Първата сивкава светлина на утрото се появи, докато Ранд все още се влачеше изнемощял сред дърветата. Отначало той дори не я забеляза, а когато най-после я усети, се взря изненадан в чезнещия мрак. Каквото и да говореха очите му, трудно му беше да повярва, че е прекарал цялата нощ в усилие да преодолее разстоянието между фермата и Емондово поле. От друга страна, струваше му се, че са минали дни, откакто за последен път бе видял ездача с черния плащ по пътя, и седмици, откакто двамата с Трам се бяха прибрали в къщата за вечеря. Вече не усещаше раменете си, освен някаква изтръпналост, нито впрочем краката си. Дъхът му излизаше на мъчителни хрипове, от които гърлото и дробовете му отдавна бяха започнали да парят, а гладът присвиваше стомаха му на спазми, от които непрекъснато му прилошаваше.
Часове преди това Трам беше притихнал. Ранд не беше сигурен колко време е минало, откак баща му бе престанал да бълнува, но не смееше да спре, за да провери какво е състоянието му. Ако спреше, нямаше да има сили да се изправи отново и да продължи. Все едно, в каквото и състояние да се намираше Трам, той не можеше да направи нищо за него, освен това, което правеше. Единствената надежда се намираше напред, в селото. Опита се да върви по-бързо, но вдървените му крака продължаваха да се тътрят едва-едва. Вече почти не усещаше студа, нито режещия вятър.
Смътно долови миризмата на дим. Слава на Светлината, почти беше пристигнал, щом усещаше вече миризмата на селските комини. Но уморената усмивка, плъзнала се по устните му, бързо се стопи и той се намръщи. Димът се стелеше ниско, на гъст слой във въздуха — прекалено гъст. При това лошо време сигурно във всяко домашно огнище горяха главни, но въпреки това пушекът беше твърде гъст. В ума му отново се появи зловещото видение с тролоците, тичащи по пътя. Тролоците бяха дошли от изток, откъм Емондово поле. Той присви очи и се взря напред, мъчейки се да различи контурите на първите къщи, готов да извика за помощ първия срещнат, дори това да беше Кен Буйе или някой от Коплинови. Но тъничкият вътрешен глас от дълбините на мозъка му подшушна, че трябва да се радва, ако изобщо намери някой, който да може да му помогне.
Изведнъж различи първата къща зад последните дървета и всичко, което можеше да направи, бе да продължи напред и напред. Надеждата започна да се превръща в тежко отчаяние и той се затътри към селото.
На мястото на половината къщи се виждаха обгорени развалини. Осаждени тухлени комини стърчаха като мръсни пръсти над купищата овъглени греди. Тънки струи дим продължаваха да се издигат над руините. Селяни с посърнали лица се ровеха из пепелищата. Малкото вещи, оцелели след пожара, бяха струпани по улиците — стенни огледала и полирани лавици, шкафчета, столове и маси, отрупани с постели, кухненски прибори, изпоцапани дрехи и лични вещи.
Опустошението сякаш се беше разпростряло хаотично из селото. Пет къщи от едната страна на улицата си стояха непокътнати, докато на друго място сред околните руини стърчеше самотно един-единствен оцелял дом.
От другата страна на потока горяха трите огромни клади, вдигнати за Бел Тин и поддържани от куп мъже. Дебели стълбове черен пушек клоняха на север, тласкани от вятъра. Един от дъранските жребци на майстор ал-Вийр теглеше нещо, което Ранд не можеше добре да различи, към Коларския мост и огньовете.
Щом излезе от гората, към него се забърза изпоцапаният със сажди Харал Люхан, стиснал як дърварски топор. Торбестата му нощна риза стигаше до ботушите му и през разкъсаното парче плат на гърдите му се виждаше яркочервена подутпна от обгаряне. Ковачът спря и коленичи до носилката.
— Тролоци ли, момче? — запита майстор Люхан с хриплив, задавен от пушека глас. — И тук. Ох, и тук. Е, май извадихме повечко късмет, отколкото можехме да се надяваме, ако питаш мен. Той има нужда от Премъдрата. В името на Светлината, къде ли се е дянала тя? Егвийн!
Егвийн, затичала се нанякъде с куп разкъсани за превръзки чисти чаршафи, хвърли поглед към тях, без да спира. Очите й сякаш се взираха празни в далечното пространство. Тъмните кръгове около тях ги правеха още по-големи. Тя изведнъж забеляза Ранд и се спря, присви рамене и въздъхна.
— Ранд, о, не, нима и баща ти? Хайде, идвай да те заведа при Нинив.
Ранд беше твърде изтощен, твърде стъписан, за да може да проговори. През цялата кошмарна нощ Емондово поле му се струваше като рай, където двамата с Трам щяха да намерят спасение. Но сега единственото, което можеше да направи, бе да я зяпне отчаяно в гърба.
Майстор Люхан, изглежда, разбираше какво бе преживял младежът. Постави топора си върху носилката, повдигна задния й край и леко подбутна Ранд, подканяйки го да последват Егвийн. Той запристъпва след нея като насън. За миг се зачуди откъде ли майстор Люхан знае, че съществата са тролоци, но тази мисъл бързо се разнесе. След като Трам можа да ги разпознае, защо и Харал Люхан да не може?
— Всички предания и приказки са верни — промърмори той.
— Така изглежда, момко — отвърна ковачът. — Така изглежда.
Егвийн вървеше бавно, съобразявайки се с възможностите на двамата мъже с товара. Преведе ги до средата на Моравата и зави към къщата на Калдър. Краищата на сламения й покрив бяха овъглени, варосаните стени бяха почернели от саждите. От къщите от двете й страни бяха останали само темелите. Едната бе доскоро домът на Берин Тейн, един от братята на мелничаря. Другата беше на Абел Каутон. Бащата на Мат. Дори комините им се бяха срутили.
— Изчакайте тук — каза Егвийн и ги изгледа, сякаш очакваше да й отвърнат. Но след като двамата застанаха мълчаливо, тя промърмори нещо на себе си и се втурна вътре.
— Мат — рече Ранд. — Той…
— Жив и здрав е — отвърна ковачът, пусна своя край на носилката на земята и бавно се изправи. — Преди малко го видях. Цяло чудо е, че всички сме все още живи. Как само връхлетяха над къщата ми и в ковачницата, ще си помисли човек, че крия злато и скъпоценни камъни. Алзбет счупи черепа на едного с тигана. Тази заран само като огледа пепелищата от изгорелия ни дом, хукна да ги гони из селото с най-големия чук, който намери в ковачницата, да не би някой от тях още да се спотайва и да не е избягал. Ако наистина срещне някой, направо можеш да го отпишеш. — Харал кимна към къщата на Калдър. — Госпожа Калдър и още няколко дома предложиха да приютят част от ранените, чиито къщи са разрушени. След като Премъдрата прегледа Трам, ще му намерим постеля. В хана може би. Кметът вече го предложи за всички пострадали, но Нинив каза, че хората ще бъдат излекувани по-добре, ако не са струпани много на едно място.
Ранд коленичи, измъкна се от хомота си и уморен се пресегна да провери дали Трам е завит добре. Трам не се помръдна, нито издаде някакъв звук, дори когато вдървените ръце на младежа го разтърсиха. Но поне все още дишаше. „Моят баща. Онова беше само бълнуване в треска.“
— Ами ако се върнат? — попита той мрачно.
— Колелото тъче така, както само пожелае — отвърна му с мъка майстор Люхан. — Ако се върнат… Е, поне засега си отидоха. Тъй че ще съберем това, което е оцеляло, ще вдигнем отново разрушеното. — Той въздъхна и се почеса между плешките. Едва сега Ранд забеляза, че якият мъж е не по-малко изтощен от него самия, ако не и повече. Ковачът огледа селото и поклати глава. — Струва ми се, че днес едва ли ще има кой знае какъв Бел Тин. Но ще се справим. Винаги сме се справяли. — Той рязко вдигна топора и лицето му се стегна. — Чака ме доста работа, момко. А ти не се тревожи. Премъдрата ще се погрижи добре за него, а Светлината ще се погрижи за всички нас. А ако Светлината не го стори, какво пък, и сами ще се погрижим за себе си. Не забравяй, че сме народът на Две реки.
Ковачът се отдалечи, а Ранд, все още на колене, огледа селото, за пръв път истински го огледа. Майстор Люхан беше прав, помисли си младежът и се изненада от това колко обичайна му се стори околната гледка. Хората все още ровеха из руините на опожарените си домове, но дори в този къс срок, откакто той самият беше пристигнал, в движенията им започваше да се долавя някаква целенасоченост. Почти усещаше вътрешно нарастващата им решителност. Но се зачуди. Съселяните му бяха видели тролоците. Дали бяха видели и ездача с черния плащ? Дали и те бяха усетили неговата омраза?
Нинив и Егвийн се показаха от къщата и той скочи. По-скоро, опита се да скочи. Но само залитна напред и за малко да рухне по очи в пръстта.
Премъдрата коленичи край носилката, поглеждайки съвсем бегло младежа. Лицето и роклята й бяха още по-мръсни от тези на Егвийн и същите черни кръгове обкръжаваха очите й, но ръцете й бяха чисти. Ръцете на Евгийн също. Нинев опипа лицето на Трам и отвори клепачите му. Намръщи се, издърпа бързо завивките и дръпна превръзката, за да прегледа раната. Докато Ранд успее да види какво има под прогизналия плат, тя вече го беше заменила с чиста превръзка. С въздишка младата жена придърпа одеялото и наметалото до шията на Трам, съвсем леко и нежно, сякаш завиваше заспало дете.
— Нищо не мога да направя — промълви тя. Наложи се да опре ръце в коленете си, за да се изправи. — Съжалявам, Ранд.
За миг той остана безмълвен, без да разбира, докато тя се връщаше към къщата, след което се затича след нея, хвана я и я обърна към себе си.
— Той умира — проплака момъкът.
— Знам — отвърна тя простичко и раменете му унило клюмнаха при суховатата деловитост, с която му го каза.
— Трябва да направиш нещо. Длъжна си. Ти си Премъдрата.
Само за миг лицето й се изкриви от болка, но сухата решителност веднага се върна в очите й, а тонът й остана безчувствен и твърд.
— Да, така е. Знам добре какво мога да направя с лековете си и знам също така кога е твърде късно. Не мислиш ли, че щях да направя нещо, ако можех? Но не мога. Не мога, Ранд. А има и други хора, които се нуждаят от помощта ми. Хора, на които все още мога да помогна.
— Донесох го при теб колкото можех по-бързо — смотолеви той. Дори след като селото бе в руини, все пак като надежда оставаше Премъдрата. След като и тази надежда се беше изпарила, той се почувства празен.
— Знам — промълви тя спокойно и докосна бузата му. — Вината не е твоя. Направил си най-доброто. Съжалявам, Ранд, но трябва да се погрижа и за останалите. Боя се, че неволите ни тепърва започват.
Младежът безизразно я изгледа, докато тя влизаше в къщата. Никаква мисъл не минаваше през главата му, освен че и тя не може да помогне.
Внезапно Егвийн изхвърча от къщата и го прегърна. Прегръдката й беше толкова силна, че при други обстоятелства щеше да го накара да изсумти. Но сега той само погледна към вратата, зад която си беше отишла последната му надежда.
— Съжалявам, Ранд — изхлипа момичето, склонило глава на гърдите му. — О, Светлина, толкова ми е жал, че нищо не мога да направя.
Вцепенен, той я прегърна.
— Знам. Аз… Аз трябва да направя нещо, Егвийн. Не знам какво, но не мога просто така да го оставя да… — Гласът му замря и тя се притисна още по-плътно в него.
— Егвийн! — При вика на Нинив откъм къщата Егвийн подскочи. — Егвийн, трябваш ми! И си измий отново ръцете!
Тя се освободи от прегръдката на Ранд.
— Тя има нужда от помощта ми, Ранд.
— Егвийн!
Стори му се, че чу хлипа й, когато се извърна и хукна. После и тя се скри и той остана съвсем сам край носилката. За миг очите му се спряха на Трам. Не усещаше нищо освен куха безпомощност. Изведнъж лицето му се стегна.
— Кметът трябва да знае какво да се направи — каза той на глас и отново повдигна прътите. — Трябва да знае.
Бран ал-Вийр винаги знаеше как трябва да се постъпи. С инат, останал без сетни сили, Ранд се помъкна към хана.
Друг от дъранските жребци мина край него, поводите му бяха вързани около глезените на едно едро туловище, покрито с мръсно одеяло. Ръцете му, обрасли с гъста козина, се влачеха зад одеялото, единия ъгъл на което се беше разгърнал и под него се виждаше кози рог. Две реки не беше мястото, където най-ужасните приказки трябваше да се превръщат в реалност. Ако тролоците принадлежаха на някое място, то беше някъде навън, по места, където си имаха Айез Седай, Лъжедракон и Светлината само знае какво още можеше да оживее по онези места от сказанията на веселчуните. Не и в Две реки. Не и в Емондово поле.
Докато се тътреше през Моравата, хората му подвикваха и го питаха дали има нужда от помощ. Без дори да се замисля, той успяваше да им отвърне, че няма нужда от помощ, че ще се оправи, че се е погрижил за всичко. Единственото, за което си позволяваше да мисли, бе целта, която си беше определил. Бран ал-Вийр можеше да направи нещо, за да се помогне на Трам. Какво точно можеше да направи, младежът се стараеше да не мисли. Но кметът все щеше да измисли нещо, да направи нещо за спасяването на баща му.
Ханът като че ли се беше отървал от разрухата, сполетяла селото. По стените се забелязваха само леки драскотини и петна от сажди, но червените керемиди на покрива както винаги блестяха ярко под слънчевите лъчи. Фургонът на амбуланта обаче се беше сринал на земята и от него бяха останали само железните обръчи на колелетата, килнати върху овъглените му останки. Големите кръгли обръчи, поддържащи покривалото му, стърчаха във всички посоки.
Том Мерилин седеше на старите темели пред хана и грижливо подрязваше разбриданите краища на цветните парчета по наметалото си с малки ножици. Когато Ранд се приближи, тои остави наметалото и ножиците и без да пита дали младежът има нужда от помощ, скочи и прихвана задния край на носилката.
— Вътре ли? Разбира се, разбира се. Не се тревожи, момче. Вашата Премъдра ще се погрижи за него. От снощи насам я гледам как работи, има дълбок усет това момиче, сигурна е и е опитна. Можеше да е и много по-лошо. Някои загинаха снощи. Може и да не са много, но колкото и да са, за мен е твърде много. А старият Фейн просто изчезна и това като че ли е най-лошото. Тролоците ще изядат всичко. Трябва само да си благодарен на Светлината, че баща ти все пак е тук, че е жив и че Премъдрата ще му помогне.
— Баща ми! — Думите неволно се изнизаха от устата на Ранд и заглъхнаха безсмислено, като бръмчене на муха. Не можеше да понесе повече ничие съчувствие, никакво усилие да му се вдъхне кураж. Не и сега. Не и докато Бран ел-Вийр не му кажеше как да помогне на Трам.
Изведнъж се усети, че е застанал срещу нещо, издраскано на вратата на хана — закривена линия, надраскана с въглен, въгленочерна капка, сълза с острия край надолу. Толкова неща се бяха случили, че едва ли можеше да се изненада от това. че вижда знака на Драконовия зъб, нарисуван върху вратата на хана „Виноструй“. За какво някой би пожелал да бележи с проклятие ханджията или семейството му, или пък да донесе лоша поличба на хана, това беше отвъд възможностите на разума му, но тази нощ го беше убедила в едно. Вече всичко беше възможно. Всичко.
Веселчунът го подкани, той надигна носилката и влезе в хана. Бран ал-Вийр седеше край една от масите и топеше перо в мастилницата, смръщен умислено, посивялата му глава се беше надвесила над пергамента. Ризата му беше затъкната набързо в панталоните и висеше върху дебелия му корем. Единият му бос крак разсеяно почесваше пръстите на другия. Стъпалата му бяха мръсни, сякаш беше излизал навън неведнъж и въпреки студа не беше обувал ботушите си. Огнището не беше напалено.
— Какъв ти е проблемът? — настоя той, без да вдига очи от заниманието си. — Казвай по-бързо. Имам да оправям дузина работи в момента и още толкова, които трябваше да свърша преди час. Така че нямам време за мотаене. Е? Казвай бе, човек!
— Господин ал-Вийр? — обади се Ранд. — Баща ми.
Кметът тутакси вдигна глава.
— Ранд? Трам! — Той захвърли перото на масата и скочи. — Дано Светлината не ни е изоставила съвсем. Страхувах се, че и двамата сте загинали. Бела дотърча на галоп в селото час след като тролоците си отидоха, цялата запъхтяна и запотена, и си помислих, че… Ох, какво съм се разприказвал, няма време за това. Хайде да го отнесем горе. — Той сграбчи задния край на носилката, избутвайки веселчуна от пътя си. — Вие тичайте да доведете Премъдрата, господин Мерилин. И й предайте, че съм казал да побърза, иначе… Лежи спокойно, Трам. Ей сега ще те поставим в хубаво, меко легло. Хайде, веселчуне, размърдай се!
Том Мерилин изчезна през вратата още преди Ранд да е успял да отвори уста.
— Нинив няма да направи нищо. Каза ми, че не може да му помогне. Знаех, че… Надявах се, че вие ще измислите нещо.
Кметът изгледа остро Трам и поклати глава.
— Ще видим, момчето ми. Ще видим. — Но гласът му вече не звучеше толкова уверено. — Хайде първо да го сложим на легло. Така поне ще може да си почине по-добре.
На втория етаж имаше няколко уютни, добре подредени стаи, с прозорци, гледащи към Моравата. Използваха се предимно от амбуланти и посетители от Стражеви хълм или от Девенов просек, но изкупвачите, които идваха всяка година, често биваха изненадани, че им се предлагат толкова спретнати стаи. Сега три от тях бяха заети и кметът поведе Ранд към една от свободните.
Пренесоха Трам на здраво натъпкания с перушина дюшек и подложиха под главата му възглавници, напълнени с гъши пух.
Докато го местеха, той не издаде никакъв звук, изпъшка хрипливо само веднъж, но дори не простена. Кметът каза на Ранд да стъкми огъня, за да се смекчи малко студът в стаята. Докато Ранд пълнеше камината с дърва и трески от сандъка до нея, Бран дръпна пердетата на прозореца, за да стане по-светло, след което се залови да почисти с навлажнен парцал лицето на Трам. Когато веселчунът се върна огънят в огнището вече беше затоплил стаята.
— Тя няма да дойде — съобщи Том Мерилин още от прага, присви гъстите си бели вежди и изгледа ядосано Ранд. — Защо не ми каза, че вече си бил при нея? Щеше да ми откъсне главата.
— Помислих… не знам… че може би кметът ще успее да направи нещо, че ще я накара да види… — Стиснал смутено ръце, младежът се извърна от огнището към Бран. — Господин ал-Вийр, какво мога да направя? Не мога ей така да стоя и да гледам как умира, господин ал-Вийр. Трябва да направя нещо. — Веселчунът се помръдна, сякаш се канеше да заговори. Ранд нетърпеливо се извърна към него. — Вие имате ли някаква идея? Готов съм да направя всичко.
— Просто се чудех — отвърна Том, тъпчейки с палец лулата си — Чудех се дали кметът знае кой е надраскал Драконовия зъб на вратата му. Изглежда, че някой тук вече не го обича. Или може би не обичат гостите му.
Ранд го изгледа разочаровано и отново се обърна към огъня. Мислите му заиграха като пламъците в огнището и също като тях се съсредоточиха само в един център. Нямаше да се предаде. Нямаше да се примири с това просто да стои и да гледа как Трам умира „Моят баща — помисли си яростно той. — Моят баща.“ Минеше ли веднъж треската, този въпрос също щеше да се изчисти. Но първо треската. Само че как?
Бран ал-Вийр стисна устни, погледна към обърналия им гръб Ранд и после към веселчуна с такава злоба, че погледът му можеше да накара и мечка в гората да се закове на място, но Том изчака отговора, сякаш изобщо не беше го забелязал.
— Трябва да е работа на някой от Конгарови или от Коплинови, — изсумтя най-сетне кметът, — макар че само Светлината знае кой точно може да е. Те са голяма пасмина и ако има нещо лошо да се каже за някой, а и да няма, те ще го кажат. Пред тях на Кен Буйе сякаш мед му капе от езика.
— А онази сган, дето се изсипа рано заранта? — попита пак веселчунът. — Не бяха и помирисали тролок, а искаха да разберат единствено кога щял да започва Бел Тин, сякаш не виждат, че половината село е в пепелища.
Господин ал-Вийр кимна мрачно.
— Един от клоновете на фамилията. Но всички са като тях. Онзи глупак Дарл Коплин половината нощ настояваше да изгоня госпожа Моарейн и господин Лан от хана, сякаш те са докарали тролоците.
До този момент Ранд бегло слушаше разговора им, но последното го накара да се намеси.
— Те какво направиха?
— Ха, че тя докара кълбеста мълния от чистото небе — отвърна господин ал-Вийр. — И я запокити право върху тролоците. Виждал си сигурно как такава мълния поваля дървета. Тролоците не изглеждаха по-добре от тях.
— Моарейн? — възкликна изумен Ранд и кметът кимна.
— Госпожа Моарейн. А пък господин Лан с неговия меч летеше като вихър. Ха, с меча. Този мъж и без меч е оръжие, и на десет места наведнъж, поне така изглеждаше. Да ме изгори дано, нямаше да повярвам, ако не го видях с очите си… — Той потърка плешивото си теме. — Гостуванията в Зимната нощ едва започват, ръцете ни са пълни с подаръци и меденки, а главите ни с вино, и изведнъж кучетата се разлайват, а тия двамата изхвърчаха от хана, разтичаха се из цялото село и викат, че са дошли тролоци, колкото им глас държи. Отначало помислих, че са прекалили с виното. В края на краищата… тролоци? После, преди някой да е разбрал какво става, онези… онези твари се появиха из улиците и започнаха да размахват мечовете си към хората, да палят къщи и да вият така, че на човек кръвчицата му да замръзне. — Той изсумтя с отвращение. — Ние просто се разбягахме като пилета в кокошарник, в който е влязла лисица, докато господин Лан не ни върна донякъде куража.
— Недей да бъдеш толкова суров — отвърна Том. — Вие се справихте не лошо за обикновени хора.
— Хм… да, добре. — Господин ал-Вийр потръпна. — Просто не е за вярване. Една Айез Седай в Емондово поле. А господин Лан е Стражник.
— Айез Седай? — прошепна Ранд. — Невъзможно е да е такава. Нали говорих с нея. Не е… Тя не…
— Ти да не мислиш, че си носят нишани? — отвърна му троснато кметът. — Надпис „Аз съм Айез Седай“ на челото, може би. „Пази се, опасно“? — Изведнъж той се плесна по челото. — Айез Седай. Аз съм един стар глупак. Има възможност, Ранд, стига да си готов да я използваш. Не мога да ти кажа да го направиш, на твое място не би ми стигнал кураж за такова нещо.
— Възможност ли? — отвърна Ранд. — Готов съм да приема всякаква възможност, стига да помогне.
— Айез Седай могат да изцеряват, Ранд. Да ме изгори дано, момко, нали си чувал сказанията. Те могат да излекуват човек, когато церовете не помагат. Веселчуне, ти би трябвало да го знаеш по-добре от мен. Приказките на веселчуните са пълни с Айез Седай. Защо не кажеш, вместо да дрънкам глупости?
— Ааа, тук аз съм чужденец — отвърна Том, загледан с тъга в незапалената си лула, — пък и добрият стопанин Коплин не е единственият в това село, който не иска да има нищо общо с Айез Седай. Най-добре ще е предложението да дойде от теб.
— Айез Седай — промърмори Ранд, мъчейки се да си представи дребничката жена, която беше говорила с него вчера, като героиня от приказките. Помощта от една Айез Седай понякога беше по-лоша, отколкото да не получиш никаква помощ, така се разказваше в сказанията, като отрова в баница, а в даровете им винаги се криеше някаква уловка, като стръв за риба. Внезапно монетата в джоба му, монетата, която беше получил от Моарейн, му се стори нажежена като въглен. Едва се сдържа да не я измъкне и да не я изхвърли през прозореца.
— Никой не иска да се обвързва с една Айез Седай, момко — каза замислено кметът. — Това е единствената възможност, за която мога да се сетя, но все пак решението никак не е лесно. Не мога да го взема вместо теб, въпреки че от госпожа Моарейн видях само добро… Моарейн Седай, така май ще трябва да я наричам. Понякога — той погледна многозначително към Том — на човек му се налага да се възползва от единствената възможност, колкото и лоша да изглежда тя.
— Е, някои от сказанията може и да са малко преувеличени — добави Том, сякаш извличаха думите от устата му с ченгел. — Някои поне. Освен това имаш ли някакъв друг избор, момче?
— Никакъв — въздъхна Ранд. По лицето на Трам не потръпваше и един мускул. Очите му бяха хлътнали, сякаш беше лежал на смъртен одър от седмица насам. — Аз ще… ще отида да поговоря с нея.
— От другата страна на моста — поясни веселчунът. — Там те… се оправят с мъртвите тролоци. Но внимавай, момче. Каквото правят Айез Седай, го правят за своите си цели и тези цели не винаги са такива, каквито другите си мислят.
Ранд беше вече в коридора. Наложи се да хване меча за дръжката, за да не се удря ножницата в краката му, докато тичаше нямаше време да го сваля. Изтрополи надолу по стъпалата и се втурна през вратата на хана, забравил за момент всякаква умора. Шанс да бъде спасен Трам! Колкото и да беше малък, той беше достатъчен, за да надмогне среднощното безсъние и умора, поне засега. Не искаше и да мисли за това, че този шанс идва от Айез Седай, нито за възможната му цена. Що се отнася до това, че трябваше да се изправи пред жива Айез Седай… Той си пое дълбоко дъх и затича побързо.
Кладите се намираха на достатъчно разстояние от последните къши, откъм Западния лес, край пътя, водещ към Стражеви хълм. Вятърът все още отнасяше мазните черни стълбове пушек надалеч, но дори и така въздухът бе изпълнен с гадна сладникава воня на опърлена козина. Ранд се задави от миризмата и преглътна, за да не повърне, щом осъзна какъв трябва да е източникът й. Колко подходяща работа за огньовете на Бел Тин! Хората, поддържащи кладите, бяха превързали парцали около носовете и устата си, но от гримасите им можеше да се съди, че и оцетът, в който бяха натопени парцалите, не помага. Дори и да убиваше зловонието, те все пак знаеха, че то е около тях, и знаеха с какво се занимават.
Двама мъже отвързваха поводите от глезените на един тролок. Лан, застанал до мъртвото тяло, бе дръпнал одеялото достатъчно, за да се видят раменете на чудовището и козята му глава. Когато Ранд дотърча до тях, Стражникът тъкмо сваляше метален знак, емайлиран в кървавочервено тризъбец, от увенчаното с шипове рамо на черната ризница на тролока.
— Кох-Бал — обяви той, подхвърли знака в дланта си и го запокити със сумтене във въздуха. — Дотук това прави седем орди.
Моарейн, седнала с кръстосани крака направо на земята, малко встрани от групата, поклати уморено глава. На коленете й лежеше тояга с издялкани от единия до другия край фигурки на лози и цветя, дрехата й беше омачкана.
— Седем орди. Седем! Толкова много не са действали заедно от времената на Тролокските войни. Лоши вести се трупат върху лоши вести. Плаша се, Лан. Мислех, че сме спечелили преднина, но може да се окаже, че сме твърде назад.
Ранд я зяпна, неспособен да продума. Айез Седай. Беше се постарал да се убеди, че няма да се чувства по-различно отпреди сега, когато беше научил кой… какво стои пред него, и за негова изненада това наистина се оказа така. Вече не изглеждаше толкова достолепна, с щръкналите във всички посоки сплъстени кичури и с оцапания от сажди нос, но въпреки това не изглеждаше никак различна. Сигурно Айез Седай трябваше да имат нещо във външния си вид, което да показва какви са. От друга страна, ако външният вид отразява това, което се крие отвътре, тогава тя трябваше да прилича по-скоро на тролок, отколкото на благородна жена, чието достойнство не се смаляваше от това, че е седнала уморено на голата земя. Но тя можеше да помогне на Трам. Каквото и да му струваше, сега това беше по-важно от всичко.
Той вдиша дълбоко.
— Госпожо Моарейн… Искам да кажа, Моарейн Седай.
Двамата извърнаха лица към него и той замръзна от погледа й. Не беше онзи спокоен, лъчезарен поглед, който помнеше от срещата им при Моравата. На лицето й беше изписана умора, но тъмните й очи бяха като ястребови. Айез Седай. Разрушителките на света. Кукловодките, дърпащи конците и каращи тронове и държави да танцуват така, както решат жените на Тар Валон.
— Ето че дойде малко светлинка в мрака — промърмори Айез Седай. След което гласът й се извиси. — Какви бяха сънищата ти, Ранд ал-Тор?
Той я зяпна.
— Сънищата ми ли?
— Нощ като тази може да докара на човек лоши сънища, Ранд. Ако те споходят кошмари, трябва да ми кажеш за тях. В някои случаи мога да помогна срещу лоши сънища.
— Всичко е наред със… Става въпрос за баща ми. Той е ранен. Не е нищо повече от драскотина, но треската го изгаря. Премъдрата не може да му помогне. Но според сказанията… — Тя повдигна вежди и той млъкна. „О, Светлина, има ли поне едно сказание, в което Айез Седай да не е злодейка?“ Момъкът погледна към Стражника, но Лан изглеждаше по-заинтересован от тролока, отколкото от думите му. Пристъпвайки неловко на място, Ранд продължи: — Аз… ааа… казано е, че Айез Седай могат да церят. Ако можете да му помогнете… да направите нещо за него… каквото и да струва… искам да кажа… — Той си пое дълбоко дъх и довърши наведнъж: — Ще платя всичко, което е по силите ми, ако му помогнете. Всякаква цена.
— Всякаква цена — промълви Моарейн, по-скоро на себе си. — Е, за цени ще поговорим по-късно, Ранд, ако изобщо се стигне до подобен разговор. Ще направя каквото мога, но извън възможностите ми е да спра въртежа на Колелото.
— Смъртта спохожда всекиго, рано или късно — обади се мрачно Стражникът. — Освен ако не служиш на Тъмния, но само глупци са готови да платят такава цена.
Моарейн го прекъсна.
— Не бъди толкова мрачен, Лан. Имаме все пак и някакъв повод да празнуваме. Малък, но повод. — Тя се подпря на тоягата си и се изправи. — Заведи ме при баща си, Ранд. Ще му помогна, колкото мога. Мнозина тук отказаха изобщо да се възползват от помощта ми. Те също са слушали разни сказания — добави тя сухо.
— Той е в хана — каза Ранд. — Насам. И ви благодаря. Много ви благодаря.
Двамата го последваха, но младежът тръгна твърде бързо напред. Поспираше се нетърпеливо, за да го настигнат, после отново се затичваше и отново трябваше да ги дочаква.
— Моля ви, побързайте — подканяше ги той непрекъснато, до такава степен обзет от надежда, че е осигурил помощ за Трам, че дори не осъзнаваше безразсъдството, с което си позволяваше да подканя Айез Седай. — Треската го изгаря.
Лан го изгледа гневно.
— Ти не виждаш ли, че е изморена? Дори с ангреал, това, което направи тя снощи, беше все едно да обиколиш цялото село с чувал камъни на гърба. Не знам дали струваш чак толкова, овчарче, каквото и да ми разправя тя.
Ранд премигна, но стисна език зад зъбите си.
— Спокойно, приятелю мой — каза Моарейн и без да забавя крачка, се пресегна и потупа Стражника по рамото. Той се надвеси закрилнически над нея, сякаш със самата си близост можеше да й вдъхне сили. — Твоята единствена мисъл е да се погрижиш за мен. Защо и той да не мисли същото за баща си? — Лан се навъси, но замълча. — Ще побързам колкото мога, Ранд. Обещавам ти.
Гневът в очите й, спокойствието в гласа й — не точно спокойствие, по-скоро твърдост и непреклонност — Ранд не знаеше на кое от двете да се довери. А може би двете вървяха едно с друго. Айез Седай. Сега той се беше обвързал. Изравни крачката си с тяхната и се постара да не мисли каква ще е цената, за която щяха да говорят по-късно.