Окото на света

Глава 24 По течението на Аринел

Някъде в далечината капеше вода. Капките отекваха кухо и монотонно, отново и отново. Източникът им се губеше в безкрая. Навсякъде около него имаше каменни мостове и незащитени с перила рампи, спускащи се от широки, увенчани с плоски покриви каменни шпилове, излъскани, гладки и инкрустирани с червено и златно. Ниво след ниво, лабиринтът се простираше нагоре и надолу сред мрачината, не се виждаше нито началото, нито краят му. Всеки мост водеше до каменна спирала, всяка рампа — до друга спирала, до друг мост. Накъдето и да погледнеше Ранд, докъдето и да стигнеше погледът му в здрачината, беше все едно и също, нагоре, както и надолу. Светлината не беше достатъчна, за да види всичко ясно, и това като че ли го радваше. Някои от рампите отвеждаха към площадки, които трябваше да се намират точно над другите, но бяха отдолу. Не можеше да различи основата на нито една от тях. Той продължаваше напред, търсейки изхода, знаейки, че това е илюзия. Всичко беше илюзия.

Познаваше илюзията. Беше я следвал твърде много пъти, за да не я познава. Колкото и надалече да стигаше, нагоре и надолу, в която и да е посока, около него се виждаше само блестящ камък. Камък и влага на прясно разровена земя изпълваше въздуха с болезнената сладост на гнило. Миризмата на отворена гробница. Мъчеше се да не диша, но тази миризма изпълваше ноздрите му, проникваше мазна в порите на кожата му.

Далеч пред него нещо изпърха и той замръзна, опрян плътно в гладката стена до върха на един от шпиловете. Мястото съвсем не беше подходящо за укритие. Можеха да го забележат от хиляди места. Сянка изпълни въздуха, но нямаше други сенки, в които да се скрие. Светлината не бликаше от светилници, фенери или факли; просто я имаше, сама за себе си, сякаш се изсипваше от въздуха. Достатъчна, за да вижда, щом привикне. Достатъчна, за да го видят. Но нейната неподвижност не му предлагаше закрила.

Онова пред него отново изпърха и този път той го различи ясно. Мъж, донесъл се по далечната рампа, без да го е грижа, че няма перила и че под него зее бездънна пропаст. Плащът му се вееше с всяка негова уверена стъпка и главата му се извръщаше — търсеща, търсеща. Разстоянието беше твърде голямо, за да може Ранд да различи в мрака нещо повече от силуета му, но не беше нужно да е по-близо, за да знае, че плащът е с аления цвят на прясна кръв и че търсещите очи греят като нажежени пещи.

Очите му се опитаха да проследят лабиринта, за да прецени колко разклонения са нужни на Баал-замон, преди да го достигне, но се отказа. Беше безполезно. Тук разстоянията мамеха — още един урок, който трябваше да усвои. Това, което му се струваше твърде далечно, можеше да се достигне още на следващия ъгъл; това, което изглеждаше твърде близко, можеше да се окаже недостижимо. Единственото, което трябваше да прави, както беше от самото начало, бе да се движи непрекъснато. Да продължи да се движи, без да мисли. Знаеше, че да се мисли е опасно.

И все пак, докато се обръщаше да побегне от далечния силует на Баал-замон, не можа да се сдържи да не помисли за Мат. Дали и Мат беше някъде тук, сред лабиринта? „Или има два лабиринта и два Баал-замона?“ Съзнанието му пропъди тази мисъл. Беше твърде ужасна, за да се справи с нея. „Дали и тук е като в Бейрлон? Тогава защо не може да ме намери?“ Така беше малко по-добре. Малко утешение. „Утешение? Кръв и пепел, що за утешение може да е това?“

Само на две-три места почти се бяха събрали, но той не си спомняше къде. Иначе, в продължение на дълго, дълго време — колко дълго? — той беше успявал да избяга, докато Баал-замон безрезултатно го преследваше. Дали и това беше като в Бейрлон, или беше само поредният кошмар, просто един лош сън, който може да споходи всеки човек?

И внезапно за миг — толкова кратък миг, колкото да си поеме дъх — той разбра защо е опасно да мисли. Както преди, всеки път, когато си позволяваше да помисли, че това, което го заобикаля, е само сън, въздухът се сгъстяваше, залепваше се на очите му. Превръщаше се в желе и го стягаше. Само за миг.

Грапавият зной пареше кожата му, гърлото му отдавна беше пресъхнало. Колко ли време беше минало? Потта по лицето му се изпаряваше, преди да закапе, очите му горяха. Над него — и не чак толкова високо над него — яростно вряха стоманеносиви облаци, пронизани с черни нишки, но никакъв полъх не раздвижваше трънения лабиринт. За миг си помисли, че нещата около него са се променили, но и мисълта се изпари в зноя. Беше тук твърде дълго. И беше опасно да мисли, знаеше го.

Гладки камъни, бледи и закръглени, оформяха паваж. Бяха полузаровени в спечената прах, която се надигаше на облачета при най-лекото докосване на стъпалата му. Проникваше в ноздрите му и заплашваше да го накара да кихне и с това да разкрие местоположението си. Когато се опита да вдиша през устата си, прахта се наби в гърлото му и го задави.

Това място беше опасно. И това го разбираше. Виждаше пред себе си три сводести отвора сред стената от тръни, а после пътят завиваше и изчезваше в далечината. Баал-замон можеше да се появи всеки момент през който и да е от тези отвори. Вече се беше появявал на два или три пъти, макар той да не си спомняше много, освен че се беше измъкнал… някак. Опасно беше да мисли много.

Задъхан от жегата, той спря, за да огледа трънливата стена. Гъсто сплетени храсти, кафяви и оголени като смъртта, с жестоки черни бодли. Беше твърде висока, за да надникне над нея, и твърде гъста, за да се взре през нея. Предпазливо докосна стената с длан и изохка. Един от тръните се заби в пръста му и го опари като нажежена игла. Олюля се назад, закачайки с петите си камъните на настилката, разлюля ръката си и от нея пръснаха едри капки кръв. Паренето започна да затихва, но цялата му длан запулсира.

Внезапно забрави за болката. Петата му беше изровила един от гладките камъни, беше го изритала извън сухата пръст. Той зяпна към него и очите му срещнаха две празни очни кухини. Череп. Човешки череп. Взря се надолу по пътеката, към всички гладки белезникави камъни — всички до един си приличаха. Припряно помръдна стъпалата си, но не можеше да ги придвижи, без да стъпи върху тях, и не можеше да остане на място, без да стои върху тях. Смътна мисъл се оформи в ума му — че нещата може би не са точно такива, каквито изглеждат, но той веднага я изтласка от главата си. Тук беше опасно да се мисли.

Потръпна и се овладя. Да остане на едно място също беше опасно. Това беше едно от нещата, които смътно разбираше. Засмука пръста си и тръгна нанякъде — тук нямаше значение накъде вървиш.

Спомни си, че можеш да излезеш от един лабиринт, като завиваш непрекъснато в една и съща посока. При първия отвор сред трънливата стена зави надясно, после отново надясно, и отново. И се озова лице в лице с Баал-замон.

По лицето на Баал-замон пробягна изненада. Кървавочервеният му плащ се разлюля и той спря. В очите му горяха пламъци, но сред зноя на лабиринта Ранд почти не усети горещината им.

— Докога смяташ, че можеш да ми убягваш, момче? Докога мислиш, че можеш да избягваш съдбата си? Ти си мой!

Ранд залитна и се учуди защо ръката му посяга към колана, сякаш търси дръжката на меч.

— Светлината да ми е на помощ! — промърмори той. — Светлината да ми е на помощ. — Но не можеше да си спомни какво точно означава това.

— Светлината няма да ти помогне, момче, нито Окото на света ще ти послужи. Ти си ловната ми хрътка и ако не следваш волята ми, ще те удуша с тялото на Великата змия!

Баал-замон протегна ръка към него и внезапно Ранд се сети как да се измъкне — призрачен, полуразмътен спомен изкрещя в съзнанието му за опасност, опасността да бъде докоснат от Тъмния, несравнима с нищо друго.

— Сън! — извика Ранд. — Това е сън!

Очите на Баал-замон се разшириха от удивление и гняв, после въздухът около него потрепна, очертанията му се замъглиха и той изчезна.

Ранд се обърна и се втренчи в собствения си образ, отразен хилядократно. Десетхилядократно. Над него бе надвиснал черен мрак, черен мрак под нозете му, но навсякъде около него се възправяха огледала, огледала, нагласени под всевъзможни ъгли, огледала, докъдето стигаше погледът му, и всички показваха него, приведен, взиращ се с широко отворени очи, изплашен.

През огледалата пробягна червеникава сянка. Той се извъртя, мъчейки се да я догони с поглед, но във всяко от огледалата тя се плъзгаше след собствения му образ и след това изчезваше. После отново се появи, този път не като сянка. Баал-замон крачеше сред огледалата, десет хиляди Баал-замоновци, дебнещи, пресичащи огледалните повърхности, отново и отново.

Усети, че се взира в собствения си лик. Образът на Баал-замон бе надвиснал зад неговия, взираше се в него. Без да вижда, но взиращ се. Във всяко огледало пламъците в очите на Баал-замон пращяха зад него, опипваха, поглъщаха, растяха алчно. Дощя му се да изкрещи, но гърлото му беше сковано. Само едно лице се виждаше сега в тези огледала. Собственото му лице. Лицето на Баал-замон. Едно лице.

Ранд се сгърчи конвулсивно и отвори очи. Тъмнина, съвсем слабо приглушена от бледа светлина. Грубо вълнено одеяло го покриваше до раменете. Под дланите си усети гладки дъски. Дъски на палуба. Такелажни въжета проскърцваха в тихата нощ. Той въздъхна тежко. Беше на палубата на „Вейка“. Беше свършило… Поне за тази нощ.

Без да се замисля, той опря пръст на устните си. Когато усети вкуса на кръвта, дъхът му отново секна. Бавно вдигна ръка към лицето си — толкова, че да може да вижда на смътната лунна светлина, и видя капчицата кръв на върха на пръста си. Кръв от убождането на трън.

„Вейка“ бавно се носеше по течението на Аринел. Духаше силен вятър, но от посоки, които правеха използването на платната безполезно. Въпреки усилията на капитан Домон да увеличат скоростта, ладията едва се влачеше. Нощем някой от екипажа заставаше на носа с фенер и осветяваше пътя, подвикваше за дълбочината на кърмчията и течението носеше ладията надолу срещу вятъра, с прибрани гребла. По Аринел нямаше скали, от които да се боят, но плитчините и наносите бяха в изобилие и ладията можеше да заседне. През деня тежките гребла работеха от сутрин до здрач, но вятърът се бореше с тях, сякаш се мъчеше да избута ладията назад, срещу течението.

Не спираха край брега нито през деня, нито нощем. Бейл Домон караше напред, без да жали нито съда, нито екипажа си, опъвайки се на насрещните ветрове и ругаейки мудната скорост. Караше се на гребците, че са непохватни слабаци, и ги заплашваше при всеки погрешен тласък на греблата, описвайки с ниския си хриплив глас високите десет стъпки тролоци, които ще се качат на борда и ще им прегризат гърлата. В първите два дни това беше повече от достатъчно да накара всички да се размърдат. Но след това уплахата от възможно нападение на тролоците започна да заглъхва и хората започнаха да мърморят, че им се полагало все пак по някой и друг час да се поразтъпчат на брега и колко опасно било да се мъкнат по реката по тъмно.

Екипажът ръмжеше през зъби и непрекъснато се оглеждаше, за да се увери, че капитан Домон го няма наблизо да ги чуе, но той, изглежда, чуваше всичко, което се говореше на ладията му. Всеки път, когато ропотът нарастваше, той без много приказки изваждаше подобния на коса меч и злокобно закривената секира, които се бяха оказали на палубата след нападението. Окачваше ги на мачтата за час-два и онези, които бяха получили рани, сочеха превръзките си и мърмореха, при което ропотът заглъхваше… поне за ден-два, след което някой от екипажа отново се сещаше, че тролоците би трябвало да са изостанали вече доста назад, и така кръгът се затваряше.

Ранд забеляза, че Том Мерилин се държи настрана от екипажа, когато започнеха да ръмжат и да мърморят навъсено, въпреки че обикновено потупваше един или друг от мъжете по гърба, разказваше шеги и дърдореше с тях така, че да развесели и най-нацупените. Том следеше всички тези потайни мърморения много внимателно, като си даваше вид, че е улисан в паленето на лулата си или да настройва лютнята, или в нещо друго, но не и че обръща каквото и да било внимание на екипажа. Ранд не разбираше защо го прави. Според него екипажът не обвиняваше толкова тримата, които се бяха появили на борда, гонени от тролоците, колкото Флоран Гелб.

През първите един-два дни мършавият Гелб непрекъснато щъкаше по палубата, спираше до един или друг от членовете на екипажа и повтаряше собствената си версия за нощта, в която Ранд и другите двама се бяха появили на борда. Гръмките му ругатни по техен адрес се сменяха с жалък хленч, после той отново избухваше и сочеше Том или Мат, и особено Ранд, опитвайки се да прехвърли цялата вина върху тях.

— Чужденци са — хленчеше Гелб и се оглеждаше с едно око да не го зърне капитанът. — Какво знаем за тях? Тролоците дойдоха с тях, това знаем. Те са се съюзили с тях, една стока са.

— Късметът да ми се скапе дано, млъкни, Гелб — изръмжа му един от мъжете, чиято коса беше сплетена на плитка и на бузата му личеше татуирана малка синя звезда. Дори и не погледна Гелб, докато навиваше едно дълго въже на палубата, застъпвайки го с боси крака. Всички моряци бяха боси, въпреки студа, понеже ботушите се пързаляха по влажните дъски. — Ако те оставя още да дрънкаш, и майка си ще наречеш Мраколюбец. Я се пръждосвай! — Той се изплю върху крака на Гелб и отново се зае с въжето.

Всички от екипажа помнеха за дежурството, което Гелб беше проспал, и отговорът на мъжа с плитката беше от най-учтивите, които кльощавият човечец беше получил. Никой не искаше да си има работа с него. Скоро започнаха да му възлагат отделни задачи, и то най-мръсната работа, като например да изстърже мазните гърнета в камбуза или да пропълзи по корем в трюма и да провери дали не са се появили течове. Скоро той вече не говореше с никого, раменете му се изгърбиха болнаво и той мълчеше обидено, като ударен през лицето — колкото повече хора го гледаха, толкова по-обидена изглеждаше физиономията му, въпреки че хората само изсумтяваха, щом го погледнеха. Но когато очите му попаднеха на Ранд или на Мат и Том, по дългоносото му лице проблясваше убийствена омраза.

Когато Ранд спомена пред Мат, че Гелб рано или късно ще им причини някоя неприятност, Мат се озърна и отвърна:

— Можем ли изобщо да се доверим на някой от тях?

След това приятелят му се отдалечи и си намери едно ъгълче, където да се уедини. От онази нощ в Шадар Логот Мат твърде често се усамотяваше. Сигурно го бяха налегнали мрачни мисли.

— Неприятностите, ако ни сполетят, няма да дойдат от Гелб, момче — каза Том на Ранд. — Поне засега. Никой от екипажа няма да го подкрепи, а на него не му стиска да опита нещо сам. Но виж, останалите… Самият Домон, изглежда, смята, че тролоците преследват лично него, но другите вече си мислят, че тази опасност е останала назад. В един момент могат просто да решат, че им е писнало. Ако ме питаш, едва се сдържат. — Той опипа пъстрото си наметало и на Ранд му се стори, че проверява скритите из джобовете си ножове — следващата серия от „най-добрите ножове“. — Ако се разбунтуват, момче, няма да оставят жив човек, който да разкаже какво е станало. Законите на кралицата може и да нямат такава сила толкова далече от Кемлин, но дори един селски кмет може да предприеме нещо срещу тях.

Оттогава Ранд също започна да се пази да не го забележат, докато наблюдаваше поведението на екипажа.

Том правеше, каквото можеше, за да отклони моряците от мисли за бунт. Всяка заран и всяка вечер им разказваше сказания и им свиреше всичко, за което го помолеха. За да поддържа впечатлението, че Ранд и Мат искат да му бъдат чираци и да усвоят от него занаята на веселчун, всеки ден отделяше по малко време за уроци, и това също беше някаква форма на забавление за екипажа. Разбира се, не даваше на никой от двамата младежи да пипат лютнята и уроците им по свирене с флейта караха зрителите да се мръщят кисело, поне в началото, и предизвикваха бурен смях от страна на екипажа.

Учеше ги също така как да разказват някои от по-лесните истории, на някои елементарни акробатични премятания и, разбира се, на жонглиране. Мат все се оплакваше от трудните изисквания на Том, но старият веселчун изпухтяваше под мустак и го поглеждаше ядосано изпод гъстите си вежди:

— Не знам как да се преструвам на учител, момче. Мога или да ви уча на нещо, или не. Хайде! Дори една селска тиква като теб би трябвало да може поне да се изправи на ръце. Вдигай си задника.

Моряците, които в момента нямаха работа, се събираха на групичка и присядаха по палубата в полукръг около тримата. Някои дори се опитваха да изпълнят упражнението, което показваше Том, и се смееха на собствената си непохватност. Гелб стоеше настрана и ги гледаше мрачно, изпълнен с омраза към всички.

По-голямата част от деня Ранд прекарваше загледан към брега. Не че сериозно очакваше да види Егвийн или някой от останалите, но ладията се движеше толкова бавно, че понякога го обземаха такива надежди. Можеха да се изравнят с тях дори без те да яздят прекалено бързо. Стига да се бяха спасили. Стига да бяха все още живи.

Реката се проточваше все напред, без никакви признаци за живот, без да се появи някой друг плавателен съд. Но това не означаваше, че нямаше какво да се види и да предизвика човешкото удивление. По средата на първия ден Аринел преминаваше между високи брегове, в които бяха изваяни статуи на мъже и жени, високи стотина стъпки, с корони на главите — образи на крале и кралици. В тази кралска процесия нямаше и два образа, които да си приличат, и очевидно дълги години отделяха първите от последните. Вятърът и дъждът бяха изгладили тези от северната страна и чертите им едва личаха, но ставаха все по-ясни и релефни, докато се придвижваха на юг. Вълните на реката се плискаха в нозете на статуите, нозе, превърнати в безформени буци, дори тези на сравнително най-отскорошните статуи. „От колко ли време стоят тук? — чудеше се Ранд. — Колко ли време е било нужно, за да отмие реката толкова камък?“ Никой от екипажа дори и не вдигаше поглед от работата си, за да ги погледне. Бяха ги виждали много пъти.

Когато източният бряг отново се сниши в степ, тук-там прошарена от горски шубраци, слънчевата светлина огря нещо далечно.

— Какво ли е това? — зачуди се гласно Ранд. — Прилича на метално.

Капитан Домон, който минаваше покрай него, се спря и също се загледа, присвил очи в далечния блясък.

— Метал е, как иначе — рече той. — Метална кула. Виждал съм я отблизо и я знам добре. Търговците по реката я използват за ориентир. Както се движим, ще сме при Бели мост след десетина дни.

— Метална кула ли? — възкликна Ранд, а пък Мат, който седеше с кръстосани крака, облегнат на една бъчва, вдигна глава и се заслуша.

— Аха — каза капитанът. — Блестяща стомана, като я видиш и пипнеш, но няма и петънце ръжда по нея. Двеста стъпки ще да е висока, голяма колкото къща, и нито един белег по нея, нито някакъв отвор.

— Бас държа, че вътре се крие съкровище — обади се Мат. Беше се изправил и се взираше към далечната кула. — Подобно нещо трябва да е направено, за да крие някакви големи ценности.

— Като нищо, момко — изръмжа капитанът. — От мен да знаеш, че по света има много по-странни неща от това. На Тремалкинг, един от островите на Морския народ, има една каменна ръка, петдесет стъпки висока, щръкнала на върха на един хълм. Ако някъде по света има съкровище, то ще да е там, но хората на острова хич и не щат да копаят на това място. Морският народ не се интересува от нищо друго, освен да плава с корабите си и да търси Корамоор, своя Избран.

— Аз бих копнал — каза Мат. — Колко далече е този… Тремалкинг? — Група дървета прикриха далечната кула, но той продължаваше да се взира натам, сякаш все още я виждаше.

Капитан Домон поклати глава.

— Не, момко, не съкровищата те карат да обикаляш света и да гледаш. Ако намериш шепа злато или скъпоценностите на някой мъртъв крал, добре, но това, което те влече към хоризонта, са странностите. В Танчико — това пък е едно пристанище на Аритския океан — част от двореца на Панарха бил издигнат още по времето на Приказния век, така разправят. Там има една стена, на която са изрисувани животни, каквито никой жив човек не е виждал.

— Всяко дете може да ти нарисува животно, което никой не е виждал — прекъсна го Ранд, но капитанът се изкиска.

— Така е, момко, че може, може. Но може ли едно дете да ти направи кокалите от тези животни, кажи де? А в Танчико ги пазят, закрепили са ги един за друг, както е било животното. Показват ги в една част на двореца на Панарха, та да може всеки да ги види. Хиляди чудеса е оставило Разрушението след себе си, а и след него е имало половин дузина империи, всяка от които съперничела на Артур Ястребовото крило, и всяка от тях е оставила неща, които си струва човек да види и пипне. Светещи пръчки, ширит, тънък като бръснач, и сърцекамък. Кристална решетка, която покрива цял остров, и бучи, щом се вдигне луната. Планински връх, хлътнал като купа, а в средата му сребърен шпил, щръкнал на сто разтега, и всеки, който пристъпи на една миля до него, умира. Покрити с ръжда руини, парчетии, разни неща, извадени от морското дъно, неща, за които не се споменава и в най-старите книги. Няколко такива нещица и аз съм си събрал. Неща, за които не можеш и да сънуваш, по толкова места, колкото не можеш да обиколиш и за десет живота. Това са странните работи, дето те бутат все напред.

— И ние сме изравяли разни кости в Пясъчните хълмове — промълви замислено Ранд. — Странни кости. Веднъж намерихме скелет от някаква риба — мисля, че е било риба — голяма колкото „Вейка“. Някои казваха, че не било на добро да ровим из пясъците.

Капитанът го изгледа навъсено.

— Едва-що сте тръгнали по света, момко, а вече мислиш за дома. Светът ще те закачи с кука също като риба. Ще видиш само как ще хукнете да гоните вятъра… а ако някой ден се върнете, селцето ви ще се окаже твърде малко, за да може да ви задържи.

— Не! — възрази Ранд. Откога ли не беше си помислял за дома? За Емондово поле? Ами за Трам? Трябваше да са минали само дни. Но сякаш бяха месеци. — Аз ще се върна у дома един ден, когато мога. Ще паса овцете като… като баща ми, и никога повече няма да напусна. Нали, Мат? Веднага, щом можем, ще се върнем вкъщи и ще забравим, че всичко това изобщо съществува.

С видимо усилие Мат отмести поглед от речния бряг. Кулата вече не се виждаше.

— Какво? Ах, да. Да, разбира се. Ще се върнем у дома. Разбира се. — После Ранд го чу как промърмори под нос: — Той просто не иска някой друг да тръгне за съкровището. — Изглежда, Мат дори не усети, че го каза на глас.

След три-четири дни Ранд се качи на върха на мачтата. „Вейка“ леко се носеше напред, но горе, на петдесет стъпки над реката, този плавен ход клатушкаше върха на мачтата напред-назад в широка дъга. Той отметна глава и се засмя срещу вятъра, духащ в лицето му.

Оттук ладията приличаше на голям дванадесетокрак паяк, пълзящ по повърхността на Аринел. И друг път се беше качвал толкова високо, по дърветата в Две реки, но този път нямаше клони, които да му пречат да вижда. Всичко по палубата — моряците, приведени над греблата, коленичилите по палубата мъже, лъскащи дъските с гладки камъни, хората, които оправяха въжетата и брезентовите покривала на товарите — всички изглеждаха толкова странно отгоре, някак сплеснати и четирикраки, че той прекара почти цял час да ги гледа и да се кикоти.

После погледът му бе привлечен от бавно движещите се назад брегове. Изглеждаше точно така, сякаш той самият стоеше неподвижно, само дето се полюшваше плавно напред-назад, докато бреговете бавно се плъзгаха назад и дърветата и хълмовете маршируваха в шпалир край него. Той беше неподвижен, а целият свят минаваше край него, отдавайки му почит.

В един внезапен импулс той се изправи и разпери ръце, без да се е хванал за нищо. Задържа се така три пълни дъги, след което изведнъж залитна. Ръцете и краката му се размахаха във въздуха и той политна надолу. Успя да се хване за някакво въже, увисна и се разсмя високо. Вдишваше на едри глътки студения чист вятър и се смееше.

— Момко — извика му дрезгаво Том отдолу. — Ей, момко, ако си решил да си прекършиш глупавия врат, внимавай поне да не паднеш върху мен.

Ранд погледна надолу. Том беше увиснал на въжената стълба точно под него и мрачно го гледаше. Веселчунът, както и той самият, беше оставил наметалото си на палубата.

— Том — извика му той радостно. — Том, кога се качи чак дотук?

— Когато престана да обръщаш внимание на хората, дето ти викат отдолу. Да ме изгори дано, момче, накара всички да си помислят, че си се побъркал.

Той отново погледна надолу и се изненада, като забеляза, че всички по палубата са вдигнали погледи към него. Единствен Мат, седнал с кръстосани крака на мостика, с гръб към мачтата, не го гледаше. Дори гребците бяха вдигнали очи към него и бяха спрели да гребат. И нямаше кой да ги наругае. Ранд извърна глава и надникна под мишница към кърмата. Капитан Домон стоеше край кърмилния лост, свил яките си юмруци на бедрата си, и гледаше сърдито към върха на мачтата. Младежът отново се извърна и се ухили на Том.

— Значи искаш да сляза?

Том закима енергично.

— Ще ти бъда безкрайно благодарен.

— Добре.

Младежът люшна краката си напред, преметна едното си коляно през дебелото въже, изпънато от мачтата до носа, след което го прихвана със сгънат лакът и го стисна с длани. Бавно, а после с нарастваща скорост, се плъзна надолу. Удари палубата със стъпалата си малко преди носа, точно пред Мат, пристъпи крачка напред да запази равновесие и се обърна към ладията с широко разперени ръце, както превеше веселчунът след своите акробатични изпълнения.

Екипажът плахо изръкопляска, но Ранд се взря изумен в Мат, по-скоро в онова, което Мат държеше, скрито от очите на всички други, до гърдите си. Извита кама в златна ножница, украсена със странни символи. Фина златна нишка обвиваше дръжката, увенчана с голям рубин. Извитият напречник представляваше две преплетени златни змии, оголили зъбите си.

Мат продължи да плъзга камата навътре и извън ножницата, без да го забелязва. Очите му се взираха някъде в безкрая. Изведнъж погледът му се фокусира на Ранд, той се стресна и мушна камата под дрехата си.

— Това откъде си го взел? — попита Ранд. Мат не отвърна нищо и бързо се огледа да не би да има още някой наблизо. Като по чудо все още бяха сами. — Нали не си го взел от Шадар Логот?

Мат го зяпна.

— Ти си виновен. Ти и Перин. Двамата ме задърпахте, а аз вече я бях взел. Не ми я е дал Мордет. Сам я взех, така че предупрежденията на Моарейн за даровете му не се броят. Нали няма да кажеш на никого, Ранд. Могат да се опитат да ми я вземат.

— На никого няма да кажа — обеща Ранд. — Смятам, че капитан Домон е честен човек, но за това нещо не бих казал, особено пък на Гелб.

— На никого — настоя Мат. — Нито на Домон, нито на Том, на никого, чуваш ли? Ранд, ние сме единствените двама от Емондово поле, които останахме. Вече не можем да си позволим да се доверяваме на никого.

— Мат, Егвийн и Перин са живи. Сигурен съм, че са живи. — Мат го погледна засрамено. — Но ще пазя тайната ти. Само между нас двамата. Сега поне няма защо да се притесняваме за пари. Можем да я продадем на достатъчно добра цена и да пътуваме до Тар Валон като крале.

— Разбира се — отвърна Мат след дълга пауза. — Ако се наложи. Просто не казвай на никого.

— Обещах ти вече. Слушай, откакто сме на лодката, имал ли си други сънища? Като онзи в Бейрлон? Това е първата възможност да поговорим насаме.

Мат извърна глава настрана и го погледна косо.

— Може би.

— Какво значи това „може би“? Или си имал кошмари, или не си.

— Добре де, добре, имах. Не искам да говоря за това. Не искам дори да си помисля за това. Няма полза.

Преди някой от двамата да успее да каже още нещо, към тях се приближи Том, преметнал плаща си през рамо. Вятърът развяваше дългата му коса, мустаците му сякаш бяха настръхнали.

— Едва успях да убедя капитана, че не си се побъркал — обяви той — Че това е част от тренировката ти. Този твой глупав номер, дето се плъзна по въжето, помогна. Добре че не си прекърши глупавия врат все пак.

Очите на Ранд проследиха въжето нагоре и челюстта му увисна. Той наистина се беше спуснал по това! И беше седял на върха…

Изведнъж си представи, че се вижда горе, разперил широко ръце, и сам се уплаши. Том го гледаше замислено.

— Не знаех, че се справяш толкова добре с височините, момко. Сигурно ще можем да поиграем в Иллиан или в Ебу Дар, а защо не и в самия Тийр. Хората в големите градове на юг обичат да гледат въжеиграчи и акробати.

— Ние продължаваме за… — В последния миг Ранд се сети да се огледа да не би някой да ги слуша. Неколцина от екипажа гледаха към тях, в това число и Гелб, с вечната му намръщена физиономия, но никой не беше достатъчно близо, за да чуе думите му. — За Тар Валон — довърши той. Мат присви рамене, сякаш на него лично му беше все едно накъде ще продължат.

— Засега, момко — каза Том и приседна до тях. — Но утре… кой знае? Такъв е животът на веселчуна. — И той измъкна от широките си ззъкави три разноцветни топки. — След като успях да те сваля от въздуха, сега ще поработим малко тройно кръстосано премятане.

Ранд отново вдигна поглед към мачтата и потръпна. „Какво става с мен? О, Светлина, какво става с мен?“ Трябваше да го разбере на всяка цена. Трябваше да се добере до Тар Валон преди наистина да полудее.