Окото на света

Глава 14 „Елена и Лъва“

Отвътре ханът бе точно толкова оживен, колкото показваше носещият се навън шум, ако не и повече. Групата от Емондово поле последва господин Фич през задната врата и след малко започнаха да завиват наляво-надясно покрай непрестанен поток мъже и жени в дълги бели престилки, които носеха високо над главите си разлати блюда с храна и подноси с питиета. Прислужващите измърморваха набързо някакви извинения и продължаваха по пътя си, без да забавят ход. Един от тях получи припрени нареждания от господин Фич и се затича да ги изпълни.

— Ханът е почти пълен, опасявам се — каза ханджията на Моарейн. — Почти до мертеците на тавана. При тази зима просто имахме… какво да ви кажа, щом времето се пооправи малко, за да могат да слязат от планините, и ни наводниха — да, точно това е думата — направо ни наводниха мъже от рудниците, от топилните, и всички разправят най-ужасни истории. За вълци и още по-лоши неща. Приказки, които хората започват да си разправят, когато се заседят цяла зима на едно място. Не мисля, че изобщо някой от тях е останал горе, толкова много хора слязоха в града. Но вие не се безпокойте. Може и да е малко попретъпкано, но ще направя всичко, което ми е по силите, за вас и господин Андра. Както и за вашите приятели, разбира се. — Той с любопитство изгледа Ранд и останалите. С изключение на Том, дрехите им издаваха селския им произход, а пъстрото наметало на Том го правеше не по-малко странен спътник за „госпожа Алис“ и „господин Андра“. — Ще направя най-доброто, за да можете да почивате спокойно.

Ранд се зазяпа в оживената суматоха, като се пазеше да не го настъпят, въпреки че слугите ги заобикаляха ловко и, изглежда, нямаше опасност да се сблъскат с някого. Припомни си как господин ал-Вийр и жена му се оправяха само двамата и много рядко им се налагаше да прибягват до помощта на дъщерите си.

Мат и Перин извиха с любопитство вратове към общата зала, от която се лееше вълна от смехове, песни и весели възгласи всеки път, щом вратата в края на коридора се разтвореше. Стражникът промърмори, че трябвало да чуе последните вести, и изчезна през отворената врата, посрещнат от весела глъч.

На Ранд му се дощя да го последва, но още повече му се искаше да си вземе гореща баня. Можеше и сега да се гмурне сред хорската веселба и смях, но ако се изкъпеше и почистеше, народът в общата зала щеше да приеме присъствието му по-добре. Мат и Перин явно изпитваха същото. Мат скришом се почеса.

— Господин Фич — каза Моарейн. — Разбрах, че в Бейрлон има Чеда на Светлината. Има ли опасност да ви създадат някакви неприятности?

— О, изобщо не се безпокойте, госпожо Алис. Вечните им номера. Твърдят, че в града се била появила Айез Седай. — Моарейн повдигна вежди и ханджията разпери месестите си ръце. — Не се безпокойте. Опитвали са се и по-рано. Няма никаква Айез Седай в Бейрлон и Управителят го знае. Белите плащове смятат, че ако ни покажат някоя Айез Седай, някоя жена, за която ще твърдят, че е Айез Седай, хората ще ги пуснат всичките да влязат в града. Е, смятам, че някои биха ги пуснали. Някои. Но повечето хора са наясно какво целят Белите плащове и поддържат Управителя. Никой ие иска някоя невинна старица да пострада, така че Чедата да имат оправдание да се развихрят.

— Радвам се да го чуя — отвърна сухо Моарейн, сложи ръка на рамото на ханджията и попита: — Мин още ли е тук? Бих искала да поговоря с нея, ако е тук.

Ранд не чу отговора на господин Фич, защото в този момент пристигнаха слугите, които трябваше да ги отведат в баните. Моарейн и Егвийн тръгнаха след една дебела лелка с широка усмивка на лицето и куп кърпи в ръцете. Веселчунът, Ранд и приятелите му последваха някакъв слабичък тъмнокос мъж. Оказа се, че се казва Ара.

Ралд се опита да разпита Ара за Бейрлон, но човекът отрони едва една-две думи, освен дето намекна, че говорът на Ранд е странен, а след това гледката на банята отвя всички мисли от главата на Ранд. Дузина високи бронзови вани бяха подредени в центъра на просторно помещение с каменни стени. Дебела кърпа, грижливо сгъната, и голям калъп жълт сапун бяха поставени на столче пред всяка от ваните, а над огнищата край една от стените се нагряваха големи железни казани с вода. На противоположната стена горящи цепеници в едно дълбоко огнище увеличаваха топлината в помещението.

— Не е много по-лошо от хана в село — отбеляза Перин с тъга, въпреки че коментарът му никак не беше справедлив.

— Ти да не си от Коплинови бе? — изкикоти се Мат.

Ранд свали наметалото си и започна да се съблича, докато Ара пълнеше четири бронзови вани. Другите последваха примера му. Когато дрехите им се скупчиха върху столчетата, Ара подаде на всеки по едно голямо ведро с гореща вода и по един тас. След като свърши всичко това, прислужникът седна на столче край вратата, облегна се на стената със скръстени ръце и потъна в собствените си мисли.

Нямаше какво толкова да разговарят, докато се сапунисваха и отмиваха едноседмичната мръсотия по телата си с тасовете вода, от която се вдигаше млечнобяла пара. После се отпуснаха във ваните, за да се накиснат добре. Ара беше сгорещил водата достатъчно и потапянето им бе придружено от доволни въздишки. Въздухът се изпълни с гореща пара. Дълго не се чуваше никакъв звук освен по някое възклицание, докато стегнатите им от безкрайната езда мускули се отпускаха и мразът, за който бяха започнали да си мислят, че ще трае вечно, напускаше костите им.

— Още нещо да трябва? — обади се неочаквано Ара. Не се налагаше да им обяснява много за разликата в говорите. Неговият и на господин Фич говор им звучеше, сякаш устата им бяха пълни с горещи гъби. — Още кърпи? Или топла вода?

— Нищо — отекна гласътна Том. С притворени очи той махна към прислужника. — Отивай да си починеш. Ще се погрижа да получиш добро заплащане за обслужването. — Той потъна във ваната си, докато водата не го покри целия, до очите и носа.

Очите на Ара огледаха столчетата зад ваните, на които бяха накамарени дрехите и принадлежностите им. Изгледа лъка, но повече се спря на меча на Ранд и секирата на Перин.

— И вие ли долу из селата си имате неприяттности? — попита той. — В Реките, или както там им викате?

— Две реки — отвърна му Мат, като произнесе двете думи отчетливо. — Казва се Две реки. А за неприятностите, е…

— Какво ще рече това „и вие“? — попита Ранд. — Тук какви непрпятности има?

Перин, който изпитваше истинска наслада от кисненето, измърмори:

— Ох, че е хубаво!

Том се надигна и отвори очи.

— Тук ли? — изсумтя Ара. — Неприятности? Рудничарите, дето размахват юмруци из улиците, не могат да се нарекат неприятност. Нито… — Той млъкна и ги изгледа за миг. — Имах предвид нещо като онова в Гаелдан — каза прислужникът. — Не, предполагам, че не. Долу в селата освен овце друго няма, нали? Без да се обиждате. Просто исках да кажа, че тук при нас е кротко. Тъй или иначе, странна беше тази зима. Странни неща ставаха из планините. Онзи ден чух, че в Салдеа се били появили тролоци. Но това все пак са Граничните земи, нали така?

— Тролоци ли? — изграчи Мат. Ранд го плисна с вода, но Мат само се ухили и я отри от лицето си. — Аз ако взема да ти разправям за тролоци…

— Ха! — обади се Том. — Омръзнало ми е да слушам собствените си приказки от твоите уста.

— Той е веселчун — поясни Перин и Ара го изгледа навъсено.

— Видях плаща. Ще играеш ли?

— Чакайте малко — възрази Мат. — Какво беше това за приказките на Том? Вие да не би…

— Ти просто не можеш да ги разказваш така добре като Том — прекъсна го Ранд припряно, а Перин се намеси:

— Добавяш разни неща, уж да стане по-интересно, а се получава по-лошо.

— И при това объркваш всичко — добави Ранд. — По-добре остави Том да разказва.

Двамата заговориха така бързо, че Ара ги зяпна с увиснала челюст. Мат също ги зяпна, сякаш си мислеше, че всички около него са се побъркали. Ранд се чудеше как да му затвори устата, без да се налага да му пъха главата под водата.

Вратата се отвори гръмко и на прага застана Лан, преметнал кафявия си плащ през рамо, а с него нахлу по-хладен въздух, който разнесе топлата мъгла в помещението.

— Е — каза Стражникът и потри ръце. — Откога я чакам тази баня. — Ара надигна едно ведро, но Лан му махна с ръка да излезе. — Остави, сам ще се обслужа. — Той пусна плаща си върху столчето и избута прислужника извън банята въпреки протестите му, след което здраво залости вратата. Изчака за момент край нея, наострил слух, а когато пристъпи към останалите, гласът му стана каменен, а очите му се впиха в Мат.

— Слава на Светлината, че се върнах навреме, селянче. Вие не чувате ли, когато ви се говори?

— Ама аз не съм направил нищо — възрази Мат. — Канех се да му кажа само за тролоците и за… — Той млъкна, изтръпнал от смразяващия поглед на Лан.

— Няма да говорите за тролоци — мрачно процеди Лан. — Дори и не помисляйте за тролоци. — Изсумтя сърдито, сред което започна да пълни ваната си. — Кръв и пепел, запомнете добре, Тъмния има очи и уши там, където най-малко го очакваш. А ако Чедата на Светлината чуят, че ни преследват тролоци, ще пламнат от жар да ви спипат. За тях това е все едно да те нарекат Мраколюбец. Може и да не сте свикнали така, но докато не ви заведем там, където отиваме, не се доверявайте на никого, освен ако госпожа Алис или аз не ви наредим нещо друто.

— Имаше нещо, което онзи не пожела да ни каже — обади се Ранд. — Нещо, което смяташе, че е голяма беда, но не поиска да ни каже какво е.

— Сигурно са Чедата — каза Лан, като си изля още гореща вода във ваната. — Повечето хора ги смятат за същинска напаст. Други обаче не, и той не е знаел дали си заслужава да рискува пред вас. Не е знаел дали няма да изтичате и да го наклеветите пред Белите плащове.

Ранд поклати глава. Това място вече му се струваше по-лошо и от Таренов сал.

— Той каза, че имало тролоци в… Салдеа, нали така беше? — вметна Перин.

Лан запокити празното ведро на пода и то се строши.

— Ама вие ще продължавате да приказвате за това, така ли? Винаги е имало тролоци в Граничните земи, ковачо! Просто си набийте веднъж завинаги в главите, че не искаме да ни забелязват. Запомнете го най-после! Моарейн иска да ви отведе живи до Тар Валон и аз ще направя всичко възможно, но ако направите така, че тя да пострада…

Останалата част от къпането премина в гробно мълчание, както и обличането им.

Когато излязоха от банята, Моарейн стоеше в дъното на коридора и говореше с някаква стройна девойка, не по-висока от самата нея. Поне на Ранд му се стори, че е девойка, въпреки че черната й коса беше отрязана късо и носеше мъжка риза и панталони. Моарейн й каза нещо, при което девойката изгледа рязко мъжете, след което кимна и бързо се завтече нанякъде.

— Е — посрещна ги Моарейн, когато се приближиха. — Сигурна съм, че банята ви е изострила апетита. Господин Фич ни е поканил в отделна трапезария.

Частната трапезария беше с лакирана дъбова маса с дванадесет стола и дебела постелка на пода. Щом влязоха, Егвийн, чиято прясно измита и сресана свободно коса блестеше, се извърна от пращящото огнище. Ранд беше имал достатъчно време да поразмисли през дългото мълчание в банята. Непрекъснатите напомняния на Лан да не се доверяват на никого и особено страхът на Ара да им се довери само го бяха накарали да си спомни колко са самотни. Изглежда, не можеха повече да се доверят на никого, освен на самите себе си, а той все още не беше сигурен доколко може да се довери на Моарейн или на Лан. Само на себе си. А Егвийн си беше Егвийн. Моарейн беше казала, че така или иначе щяло да й се случи, това докосване до Верния извор. Тя нямаше контрол над това, което означаваше, че не е по нейна вина. И все пак си беше Егвийн.

Той отвори уста да й се извини за избухването, но Егвийн стисна устни и извърна глава, преди да е успял да каже нещо. Той се загледа тъпо в гърба й и преглътна думите, които се канеше да каже. Е, какво пък. Щом тя искаше да е така, той не можеше да направи нищо.

В този момент в стаята влезе господин Фич, следван от четири жени в бели престилки, дълги колкото неговата, понесли поднос с три печени пилета, сребърни и глинени прибори и съдове и покрити с капак купи. Жените веднага се заловиха да подреждат масата, докато ханджията се покланяше на Моарейн.

— Моите извинения, госпожо Алис, че ви оставих да чакате, но при толкова много посетители е цяло чудо, ако човек изобщо го обслужат. Боя се, че храната не е каквато трябва да бъде. Само пилета, малко ряпа и грах, и малко сирене за накрая. Не, изобщо не е както трябва да бъде. Искрено моля за извинение.

— Това е същински пир — усмихна се Моарейн. — За тези тревожни времена е истински пир, господин Фич.

— Моите благодарности, госпожо Алис. Моите благодарности — поклони се той, после изтри въображаемо петно на излъсканата маса с края на престилката си. — Разбира се, не е това, което щях да поднеса на масата ви миналата година. Ни най-малко. Зимата. Да. Зимата. Килерите ми се опразниха, а на пазара няма почти нищо. И кой може да вини бедните селски хорица? Кой? Никой не може да каже кога ще ожънат следващата си реколта. Никой. Вълците изяждат овчето и говеждото, което трябва да е на хорските маси, а…

Изведнъж той се усети, че това едва ли е най-подходящата тема за разговор, която би предразположила гостите да вечерят спокойно.

— Ама и аз какво съм се разбъбрил! Мари, Цинда, хайде да оставим гостите да похапнат на спокойствие, — Той подкара с жест жените навън и след като те се изнизаха през вратата, отново се обърна към Моарейн и ниско се поклони. — Надявам се храната да ви е приятна, госпожо Алис. Ако ви потрябва още нещо, просто ми кажете и аз ще ви го осигуря. Само кажете. За мен е истипско удоволствие да обслужа вас и господин Андра. Истинско удоволствие. — Той отново ги удостои с нисък поклон и най-после излезе, затваряйки внимателно вратата.

През цялото това време Лан се беше облегнал на стената, сякаш беше задрямал. Сега той скочи и пристъпи до вратата с две дълги крачки. Опря ухо до дъските и се вслуша напрегнато, след което рязко отвори вратата, надникна в коридора, затвори и каза:

— Махнали са се. Можем да разговаряме спокойно.

— Знам, че казахте да не се доверяваме на никого — каза Егвийн. — Но ако подозирате ханджията, защо отседнахме тук?

— Не го подозирам повече от всеки друг — отвърна Лан. — Но докато стигнем в Тар Валон, подозирам всеки. Там ще подозирам само половината.

Ранд понечи да се усмихне, сметнал, че Стражникът се шегува. Но видя, че на лицето на Лан няма и следа от хумор. Той наистина щеше да подозира някои хора в Тар Валон. Дали някъде по света изобщо съществуваше сигурно място?

— Той малко преувеличава — промълви успокоително Моарейн. — Господин Фич е добър човек, честен и искрен. Но обича много да приказва, и дори да е изпълнен с най-добри намерения, може да изтърве нещо пред когото не трябва. А и аз никога досега не съм отсядала в хан, в който поне половината от прислужниците да не обичат да подслушват зад вратите и да се занимават повече с клюки, отколкото с оправяне на креватите. Хайде да седнем, преди храната да е изстинала.

За известно време всички бяха твърде заети с пълненето на блюдата си, за да говорят. Може и да не беше чак пир, но след цяла седмица, изкарана само на хляб и сушено месо, поне приличаше на пир.

След малко Моарейн попита:

— Какво разбра в общата зала?

Ножовете и вилиците престанаха да тракат и всички впериха погледи в Стражника.

— Добрите вести не са много — отвърна Лан. — Авин се оказа прав, поне според това, което се приказва. В Геалдан е имало битка и Логаин я е спечелил. Разказват се дузина различни версии, но всички се свеждат до това.

Логаин? Това сигурно беше Лъжедракона. За пръв път Ранд чу името на този мъж. Лан го произнесе така, сякаш го познаваше отдавна.

— Какво е станало с Айез Седай? — попита Моарейн.

— Не знам. Според някои са избити всички, други казват, че нито една. — Той изсумтя. — А трети дори приказват, че са преминали на страната на Логаин. На нищо не може да се разчита, а аз не държах много да покажа, че проявявам особен интерес.

— Да — отрони Моарейн. — Новините не са много добри. А нещо за нашето положение?

— Тук са малко по-добри. Не се е случило нищо особено, няма странници, които могат да са мърдраали, определено няма тролоци. А Белите плащове само гледат да създават неприятности на управителя Ейдан, защото не иска да им сътрудничи. Няма и да ни забележат, освен ако сами не им се набием в очите.

— Добре — каза Моарейн. — Това съвпада с думите на прислужницата в банята. И от клюките понякога има полза. Значи — тя се обърна към цялата компания — предстои ни много дълго пътуване, а и пътят ни дотук не беше никак лесен, така че предлагам да останем тук през нощта и утре вечер и да тръгнем вдругиден заранта. — Младежите се ухилиха — за пръв път щяха да останат в град. Моарейн им се усмихна, но все пак попита: — Какво смята господин Андра по този въпрос?

Лан огледа ухилените им физиономии равнодушно.

— Много добре, стига всички да помнят какво ги предупредих.

Том изсумтя и поглади мустаците си.

— Тези селянчета, изгубени сред… цял град. — Отново изсумтя и поклати глава.

При големия наплив в хана за тях можаха да се намерят само три свободни стаи, една за Моарейн и Егвийн, а другите две трябваше да приютят мъжете. Ранд трябваше да дели стая с Лан и Том, на четвъртия етаж в дъното, близо до издадените стрехи, с единичен малък прозорец, гледащ към двора на конюшнята. Нощта вече беше паднала и светлината от странноприемницата образуваше светли петна навън. По начало стаичката беше малка, а допълнително внесеното легло за Том я правеше още по-малка, въпреки че и трите легла бяха тесни. И твърди, установи Ранд, когато се хвърли на своето. Определено не беше най-добрата стая.

Том остана само колкото да извади флейтата и лютнята от багажа си, и веднага излезе, репетирайки в движение величествени пози. Лан тръгна с него.

„Странно“ — помисли си Ранд, след като се разположи върху неудобното легло. Преди седмица щеше да изхвърчи като стрела към общата зала само заради възможността да погледа играта на веселчун или дори при слуха за неговата поява. Но през цялата тази седмица всяка нощ беше слушал приказките на Том, а пък и Том щеше да им бъде подръка и утре вечер, и вдругиден, а топлата баня го беше отпуснала… Вече в просъница той се замисли дали Лан наистина познава Лъжедракона. Логаин. От долния етаж доехтя приглушен шум. В общата зала посрещаха с възгласи появата на Том.

Каменният коридор беше сумрачен и сенчест, и празен, с изключение на Ранд. Не можеше да определи откъде точно прозираше светлината, по-скоро бледото й подобие. По сивите стени нямаше свещи, светилници или нещо друго, което да обяснява тази светлина. Въздухът беше неподвижен и влажен, а някъде далече пред него се чуваше кухо и равномерно капене. Където и да беше това, със сигурност не беше в хана. Намръщен, той отри чело. Хан? Главата го болеше и му беше трудно да следва мислите си. Нали имаше… хан? Но каквото и да бе, беше изчезнало.

Той облиза устни. Беше ужасно жаден, жаден като изсъхнала пръст. Тъкмо капещият звук го подтикна да вземе решение. Без да мисли за нищо друго, освен за жаждата, той закрачи напред, към равномерния звук на капките.

В каменните стени на коридора имаше врати от грубо дърво, на равни интервали, една срещу друга от двете страни. Той се опита да отвори една. Отвори се лесно и той пристъпи в мрачна стая с голи каменни стени.

Една от стените се отваряше през редица арки към сива каменна тераса, а зад нея се виждаше небе, каквото очите му не бяха съзирали през целия му живот. Набраздени с черни, сиви, червени и оранжеви жилки облаци препускаха, сякаш подгонени от бурен вятър, въртяха се и се сливаха с безкрайността. Никъде не можеше да има такова небе! То просто не можеше да съществува.

Останалата част от помещението не му предлагаше нищо по-добро. Странни извивки и загадъчни ъгли, сякаш цялата стая беше грубо издълбана в един-единствен камък, и колони, които сякаш изникваха от сивия под. Пламъци пращяха в огнището като огън в ковачница, но не отделяха никаква топлина. Огнището беше иззидано със странни овални камъни. Всъщност само приличаха на камъни — изглеждаха влажни въпреки пламъците, когато погледнеше право към тях, но когато им хвърлеше кос поглед, наподобяваха човешки лица, лица на мъже и жени, гърчещи се от болка, крещящи безмълвно. Столовете с високи облегалки и полираната маса в средата на стаята изглеждаха съвсем нормални, но тъкмо тази нормалност изтъкваше ненормалността на всичко останало. На стената висеше огледало — но и то не беше нормално. Когато се погледна в огледалото, на мястото на отражението си видя само повей на тъмна сянка. Всичко друго в стаята се отразяваше вярно, но не и той самият.

Пред огнището стоеше някакъв мъж. Не беше го забелязал отначало. Облечен в добре скроени дрехи, мъжът изглеждаше в разцвета на силите си.

— Отново се срещаме — проговори мъжът и само за миг очите и устата му се превърнаха в отверстия към бездънни кухини, където тлееше жарава.

Ранд изкрещя и се хвърли назад, извън стаята, толкова рязко, че се препъна в коридора, залитна и отвори отсрещната врата. Изви се, хвана се за бравата, за да не падне на пода — и се озова в каменна стая с невъзможно небе отвъд арките, водещи към тераса, и огнище…

— Не можеш да избягаш толкова лесно от мен — каза мъжът.

Ранд се обърна да избяга, но вратата към коридора се хлопна и ключалката щракна. Той замръзна и погледна към мъжа до огнището. Така беше по-добре, отколкото да гледа камъните на огнището или странното небе.

— Това е сън — промълви младежът. — Това е някакъв кошмар. — Той затвори очи и се съсредоточи над мисълта, че трябва да се събуди. Когато беше малък, Премъдрата му беше казвала, че ако го направи по време на кошмар, той ще изчезне. „Премъдрата… Какво?“ Само да успееше да задържи мислите си да не му се изплъзват. Само ако можеше да накара главата си да престане да го боли, щеше да успее да мисли.

Отново отвори очи. Стаята си беше както преди, с терасата, с небето. И с мъжа край огнището.

— Сън, казваш — каза мъжът. — Има ли значение?

Отново, само за миг, устата и очите му се отвориха към пещ, която сякаш продължаваше безкрайно. Гласът му изобщо не се промени.

„Това е сън. Трябва да е сън.“ Въпреки това Ранд запристъпва заднишком към вратата, без да отмества поглед от непознатия край огъня, и опипа дръжката на бравата. Не се помръдна. Вратата беше заключена.

— Струва ми се, че си жаден — каза мъжът край огнището. — Пий.

На масата имаше бокал. Блестящо злато, украсено с рубини и аметисти. Преди не беше там. Прииска му се да престане да се стряска. В края на краищата това беше само сън. Устните му бяха като напукана пръст.

— Да, жаден съм малко — отрони той и надигна бокала. Мъжът се наведе напред съсредоточен, наблюдаваше го, поставил едната си ръка на облегалката на стола. Миризмата на подправено вино припомни на Ранд колко жаден беше наистина, сякаш не беше пил нищо от дни. „Наистина ли съм?“

Малко преди виното да докосне устните му той спря. Между пръстите на мъжа от облегалката на стола се заиздигаха струйки дим. А очите му го гледаха напрегнато… и от тях бликаха пламъци.

Ранд облиза устни и остави бокала на масата, без да вкуси.

— Не съм толкова жаден, колкото си мислех.

Мъжът рязко се изправи. Лицето му беше безизразно, но въпреки това личеше, че е разочарован. Ранд се зачуди какво ли имаше във виното. Но това, разбира се, беше глупав въпрос. Всичко това беше само сън. „Но тогава защо не свърши?“

— Какво искаш? — настоя той. — Кой си ти?

От устата и очите на мъжа лумнаха пламъци.

— Някои ме наричат Баал-замон.

Ранд се усети, че е застанал с лице към вратата и яростно върти бравата. Всички мисли за сънища се бяха изпарили от съзнанието му. Тъмния. Бравата не поддаваше, но той продължи да я натиска.

— Ти ли си онзи? — изведнъж заговори Баал-замон. — Не можеш вечно да го криеш от мен. Не можеш вечно да криеш себе си от мен, дори на най-високата планина или в най-дълбоката пещера. Познавам те до последното косъмче.

Ранд се извърна с лице към мъжа — с лице към Баал-замон. Преглътна с мъка. Кошмар. Пресегна се назад, за да дръпне за пореден път дръжката.

— Слава ли очакваш? — каза Баал-замон. — Власт? Да не би да ти казаха, че Окото на Света ще ти служи? Каква слава или власт за една кукла? Нишките, които те движат, са изпредени преди векове. Баща ти беше избран от Бялата кула, като жребец, овързан с въжета и подведен да си свърши работата. Майка ти не беше нищо повече от плодна кобила за техните планове. А тези планове водят към твоята смърт.

Ръцете на Ранд се свиха в юмруци.

— Баща ми е добър мъж, а майка ми беше добра жена. Не смей да ги споменаваш!

Пламъците сякаш се разсмяха.

— Значи все пак има някакъв дух в теб. Може би наистина си онзи. Това няма много да ти помогне. Амирлинският трон ще те използва, докато не се изчерпиш, също както бяха използвани Давиан и Юриан Каменолък, и Гуаир Амалазан, и Раолин Прокобник. Също както сега използват Логаин. Ще те използват, докато нищо не остане от теб.

— Не знам… — Ранд завъртя глава. Единственият миг на ясна мисъл, породен от гнева, си беше отишъл. Мислите му се завихриха. Мъчеше се да намери думите и гласът му ставаше все по-ясен. — Ти… си окован… в Шайол Гул. Ти и всички Отстъпници… сте оковани от Създателя до края на времето.

— Края на времето ли? — попита с насмешка Баал-замон. — Живееш като плужек под камък и си мислиш, че гнездото ти е цялата вселена. Смъртта на времето ще ми донесе такава власт, каквато не би могъл и да си представиш, червей.

— Ти си окован…

— Глупак, аз никога не съм бил оковаван! — Пламъците запращяха срещу него, толкова горещи, че Ранд отстъпи и вдигна ръце да защити очите си. Потта по дланите му засъхна от зноя. — Аз стоях до рамото на Луз Терин Родоубиеца, когато той извърши деянието, донесло името му. Аз бях този, който му каза да убие жена си и децата си, и всички, които носят неговата кръв, и всяко живо същество, което го е обичало или което той е обичал. Аз след това го дарих с миг на разум, за да осъзнае какво е извършил. Чувал ли си някога човек да изкрещи цялата си душа, червей? Тогава той можеше да ме удари. Не можеше да спечели, но можеше да се опита. Но вместо да го стори, той призова драгоценната си Единствена сила върху себе си, земята се разцепи на две и издигна Драконова планина, която се превърна в негова гробница.

— Хиляда години по-късно аз изпратих тролоците да опустошат юга и триста години те сееха гибел по света. Онези слепи глупци в Тар Валон заявиха, че аз съм победен окончателно, но Вторият обет, Обетът на Десетте държави, беше разтурен и никога повече не можа да се възстанови, и остана ли тогава някой, който да ми се противопостави? Аз прошепнах в ухото на Артур Ястребовото крило какво да направи и земята на Айез Седай бе опустошена нашир и длъж. И отново прошепнах, и Върховният крал отпрати войските си отвъд Аритски океан, отвъд Световното море, и подпечата две присъди. Присъдата над собствената си мечта за една земя и един народ, и една предстояща присъда. Бях там, до смъртния му одър, когато съветниците му казаха, че само Айез Седай могат да спасят живота му. Аз заговорих и той заповяда съветниците му да бъдат изгорени на кладата. Аз заговорих и предсмъртният вик на Върховния крал беше, че Тар Валон трябва да се срине до основи.

— След като такива мъже не можаха да се опълчат срещу мен, на какво можеш да разчиташ ти, крастава жабо, пълзяща край горска локва? Ти или ще ми служиш, или ще танцуваш под конците на Айез Седай, докато умреш. И тогава наистина ще станеш мой. Мъртвите ми принадлежат!

— Не — измърмори Ранд. — Това е сън. Сън е!

— Нима смяташ, че в сънищата си по-защитен от мен? Виж! — Баал-замон посочи със заповеднически жест и главата на Ранд се извърна да го последва, въпреки че не искаше; не искаше да се извърне.

Бокалът върху масата беше изчезнал. На негово място пълзеше голям плъх, примигващ на светлината и душещ предпазливо из въздуха. Баал-замон изви пръст към него и плъхът се надигна с цвърчене, а предните му лапички замахаха във въздуха, докато се мъчеше тромаво да се задържи на задните си лапи. Пръстът се изви още повече и плъхът се претъркули, задраска яростно, без да може да се хване за нищо, цвърчейки пронизително, гърбът му се извиваше, извиваше, извиваше. Чу се изпукване, плъхът потръпна и падна, прекършен почти на две.

Ранд преглътна.

— Всичко може да се случи в един сън — изломоти той. Без да вдига очи, отново запристъпва заднишком към вратата.

— Тогава иди при Айез Седай. Влез в Бялата кула и им кажи. Кажи на Амирлинския трон за този… сън. — Мъжът се разсмя. Ранд усети зноя на пламъците върху лицето си. — Това е един начин да се спасиш от тях. Тогава те няма да те използват. Не и след като знаят, че аз знам. Но дали ще те оставят жив, за да раапространиш мълвата за онова, с което се занимават? Нима си толкова голям глупак да повярваш, че ще те оставят? Прахът на мнозина като теб е пръснат по склоновете на Драконова планина.

— Това е сън — отвърна задъхано Ранд. — Това е сън и аз ще се събудя.

— Нима? — С крайчеца на окото си той забеляза, че пръстът на мъжа се насочва към него. — Наистина ли ще се събудиш? — Пръстът се сгъна, Ранд изкрещя и се огъна в дъга назад, всеки мускул на тялото му сякаш щеше да се скъса. — Дали изобщо ще се събудиш?

Ранд се гърчеше в мрака, ръцете му се бяха впили в нещо. Одеяло. Бледа лунна светлина се процеждаше през прозорчета. Видя очертанията на другите две легла. Няколко въглена догаряха в пепелта на огнището.

Значи все пак се бе оказало сън, като онзи кошмар в хана „Виноструй“, в деня на Бел Тин. Всичко, което беше чул или сторил, се беше омесило със стари приказки и безсмислици. Той придърпа одеялото около раменете си, но не студът го бе накарал да се разтрепери. Главата също го болеше. Може би Моарейн щеше да направи нещо, за да спре тези сънища. „Нали каза, че може да ми помогне срещу кошмари.“

Изсумтя. Дали тези сънища бяха достатъчно опасни, за да помоли Айез Седай за помощ? От друга страна, дали всичко, което правеше сега, нямаше да го завлече още по-надолу? Беше напуснал Две реки, беше тръгнал в странство с една Айез Седай. Не бе имал никакъв избор, разбира се. Но нима сега имаше друг избор, освен да й се довери? На една Айез Седай? Това беше точно толкова лошо, колкото сънищата. Сгуши се под одеялото, мъчейки се да намери спокойствие в празнотата, както го беше учил Трам, но сънят не идваше…