Окото на света

Глава 43 Решения и провидения

Айез Седай, изглежда, знаеше какво има предвид Лоиал, но не каза нищо. Лоиал заби поглед в пода и затърка носа си с дебелия си пръст, сякаш засрамен от собственото си избухване. Никой нямаше желание да се намесва.

— Защо? — попита най-сетне Ранд. — Защо да загинем? Какво всъщност представляват тези Пътища?

Лоиал погледна Моарейн, но тя каза:

— Това познание е твое, Лоиал. Пътищата са единственото средство за спасението ни. Единственият маршрут, по който можем да изпреварим Тъмния. Но думата е твоя.

Огиер не изглеждаше успокоен. Той се помръдна неловко на стола си, после подхвана:

— По Времето на лудостта, докато светът все още бил раздробен, а земята се надигала, цялото човечество било пръснато като прашинки на вятъра. Ние, Огиер, също сме били пръснати, прогонени от стеддинг, в Изгнанието и Дългото скитане, а Копнежът бил врязан в сърцата ни. — Той отново погледна накриво Моарейн, гъстите му вежди се свиха. — Ще гледам да съм кратък, но това нещо не може да се обясни толкова кратко. За други трябва да говоря сега, за онези неколцина Огиер, които се държали твърдо в своите стеддинг, докато околният свят се разпадал. И за други Айез Седай — този път избегна да погледне към Моарейн, — за мъжете Айез Седай, които загивали, докато разрушавали света в своята лудост. Тъкмо на онези Айез Седай — на онези от тях, които все още успявали да избегнат лудостта — стеддинг за първи път предложили убежище. Мнозина приели, защото в стеддинг били предпазени от покварата на Тъмния, която убивала техния вид. Но там им бил отрязан достъпът до Верния извор. Там те не само че не можели да владеят Единствената сила или да докосват Извора — там те дори не можели да усетят съществуването на Извора. В края на краищата никой от тях не могъл да се примири с изолацията и един по един те започнали да напускат, като се надявали, че междувременно покварата се е разпръснала. Но тя не се била махнала.

— Някои в Тар Валон — намеси се тихо Моарейн — смятат, че това убежище, предложено от Огиер, удължило Разрушението и го направило още по-тежко. Други твърдят, че ако тези мъже са били оставени да полудеят едновременно, от света нямало да остане нищо. Аз съм от Синята Аджа, Лоиал; за разлика от Червената Аджа, ние сме убедени във второто. Убежището е помогнало да се спаси онова, което е могло да се спаси. Продължавай, моля те.

Лоиал кимна благодарно. Облекчен от една грижа, забеляза Ранд.

— Та както ви разправях — продължи Огиер, — Айез Седай, мъжете Седай, напуснали. Но преди да си идат, те оставили дар на Огиер, от благодарност за предложеното им убежище. Пътищата. Влезеш през някой Портал, повървиш един ден, и можеш да излезеш през друг Портал, на сто мили от първия. Или на петстотин. Вътре в Пътищата времето и разстоянието са странни. Различни пътеки, различни мостове водят към различни места, и колко време ще ти отнеме, за да стигнеш дотам, зависи от това коя пътека си избрал. Чуден е бил този дар, особено за времето си, защото Пътищата не са част от света, който виждаме около нас, нито може би от който и да е друг свят, освен техния собствен. Но само че за да стигнат до друг стеддинг, дарените с тях Огиер не трябвало повече да пътуват през света, в който дори и след като Разрушението свършило, хората продължавали да воюват помежду си като диви зверове, за да оцелеят, но вътре в Пътищата нямало никакво Разрушение. Земята между два стеддинга можела да се разцепва на дълбоки каньони или да се издига в нови планински вериги, но по Пътя между тях не съществувала никаква промяна. Когато и последните Айез Седай напуснали стеддинг, те дали на Стареите ключ, талисман, който можел да се използва, за да се отгледат от него нови ключове. Те са нещо като живи същества, тези Пътища, както и Порталите към тях. Аз самият не го разбирам много добре — никой Огиер не го разбира, а и самите Айез Седай са го забравили, доколкото знам. След време Изгнанието за Огиер свършило. Когато онези, които получили дара на Айез Седай, основали стеддинг там, където се завърнали след Дългото скитане, те отгледали и Път към него. С помощта на каменоделството, удвоено по време на Изгнанието, ние сме построили градове за хората и сме засадили дъбрави край тях, да носят утеха на Огиер, докато градели, за да не ги потисне Копнежът. До тези дъбрави били отгледани Пътища. Имало е дъбрава и Портал край Мафал Дадаранел, но този град бил опустошен по време на Тролокските войни и камък не останал върху камък, а дъбравата била изсечена и използвана за огън от тролоците. — В гласа на Лоиал нямаше и сянка на съмнение кой от двата гряха смята за по-непростим.

— Порталите към Пътищата на практика не могат да бъдат унищожени — промълви Моарейн. — Както и самото човечество, в голяма степен. Все още има хора край Фал Дара, макар и не във великия град, построен от Огиер, и тамошният Портал все още си стои.

— Но как са ги направили? — попита Егвийн. Озадаченият й поглед обхвана едновременно Моарейн и Лоиал. — Онези Айез Седай, мъжете. Щом не са могли да използват Единствената сила в стеддинг, как са могли да направят Пътищата? Изобщо използвали ли са Силата? Тяхната част от Верния извор е била покварена. И сега е покварена. Но аз все още не знам много за нещата, които Айез Седай могат да прават. Може би въпросът ми е глупав.

— Всеки стеддинг има пътен Портал на границата си, но отвън — обясни Лоиал. — Въпросът ти не е глупав. Ти се добра до същината защо не смеем да пътуваме по Пътищата. Нито един Огиер не е използвал Пътищата, откакто аз съм жив, а и от по-рано. Според едикта на Стареите никой няма право да го прави — нито човек, нито Огиер. Пътищата са били направени от хора, владеещи Силата, омърсена от Тъмния. Преди около хиляда години, по време на събитията, които вие, човеците, наричате Стогодишната война, Пътищата започнали да се променят. В началото това ставало толкова бавно, че никой не го забелязвал, но започнали да стават влажни и сумрачни. Мрак паднал над мостовете. Някои от тези, които влизали вътре, така и не излизали. Други пътешественици разказвали как нещо ги следяло в тъмнината. Броят на тези, които изчезвали, нараствал, а някои от успелите да се завърнат били полудели и говорели несвързано за някакъв си Мачин Шин, Черния вятър. Лечителките Айез Седай успявали да изцерят някои от тях, но дори и след помощта на Айез Седай те вече не били същите. И нищо не си спомняли за онова, което ги било сполетяло. Изглеждало, сякаш мракът се е просмукал в костите им. Изобщо не се смеели и се бояли от песента на вятъра.

За миг в стаята се възцари тишина. После Нинив избухна гневно:

— И ти очакваш да те последваме в това нещо? Да не си полудяла!

— А ти какво би избрала? — попита я спокойно Моарейн. — Белите плащове в Кемлин или тролоците извън стените му? И не забравяй, че моето присъствие все пак осигурява известна защита срещу делата на Тъмния.

Нинив въздъхна ядосано и се отпусна в стола си.

— Но вие все пак не ми обяснихте защо трябва да нарушавам едикта на Стареите — каза Лоиал. — А и аз нямам никакво желание да влизам в Пътищата. Колкото и да са кални и прашни, шосетата, направени от хората, ми служат достатъчно добре, откакто напуснах стеддинг Шангтай.

— Човечеството и Огиер, всичко живо на този свят, вече е във война с Тъмния — отвърна Моарейн. — По-голямата част от света все още дори не подозира това, а повечето от малцината, които го знаят, участват в дребни стълкновения, въобразявайки си, че това са решителни сражения. Докато светът отказва да го повярва, Тъмния може да се окаже на косъм от победата. В Окото на света се съдържа достатъчно мощ, за да му помогне да разруши затвора си. Ако Тъмния е намерил някакъв начин да склони Окото на света да му служи…

Ранд съжали, че лампите в стаята не са запалени. Вечерният здрач се епускаше над Кемлин и огънят в камината не даваше достатъчно светлина. Не искаше да вижда сенки в стаята.

— Но какво можем да направим? — избухна Мат. — Защо тъкмо ние сме толкова важни? Защо трябва да ходим в Погибелта?

Моарейн продължи все така тихо, но властният й тон изпълни стаята. Столът й край огъня изведнъж заприлича на трон. Внезапно се преобрази така, че самата Мургейз би бледняла в присъствието й.

— Едно нещо можем да направим. Можем да се опитаме. Често онова, което изглежда случайност, се оказва самата Шарка. Тук вече се събраха три нишки и всяка от тях ни предупреждава: Окото. Това не може да е случайно. Това е Шарката. Вие тримата не сте избрали: вие сте избрани от Шарката. И сега вие сте тук, където опасността е известна. Вие можете да отстъпите и така да осъдите света на гибел. Бягството, криеницата няма да ви отърве от вплитането на Шарката. Или пък можете да се опитате. Можете да отидете при Окото на света, трима тавирен, три централни фигури в Сплита, озовали се там, където е гибелната опасност. Ако оставите Шарката да се втъче около вас там, може да спасите света от Сянката. Изборът е ваш. Аз не мога да го направя вместо вас.

— Аз ще отида — заяви Ранд, мъчейки се да придаде решителност на гласа си. Колкото и усилено да се домогваше до празнотата, в главата му продължаваха да проблясват образи. Баща му, фермата, стадото на пасището. Хубав живот беше — той никога не беше искал нещо повече. Почувства утеха — слаба утеха, — когато чу, че Перин и Мат се съгласяват с него. И техните уста бяха пресъхнали като неговите.

— Струва ми се, че за Егвийн или мен няма голям избор — каза Нинив.

Моарейн кимна.

— Вие също по някакъв начин сте част от Шарката, и двете. Може би не сте тавирен — може би, — но въпреки това ролята ви е силна. Разбрах го още в Бейрлон. И не се съмнявам, че междувременно и Чезнещите са го разбрали. Както и Баал-замон. Но въпреки това и вие имате същото право на избор, както младежите. Можете да останете тук и да продължите към Тар Валон, след като ние заминем.

— Да останем? — възкликна Егвийн. — Да ви оставим да тръгнете срещу явна опасност, докато ние се крием под завивките? Аз няма дз го сторя! — Тя долови погледа, с който я стрелна Айез Седай, и малко се дръпна, но предизвикателството в очите й не угасна. — Аз не мога да го направя — промълви упорито момичето.

— Е, значи и двете ще ви придружим. — Гласът на Нинив прозвуча примирено, но очите й за миг светнаха, когато добави: — Ти все още имаш нужда от билките ми, Айез Седай, освен ако изведнъж не си придобила още някоя способност, за която не знам. — В думите й се съдържаше някаква нападателност, причината за която Ранд не разбираше, но Моарейн само кимна и се обърна към Огиер.

— Е, Лоиал, син на Арент, син на Халан?

Лоиал на два пъти отвори уста и храстите в ушите му помръднаха, преди да отговори:

— Хм. Да. Зеления човек. Окото на света. Разбира се, за тях се споменава в книгите, но не мисля някой Огиер всъщност да ги е виждал… от дълго време насам, предполагам… Но непременно ли трябва по Пътищата? — Моарейн кимна мълчаливо и дългите му вежди клюмнаха. — Ами добре тогава. Значи трябва да ви водя. Стареят Хаман би казал, че съм си го заслужил, задето съм толкова припрян.

— Е, вече направихме своя избор — каза Моарейн. — Щом е така, остава да решим какво точно да предприемем, и как.

Обсъждаха плана си дълго през нощта. Говореше предимно Моарейн, а Лоиал даваше съвети, свързани с Пътищата. Когато падна мрак, Лан се присъедини към тях, намесвайки се в разговора със стоманеното си ръмжене. Нинйв състави списък с необходимите им припаси, като топеше перото в мастилницата с нетрепваща ръка, въпреки че продължаваше да сумти под нос.

Ранд съжали, че не може да е толкова делови като Премъдрата. Не можеше да се спре да крачи из стаята, сякаш бе изпълнен с енергия, която или щеше да го изгори, или да се взриви. Знаеше, че е взел решението си, че при всичко, което вече беше научил, друго решение не можеше да има, но от това не се чувстваше по-добре. Погибелта. Шайол Гул се намираше някъде в Погибелта, отвъд Изпепелените земи.

Четеше същата тревога в очите на Мат, същия страх, който знаеше, че е обладал и него самия. Мат седеше, стиснал ръце, и кокалчетата на пръстите му бяха побелели. „Ако ги пусне — помисли си Ранд, — веднага ще стисне камата от Шадар Логот.“

На лицето на Перин не се забелязваше никаква угриженост, но имаше нещо много по-лошо: отчаяно примирение. Перин приличаше на човек, който се е борил с нещо, докато не е разбрал, че не може повече да му се съпротивлява, и сега очакваше това нещо да го довърши. И въпреки това понякога…

— Правим каквото трябва, Ранд — каза той. — Погибелта… — За миг жълтите му очи блеснаха от нетърпение, огрявайки примиреното му лице, сякаш живееха някакъв собствен живот. — Хубав лов има в Погибелта — прошепна той. А после потръпна, сякаш ужасен от собствените си думи, и лицето му отново помръкна.

А Егвийн? По едно време Ранд я придърпа към огнището, където останалите не можеха да ги чуят.

— Егвийн, аз… — Очите й — две големи тъмни езера, които го завличаха — го накараха да замълчи и да преглътне. — Тъмния преследва мен, Егвийн. Мен, Мат и Перин. Не ме интересува какво казва Моарейн Седай. Утре заран вие двете с Нинив можете да тръгнете за дома или за Тар Валон, или накъдето си поискате, и никой няма да се опита да ви спре. Нито тролоците, нито Чезнещите, никой. Стига да не сте с нас. Прибери се у дома, Егвийн. Или иди в Тар Валон. Но замини.

Очакваше да му отвърне, че тя има същото право да реши сама къде да отиде, както и той, че той няма никакво право да й казва какво да прави. Но за негова изненада тя се усмихна и го погали по бузата.

— Благодаря ти, Ранд — промълви тя тихо. Той примигна и затвори уста, а тя продължи: — Но знаеш, че не мога. Моарейн Седай ни каза какво е видяла Мин в Бейрлон. Трябваше да ми кажеш коя е Мин. Помислих си, че… Е, Мин казва, че аз също съм част от това нещо. Нинив също. Може и да не съм тавирен… но Шарката, изглежда, изпраща и мен при Окото на света. В това, в което си намесен ти, съм намесена и аз.

— Но, Егвийн…

— Коя е Елейн?

Той я изгледа продължително, след което й каза простата истина.

— Щерката-наследница на трона на Андор.

Очите й пламнаха.

— Ако не можеш да бъдеш сериозен за повече от минута, Ранд ал-Тор, повече изобщо няма да говоря с теб.

Изумен, Ранд я изгледа как му обърна гръб, и седна да слуша това, което говореше Лан. „Трябва да поговоря с Перин“ — реши той. — „Той знае как да се оправя с жените.“

Господин Джил влезе на няколко пъти, първо да запали лампите, после да им донесе храна лично, а третия път — за да им съобщи какво става навън. Белите плащове наблюдавали хана от двете страни на улицата. Край портите на Вътрешния град избухнало улично вълнение и кралските гвардейци задържали и бели, и червени кокарди, наред. Някой се опитал да надраска Драконовия зъб на вратата на хана, но бил отпратен по пътя си от ботуша на Ламгвин.

Ако и ханджията да намираше за странно, че Лоиал е с тях, поне не го показа. Отговаряше на въпросите на Моарейн, без да се опитва да разбере какво замислят, и всеки път, когато се появеше, почукваше на вратата и изчакваше Лан да му отвори, все едно че ханът и библиотеката не бяха негови. При последното му появяване Моарейн му връчи пергаментов лист, изписан с изрядния почерк на Нинив.

— Няма да е толкоз лесно през нощта — каза той, клатейки глава, докато разглеждаше списъка, — но ще гледам да уредя всичко.

Моарейн добави и една малка кожена кесийка, която издрънча, когато му я подаде за шнура.

— Добре. И се погрижете да ни събудите преди изгрев слънце. Тогава наблюдателите ще бъдат най-малко бдителни.

— Ще ги оставим да наблюдават празна кутийка, Айез Седай — ухили се господин Джил.

Най-после свършиха и преди да легнат да спят отидоха да си вземат баня. Докато се триеше с парче груб плат в едната ръка и голям жълт сапун в другата, очите на Ранд се спряха на масичката до ваната на Мат. Позлатената ножница на камата от Шадар Логот се показваше изпод прилежно сгънатите дрехи на приятеля му. Лан също хвърляше поглед към нея от време на време. Ранд се зачуди дали наистина е толкова безопасно да е край нея, както твърдеше Моарейн.

— Смяташ ли, че татко изобщо ще ми повярва? — засмя се Мат, докато търкаше гърба си. — Представяш ли си — аз спасявам света? Сестрите ми ще се чудят дали да се смеят, или да плачат.

Говореше досущ както навремето. На Ранд му се дощя да може да забрави за камата.

После се качиха в стаята си под таванските греди. За пръв път от много време Мат се съблече, преди да се мушне под завивките, но грижливо пъхна камата си под възглавницата. Ранд духна свещта и се сгуши в леглото си. Все още усещаше злото откъм другото легло, не от Мат, а от онова, което лежеше под възглавницата му. Все още беше угрижен от това усещане, когато сънят дойде.

От самото начало разбра, че е сън — един от онези сънища, които не бяха съвсем сънища. Стреше изправен, зяпнал към някаква врата. Въздухът беше студен и влажен, прогизнал от миризмата на гнило. Някъде в далечината капеше вода и капките отекваха глухо по каменни коридори.

„Отречи го. Отречи го и силата му се проваля.“

Той стисна очи и се съсредоточи над „Кралски благослов“, над собственото си легло, над самия себе си, как спи в леглото си. Когато ги отвори, вратата все още беше там. Отекващият плясък на водните капки се сливаше с туптенето на сърцето му, сякаш собственият му пулс се отброяваше с тях. Домогна се към пламъка и празнотата, както го беше учил Трам, и намери топлина вътре в себе си, но отвън нищо не се промени. Бавно отвори вратата и пристъпи през прага.

Всичко си беше така, както го помнеше, в онази стая, която сякаш беше прогорена в жива скала. Високи сводести прозорци гледаха към тераса без перила, а отвъд нея облаците се стелеха като буйно придошла река. Черните метални светилници, чиито пламъци бяха твърде ярки, за да можеш да ги погледнеш, блестяха: черни и въпреки това някак сребристо ярки. В страховитото огнище огънят пращеше, без да излъчва никаква топлина, и всеки камък, от който беше изградена камината, приличаше на изтерзано човешко лице.

Същото беше, но едно нещо бе малко по-различно. Върху полираната маса стърчаха три фигурки, груби човешки форми без индивидуални белези, сякаш скулпторът им набързо ги беше изваял от глина. До едната стоеше вълк, чиито грижливо изваяни детайли контрастираха с полубезформената човешка фигура. Другата стискаше малка кама с червена точица на дръжката. Последната фигура държеше меч. Настръхнал, Ранд пристъпи напред и ясно различи знака на чаплата върху малкото, фино изваяно оръжие.

Завъртя глава и зяпна право в едно огледало. Отражението му отново беше смътно, но не в такава мъгла, както преди. Почти можеше да различи собствените си черти. Ако си представеше, че присвива очи, щеше почти със сигурност да каже кой е в огледалото.

— Твърде дълго се криеш от мен.

Дръпна се от масата и дъхът му секна. Само преди миг беше сам, но ето че сега Баал-замон стоеше пред прозорците. Когато заговори, на мястото на очите и устата му се появиха пещерни кухини, в които лумна пламък.

— Твърде дълго, но няма да е все така.

— Отричам те — промълви дрезгаво Ранд. — Отричам да имаш власт над мен. Отричам да същаствуваш.

Баал-замон се разсмя със звучен глас, като буйно лумнал пожар.

— Нима смяташ, че е толкова лесно? Но всъщност ти винаги си го смятал. Всеки път, когато се озовем така, един срещу друг, си мислиш, че можеш да ме заличиш.

— Какво искаш да кажеш? Аз те отричам!

— Винаги си го правил. От самото начало. Този наш спор е бивал безкрайно много пъти досега. Всеки път ликът ти е различен, както и името ти, но всеки път си ти.

— Отричам те. — Шепотът му прозвуча отчаяно.

— Всеки път изправяш хилавата си мощ срещу мен и всеки път, в края на краищата, разбираш кой от нас е господарят. Век след Век ти или коленичиш пред мен, или загиваш, съжалявайки, че нямаш сила и да коленичиш. Нещастен глупак! Ти никога не можеш да ме победиш.

— Лъжец! — извика той. — Баща на лъжите. Баща на глупците, ако по̀ ти харесва. Хората са те намерили в Последния век, в Приказния век, и са те оковали там, където ти е мястото.

Баал-замон отново се разсмя и на Ранд му се дощя да запуши ушите си, за да го спре. Насила задържа ръцете си. Празнота или не, но те трепереха. Смехът секна.

— Жалък червей си ти, нищо не знаеш. Невеж си като дива пчела под камък, и също толкова съкрушен. Тази битка продължава от самия миг на Сътворението. Хората винаги смятат, че е нова война, но тя си е същата стара война, просто зачената наново. Само че сега във ветровете на времето духа промяна. Промяна. Този път връщане назад няма да има. Онези горделиви Айез Седай, които си въобразяват, че могат да те възправят срещу мен… Във вериги ще ги окова и ще ги пратя да търчат голи, за да изпълнят прищевките ми, или ще затъкна душите им в Гърнето на черната Орис, та да пищят там цяла вечност. Всички освен ония, които вече ми служат. Те ще стоят само стъпка зад мен. Ти все още можеш да избереш да застанеш сред тях и светът да се гърчи в нозете ти. Предлагам ти го още веднъж, за последен път. Можеш да застанеш над тях, над всяка друга сила и власт освен моята. Имаше времена, в които ти направи този избор, времена, в които живя достатъчно дълго, за да разбереш своята мощ.

„Отречи го!“ И Ранд се хвана здраво за това, което можеше да отрече.

— Нито една Айез Седай не служи на теб. Още една лъжа!

— Така ли ти казаха? Преди две хиляди години поведох тролоците си през света и дори сред Айез Седай се намериха такива, които познаха отчаянието, които разбраха, че светът не може да се противопостави на Шайтан. От две хиляди години Черната Аджа живеят сред останалите, невидими сред сенките. Може би дори са сред тези, които сега твърдят, че ти помагат.

Ранд разтърси глава, мъчейки се да отхвърли всички съмнения, които връхлитаха ума му, всички съмнения, които беше изпитвал към Моарейн, за това какво искаха Айез Седай от него, какво тя самата замисляше за него.

— Какво искаш от мен? — извика той. „Отречи го! Светлината дано ми помогне, отречи го!“

— На колене! — Баал-замон посочи пода. — На колене — и ме признай за свой господар! Все едно, най-накрая ще го направиш. Или бъди мое създание, или умри.

Последната дума отекна сред стаята, сля се със самата себе си, увеличи се и се учетвори, докато Ранд не издържа и не вдигна ръце, сякаш да се защити от удар. Залитна, удари се в ръба на масата и изкрещя, мъчейки се да заглуши звука в ушите си:

— Нееееееее!

Докато викаше, се извъртя и ръката му помете фигурките на масата. Нещо се блъсна в ръката му, но той не му обърна внимание, петите му размазаха глината на безформени петна. Но когато викът му заглъхна, ехото все още присъстваше, и се усилваше:

— …умри-умри-умри-умри-УМРИ-УМРИ-УМРИ-УМРИ-УМРИУМРИ-УМРИ

Звукът го задърпа като въртоп, повлече го, разкъсвайки на дрипи празнотата в ума му. Светлината помръкна и той сякаш потъна в черен тунел, с Баал-замон, възправен сред последното светло петно в края на тунела, свиващо се все повече и повече, докато не доби размерите на дланта му, на нокътя му, нищо. А ехото все така го обгръщаше и влечеше, надолу и надолу, към пълния мрак, към смъртта.

Събуди се на пода. В стаята беше тъмно, но не толкова, колкото „там“. Той панически се опита да се съсредоточи върху пламъка, да захвърли страха в него, но празнотата му се изплъзваше. По ръцете и краката му пролазваха тръпки, но той задържа в съзнанието си образа на пламъка, докато кръвта не престана да пулсира в ушите му.

Мат се мяташе на леглото си и стенеше:

— …отричам те, отричам те, отричам те…

Гласът му заглъхна в неразбираеми стонове.

Ранд се пресегна да го разтърси, за да го събуди, и още при първото докосване Мат се изправи и изпъшка приглушено. За миг се огледа диво, простена и зарови глава в ръцете си. Изви се внезапно, бръкна под възглавницата, а после се отпусна, притиснал с две ръце камата с рубинената дръжка до гърдите си. Извърна глава да погледне Ранд, но лицето му остана скрито в сянка.

— Той се върна, Ранд.

— Знам.

Мат кимна.

— Имаше три фигури…

— И аз ги видях.

— Той знае кой съм аз, Ранд. Избрах онази, с камата, и той каза: „Значи това си бил ти.“ А когато отново я погледнах, фигурата беше с моето лице. Моето лице, Ранд! Изглеждаше като от плът. И на докосване беше като от плът. Светлината да ми помогне дано, направо усетих как собствената ми ръка ме стиска, сякаш аз самият бях фигурата.

— Трябва да продължаваш да го отричаш, Мат.

— Така и направих; но той се разсмя. И все ми говореше за някаква вечна война, и ми казваше, че сме се срещали хиляди пъти преди, и… О, Светлина, Ранд, Тъмния ме познава!

— Същото го каза и на мен. Не мисля, че ни познава — промълви замислено Ранд. — Не мисля, че знае кой от нас… — „Кой от нас какво?“

Ръката го болеше. Той отиде до масата, успя да запали свещта едва на третия път и погледна. В дланта му се беше забила дебела треска тъмно дърво, гладко и лъскаво от едната страна. Той я зяпна, без да диша, после припряно я извади.

— Какво има? — попита Мат.

— Нищо.

Хвърли треската на пода и се вцепени — щом пръстите му я пуснаха, тя изчезна.

Но раната на ръката му си остана — кървяща. В каната на умивалника имаше вода. Той бързо се изми и я изстиска. Мисълта, че и най-малката тресчица може да е останала в плътта му, го ужасяваше.

— О, Светлина — каза Мат. — И мен ме накара да се почувствам омърсен. — Но въпреки това си остана сгушен в леглото, стиснал камата с две ръце.

— Да — кимна Ранд. — Омърсен. — Отри ръце в кърпата, окачена до умивалника. На вратата се почука и той подскочи. Чукането се повтори. — Да? — каза той.

Моарейн отвори вратата и надникна в стаята.

— Вече сте будни? Добре. Бързо се обличайте и слизайте долу. Трябва да потеглим преди изгрев слънце.

— Сега? — простена Мат. — Та ние не сме спали и един час.

— Един час ли? — каза тя. — Спахте цели четири часа. Хайде, побързайте. Нямаме много време.

Ранд изгледа Мат сконфузено, Спомняше си много добре всяка секунда от съня. Беше започнал веднага щом затвори очи и беше продължил едва няколко минути.

Моарейн, изглежда, долови смута в очите им. Огледа ги проницателно и влезе в стаята.

— Какво се е случило? Пак ли сънища?

— Той знае кой съм аз — каза Мат. — Тъмния знае лицето ми.

Ранд вдигна ръката си към нея, без да казва нищо. Дори на сумрачната светлина на свещта кръвта се виждаше ясно.

Айез Седай пристъпи към него, сграбчи вдигнатата му ръка и палецът докосна раничката. Студ го разтърси до кости, така вледеняващ, че пръстите му се сгърчиха и той със сила ги задържа разтворени, Когато тя отдръпна пръста си, мразът също изчезна.

А после той обърна ръката си, стъписан, и изтри тънката струйка кръв. Раничката беше изчезнала. Бавно вдигна поглед и срещна очите на Айез Седай.

— Побързайте — промълви тя тихо. — Времето изтича.

И той осъзна, че този път тя няма предвид времето за тръгване.