Посетителите

49. Вашингтон

Отвори му Алис. Хвана го под ръка, дръпна го бързо вътре и затвори вратата зад него.

— Знам — каза Портър. — Часът е безбожен и нямам много време. Но исках да те видя и трябва да се срещна със сенатора.

— Татко е приготвил чашите и те чака — рече Алис. — Гори от нетърпение да разбере защо бързаш да се срещнеш с нас посред нощ. Трябва да има нещо важно.

— Много движение — отвърна Портър. — Много приказки. Не знам дали стигаме донякъде. Чу ли за деловата ваканция?

— Слушах късния бюлетин по телевизията. Татко е ужасно разтревожен.

Но сенаторът не изглеждаше разтревожен. Държеше се като добър домакин. Подаде на Портър чаша и каза:

— Виждаш ли, млади човече, дори не е нужно да питам. Научих предпочитанията ти към питиетата.

— Благодаря ви, сенаторе — рече Портър и пое чашата. — Наистина имам нужда от нещо за пиене.

— Имаше ли време да хапнеш тази вечер? — попита го Алис.

Той я погледна, сякаш учуден от въпроса й.

— Кажи де.

— Боя се, че забравих — отвърна Портър. — Просто не ми е дошло наум. От кухнята пратиха нещо, но по това време имах пресконференция. Когато се върнах, всичко бе свършило.

— Подозирах — рече Алис. — Така че щом се обади, направих малко сандвичи и сложих кафето. Ще ти донеса да хапнеш.

— Сядай, Дейв — покани го сенаторът, — и казвай какво има. Мога ли да помогна с нещо на Белия дом?

— Струва ми се, че можете — отвърна Портър, — но зависи от вас. Никой не ви принуждава. Вие сам ще решите какво бихте искали да сторите.

— Май си имал тежки моменти днес — каза сенаторът. — Предполагам, че още ти е напрегнато. Не съм сигурен, че одобрявам финансовия мораториум на президента, но разбирам, че е нужно да се предприемат някакви действия.

— Страхувахме се от евентуална рязка реакция — поясни Портър. — Ваканцията ще даде време на някои здравомислещи хора да не се поддадат на паника.

— Доларът ще падне на чуждите борси — каза сенаторът. — Независимо какво предприемем, ще падне почти до дъното. До утре следобед може да не струва и пукната пара.

— Не можем да сторим нищо срещу това — отвърна Портър. — Ако ни бъде дадена възможност да спечелим един-два рунда тук, доларът пак ще скочи. Действителната опасност, с която се сблъскваме, е точно тук — Конгресът, пресата, общественото мнение.

— Трябва да доведете борбата докрай — рече сенаторът. — Според мен това е единственото, което можете да направите. Не трябва да отстъпвате.

— Точно това правим — мрачно каза Портър. — Нямаме намерение да признаем, че не сме се справили с положението с посетителите. Няма да се извиняваме.

— Одобрявам това — заяви сенаторът. — Колкото и да не ми харесват някои от нещата, одобрявам тази демонстрация на сила. Така, както е ситуацията сега, имаме нужда от сила в правителството.

Алис донесе поднос със сандвичи и чаша кафе и ги остави върху масичката до стола на Портър.

— Хайде, хапни — настоя тя. — Изобщо не се опитвай да приказваш. Ще приказваме ние с татко. Имаме да говорим за много неща.

— Особено дъщеря ми — каза сенаторът. — Направо ще те засипе с думи. За нея това не е като за останалите — огромно бедствие. Тя го разглежда като възможност за ново начало. Струва ми се, не е нужно да казвам, че не съм съгласен с нея.

— Не си прав — възрази тя на баща си. — И ти — обърна се Алис към Портър — сигурно разсъждаваш като него. И двамата не сте прави. Това може да е най-доброто, което изобщо ни се е случвало. То може да ни разтърси. Може да събуди някакво чувство в националното ни съзнание. Да ни освободи от техническия синдром, който управлява живота ни през последните стотина години. Да ни покаже, че икономическата ни система е прекалено чувствителна и неустойчива, че е изградена на несигурна основа. Може да ни изясни, че съществуват други ценности освен гладкото функциониране на машините…

— И ако ни обърне наопаки — прекъсна я сенаторът, — ако се освободим от това, което обичаш да наричаш тирания на техниката, ако имаш възможност за ново начало, какво би направила?

— Бихме сложили край на надпреварата на плъховете — отвърна тя. — На социалната и икономическата надпревара на плъховете. Бихме работили заедно за постигането на общи цели. Бихме сложили край на личностната конкуренция, която ни убива. Без възможностите за личен напредък, който се основава на и който насърчава технологичната и икономическата ни система, почти няма да съществува стимул да прережеш гърлото на друг човек, за да напреднеш сам. Точно това прави президентът като обявява ваканция за бизнеса, макар че може и да не го подозира. Той ще даде на деловия свят и на обществото време да си поемат дъх и да намерят пътя към здравия разум. Той е съвсем кратък. Само да имаха малко повече време…

— Да не спорим повече сега — предложи сенаторът. — Ще го обсъдим някой друг път.

— С цялата ти надута самодоволност — рече Алис. — С дълбоко втълпеното ти убеждение…

— Дейв трябва да се връща — отново я прекъсна сенаторът. — Необходим е в Белия дом. Нещо му тежи на душата.

— Съжалявам, мили — извини се тя на Портър. — Не трябваше да се натрапвам. Мога ли да чуя какво имаш да съобщиш на сенатора?

— Изобщо не си се натрапвала — каза Портър, докато довършваше втория си сандвич. — И, да, бих искал да чуеш това, което имам да казвам. Не ме презирай прекалено много заради него. Мога да бъда и откровен. Белият дом иска да използва сенатора.

— Не ми харесва как звучи — възрази Дейвънпорт. — Не обичам да ме използват, макар и да предполагам, че това е част от политиката — да използваш и да бъдеш използван. За какво конкретно става въпрос?

— Можем да оцелеем — поясни Портър, — или поне смятаме, че можем, ако успеем да задържим положението известно време. Трябва ни единствено време. Не някакви велики постижения. Само няколко дни.

— Имате си свои собствени хора — рече сенаторът. — Защо трябва да се обръщате към мен? Знаете, че съм играл по вашата свирка много рядко.

— Нашите хора — продължи Портър — ще направят каквото е по силите им. Но точно това ще се размирише на мръсна политика. Ако се намесите вие, няма да е така.

— Кажи ми защо трябва да ви помагам. Борил съм се срещу почти всички законодателни актове, които сте налагали. Имаше моменти, когато Белият дом разговаряше доста грубо с мен. Не разбирам как бихме могли да имаме каквито и да било общи интереси.

— Трябва да се имат предвид и интересите на държавата — каза Портър. — Един от резултатите от случилото се ще бъде усилването на натиска върху нас да поискаме външна помощ. На основание на това, че положението не е единствено национален, а и международен проблем, и че останалата част от света би трябвало да участва наравно с нас. ООН вдига врява за това от самото начало.

— Да, знам — отвърна сенаторът. — Не съм съгласен с ООН. Това изобщо не е тяхна работа.

— Залогът е твърде голям — продължи Портър, — за да допуснем това да се случи. Бих искал да спомена и нещо, което е конфиденциално, строго секретно. Искате ли да го чуете?

— Не съм сигурен. Защо ти трябва да ми го казваш?

— Имаме нужда да плъзне слух.

— Това е ужасно! — възкликна Алис.

— Не бих си позволил да реагирам като дъщеря си — рече сенаторът, — но отношението ми е приблизително същото. Макар че ни най-малко не обвинявам лично теб. Приемам, че не говориш от свое име.

— Да, не говоря от свое име. Поне не изцяло. Макар че смятам за много любезно…

— Искаш да ми кажеш нещо, тъй че да мога да пусна мълвата — да я пусна извънредно предпазливо и на съответните места, като разбираш отлично, че точно аз знам къде би имало максимално въздействие.

— Доста груб начин на изразяване — рече Портър.

— Дейв — каза сенаторът, — този разговор е груб в същността си.

— Не възразявам срещу думите, които използвате поясни Портър. — Не бих ви карал да ги смекчавате. Можете да кажете „не“ и аз ще стана и ще си тръгна. Няма да споря с вас. Няма да ви обвинявам в зложелателност. Специално съм инструктиран да не споря с вас, нито пък да ви насилвам да извършите каквото и да било. Не сме в състояние да ви окажем натиск. Дори да можехме, нямаше да го сторим.

— Татко — намеси се Алис, — колкото и да е ужасно, той е откровен с теб. Играе мръсна политическа игра по извънредно честен начин.

— Преди няколко вечери разговаряхме за ползата, която бихме могли да извлечем от посетителите — рече сенаторът. — Позволих си известен ентусиазъм относно възможностите за постигане на гравитационен контрол. Казах, че ако успеем да се доберем до…

Портър поклати глава.

— Не става дума за това, сенаторе. Не искам да ви заблуждавам. Нито да ви вкарвам в клопка. Опитах се да бъда прям. Признах, че искаме да ви използваме за мълвата. Една ваша дума пред определени хора в Конгреса, само една случайна дума е всичко…

— Случайна дума, казваш.

— Това е всичко. Пред неколцина внимателно подбрани хора. Няма да ги назоваваме. Вие сам ще ги изберете.

— Струва ми се, че разбирам — рече сенаторът. — Дори не е нужно да ми казваш. А сега, отговори ми на един въпрос.

— Да, разбира се — съгласи се Портър.

— Било ли е проведено огнево изпитание?

— Да. Резултатите са документирани.

— И в такъв случай трябва да контролираме сериозно посетителите.

— Точно така, сър.

— Виж сега — каза сенаторът, — струва ми се, че съвестта ми е съвсем чиста. И ясно разбирам дълга си. Естествено, не си ми казвал нищо. Просто ти се е изплъзнало от езика и аз дори не съм го забелязал.

— В такъв случай — каза Портър — ще се връщам. — После се обърна към Алис: — Благодаря ти за сандвичите.

— И двамата сте ужасни — отвърна Алис.