Окото на света

Глава 38 Избавление

Нощта беше студена и земята сякаш беше изцедила всичката топлина от тялото му, като всяка нощ, откакто Белите плащове ги бяха хванали. Чедата не смятаха, че арестантите им се нуждаят от одеяла или подслон. Особено ако са опасни Мраколюбци.

Егвийн спеше сгушена до гърба му, за да се топли. Дори и не промърморваше, докато той се въртеше. Имаше още много часове, докато слънцето отново се покаже на хоризонта, и тялото го болеше от главата до петите, след като беше вървял цял ден с клуп на шията след коня, но сънят така и не го спохождаше.

Не че колоната се придвижваше много бързо. След като бяха загубили повечето резервни коне от вълците в стеддинга, Белите плащове не можеха да пътуват така бързо, както явно им се искаше. Забавянето им беше поредният грях, който приписваха на двамата младежи от Емондово поле. Но все пак колоната продължаваше стабилно напред — лорд Борнхалд държеше на всяка цена да пристигнат в Кемлин навреме, каквато и да беше причината за това бързане — и дълбоко в съзнанието на Перин се беше загнездил страхът, че ако той падне, Белият плащ, който държеше края на въжето му, няма да спре въпреки изричната заповед на лорд-капитан Борнхалд да ги запазят живи за Разпитвачите в Амадор. Знаеше, че ако това се случи, няма да може да се спаси; развързваха му ръцете само за да яде и когато трябваше да отиде по нужда. Клупът правеше всяка стъпка несигурна, всеки камък под стъпалото му можеше да се окаже фатален. Стъпваше с напрегнати мускули, оглеждайки тревожно земята пред себе си. Когато успееше да погледне крадешком към Егвийн, разбираше, че и тя прави същото. Лицето й беше напрегнато и изплашено. Нито един от двамата не смееше да отдели очи от земята пред себе си за повече от един бегъл поглед.

Обикновено се срутваха на земята като дрипи веднага щом Белите плащове им разрешаха да спрат за почивка, но тази нощ умът му работеше трескаво. Кожата му беше настръхнала от ужас, който се беше трупал в него от дни. Затвореше ли очи, му се привиждаха само неща, които Биар им беше обещал, стигнат ли до Амадор.

Беше сигурен, че Егвийн не вярва на заплахите на Биар. Ако повярваше, нямаше да може да заспи, колкото и да беше изтощена. В началото и той не му беше повярвал. Все още не му се искаше да повярва; хората просто не можеха да правят такива неща на други хора. Но Биар не просто ги заплашваше; все едно че говореше за чаша вода, той им описваше равнодушно нагорещени железа и ръжени, остри ножове, раздиращи кожата, и забиващи се надълбоко в плътта игли. Дори нямаше вид на човек, който иска да ги изплаши. В очите му не се долавяше никакво злорадство. Него просто не го интересуваше дали са изплашени, или не, дали ще ги изтезават, или не, дали ще останат живи, или ще умрат. Тъкмо това предизвика студена пот по лицето на Перин, когато го осъзна. Тъкмо това най-сетне го беше убедило, че Биар им говори самата истина.

Наметалата на двамата часови мъждукаха сивкави под бледата луна. Не можеше да различи лицата им, но знаеше, че ги наблюдават. Като че ли можеха да направят нещо, както бяха овързани. От момента, когато все още беше достатъчно светло, за да ги види, той си спомняше презрението и отвращението в очите им, сякаш ги бяха поставили да пазят някакви пропити с гадост чудовища, така вонящи и отблъскващи, че човек да го е гнус да ги погледне. И всички Бели плащове ги гледаха по същия начин. Винаги едно и също. „О, Светлина, как бих могъл да ги накарам да повярват, че не сме Мраколюбци, след като те вече са убедени, че сме такива?“ Стомахът му се сгърчи болезнено. В края на краищата, може би все пак трябваше да признае нещо, за да не ги водят при Разпитвачите.

Някой се приближи към тях. Бял плащ, понесъл фенер. Мъжът се спря да поговори с часовите, които му отвърнаха почтително. Перин не можа да чуе какво си говорят, но разпозна високата, длъгнеста фигура.

Биар държеше брадвата на Перин — беше си присвоил оръжието му. Във всеки случай, когато Перин го виждаше, винаги беше с нея.

— Събуждай се — произнесе безстрастно Биар, сякаш си мислеше, че Перин може да спи с изправена глава. Подканата си придружи със силен ритник в ребрата.

Перин изръмжа през стиснати зъби. Хълбоците му вече бяха отекли от постоянните ритници на Биар.

— Казах, събуди се. — Кракът му замахна отново.

— Буден съм. — Човек трябваше веднага да реагира на думите на Биар, в противен случай той намираше начин да привлече вниманието ти.

Биар постави фенера на земята и се наведе да провери дали е стегнат здраво. С едно движение го преобърна. Изглеждаше твърде кльощав, за да притежава такава сила, но пред него Перин можеше да мине за малко момче. Най-обикновена, рутинна нощна проверка.

След като Биар се изправи, Перин забеляза, че Егвийн продължава да спи.

— Събуди се! — извика той. — Егвийн, събуди се!

— Ка… Какво? — Гласът на Егвийн прозвуча изплашено. Тя надигна глава и примигна от светлината на фенера.

Биар не показа признаци на разочарование, че не е имал възможност да я изрита. Нея никога не я риташе. Само придърпа въжетата, както го беше направил с Перин, без да обръща внимание на стоновете й. Причиняването на болка беше едно от нещата, които въобще не будеха емоции у него. Перин беше единственият, спрямо когото си изтърваваше нервите в желанието си да го нарани. Дори Перин да не си го спомняше, Биар помнеше много добре, че беше убил двама от Чедата.

— Откъде накъде Мраколюбците ще спят — каза безстрастно Биар, — когато свестните хора трябва да стоят будни, за да ги пазят?

— За стотен път ти го казвам — отвърна уморено Егвийн. — Ние не сме Мраколюбци.

Перин се стегна. Понякога подобно отричане предизвикваше лекция, поднесена с монотонен тон, за изповядването и отричането, водеща на свой ред до подробно описание на методите, прилагани от Разпитвачите, за да ги получат. В други случаи същата лекция се придружаваше от ритници. За негова изненада, този път Биар беше забравил и за двете.

Вместо това мъжът коленичи пред него — скулест и с хлътнали очи, държеше брадвата му върху коленете си. Златното слънце върху лявата гръд на плаща му и двете златни звезди под него проблясваха на светлината на фенера. Той си свали шлема и го постави до фенера. За разлика от друг път, на мястото на отвращението и омразата сега на лицето му се беше изписала някаква неразгадаема напрегнатост. Той мълчаливо се вгледа в Перин.

— Ти ни забавяш, Мраколюбецо, ти и твоите вълци. Съветът на Помазаните е слушал доклади за подобни неща и искат да разберат повече, затова ти трябва да бъдеш отведен в Амадор и да бъдеш предаден на Разпитвачите, но ти ни забавяш. Надявах се, че ще можем да се придвижим достатъчно бързо, дори и без резервни коне, но се излъгах. — Той замълча и ги изгледа мрачно.

Перин зачака. Биар и сам щеше да му го каже, когато стане готов.

— Нашият лорд-капитан е притиснат от трудна дилема — отрони най-сетне Биар. — Заради вълците ние трябва на всяка цена да ви отведем и предадем на Съвета, но в същото време трябва да стигнем и в Кемлин. Не разполагаме с резервни коне, за да ви возим на тях, но ако продължим да ви влачим, няма да стигнем до Кемлин в уреченото време. Лорд-капитанът вижда своите задължения малко едностранчиво и възнамерява на всяка цена да ви изправи пред Съвета.

Егвийн нададе тих стон. Биар се беше втренчил в Перин и той отвърна на погледа му, без да мига.

— Не разбирам — отрони младежът.

— Няма нищо за разбиране — отвърна Биар. — Просто едно случайно допускане. Ако вие се измъкнете, няма да можем да ви проследим. Не разполагаме и с един излишен час, ако искаме да стигнем навреме в Кемлин. Ако, да речем, претриете въжетата си в някой камък, проблемът на лорд-капитана ще бъде решен. — Без да сваля погледа си от Перин, той бръкна в пазвата си и хвърли нещо на земята.

Очите на Перин механично го проследиха. Когато разбра какво е, ахна. Камък. Разцепен камък с остър ръб.

— Съвсем случайно допускане — каза Биар. — Вашите пазачи тази нощ също допускат разни неща.

Устата на Перин изведнъж пресъхна. „Мисли! Светлината да ми е на помощ, мисли и не допускай грешки!“

Можеше ли да е вярно? Възможно ли беше нуждата на Белите плащове да се озоват в Кемлин навреме да е толкова важна? Да допуснат предполагаемо измъкване на двама Мраколюбци? Нямаше защо да се опитва да разсъждава по този път; прекалено много неща не му бяха известни. Биар беше единственият Бял плащ, който разговаряше с тях освен лорд-капитан Борнхалд, а нито един от двамата не беше особено щедър на информация. Да опитаме по друг начин. Ако Биар искаше те да избягат, защо просто не срежеше въжетата им? Биар да иска да се измъкнат? Биар, който беше убеден до мозъка на костите си, че са Мраколюбци. Биар, който мразеше Мраколюбците повече и от самия Тъмен? Биар, който търсеше и най-малкия повод, за да го нарани, защото бе убил двама Бели плащове. Биар да иска да се измъкнат?

Ако преди беше смятал, че умът му препуска, сега мислите му се стекоха като лавина. Въпреки студа по лицето му потече пот на струи. Той хвърли поглед към пазачите. Все още приличаха на две бледосиви сенки, но сега му се стори, че са се стегнали, сякаш очакват нещо. Ако двамата с Егвийн бъдат убити при опит за бягство и срязаните им на камъка въжета случайно останат да се търкалят тук… Дилемата на лорд-капитана щеше да се реши, разбира се. И Биар щеше да ги види мъртви, точно както му се искаше.

Мъжът вдигна шлема си и понечи да се изправи.

— Почакай! — промълви дрезгаво Перин. — Чакай да поговорим. Аз…

„Идва помощ!“

Мисълта разцъфна в ума му като ярък изблик на светлина сред целия хаос, толкова стряскаща, че за миг той забрави за всичко останало, дори къде се намира. Пъструша беше жива. „Илиас“ насочи той мисълта си към вълчицата, настоявайки безмълвно да разбере дали приятелят им е жив. В съзнанието му се появи образ. Илиас, полегнал върху постеля от елхови клонки край малък огън в някаква пещера, лекуващ рана на хълбока си. Всичко това му се привидя само за миг. Той обърна очи към Биар и без да иска, глупаво се ухили. Илиас беше жив. Пъструша беше жива. Идваше помощ.

Биар го изгледа.

— Някаква мисъл те споходи, Перин от Две реки, и аз искам да знам каква е тя.

За миг Перин допусна, че има предвид мисълта, споходила го от Пъструша. На лицето му се изписа паника, последвана от облекчение. Биар нямаше как да го знае.

Биар наблюдаваше зорко смяната на израженията му и за пръв път очите на Белия плащ се спряха на камъка, който беше подхвърлил на земята.

Премисляше, осъзна Перин. Ако си променеше намеренията, свързани с този камък, дали щеше да рискува да ги остави живи, за да го издадат? Въжетата можеха да се претъркат и след като хората, вързани с тях, са загинали, макар това да създаваше известни рискове с евентуално разкритие. Той се взря в очите на Биар — дълбоко хлътналите очи на този човек сякаш се взираха в него като от тъмни пещери — и прочете в тях смъртната си присъда.

Биар отвори уста, но докато Перин очакваше присъдата да бъде произнесена, събитията започнаха да са развиват прекалено бързо, за да може собствената му мисъл да ги догони.

Изведнъж един от двамата пазачи изчезна. Минута преди това се виждаха два смътни силуета, а после нощта погълна единия. Вторият страж се извърна, понечи да извика, но преди и първата сричка да излезе от гърлото му, се чу силно дрънчене и той се срина върху падналото наблизо дърво.

Биар се извъртя, пъргав като нападаща змия, и брадвата изсвистя в ръцете му. Очите на Перин се изцъклиха, когато самата нощ сякаш погълна светлината на фенера. Устата му се отвори да извика, но гърлото му се беше свило от страх. За миг дори забрави, че Биар се канеше да ги убие. Белият плащ беше просто едно обикновено човешко същество, а нощта беше оживяла, за да ги погълне всички.

А после нощта, надмогнала светлината, доби очертанията на Лан, гънките на плаща му се завихриха от сиво в черно, докато се движеше. Секирата в ръката на Биар излетя като мълния… а Лан съвсем небрежно се отмести встрани, оставяйки острието й да профучи толкова близо до лицето му, че със сигурност беше усетил полъха, който беше предизвикало. Очите на Биар се отвориха широко, силата на замаха му го накара да загуби равновесие и Стражникът го удари с крака и ръце, с такава бързина, че Перин не беше сигурен дали е видял добре. Това, в което беше сигурен, бе само, че след миг Биар лежеше рухнал като парцалена кукла. Още преди Белият плащ да успее да се просне на земята, Стражникът вече се беше навел да изгаси фенера.

Сред това внезапно връщане на мрака Перин сляпо примигна. Лан сякаш отново беше изчезнал.

— Нима наистана… — сподавено простена Егвийн. — Мислехме, че вече сме мъртви. Мислехме, че всички вие сте мъртви.

— Все още не сме. — Басовият шепот на Стражника беше изпълнен с насмешка.

Ръце докоснаха Перин, напипаха връзките му. Нож се вряза във въжетата и той беше освободен. Схванатите му мускули възразиха, но той все пак успя да седне. Разтри китките си и се вгледа в Биар.

— Ти… Той да не е?…

— Не е. — Гласът на Лан прозвуча спокойно в тъмнината. — Аз не убивам току-така. Но няма да притеснява никого, поне за известно време. Престанете да ме разпитвате и вземете две наметала. Нямаме много време.

Перин пропълзя до лежащия Биар. Костваше му известно усилие да докосне страшния мъж, а когато усети, че гърдите на Белия плащ се повдигат и спадат, почти дръпна ръце назад. Кожата му настръхна, докато пряко волята си развърза белия плащ и го издърпа от тялото му. Въпреки думите на Лан през цялото време си представяше, че скулестият мъж изведнъж ще се изправи. Той припряно затършува, докато намери секирата си, после пропълзя до единия от двамата стражи. Стори му се странно, че не изпитва отвращение, докато докосва изпадналия в безсъзнание човек. Всички Бели плащове го мразеха, но това все пак беше някаква човешка емоция. А Биар не изпитваше към него нищо освен убеждението, че той трябва да умре; в това нямаше дори омраза, просто никакво чувство.

Той се обърна — и изведнъж го обзе паника. В тъмнината беше загубил всякакъв усет за посока, не знаеше как да намери Лан и останалите. Страх го беше да помръдне. Без белия си плащ дори Биар се беше скрил в тъмното. Нямаше по какво да се ориентира. Накъдето и да тръгнеше, можеше да се набута навътре в лагера.

— Тук.

Той залитна натам, откъдето се чу шепотът на Лан, докато не го спряха нечии ръце. Егвийн се беше превърнала в призрачна сянка, а лицето на Лан се виждаше като в мъгла.

— Навличайте плащовете — каза тихо Лан. — И сгънете вашите. Никакъв шум. Все още не сте в безопасност.

Перин набързо подаде плащовете на Егвийн, облекчен, че му е спестена необходимостта да споделя страховете си. Сгъна собственото си наметало и навлече на негово място белия плащ. Усети, че нещо го жегна между раменете, някаква необяснима тревога. Дали не беше облякъл плаща на самия Биар? Почти усещаше миризмата на длъгнестия мъж върху себе си.

Лан ги подкани да се хванат за ръка и Перин стисна с едната си ръка секирата, а другата подаде на Егвийн. Дощя му се Стражникът по-скоро да продължи с измъкването им, за да не го влуди подивялото му въображение. Но продължиха да стърчат на място, обкръжени от палатките на Чедата — два силуета в бели плащове и още един, чието присъствие се усещаше, без да се вижда.

— Скоро — прошепна Лан. — Много скоро.

Нощта над лагера се разцепи от мълния, толкова близка, че Перин усети как космите на главата му настръхнаха от заредения въздух около тях. Точно зад палатките земята се взриви от гръмотевичния удар и трясъкът на експлозията се сля с небесния тътен. Преди небесната светлина да угасне, Лан вече ги беше повел.

Още при първата им крачка блесна нова светкавица и разряза черния мрак. Мълниите заваляха като порой и нощта започна да потръпва, сякаш мракът се мъчеше да залее отново и отново земята в моментни проблясвания. Тътенът забарабани в див ритъм, всеки следващ рев довършваше предшестващия го в непрестанен, раздиращ слуха ек. Подивелите от страх коне цвилеха и бягаха, мъжете заизлизаха с препъване от палатките си, кой наметнал плащ, кой разсъблечен, едни се разтичаха насам-натам, други стояха зашеметени на място.

Макар да се озоваха сред всичко това, Лан ги поведе ходом, като Перин остана последен в малката колона. Белите плащове ги поглеждаха с подивели очи, докато минаваха край тях. Неколцина им подвикнаха и виковете им заглъхнаха сред небесната шумотевица, но както се бяха загърнали в белите плащове, никой не понечи да ги спре. През палатките, след това извън лагера, докато не потънаха в нощта, без никой дори да вдигне ръка срещу тях.

Земята под краката на Перин стана неравна, храсти се заудряха в бедрата му. Светкавиците проблеснаха още няколко пъти и угаснаха. Ехото на гръмотевиците прокънтя още малко, после и то заглъхна. Перин се озърна през рамо. Зад тях, сред палатките, бяха лумнали огньове. Тримата се закатериха по някакъв склон и скоро палатките, огньовете и виковете останаха далеч зад тях.

Внезапно Лан спря. Пред тях, под лунната светлина, се виждаха три коня.

Нечия сянка се размърда и се чу гласът на Моарейн, натежал от раздразнение.

— Нинив още я няма. Опасявам се, че е направила някаква глупост. — Лан се завъртя на пети, готов веднага да се върне там, откъдето току-що беше дошъл, но една-единствена дума от устата на Моарейн изплющя като камшик и го спря. — Не! — Той я изгледа накриво, виждаше се само лицето му, и то обгърнато в смътна мъгла. Тонът й стана по-кротък. По-кротък, но не по-малко твърд. — Някои неща са по-важни от други. Ти го знаеш. — Стражникът не се помръдна и гласът й отново стана повелителен. — Спомни си клетвите, ал-Лан Мандрагоран, Владетелю на Седемте кули! Да не припомням клетвата на Бойната диадема на лорд Малкиер!

Перин примигна. Нима Лан беше всичко това? Егвийн мърмореше нещо под носа си, но той не можеше да извърне поглед от сцената пред него, с Лан, застанал като вълк, вълк от глутницата на Пъструша, готов да се хвърли напред в битка при най-малкия знак от страна на мъничката Айез Седай, без да бяга от отредената си участ.

Сред дърветата се чу шум на скършени клони. Само на две дълги крачки Лан се озова между шума и Моарейн и по острието на меча му проблесна лунен лъч. През шумолящите храсталаци и трясъка на скършени клони сред дърветата изскочиха два коня, единият с ездач.

— Бела! — възкликна Егвийн, а в същото време Нинив извика от гърба на рунтавата кобила:

— Едва ви намерих. Егвийн! Слава на Светлината, че сте живи!

Тя скочи от Бела, но когато се спусна към двамата младежи, Лан се пресегна, стисна я за ръката и тя се спря, гледайки го втренчено.

— Трябва да тръгваме, Лан — каза Моарейн, възвърнала спокойния си тон, и Стражникът отпусна ръката си.

Нинив отри ръката си и заситни към Егвийн, за да я прегърне, но на Перин му се стори, че чу тихия й смях. Това го озадачи, защото не мислеше, че може да има нещо общо с радостта й, че ги вижда отново.

— Къде са Ранд и Мат? — попита той.

— На друго място — отвърна спокойно Моарейн, а Нинив изсумтя нещо сърдито, което накара Егвийн да ахне. Перин също примигна — беше доловил в сумтенето й стара каруцарска ругатня, и то една от най-грубите. — Светлината дано даде да са живи и здрави — продължи Айез Седай, все едно че не беше чула нищо.

— Никой от нас няма да е жив и здрав, ако Белите плащове ни намерят — каза Лан. — Преобличайте наметалата си и се качвайте на конете.

Перин се покатери на коня, който Нинив беше довела заедно с Бела. Липсата на седло не му пречеше; у дома не беше яздил често, но когато му се беше случвало, предпочиташе да е без седло. Нави белия плащ и го завърза на кръста си. Стражникът им каза, че не трябва да оставят на Чедата повече следи, отколкото е неизбежно. Все още му се струваше, че усеща миризмата на Биар.

Когато потеглиха, Перин още веднъж усети как го докосва умът на Пъструша. „Един ден отново.“ По-скоро чувство, отколкото мисъл, то беше пропито с обещание за предопределена среща, с очакването на това, което предстои, с примирение към това, което предстои, всичко това — напластено едно в друго. Опита се да запита кога и защо, ровейки в съзнанието си припряно и с необяснимо чувство на боязън. Тънката нишка, свързваща го с вълците, изтъня и изчезна. Панически блъскащите се в главата му въпроси получаваха един и същ, натежал от категоричност отговор. „Един ден отново.“ И този отговор увисна призрачно в съзнанието му дълго след като усещането за вълчето присъствие окончателно се стопи.

Лан ги водеше в южна посока, бавно, но решително. Тъмната нощ и хълмистият терен не им позволяваха да напредват бързо. На два пъти Стражникът ги изостави, връщайки се назад към нащърбената луна, и двамата с Мандарб се превръщаха в едно цяло с нощта. И двата пъти се върна, за да докладва, че зад тях не се забелязват признаци някой да ги преследва.

Егвийн яздеше плътно до Нинив. Тихи откъслеци от възбудения им разговор долитаха до ушите на Перин. На тях двете така им се беше вдигнал духът, сякаш отново се бяха озовали у дома. Той самият остана на опашката на малката им колона. От време на време Премъдрата се извръщаше да го погледне и всеки път той й махваше с ръка, че всичко е наред. Имаше много неща, за които да мисли, макар да не можеше да ги подреди в главата си. Какво ли го чакаше? Светлина, какво ли го чакаше тепърва?

Когато до зазоряване не остана много, Моарейн обяви почивка. Лан намери едно дере и запали малък огън в една дупка на склона.

Отърваха се от белите плащове, като изровиха яма край огъня и ги скриха в нея. Бродираното златно слънце на гърдите и двете звезди на плаща, който бе носил, привлякоха очите на Перин. Той пусна отвратен плаща в дупката, сякаш вонеше, отдръпна се, изтри ръце в наметалото си и приседна встрани от останалите.

— А сега — каза Егвийн, докато Лан заравяше дупката, — ще ми каже ли някой най-после къде са Ранд и Мат?

— Надявам се, че са в Кемлин — отвърна Моарейн предпазливо. — Или че поне са на път за там. — Нинив изсумтя недоволно, но Айез Седай продължи, сякаш не бяха я прекъснали. — А и да не са, все пак ще ги намеря. Това обещавам.

Похапнаха мълчаливо малко хляб, сирене и чай. Дори ентусиазмът на Егвийн отстъпи пред умората. Премъдрата измъкна от торбата си някакво мазило за ожулванията от въжетата, оставили следи по китките на Егвийн, и друго за отоците по тялото й. Когато пристъпи до Перин, който седеше от другата страна на огъня, той не вдигна глава.

Тя застана пред него, оглеждайки го известно време, без да продума, после коленичи, постави торбата до себе си и каза бодро:

— Перин, я сваляй сетрето и ризата. Разбрах, че един от Белите плащове нещо те бил намразил.

Той се подчини, без да бърза, все още наполовина погълнат от странното послание на Пъструша. Нинив ахна. Стреснат, той вдигна поглед към нея, а после свали очи към гърдите си. Целият бе отоци и синини. Само здравите мускули, придобити от тежкия труд в ковачницата на майстор Люхан, го бяха предпазили от счупване на ребрата. Докато умът му все още беше зает с вълците, той някак беше забравил за болката, но сега отново се сети за нея и я почувства, почти с облекчение. Неволно си пое въздух и устните му се стиснаха в лек стон.

— Как е могъл да те намрази толкова? — попита удивена Нинив.

„Убих двама души.“ Но на глас каза само:

— Откъде да знам?

Тя започна да го маже с някакъв мехлем.

— Жен-шен, петопръст и сушен на слънце елхов корен — промълви тя.

Беше едновременно парещо и студено, караше го да потръпва и в същото време да се поти, но той не възрази. И преди беше изптвал на гърба си мехлемите на Нинив. Докато пръстите й леко разтриваха сместа по кожата му, паренето и хладината изчезнаха, а заедно с тях се стопи и болката.

— Изглеждаш изненадан — каза Нинив. Самата тя изглеждаше изненадана и странно изплашена. — Другия път можеш да идеш при нея.

— Не съм изненадан — успокои я той. — Просто се радвам. — Понякога мазилата на Нинив действаха бързо, друг път — по-бавно, но винаги действаха. — Какво… какво е станало с Ранд и Мат?

Нинив започна да прибира мускалите и шишенцата си в торбата и тросната заговори:

— Тя казва, че са живи и здрави. Тя казва, че ще ги намерим. В Кемлин, така казва тя. Казва, че било много важно нещо да не ни се случи, но не казва какво…

Въпреки волята си Перин се ухили. Каквото и да беше се променило, Премъдрата си беше останала същата и двете с Айез Седай все още бяха далеч от приятелството.

Нинив внезапно се вцепени и се взря в лицето му, после опипа бузите и челото му. Той понечи да се дръпне, но тя задържа главата му с две ръце, извърна клепачите му нагоре, надникна в очите му и замърмори под нос. Въпреки крехкия си ръст го държеше здраво трудно беше да се отскубнеш от Нинив, когато тя не те пуска.

— Не разбирам — отрони най-сетне тя, пусна главата му и клекна. — Ако беше жълтеница, нямаше да можеш да стоиш на крака. Но ти нямаш никаква треска и бялото на очите ти не е прежълтяло, само ирисите.

— Жълти ли са? — каза Моарейн, а Перин и Нинив подскочиха. Айез Седай се беше приближила до тях съвсем незабелязано. Егвийн беше заспала, загърната край огъня в пелерината си. Собствените му клепачи искаха да се отпуснат в блажен сън.

— Няма ми нищо — промълви той, но Моарейн хвана брадичката му с ръка и извърна лицето му към себе си, за да може и тя да надникне в очите му, както беше направила Нинив. Той се дръпна настръхнал. Двете жени се държаха с него, сякаш беше малко дете.

— Казах, че ми няма нищо.

— Това не можеше да се предскаже. — Моарейн заговори сякаш на себе си. Очите й като че ли се взираха в нещо отвъд него. — Нещо, предопределено да бъде втъкано, или промяна в Шарката? Ако е промяна, от чия ръка? Колелото тъче, както то само пожелае. Това ще да е.

— Ти знаеш ли какво е? — попита неохотно Нинив и с колебание добави: — Можеш ли да му помогнеш? С Лечителството си? — Този зов за помощ, признанието, че сама не може да стори нищо, се изтръгнаха с мъка от душата й.

Перин изгледа гневно жените.

— Ако имате нещо да ми кажете, казвайте го. Ето, седя и целият съм слух.

Нито една от двете не му обърна внимание.

— Лечителството? — Моарейн се усмихна. — Лечителството в този случай не може да направи нищо. Това не е болест и няма да… — Тя се поколеба за миг. Този път погледна Перин, бърз поглед, изпълнен с неизказани съжаления. Но погледът й отново не включваше самия него и той изсумтя сърдито, докато тя се обръщаше към Нинив. — Щях да кажа, че няма да му навреди, но кой може да е сигурен какъв ще е краят? Мога поне да кажа със сигурност, че няма да му навреди пряко.

Нинив изгледа Айез Седай право в очите.

— Това не е достатъчно. Ако нещо не е наред с…

— Каквото е, това е. Което вече е заплетено и втъкано, не може да се промени. — Моарейн рязко се обърна. — Сега трябва да поспим, колкото можем, и да тръгнем рано. Ако ръката на Тъмния стане твърде силна… Трябва бързо да стигнем до Кемлин.

Ядосана, Нинив вдигна торбата си и се отдръпна преди Перин да успее да каже и дума. Понечи да изръмжи някаква ругатня, но една мисъл го порази и той остана седнал на място, зяпнал безмълвно. Моарейн знаеше. Айез Седай знаеха за вълците. И тя смяташе, че може да е дело на Тъмния. По гърба му полазиха тръпки. Той набързо се облече. Дрехите не помогнаха много; усещаше хлада чак до костите си.

Лан приседна край него и свали плаща си. Перин се зарадва на това. Не му беше приятно да гледа Стражника и всъщност да не го вижда.

Дълго време двамата се гледаха втренчено. Лицето на Стражника не издаваше нищо, но на Перин му се стори, че в очите му долавя… нещо. Съпричастие? Любопитство? Или и двете?

— И ти ли знаеш? — попита младежът, а Лан кимна.

— Знам нещо, но не всичко. То само ли ти дойде, или си срещнал някой наставник, посредник?

— Имаше един човек — бавно отвърна Перин. „Той знае, но дали си мисли същото като Моарейн?“ — Каза, че името му било Илиас. Илиас Мачира. — Лан въздъхна тежко и Перин го изгледа накриво.

— Ти познаваш ли го?

— Познавах го. Той ме научи на много неща. За Погибелта, както и на това. — Лан докосна дръжката на меча си. — Самият той беше Стражник преди… преди онова, което го сполетя. Червената Аджа… — Той млъкна и хвърли поглед към Моарейн, която бе прилегнала под едно дърво.

За пръв път, доколкото си спомняше, Перин забеляза Лан да проявява неувереност. В Шадар Логот Лан беше уверен в себе си и силен, а също и когато бе заставал срещу Чезнещи и тролоци. И сега не се страхуваше — Перин беше сигурен в това, — но беше предпазлив да не каже твърде много. Сякаш това, за което говореше, представляваше някаква опасност.

— Чувал съм за Червената Аджа — каза момчето на Лан.

— И несъмнено повечето от това, което си чувал, е погрешно. Трябва да разбереш, в Тар Валон има… фракции. Някои са готови да се сражават с Тъмния по един начин, други — по друг. Целта е една и съща, но разликите… разликите могат да доведат до съдбоносна промяна в нечий живот, или до края му. Не само на отделни хора, но и на цели народи. Той добре ли е? Илиас имам предвид?

— Така мисля. Белите плащове казаха, че са го убили, но Пъструша… — Перин изгледа с неудобство Стражника. — Не знам. — Лан, изглежда, беше готов да приеме, макар и с неохота, че наистина не знае, и това го окуражи. — Тази връзка с вълците. Моарейн, изглежда, смята, че е нещо, което… нещо, което го е направил Тъмния. Нали не е така? — Не можеше да повярва, че Илиас е Мраколюбец. Но Лан не му отговори веднага и на лицето на Перин изби пот, студени капчици, които нощта правеше още по-студени.

— Сам по себе си, не. Някои са убедени, че е, но грешат; това нещо е твърде древно и отдавна е било изгубено, още преди появата на Тъмния. Но помисли си само какви случайности са намесени тук, ковачо, и дали е изобщо случайност? Понякога в Шарката се вплитат случайности — случайности поне в нашите очи, — но може ли да е случайност това, че тъкмо ти си срещнал човек, който може да ти стане наставник в това нещо, и тъкмо ти се оказваш този, който може да усвои неговото наставничество? Шарката оформя Велик сплит, това, което някои наричат Ширит на Вековете, и вие, момци, се оказвате централни фигури в него. Сега вече не смятам, че в живота ви съществува някакъв друг избор. Дали сте избрани тогава? И ако да — от кого? От Светлината или от Сянката?

— Тъмния не може да ни докосне освен ако не споменем името му. — Перин мигом се сети за сънищата с Баал-замон, сънища, които бяха нещо повече от сънища. Изтри с длан потта от лицето си. Не може.

— Упорит и твърд като камък — промълви замислен Стражникът. — Може и да се окажеш достатъчно упорит, за да се спасиш в края на краищата. Но не забравяй времената, в които живеем, ковачо. Не забравяй онова, което ти каза Моарейн Седай. В тези времена много неща се разтварят и рухват. Стари прегради се кършат, стари стени се рушат. Преградите между това, което е, и онова, което е било, между сегашното и онова, що предстои. — Гласът му стана мрачен. — Стените на затвора на Тъмния. Може би това е краят на един Век. Може би ще доживеем да видим раждането на нов Век. А може и това да се окаже краят на Вековете, краят на самото време. Краят на света. — Изведнъж той се засмя, но усмивката му беше мрачна. Смехът му прозвуча като смях в подножието на бесилка. — Но това не е наша грижа, нали, ковачо? Ние ще се сражаваме със Сянката, докато дишаме, и ако тя ни надвие, ще се смъкнем надолу, хапейки и дращейки с нокти. Вие, хората от Две реки, сте твърде упорити, за да се предавате. Недей да те е грижа дали Тъмния се е намесил в живота ти. Сега отново си сред приятели. Помни, Колелото тъче, както то само пожелае, и дори Тъмния не може да промени това, особено след като Моарейн бди над теб. Но преди всичко бързо трябва да намерим приятелите ти.

— Какво искаш да кажеш?

— При тях няма Айез Седай, докосваща Верния извор, за да ги защити. Ковачо, възможно е стените вече да са се разхлабили достатъчно, за да може самият Тъмен да се докосва до събитията. Не с цяла ръка, иначе отдавна да сме загинали всички, но може би някое леко подръпване на нишките. Случайно завиване в една посока, вместо в друга, случайна среща, случайна дума, или поне неща, които изглеждат случайни, и те могат да се озоват толкова далече под Сянката, че дори и Моарейн да не може да ги върне обратно.

— Трябва да ги намерим — промълви Перин и Стражникът се изсмя гърлено.

— А аз какво ти разправям? Сега поспи малко, ковачо. — Лан се изправи и отново се загърна в плаща си. На смътната светлина от огъня и луната сякаш почти се бе слял със сенките. — Остават но още няколко тежки дни до Кемлин. Моли се дано само ги намерим там.

— Но Моарейн… тя може да ги намери навсякъде, нали? Тя сама го каза.

— Но дали ще може да ги намери навреме? Ако Тъмния наистина е станал достатъчно силен, за да може лично да посяга с ръка, времето е на изчерпване. Моли се дано ги намерим в Кемлин, ковачо, иначе сме загубени.