почти свикнали с тази идея. Пусни тук-там по някоя успокоителна дума, само внимавай да не прекалиш с успокоителния сироп. Остави им малко време за трезв размисъл. Време да го премислят и обсъдят.

— Значи решаваме следното — обобщи Кларк. — Военните ще бъдат информирани за положението. Засега няма да пипаме гвардията, но ще бъдем готови да я вдигнем всеки момент и в цялата страна. Ще обърнем сериозно внимание на информирането и консултирането с други правителства. Ще съобщим на хората толкова факти, колкото можем. Ами ООН?

— Да оставим ООН настрана за известно време — предложи Хамънд. — И без това ще ни се нахвърлят с достатъчно обвинения. Освен това от само себе си се разбира, че шефът трябва да одобри всичко, което решихме. Той ще се събуди след два часа. Няма да се наложи да чакаме дълго. Когато започнем да действаме, ще трябва да действаме бързо.

— Джон, бих искал да съобщя на момчетата си веднага — каза Уайтсайд. — Предполагам, че не възразяваш. Всичко си остава в семейството, така да се каже.

— Не възразявам — отвърна Хамънд. — Това си е твоя работа.

— Както разбирам, станцията продължава наблюдението — каза Алън на Кроуел. — Ще ни съобщят ли, ако се случи нещо? Или ако им се стори, че започва да се случва нещо?

— Да. В мига, в който стане каквото и да било, ще научим.

— Ами ако някой от международните ни приятели предложи да изстреляме ядрена бомба, за да пратим струпването по дяволите? — попита Уайтсайд. — Или, което е още по-неприятно, ако започне да действа на своя глава?

— Хенри, винаги мислиш за най-лошото — каза Хамънд.

— Може да се случи — продължи генералът. — Стига някой да се уплаши достатъчно.

— Това е нещо, за което просто ще се надяваме да не се случи — каза Портър.

— Според мен няма такава вероятност — рече Хамънд. — Може би трябваше да измъкна от леглото и държавния секретар. Трябва да съобщим и на него. Навярно би могъл да закусва с президента. Той и някои други. Министърът на правосъдието например. Ще им се обадя.

— Това ли е всичко? — попита Кроуел.

— Така изглежда.

— Едва ли си струва да се връщам вкъщи — каза Кларк. — След час-два ще се съмне.

— Аз няма да се връщам — каза Портър. — Във фоайето на пресслужбата има една удобна кушетка. Ще се изпъна там. Всъщност кушетките са две. Някой иска ли да дойде с мен?

— Аз ще дойда — рече Кларк.