Окото на света

Глава 16 Премъдрата

Перин ги поведе из вътрешността на странноприемницата. Ранд беше толкова вглъбен в това, което се канеше да каже на Нинив, че не забеляза Мин, докато тя не го хвана за ръката. Останалите продължиха няколко крачки по коридора и заковаха на място, като забелязаха, че се е спрял.

— Нямаме време за такива работи, момче — процеди Том.

Мин изгледа гневно белокосия веселчун.

— Защо не идеш да пожонглираш — сряза го тя и задърпа Ранд настрани от другите.

— Наистина нямам време — каза Ранд. — Не и за разни глупави приказки за измъкване и тем подобни. — Той се опита да издърпа ръката си, но тя го сграбчи по-здраво.

— И аз нямам време за твоите глупости. Ще се спреш ли за малко? — Тя хвърли бърз поглед към останалите, пристъпи до него и сниши глас. — Преди малко пристигна една жена… по-ниска от мен, млада, с тъмни очи и тъмна коса, сплетена на плитка до кръста. И тя е част от това, заедно с всички вас.

За миг Ранд я изгледа неразбиращо. „Нинив? Как може и тя да е замесена? О, Светлина, как можах аз да се замеся?“

— Това е… невъзможно.

— Познаваш ли я? — прошепна Мин.

— Да, и тя не може да бъде замесена в… в това, което ти…

— Искрите, Ранд. Тя се срещна с госпожа Алис на влизане и прехвърчаха искри. Бяха само двете. Вчера не можах да видя искри, без да сте поне трима или четирима заедно, но днес бяха много по-ярки и силни. — Тя погледна към приятелите на Ранд, които го изчакваха нетърпеливо, и потръпна. — Цяло чудо е, че ханът още не е пламнал. Днес всички сте в по-голяма опасност от вчера. Откакто тя дойде.

— Тя няма да направи нищо, което да ни навреди — каза Ранд. — Пусни ме, трябва да тръгвам.

Без да обръща внимание на протеста й, той се присъедини към останалите и отново закрачиха по коридора. Ранд се обърна. Мин размаха юмрук след него и тропна сърдито с крак.

— Какво искаше да ти каже тази? — попита Мат.

— Нинив е част от това — отвърна Ранд, без да мисли, а после изгледа ядосано Мат, който остана с отворена уста. По лицето на приятеля му премина сянка на разбиране.

— Част от какво? — попита тихо Том. — Това момиче да не би да знае нещо?

— Разбира се, че е част от това — каза Мат кисело. — Част е от същия лош късмет, който ни преследва от Зимната нощ насам. Може за теб появата на Премъдрата тук да не е кой знае какво събитие, но аз лично по-скоро бих предпочел да си имам работа с Белите плащове.

— Тя е видяла Нинив, когато пристигнала — поясни Ранд. — Видяла я е, че говори с госпожа Алис, и е решила, че може да има нещо общо с нас. — Том го изгледа накриво, изсумтя и дръпна мустака си, но другите, изглежда, се задоволиха с обяснението му. Не обичаше да крие тайни от приятелите си, но тайната на Мин може би беше точно толкова опасна за самата нея, колкото техните за тях.

Перин спря пред една врата, поколеба се, после бавно отвори и влезе. Другите го последваха. Ранд влезе последен.

Беше същата стая, в която бяха вечеряли снощи. Моарейн и Нинив седяха една срещу друга край масата и нито една от двете не откъсваше очи от другата. Всички други столове бяха празни. Нинив беше стиснала плитката си и от време на време я подръпваше, както когато се ядосваше повече от обичайното със Селския съвет. Въпреки огъня в стаята изглеждаше ужасно студено и този студ вееше от двете жени.

— Е? — изсумтя Том. — И сега какво?

— След като всички вече са тук — обади се Лан, който стоеше до огнището с Егвийн, — може би ще ни кажеш как успя да ни намериш.

— Да. — Моарейн се наведе с любопитство напред. — Може би вече ще се съгласиш да поговорим, след като и момчетата са вече тук.

Нинив отпи глътка вино и каза:

— Нямаше накъде другаде да сте тръгнали освен към Бейрлон. За всеки случай обаче проследих следите ви.

— Намерила си следите ни? — възкликна Лан, за пръв път искрено изненадан, откакто Ранд го познаваше. — Изглежда, съм проявил небрежност.

— Оставили сте твърде малко следи, но аз мога да проследявам не по-зле от всеки мъж в Две реки, с изключение може би на Трам ал-Тор. Преди да умре, баща ми ме водеше на лов и ме учеше така, както би учил синовете си, които така и не му се родиха. — Тя изгледа Лан предизвикателно, но в отговор той само кимна.

— Щом си могла да проследиш следа, която аз съм се опитал да прикрия, значи те е научил добре. Малцина го могат, дори в Граничните земи.

Нинив наведе лице над чашата си. Очите на Ранд се разшириха. Тя се беше изчервила! Нинив никога не беше показвала признаци на смущение. Да се разсърди, да — нерядко показваше гняв, но никога смущение. Но сега определено на бузите й беше избила руменина.

— Може би сега — каза спокойно Моарейн — ще се съгласиш да отговориш на няколко мои въпроса. Аз отоворих на твоите достатъчно откровено.

— С цяла торба веселчунски приказки — възрази Нинив. — Единствените факти, доколкото знам, са, че от село бяха отвлечени четирима младежи, от една Айез Седай, Светлината знае по каква причина.

— Вече ти казахме, че това тук го пазим в тайна — сряза я Лан. — Трябва да се научиш да си държиш езика.

— Откъде накъде? — настоя Нинив. — Защо да съм длъжна да ви помагам да се криете или да криете кои сте всъщност? Аз дойдох, за да прибера Егвийн и момчетата в Емондово поле, а не за да ви помогна да ги отвлечете.

Том се намеси с укорителен тон.

— Ако искаш да ги видиш отново в селото един ден — както и себе си, впрочем — няма да е зле да си по-предпазлива. В Бейрлон има хора, които могат да я убият — той посочи с глава към Моарейн — заради това, което е. Него също. — Той посочи Лан. Дългите му мустаци и дебелите вежди изведнъж придобиха заплашителен вид.

Очите й се разшириха и за миг тя сякаш трепна, но после изправи решително гръб. Том продължи да я назидава със заплашително тих глас:

— Те ще нахлуят в този хан като смъртоносен рояк мравки само при някой слух, само някой да им прошепне. Толкова е силна омразата им и желанието им да убият или отвлекат някого като тях двамата. А момичето? А момчетата? А ти самата? Всички вие сте свързани с тях и това е повече от достатъчно за Белите плащове. Никак няма да ти хареса как разпитват, особено когато става дума за Бялата кула. Разпитвачите на Белите плащове смятат, че човек е виновен, още преди да започнат да го разпитват, а за такава вина имат само една присъда. Изобщо не ги интересува да установят истината. Те са убедени, че я знаят предварително. Единственото, към което се стремят с нажежените си железа и игли, е признанието. Най-добре ще е да запомниш, че някои тайни са твърде опасни за изказване на глас, дори когато си сигурна кой те слуша… Напоследък май прекалено често ми се налага да обяснявам това на някои хора.

— Добре казано, веселчуне — подкрепи го Лан. В очите на Стражника отново се появи характерният му преценяващ поглед. — Изненадан съм, че те виждам толкова загрижен.

Том сви рамене.

— Тук всички знаят, че и аз пристигнах с вас. Никак не ми харесва мисълта как някой Разпитвач ще се изправи пред мен с нажежено желязо и ще ме подкани да призная греховете си и да тръгна в Светлината.

— Това — намеси се рязко Нинив — е още една причина те да си тръгнат с мен. Колкото по-скоро се окажем по-далече от вас и по-близо до Емондово поле, толкова по-добре.

— Не можем — обади се Ранд и усети облекчение, когато и останалите се намесиха и заговориха едновременно. Така на Нинив се наложи да поглежда към всички, без да забива поглед само в него. Тя, разбира се, не щадеше никого. Но той беше заговорил пръв и всички изведнъж млъкнаха, втренчени в него. Дори Моарейн се облегна на стола си и го загледа. За него представляваше истинско усилие да срещне спокойно очите на Премъдрата. — Ако ние се върнем в Емондово поле, тролоците също ще се върнат. Те… те преследват нас. Не знам защо, но е така. Може би ще го разберем едва в Тар Валон. Може би едва там ще разберем как да сложим край на това. Това е единственият начин.

Нинив вдигна ръце.

— Говориш точно като Трам. Той излезе пред селското събрание и се опита да убеди всички в това. Вече се беше опитал да го направи пред Селския съвет. Светлината знае как вашата… госпожа Алис — тя вложи цял товар горчив укор в това име — е успяла да го накара да повярва. У него, поне обикновено, има капчица разум, за разлика от повечето мъже. Във всеки случай, обикновено Селският съвет е една камара глупаци, но виж, за такова нещо не са чак толкова глупави, нито някой друг в селото. Всички се съгласиха, че трябва да бъдете намерени. Трам също искаше да тръгне да ви търси, но още не се е оправил. Изглежда, глупостта ви е по каследство.

Мат се закашля и изломоти:

— А баща ми? Той какво каза?

— Той се бои, че ще започнеш да опитваш глупавите си номера на хората извън Две реки и ще ти счупят някъде главата. Изглежда, от това го е повече страх, отколкото от… вашата госпожа Алис. Но впрочем и той никога не е бил много по-умен от теб.

Мат не беше сигурен как да й отговори, нито дали изобщо да отговаря.

— А… — почна колебливо Перин — Искам да кажа, такова… майстор Люхан също не е останал доволен от това, че съм напуснал, нали?

— А ти да не си очаквал нещо друго? — Нинив поклати презрително глава и изгледа Егвийн. — Може би не трябваше да се изненадвам от телешкия идиотизъм на вас тримата, но все си мислех, че някои други са по-разсъдливи.

Егвийн почти се беше скрила зад гърба на Перин.

— Оставих бележка — промълви тя плахо и придърпа качулката на пелерината си сякаш се боеше да не се види разплетената й коса. — В нея обясних всичко.

Ранд въздъхна. Премъдрата вече се канеше да подхване своята словесна битка и ако се съдеше по всичко, тя щеше да бъде първокласна. Ако заложеше на гнева си — ако заявеше, че смята да ги върне в Емондово поле каквото и да й разправят — щеше да е почти невъзможно да я накарат да отстъпи. Той отвори уста.

— Бележка! — почна Нинив, но в този момент Моарейн каза:

— Все пак двете трябва да си поговорим, Премъдра.

Ако в този момент Ранд можеше да се спре, щеше да го направи. Но думите се заизливаха самички.

— Всичко това е много добре, но не променя нищо. Ние не можем да се върнем. Трябва да продължим… — Гласът му заглъхна почти до шепот. Премъдрата и Айез Седай бяха вперили очи в него. Гледаха го така, сякаш беше заговорил посред село за работите на Женския кръг, сякаш се беше забъркал в неща, които не са в неговия периметър.

— Премъдра — каза Моарейн. — Трябва да ми повярваш, че с мен те са в по-голяма безопасност, отколкото ако се върнат в Две реки.

— Безопасност! — Нинив поклати пренебрежително глава. — Нали ти ги доведе тук при тези Бели плащове. Същите Бели плащове, които, ако са верни думите на веселчуна, могат да им навредят тъкмо заради теб. Кажи ми, защо да са в по-голяма безопасност, Айез Седай.

— Има много опасности, от които не мога да ги предпазя — съгласи се Моарейн. — Както и ти не би могла да гк предпазиш, ако ги удари някоя мълния, когато се върнат в село. Но не мълнията е това, от което те трябва да се страхуват, нито Белите плащове. Те са застрашени от Тъмния и слугите на Тъмния. От това аз мога да ги защитя. Докосването до Верния извор, докосването на сайдар ми осигурява тази защита, както и на всяка Айез Седай. — Устните на Нинив се свиха скептично. Тези на Моарейн също се свиха, от гняв, но тя продължи с твърд тон, на границата на търпението. — Дори онези нещастни мъже, които разбират, че могат да владеят Силата, за кратко време придобиват тази способност, въпреки че сайдин понякога предпазва, а понякога покварата ги прави още по-уязвими. Но аз, както и всяка друга Айез Седай, мога да разпростра своята защита над хората, които са близо до мен. Никой Чезнещ не може да им навреди, докато са така близо до мен, както са сега. Никой тролок не може да се приближи на четвърт миля, без Лан да го усети или да усети злото, което се излъчва от него. Можеш ли ти да им предложиш и половината от всичко това, ако се върнат с теб в Емондово поле?

— Това са плашила — отвърна Нинив. — В Две реки имаме една поговорка. „Дали мечката ще победи вълка, или вълкът ще победи мечката, винаги страда заекът.“ Отидете си някъде с това ваше единоборство и оставете хората от Емондово поле на мира.

— Лан — промълви Моарейн след миг мълчание, — излезте и ни оставете за малко насаме с Премъдрата. — Лицето й остана безстрастно. Нинйв се намести край масата, сякаш готова за решително сражение.

Излязоха. Лак се облегна на стената. Дори без плаща си с променящите се цветове беше застанал така неподвижно, че човек не можеше да го забележи, докато не се блъснеше в него.

Веселчунът промърмори за по-добри неща, с които можел да запълни времето си, и ги остави, подмятайки строго през рамо на момчетата:

— И запомнете какво ви казах.

Никой друг не беше склонен да се оттегли.

— Какво искаше да каже? — попита ги Егвийн разсеяно, приковала очи към вратата, зад която бяха останали Моарейн и Нинив. Момичето продължаваше да опипва косата си, разкъсвана между необходимостта да прикрива факта, че не е сплетена, и желанието да свали качулката от главата си.

— Даде ни някои съвети — каза Мат.

Перин го изгледа свирепо.

— Каза да не си отваряме устата преди да сме преценили добре какво се каним да кажем.

— Този съвет никак не е лош — отвърна Егвийн, но нямаше вид на особено заинтересувана.

Ранд потъна в собствените си мисли. Възможно ли беше Нинив наистина да е част от това? Как стана така, че всички те се оказаха въвлечени в тази история с тролоци и Чезнещи, и с появяващия се в сънищата им Баал-замон? Това беше лудост. Той се зачуди дали Мин е казала на Моарейн за Нинив. И какво ли си говореха двете вътре?

Вратата най-сетне се отвори. Нинив излезе и се спря сепната, като видя Лан. Стражникът промърмори нещо, което я накара да тръсне сърдито глава.

После се обърна към Ранд и той едва сега забеляза, че останалите тихо се измъкват. Никак не му се щеше да остане насаме с Премъдрата, но вече не можеше да го избегне, след като Нинив го прикова с поглед. „Определено изучаващ поглед — помисли си той озадачен. — Какво ли са си казали?“

Тя кимна към меча на Трам.

— Това, изглежда, ти подхожда, въпреки че бих предпочела да не е така. Пораснал си, Ранд.

— За една седмица? — Той се засмя, но смехът му прозвуча пресилено и тя поклати глава, сякаш не беше я разбрал. — Тя успя ли да те убеди? — попита той. — Това наистина е единственият изход. — Замълча, сетил се за „искрите“ на Мин. — Ти тръгваш ли с нас?

Нинив го изгледа с широко отворени очи.

— Да тръгвам с вас? Откъде накъде? Марва Мален дойде в село от Девенов просек да наглежда нещата, докато се върна, но ще иска да се прибере веднага. Все още се надявам да проявите разум и да се приберете с мен.

— Не можем. — Стори му се, че нещо помръдна край все още отворената врата, но двамата си бяха все така сами в коридора.

— Ти вече ми го каза, тя също. — Нинив се намръщи. — Ако тя не беше замесена в това… Човек не бива да се доверява на една Айез Седай, Ранд.

— Струва ми се, че си ни повярвала — каза той бавно. — Какво е станало на селското събрание?

Нинив се озърна към вратата, преди да му отговори. Сега там не се виждаше нищо.

— Мудна работа, но няма нужда тя да разбира, че не можем да се оправим сами в селото си. В едно съм сигурна: докато сте с нея, всички вие сте в опасност.

— Нещо е станало — настоя той. — Защо искаш да се върнем, щом допускаш, че има поне малка вероятност да се окажем прави? И защо тъкмо ти? Могло е да пратят по-скоро самия кмет, отколкото Премъдрата.

— Ти наистина си пораснал — усмихна се тя и за миг веселостта й го смути. — Спомням си как доскоро не можеше и да ти хрумна да ме питаш къде съм решила да ходя или какво смятам да правя. И това беше само преди седмица.

— Не разбкрам защо си дошла тъкмо ти.

Тя отново се озърна към притворената врата, след което го хвана под мишница.

— Да се поразходим малко и да поговорим. — Той се остави да го поведат и когато се отдалечиха достатъчно от стаята; за да не бъдат чути, тя продължи: — Както ти казах, събранието беше мудно. Всички се съгласиха, че някой трябва да тръгне да ви издири, но селото се раздели на две групи. Едни настояваха, че трябва да ви спасим, въпреки че се разгоря остър спор как трябва да стане това, като се има предвид, че сте тръгнали с… с такива като нея.

— Значи другите са повярвали на Трам?

— Не съвсем. Но те също смятаха, че не бива да сте със странници, особено с такива. Тъй или иначе, почти всеки мъж държеше да се включи в групата. Трам и Бран ал-Вийр със служебния си знак, везните, както и Харал Люхан, но Алзбет го накара да си седне на задника. Дори и Кен Буйе. Дано Светлината ме пази от мъже, които мислят с космите на гърдите си. Макар че не знам дали изобщо има други. — Тя изсумтя неприкрито и го погледна с укор. — Така или иначе, разбирах, че не можем да си позволим да се бавим повече, докато най-после вземат някакво решение, и някак… някак бях сигурна, че не можем да чакаме толкова. Затова свиках Женския кръг и им казах как трябва да се постъпи. Не мога да кажа, че им хареса, но разбраха, че съм права. И тъкмо затова съм тук — защото мъжете в Емондово поле са твърдоглави празни кратуни. Те сигурно още продължават да спорят кого да изпратят, макар че заръчах да им кажат, че ще се погрижа за вас.

Разказът на Нинив обясняваше появата й, но с нищо не го успокои. Тя все още беше решена да ги отведе със себе си.

— Какво ти каза тя вътре? — попита той. Моарейн сигурно беше защитила всяко свое твърдение, но ако беше пропуснала нещо, той щеше да се досети.

— Горе-долу същото — отвърна Нинив. — И искаше също така да разбере нещо за вас, момчетата. Да види дали би могла да разбере причината, поради която вие… сте привлекли съответното внимание… така се изрази. — Замлъкна за момент и го изгледа накриво. — Опита се да го прикрие, но най-много държеше да разбере дали някой от вас не е роден извън Две реки.

Лицето му изведнъж се опна като кожа на тъпан. Той успя да се изсмее хрипливо.

— Тя май си мисли налудничави неща. Надявам се си я убедила, че всички сме родени в Емондово поле.

— Разбира се — отвърна тя. Мълчанието й, преди да отговори, продължи само едно тупване на сърцето му, толкова кратко, че нямаше и да го забележи, ако не я следеше внимателно.

Той се замисли какво да й каже, но езикът му сякаш беше станал оловен. „Тя знае.“ Тя беше Премъдрата, в края на краищата, а от Премъдрата се очакваше да знае всичко за всеки от селото. „Ако тя знае, значи онова не е било само бълнуване от треската. О, Светлината да ми помогне дано, татко!“

— Добре ли си? — попита Нинив.

— Той каза… каза, че аз… не съм бил негов син. Когато бълнуваше… в треската. Каза, че ме е намерил. Мислех, че е само…

Гърлото му започна да гори и се наложи да млъкне.

— О, Ранд! — Тя хвана лицето му с длани. Трябваше да се надигне на пръсти, за да го направи. — Когато са в треска, хората говорят странни неща. Неща, които не са нито верни, нито възможни. Слушай. Трам ал-Тор е избягал от селото да търси приключения, когато е бил момче, не по-голям от теб сега. Спомням си когато се върна в Емондово поле, вече възрастен, с червенокоса чужденка за жена и с бебе в пеленки. Спомням си как Кари ал-Тор люшкаше това бебе в ръце с толкова любов и радост, колкото не съм виждала у нито една друга жена в село. Нейното дете, Ранд. Това беше ти. А сега забрави тези глупости.

— Разбира се — смотолеви той. „Значи съм роден извън Две реки.“ — Разбира се. — Сигурно Трам е сънувал нещо в треската си, а може и да е намерил някакво бебе след някаква битка. — Защо не й го каза?

— Това не е работа на една чужденка.

— Някой друг от нас роден ли е извън село? — Веднага щом изтърси въпроса, той поклати глава. — Не, не ми отговаряй. Това не е и моя работа. — Но щеше да е добре да разбере дали Моарейн проявява някакъв особен интерес към него, извън интереса, който проявяваше към всички тях. „Дали?“

— Прав си, не е твоя работа — съгласи се Нинив. — Би могло да не означава нищо. Тя сигурно просто търси някаква причина, каквато и да е причина, поради която онези неща ви преследват. Защо преследват всячки вас.

Ранд успя да се усмихне.

— Значи все пак вярваш, че ни преследват.

Нинив поклати сърдито глава.

— Откакато си с нея, очевидно си се научил да извърташ думите.

— Какво смяташ да правиш? — попита той.

Тя го изгледа изпитателно. Този път той срещна погледа й без боязън.

— Най-напред смятам да си взема баня. А за другото ще видим. Нали така?