Окото на света

Глава 32 Четиримата крале

Селището беше по-голямо от повечето села, през които бяха минали, но все пак доста пършиво за такова помпозно име. Както обикновено, Кемлинският път минаваше точно по средата на градчето, още един път идваше от юг. Повечето селища представляваха тържища и сборни места за фермерите от околността, но тук не се мяркаха много фермери. Четиримата крале преживяваше като спирка за търговските кервани на път за Кемлин и към миньорските села в Мъгливите планини отвъд Бейрлон. Пътят ог юг поддържаше търговията на Люгард с рудниците на запад; люгардските търговци, запътили се за Кемлин, ползваха по-пряк път. В околността на градчето имаше няколко ферми, почти достатъчни, за да изхранят самите фермери и градчето, а всичко в селището се съсредоточаваше около търговците и техните фургони.

Из Четиримата крале имаше пръснати пространства гола земя, отъпкана до спечена пръст, изпълнени с фургони, подредени плътно, колело до колело, и изоставени, с изключение на отегчените пазачи. Обори и конюшни обграждаха улиците, всички достатъчно широки, за да могат да преминават фургоните, и с дълбоки коловози от непрекъснатото движение на много колела. Нямаше селска морава и децата играеха, като се провираха между фургоните, сподиряни от ругатните на кочияшите. Селски жени, чиито глави бяха покрити с шалове, гледаха в земята и притичваха по улиците, следвани от грубите подмятания на кочияшите, от които Ранд се изчервяваше; дори Мат се стряскаше при някои от тях. Не се виждаха жени, които да си шепнат клюки на комшийския плет; сивкави дървени къщи, залепени една до друга, повечето неваросани. Тежките кепенци на повечето къщи не бяха отваряни от толкова време, че пантите им бяха ръждясали. Над всичко това се носеше глъч, тропот от ковачниците, викове на кочияши, дрезгав смях от хановете.

Някакъв хан, целият в зелено и жълто, привлече окото на Ранд сред посивелите околни сгради. Колоната фургони продължи да се движи. Никой от кочияшите не забеляза, че той и Мат са слезли — здрачът вече беше паднал и грижата на всички беше да разпрегнат конете и да намерят някой хан, в който да отдъхнат. Ранд се препъна в коловоза и бързо отскочи, за да избегне сблъсъка с клатушкащия се в обратна посока тежко натоварен фургон. Някаква жена мина покрай него забързана, без дори да вдигне очи да го погледне.

— Много е странно това място — каза той. Стори му се, че в мъгливия здрач дочува музика, но не можа да определи откъде идва. От хана, вероятно, но не беше сигурен. — Тук нещо не ми харесва. Може би ще е по-добре този път да не се спираме.

Мат го изгледа пренебрежително и извърна очи към небето. Тъмни облаци се сгъстяваха над главите им.

— И какво, пак да спим под някой плет ли? Свикнах вече отново да спя на легло, като нормален човек. — Той наостри уши. — Сигурно все в някой тукашен хан няма да имат музиканти. Във всеки случай бих се обзаложил, че никъде нямат жонгльор. — Той преметна лъка си през рамо и се запъти към яркожълтата порта, оглеждайки се с присвити очи. Ранд го последва, изпълнен със смътно подозрение.

Вътре имаше музиканти, но цитрата и барабанът се заглушаваха от дрезгави смехове и пиянски викове. Ранд не се и опита да говори със собственика. В следващите два хана също имаше музиканти и цареше същата оглушителна шумотевица. Мъже в грубо облекло запълваха масите и се препъваха по пода, размахвайки халби и посягайки към слугините, които се измъкваха от пиянските им прегръдки с престорено страдалчески усмивки. Зданията се тресяха от тропота и миришеха на прокиснало — воня на старо, вкиснало вино и неумити тела. От търговците с копринените и кадифените им дрехи с дантелени яки нямаше и следа — частните стаи за вечеря на горния етаж пазеха изнежените им уши от шума. Двамата с Мат само надникнаха в помещенията и изчезнаха. Ранд си помисли, че май наистина няма да имат друг избор, освен да продължат.

Четвъртата странноприемница, „Танцуващият каруцар“, се оказа тиха.

Отвън беше също толкова крещящо ярка като останалите — в жълто, нашарено с червено и жлъчно, режещо очите зелено, макар че тук боята беше напукана и олющена. Ранд и Мат пристъпиха вътре.

Край масите седяха само десетина души, всеки увесил нос над халбата си и потънал в невеселите си мисли. Работите им определено не вървяха така добре, както по-рано. Прислужници, почти толкова на брой, колкото и клиентите, сновяха около масите просто за да не ги видят, че стоят на едно място.

Някакъв кокалест мъж с дълга сплъстена коса се извърна и ги изгледа презрително, когато прекрачиха прага. Отвън се чу първият глух тътен на приближаваща се буря.

— К’во искате? — Мъжът отри ръце в мазната престилка, увиснала до глезените му. Ранд се зачуди дали мръсотията беше повече по ръцете му, отколкото по престилката. Беше първият мършав ханджия, когото виждаше. — Е? Кажете, ще пиете ли, или ще се пръждосвате, какво сте ме зяпнали?

Изчервен, Ранд се впусна в отработения вече урок:

— Аз съм свирач на флейта, а приятелят ми е страшен жонгльор. За година по-добри от нас няма да видите. За добра стая и добра храна ще ви напълним кръчмата, което ще възмезди малката цена, която ще ви струваме…

— Имам си свирач на ксилофон — отвърна му кисело ханджията.

— Имаш си пияница, Самъл Хейк — рече една от прислужниците, която минаваше покрай него с поднос и две чаши, и се спря, дарявайки Ранд и Мат с широка усмивка. — Повечето време е толкова пиян, че не може да улучи вратата — допълни тя. — Не сме го виждали от два дни.

Без да сваля очи от Ранд и Мат, Хейк небрежно замахна и я цапардоса по лицето. Тя изохка изненадана и падна на мръсния под. Една от чашите се счупи.

— Ще ти удържа за виното и счупената чаша. Донеси им ново пиене. И се разшавай. Хората не плащат, за да ми се мотаете и да мързелувате.

Жената потърка ударената си буза и изгледа убийствено Хейк, но прибра празната чаша и счупените парчета на подноса, след което се отдалечи, без да промълви и дума.

Хейк замислено изгледа Ранд и Мат. Погледът му се плъзна по меча със знака на чаплата и се отмести.

— Слушайте к’во ще ви кажа. Мога да ви предложа два сламеника в склада в дъното. Стаите са много скъпи, за да ви дам някоя току-така. Ще ядете, като си отидат всички. Все ще остане нещо.

Ранд съжали, че в Четиримата крале нямаше още някой хан, който да не бяха проверили. Откакто бяха напуснали Бели мост, много пъти се бяха натъквали на студенина, безразличие или открита враждебност — но не и чак на такава. Каза си, че всичко това е просто заради прахоляка, мизерията и шумотевицата, но от това лошите предчувствия не си отидоха. Мат гледаше Хейк, сякаш очакваше някаква клопка, но не проявяваше никакви признаци, че е готов да се откаже от „Танцуващият каруцар“ заради подслон под някой крайпътен плет. Гръмотевичен тътен разтърси прозорците.

— Съгласни сме и на сламеници, стига да са чисти и да ни дадете по някое чисто одеяло. Но ще ядем два часа преди съвсем да се стъмни, не по-късно, и от най-добрата храна. Ето. Да ви покажем сега какво можем. — Той посегна към калъфа на флейтата, но Хейк поклати глава.

— Не ме интересува. Тая гмеж тука ще хареса всякакво скрибуцане, стига поне малко да напомня за музика. — Очите му отново се плъзнаха по меча на Ранд, тънката усмивка докосна само устните му. — Яжте когато си щете, но ако не довлечете тълпата тук, ще изхвърчите на улицата.

Той кимна през рамо на двама мъже с мрачни лица, които седяха до стената. Те не пиеха, а ръцете им бяха дебели колкото бедрата им. Очите им измерваха Ранд и Мат, равнодушни и безизразни.

Ранд попипа дръжката на меча си и каза:

— Стига да получим това, за което се разбрахме.

Хейк примигна и за миг сякаш и той се притесни. После кимна.

— Каквото аз казах, нали така? Е, почвайте. Никого няма да доведете, ако просто стърчите така.

И се развика към прислужниците да побързат, сякаш в залата имаше поне петдесет души.

На отсрещната страна на помещението, близо до задната врата, имаше малка платформа. Ранд качи на нея една пейка и свали зад нея наметалото си, навитото одеяло и вързопа на Том. Най-отгоре постави меча.

Дали постъпваше правилно, като носеше меча си така открито? Мечовете бяха обичайна вещ, но знакът на чаплата привличаше вниманието на хората и можеше да предизвика подозрения. Не у всеки, но когато някой му обърнеше внимание, това го караше да изпитва безпокойство. Така можеше да остави ясен знак за присъствието си на мърдраала — ако Чезнещите изобщо имаха нужда от подобна следа. Изглежда, нямаха. Във всеки случай изпитваше неохота да го крие. Дал му го беше Трам. Баща му. Докато носеше открнто меча, между Трам и него все още съществуваше някаква връзка. Нишка, която все още му даваше правото да нарича Трам свой баща. „Твърде късно“ — помисли си той. Не беше сигурен за какво точно се отнасяше това, но знаеше, че е вярно. „Твърде късно.“

При първите тонове на „Запя петелът“, неколцината посетители вдигнаха глави от чашите си. Дори двамата бабаити, опрели рамене на стената, приседнаха за малко. Всички заръкопляскаха, даже побойниците, и после отново, когато шарените топки на Мат се запремятаха в ръцете му. Навън отново прогърмя. Дъждът още не идваше, но напрежението от предстоящата буря беше ясно доловимо.

Мълвата бързо се разнесе и докато се стъмни, ханът вече бе препълнен с мъже, които се смееха и говореха толкова високо, че самият Ранд едва чуваше какво свири. Само гръмотевичният тътен надмогваше шума в помещението. В прозорците проблясваха светкавици и във временните затишия той смътно долавяше ромона на дъжда по покрива. Мъжете, които продължаваха да прииждат, оставяха мокри следи по пода.

Щом спреше, сред пушека в залата се надигаха гласове — всеки искаше да чуе някоя песен. Доста от заглавията не можеше да разпознае, въпреки че щом започнеха да тананикат, в повечето случаи се сещаше за песента. Беше му се случвало вече и по други места. „Веселият Хаим“ тук беше известна като „Шегата на Реа“, а в едно село преди това я знаеха като „Цветовете на слънцето“. Някои от имената си бяха същите; други се сменяха на всеки десет мили път, а междувременно беше научил и някои нови. „Пияният амбулант“ беше нова, макар на някои места да я наричаха „Калайджия в кухнята“. „Излезли двама крале на лов“ я знаеха като „Тичат два коня“ и под още няколко названия. Изсвирваше онези, които знаеше, и мъжете тропаха по масите за още.

Други пък подвикваха на Мат да покаже още фокуси с топките. Понякога ставаше и бой между онези, които искаха да чуят още песни, и другите, които предпочитаха да погледат жонглиране. Веднъж дори блесна нож, една жена изпищя — един от мъжете се срути от масата с окървавено лице, но Джак и Стром, двамата биячи, скочиха бързо и без да се церемонят, изхвърлиха всички участници в побоя на улицата. Така се оправяха с всяка дандания в заведението. След което гръмките приказки и смях избухваха отново, сякаш не беше станало нищо особено.

Ръцете на посетителите бяха доста шавливи, когато някоя от прислужничките се окажеше недостатъчно предпазлива. Неведнъж на Джак и Стром се налагаше да отървават някоя от жените, макар в тези случаи да не си даваха много зор. Хейк, който крещеше и гълчеше пострадалата жена, се държеше така, сякаш тя сама си е виновна, и разплаканите очи и смутените извинения показваха, че тя приема безропотно това положение. Жените скачаха пъргаво всеки път, когато Хейк се навъсеше, дори и да не гледаше точно към тях. Ранд не можеше да се начуди как изобщо се примиряват с това.

По едно време Хейк погледна към Ранд и Мат и се ухили. След малко Ранд си даде сметка, че Хейк не се усмихва точно на тях; усмивката цъфваше на лицето му всеки път, когато очите му се плъзнеха по ножницата на меча със знака на чаплата. Веднъж, когато Ранд постави инкрустираната със злато и сребро флейта до себе си на пейката, тя също привлече усмивката на домакина.

Следващия път, когато трябваше да си сменят местата с Мат отпред на платформата, той се наведе и прошепна в ухото на приятеля си:

— Хейк ще се опита да ни ограби.

Мат кимна, сякаш това не беше никаква новост.

— Довечера трябва да залостим вратата.

— Да залостим вратата? Джак и Стром могат да разбият всяка врата само с юмруци. Давай да изчезваме оттук.

— Чакай поне да се нахраним. Много съм гладен. Тук не могат да ни направят нищо — добави Мат. Посетителите се развикаха да продължат изпълненията. Хейк ги гледаше гневно. — Впрочем да не искаш да спим отвън в такава нощ? — Поредният гръм оглуши всичко наоколо и за миг светлината навън стана по-ярка, отколкото лампите в помещението.

— Искам просто да се измъкнем преди да са ни счупили главите — каза Ранд, но Мат вече се беше дръпнал назад да се отпусне на пейката. Ранд въздъхна и подхвана „Пътя за Дън Арен.“ Повечето, изглежда, особено харесваха тази песен. Беше я свирил вече четири пъти, но продължаваха да я искат.

Проблемът беше, че в случая Мат бе прав. Той самият беше много изгладнял. А и не виждаше как Хейк би могъл да им създаде неприятности при тази претъпкана зала, в която хората продължаваха да прииждат. На мястото на всеки, който си излизаше сам или биваше изхвърлен от Джак и Стром, се появяваха нови двама. Всички викаха, че искат жонглиране или да чуят някоя песен, но най-много ги интересуваше пиенето и ако могат да ощипят някоя от прислужничките. Един от мъжете обаче се отличаваше твърде много сред останалите.

Открояваше се във всяко отношение. Търговците очевидно отбягваха запуснатия хан. Доколкото Ранд можеше да прецени, за тях тук дори не можеше да се намери свястна стая. Клиентите до един бяха с груби дрехи, хора, прекарали целия си живот в тежка работа под слънце и вятър. Но този човек беше с гладка, нежна плът, ръцете му не бяха мазолести, беше облечен в кадифено палто и наметнат на раменете му тъмнозелен кадифен плащ, бродиран със сини копринени ширити. Цялото му облекло беше скъпо и елегантно. Обувките му — меки чизми, а не груби ботуши — изобщо не бяха предназначени за кал и прах.

Този човек се появи, когато навън беше станало съвсем тъмно. Отърси дъжда от плаща си и се огледа, стиснал неодобрително устни. Погледът му бързо обгърна цялата зала и той сякаш се канеше да си тръгне, когато изведнъж вниманието му бе приковано от нещо, което Ранд така и не разбра какво е, и мъжът седна на една току-що опразнена от Джак и Стром маса. Една от прислужничките пристъпи до него и постави на масата му чаша с вино, която той отмести и повече не докосна. Прислужницата побърза да се дръпне от масата му, въпреки че мъжът нито я докосна, нито дори извърна очи към нея. Очевидно нещо в него я караше да се чувства неловко. Другите, на които се случваше да се доближат до него, също го забелязваха.

Въпреки кроткия му поглед всеки път, щом отвън спреше някой фургон и кочияшът, влязъл в хана, понечеше да седне на някой от свободните столове на масата му, достатъчно беше да го погледне и веднага си търсеше друго свободно място. Седеше така, сякаш в шумното и претъпкано помещение нямаше никой друг освен него самия — а също така Ранд и Мат. След което започна да ги наблюдава — сплел окичените си със златни пръстени пръсти. Гледаше ги с усмивка, сякаш изпитваше задоволство, че ги е разпознал.

Ранд спомена това на Мат, докато отново си сменяха местата, а Мат кимна разбиращо.

— И аз го забелязах. Кой ли е? Не мога да се отърва от чувството, че го познавам.

Същата мисъл беше преминала и в съзнанието на Ранд, човъркаше го, но той така и не можеше да си спомни. В същото време беше съвсем сигурен, че никога досега не е виждал това лице.

След като минаха поне два часа, доколкото Ранд можеше да прецени, той прибра флейтата в калъфа и двамата с Мат започнаха да прибират вещите си. Когато заслизаха от платформата, Хейк се затича към тях с лице, изкривено от гняв.

— Време е да хапнем — изпревари го Ранд. — А не искаме да ни откраднат нещо. Ще поръчаш ли на готвачката? — Хейк се поколеба, все още ядосан, мъчейки се да не издава алчния си поглед, който непрекъснато се спираше на меча. Ранд небрежно сложи ръка на дръжката му. — Ако не, можеш и да се опиташ да ни изхвърлиш. — Съзнателно натърти на „опиташ“, а после добави: — Остава още цяла нощ да свирим. Трябва наистина да се подкрепим добре, ако ще продължаваме, за да задържим тази тълпа да си харчи парите в хана ти. Колко смяташ, че ще остане пълна залата, ако вземем че припаднем от глад?

Очите на Хейк се плъзнаха из залата, претъпкана с пияни мъже, готови да изхарчат и последните пари от джобовете си, после той се обърна и викна към кухнята:

— Дайте им ядене! — След което изръмжа: — И да не ми се мотаете цяла нощ. Чакам ви тук, да свирите и играете, докато не напусне и последният.

Неколцина от посетителите се развикаха, че искат още музика и жонглиране, и Хейк трътра към тях да ги успокои. Мъжът с кадифения плащ беше сред тях. Ранд подкани Мат да го последва.

Здрава врата отделяше кухнята от предната част на хана и трополенето на силния дъжд по покрива надмогваше шумотевицата в дневната, освен когато вратата се отвореше, за да мине през нея някоя от прислужниците. Кухнята беше голяма, вътре беше горещо и от фурните и печките се вдигаше пара. В средата имаше голяма маса, отрупана с блюда, вече готови за поднасяне. Няколко прислужнички бяха приседнали на пейката в дъното на помещението, бъбреха си и триеха уморените си крака, а готвачката размахваше черпак пред тях, подчертавайки с жест думите си. Когато Ранд и Мат влязоха, всички вдигнаха глави, но не прекъснаха приказките си.

— Трябва да се измъкнем оттук при първа възможност — каза тихо Ранд, но Мат поклати глава, забил очи в двете чинии, които готвачката вече беше напълнила с телешко с картофи и грах. Тя ги погледна съвсем бегло, продължавайки да бъбри с другите жени, и им подаде две вилици.

— Има време, нека първо се нахраним. — Мат седна на пейката и лакомо залапа.

Ранд въздъхна, но седна до него и също почна да се храни. Коремът му беше празен като просешка кесия и миризмите, изпълнили кухнята, не можеха да го наситят.

Нямаше намерение да подслушва разговора на жените, но някои от думите просто сами стигнаха до ушите му и го накараха да наостри слух.

— Звучи ми шантаво.

— Шантаво или не, така чух. Обиколил половината ханове в града, преди да спре тук. Просто минавал, оглеждал и излизал, без да каже и дума, дори в Кралския хан. Все едно че навън изобщо не вали.

— Може пък да е решил, че тук е най-хубаво. — Това предположение предизвика смях сред жените.

— Откъде ли е дошъл, че да стигне тук чак по тъмно? Човек трябва да е или пълен глупак, или луд, за да тръгне в такова време.

— Не знам дали е глупак, но че е богат, богат е. Чух, че след него дошла още една каляска, само за слугите и багажа му. Ама видяхте ли с какъв плащ е само?

— За мен е малко въздебеличък, но винаги съм казвала, че един мъж никога не е дебел, стига да можеш да щипнеш достатъчно златце от него. — Жените се запревиваха от кикот.

Ранд изтърва вилицата в чинията си. Една много неприятна мисъл забълбука в главата му.

— Ще се върна след малко — промърмори той и стана. Мат му кимна небрежно, без да спира да яде.

Ранд препаса меча си и тръгна към вратата в дъното на помещението. Никой не му обърна внимание.

Дъждът се изливаше като из ведро. Младежът придърпа наметалото на раменете си, вдигна качулката и тръгна към конюшнята. Водната завеса скриваше всичко от погледа му, освен когато светнеше поредната мълния, но той намери онова, за което беше тръгнал. Конете бяха прибрани в конюшнята, но двете черни карети бяха отвън. Небето изтрещя, над хана блесна мълния и той можа да разчете надписа на вратите на едната. Ховал Гоуд.

Спомни си къде за последен път беше видял боядисани с черен лак каляски с имената на собствениците им на вратите и мазни, охранени мъже в обшити с коприна кадифени плащове и меки чизми. Бели мост. Един търговец от Бели мост би имал пълно основание да тръгне по Кемлинския път. „Основание, което да го накара да обиколи половината ханове из града преди да избере точно този, в който си ти? Основание, което да го накара да те гледа така, сякаш най-после е намерил онова, което търси?“

Ранд потръпна и се забърза към хана, шляпайки през дълбоките локви. Когато понечи да влезе, на вратата се изпречи Джак.

— Виж ти, виж ти! Излязъл сам в тъмното. Тъмното е опасно, момченце.

Бяха сами. Ранд се зачуди дали Хейк не е решил да му отнеме меча и флейтата на всяка цена.

Отри водата от очите си с една ръка и стисна дръжката на меча с другата. Фината й кожа прилепна удобно в дланта му.

— Да не би Хейк да е решил, че всички ще стоят само заради вкусното му вино, без други забавления? Ако е тъй, ще решим, че сме си изкарали храната и с това, което направихме досега, и ще си ходим.

Незасегнат от дъжда на прага, едрият мъж кимна към пороя и изсумтя.

— В това време? — Очите му се спряха на меча на Ранд. — Знаеш ли, със Стром се хванахме на бас. Той смята, че това си го откраднал от старата си баба. Според мен баба ти те е ступала и те е метнала на покрива на кочината да се изсушиш. — Той се ухили. Зъбите му бяха криви и жълти, а усмивката му придаде още по-заплашителен вид. — Докато мине нощта, има още много време, момченце.

Ранд мина край него и Джак му направи път с отвратителен кикот.

Вътре Ранд изтърси наметалото и се отпусна на пейката, от която беше станал преди минути. Мат още ядеше — по-бавно, но много съсредоточено, сякаш се беше зарекъл да изяде всичко до троха, дори и коремът му да се спука. Джак седна на едно столче до вратата към двора, облегна се на стената и ги загледа. Дори и готвачката не изпитваше особена охота да бъбри в негово присъствие.

— Той е от Бели мост — каза тихо Ранд.

Нямаше нужда да пояснява за кого говори. Мат се извърна към него с мръвка телешко на вилицата. Понеже знаеше, че Джак ги наблюдава, Ранд разбърка яденето в чинията си. Не можеше да изяде и залък повече, даже и да умираше от глад, но се постара да си даде вид, че проявява някакъв интерес към граха, докато разказваше набързо на Мат за каляските и за онова, което си бяха говорили жените, в случай че приятелят му не им беше обърнал внимание.

Очевидно не беше. Мат примигна изненадано и подсвирна, след което изгледа навъсено месото на вилицата си и я хвърли в чинията. Ранд съжали, че дори не си направи труда да не се издава.

— Значи е тръгнал след нас — каза Мат. — Да не е Мраколюбец?

— Може би. Не знам. — Ранд хвърли поглед към Джак и едрият мъж сякаш нарочно се протегна, показвайки мишци, едри като на някой ковач. — Смяташ ли, че можем да се измъкнем покрай него?

— Едва ли, без да вдигне достатъчно шум, за да привлече Хейк и останалите. Знаех си, че не биваше да спираме тук.

Ранд зяпна, но преди да успее да каже нещо, през вратата влетя Хейк. Зад него щръкна едрата фигура на Стром. Джак се изправи пред задната врата.

— Вие цяла нощ ли ще ядете? — викна Хейк. — Не ви храня, за да ми се размотавате.

Ранд погледна приятеля си. „По-късно“ — прошепна му Мат и двамата бързо събраха вещите си под мнителните погледи на Хейк, Стром и Джак.

Щом влязоха в залата, сред общата глъч избухнаха викове за още свирня и жонгльорски изпълнения. Мъжът с кадифения плащ — Ховал Гоуд — продължаваше да не обръща внимание на никого, макар наполовина да се беше изправил на стола си. Щом Ранд и Мат се появиха, той отново се отпусна и на устните му се появи доволна усмивка.

Ранд пръв зае мястото отпред на платформата, като засвири „Вадя вода от герана“, но умът му съвсем не беше в песента. Никой, изглежда, не забеляза няколкото фалшиви ноти. Мъчеше се да мисли, докато свиреше, как биха могли да се измъкнат и същевременно се стараеше да избягва погледа на Гоуд. Ако той беше тръгнал по дирите им, нямаше много полза да му показва, че са разбрали. Колкото за измъкването…

Досега не беше си давал сметка какъв капан може да се окаже един хан. На Хейк, Джак и Стром дори не им се налагаше да ги следят отблизо. Тълпата веднага щеше да им подскаже, ако той или Мат се опитаха да излязат. Докато залата беше пълна, Хейк нямаше да може да пусне Джак и Стром срещу тях, но в същото време нямаше да могат да избягат, без той да разбере. А и Гоуд следеше всяка тяхна стъпка. Всичко беше толкова смешно, че щеше да се разсмее, ако не беше толкова напрегнат и готов всеки миг да скочи и да побегне. Можеха само да чакат и да се надяват на някаква подходяща възможност.

Когато си размениха местата с Мат, Ранд тихо изръмжа. Мат гледаше гневно към Хейк, Стром и Джак, без въобще да се притеснява дали го забелязват. Всеки път, когато не подхвърляше топките, посягаше и бъркаше под сетрето си. Ранд му изсъска, но той не му обърна внимание. Ако Хейк видеше и рубина, сигурно нямаше да изчака ханът да се опразни. Ако и мъжете в залата го видеха, половината щяха да се притекат на помощ на Хейк.

Най-лошото беше, че Мат все поглеждаше към търговеца от Бели мост — Мраколюбец? — и то два пъти по-гневно, отколкото към останалите, и Гоуд го забеляза. Нямаше начин да не го забележи. Но това ни най-малко не го смути, нито задоволството му помръкна. Напротив, усмихна се още по-неприкрито и кимна на Мат като на стар приятел, след което извърна очи към Ранд и вдигна въпросително вежди. Ранд изобщо не държеше да разбере в какво се състои въпросът. Стараеше се да не поглежда към мъжа, но разбираше, че за това е твърде късно. „Твърде късно. Отново твърде късно.“

Само едно нещо сякаш разваляше настроението на мъжа с кадифеното наметало. Мечът на Ранд. Беше си го оставил на кръста. Двама-трима от публиката се изправиха, олюлявайки се, да го попитат дали не смята, че свири твърде лошо, та е помъкнал оръжие за защита, но нито един от тях не бе забелязал знака на чаплата върху дръжката. Гоуд обаче я беше забелязал. Бледите му длани се свиха и той я загледа намръщено.

„Най-после нещо хубаво — помисли си Ранд. — Ако е повярвал, че мога да го въртя толкова добре, колкото е красноречив знакът на чаплата, може би ще ни остави на мира. Тогава ще трябва да се притесняваме само от Хейк и двамата му биячи.“ Тази мисъл обаче съвсем не беше успокоителна. С меч или не, Гоуд продължаваше да го наблюдава. И да му се усмихва.

Нощта му се стори дълга колкото цяла година. Всички тези очи, които го следяха: Хейк, Джак и Стром — като лешояди, гледащи овца, затънала в тресавище, Гоуд, който изчакваше — като нещо по-лошо. Започна да му се струва, че всички в залата го наблюдават всеки по някакъв свой, таен повод.

По едно време необходимостта да станат рано, по изгрев слънце, подкани мъжете един по един да започнат да напускат, макар и с неохота. Фермерите разполагаха с времето си, но търговците винага се притесняваха от излишните престои, за които трябваше да плащат на кочияшите си. В ранните предутринни часове залата посте пенно се изпразни, след като дори и тези, които бяха наели стаи на горния етаж, започнаха да излизат, залитайки, за да се проснат на леглата си.

Последният посетител, който остана, беше Гоуд. Когато Ранд се пресегна към калъфа на флейтата с прозявка, Гоуд се изправи и намести плаща на раменете си. Прислужничките вече бяха започнали да почистват, мърморейки за царящата мръсотия, разлятото вино и парчетиите счупени чаши. Хейк вече заключваше предната врата с голям ключ. Гоуд се спря за миг до ханджията и Хейк извика един от прислужничките да го заведе до стаята му. Мъжът с кадифения плащ се извърна за последно към Ранд и Мат, дари ги със свойска усмивка и се заизкачва по стълбището.

Сега единствено Хейк гледаше към двете момчета. От двете му страни стърчаха Джак и Стром.

Ранд припряно вдигна багажа на раменете си, намествайки го тромаво с лявата ръка, та дясната да му е свободна за меча. Не посегна към него, но искаше да се увери, че му е подръка.

Мат също преметна лъка и оскъдните си вещи през рамо и пъхна десницата си под дрехата си, като държеше под око приближаващите се към тях биячи.

Хейк беше понесъл лоен светилник и за изненада на Ранд им посочи една странична врата.

— Сламениците ви са насам. — Едва доловимата усмивка на устните провали цялото му усилие.

Мат вдигна брадичка към Джак и Стром.

— И ти трябват тия двамата, за да ни покажеш къде ще спим?

— Един имотен човек — отвърна бавно Хейк, като оглади мазната си престилка, — а аз съм имотен човек, трябва винаги да е предпазлив. — Гръмотевичен тътен разтресе прозорците и той многозначително погледна към тавана. — Искате ли все пак да ви покажа постелите, или не?

Ранд се зачуди какво ли щеше да стане, ако кажеше, че искат да си тръгнат. „Ако поне знаеше малко повече как да въртиш меча от няколкото урока, които ти показа Лан…“

— Хайде, водете ни — кимна той на ханджията. — Не обичам да ми дишат в гърба.

Стром изсумтя, но Хейк кимна учтиво и се извърна към страничната врата, а двамата яки мъжаги се затътриха след него. Ранд вдиша дълбоко и погледна с плаха надежда към вратата на кухнята. Ако Хейк вече беше заключил задната врата, всеки опит да избягат само щеше да предизвика онова, което му се искаше да избегнат. Той унило последва ханджията.

Когато се озова до прага на страничната врата, се спря за миг и Мат се блъсна в гърба му. Сега стана ясно защо Хейк беше помъкнал светилник. Вратата водеше към черен като катран коридор. Само светлината в ръцете на Хейк му даваше кураж да продължи напред. Ако побегнеха, ханджията щеше да ги усети. „И какво ще направи?“ Подът заскърца под ботушите му.

Коридорът завършваше пред груба небоядисана врата. Хейк и биячите му влязоха и Ранд бързо нахълта след тях, преди да са решили да им строят някаква клопка, но Хейк само вдигна светилника над главата си и посочи стаята.

— Ето тук.

Стар склад, беше казал ханджията, и помещението наистина не беше използвано от много време. Прогнили бъчви и изпочупени кафези заемаха половината от пода. На много места от тавана капеха едри капки, а през счупения капак на мръсния прозорец дъждът навяваше свободно. Рафтовете по стените бяха отрупани с мръсни вещи с неясно предназначение и почти по всичко се стелеше дебел слой прах. Присъствието на обещаните сламеници беше истинска изненада.

„Мечът го притеснява. Няма да се опита да ни направи нищо преди да сме заспали дълбоко.“ Ранд нямаше никакво намерение да спи под покрива на Хейк. Смяташе да скочат през прозореца още щом ханджията ги остави сами.

— Ще свърши работа — каза той. Не отмести поглед от Хейк, като следеше ханджията да не подаде някакъв знак на ухилените мъжаги. Едва се сдържа да не оближе пресъхналите си устни. — Остави светилника.

Хейк изръмжа, но го постави на един от рафтовете. Поколеба се, изгледа ги отново и Ранд беше сигурен, че се кани да кимне на Джак и Стром да им скочат, но очите му се спряха оценяващо на меча му и той кимна на двамата си биячи към вратата. Широките им лица се свъсиха изненадано, но те го последваха, без да се обръщат.

Ранд изчака скърцането на стъпките им по прогнилия дъсчен под да заглъхне, след което преброи до петдесет, преди да надникне в коридора. Мракът се нарушаваше само от правоъгълник светлина, който му се стори далечен като луната. Вратата към общото помещение. Преди да си дръпне главата, нещо помръдна в мрака. Джак или Стром, останал да пази.

Бързият оглед на вратата му показа това, което искаше да разбере и което никак не му хареса. Дъските бяха здрави и дебели, но нямаше нито ключ, нито някакъв метален лост, с който да я подпрат. Отваряше се обаче към стаята.

— Мислех, че ще ни скочат — каза Мат. — Какво ли чакат още? — Беше измъкнал камата и я стискаше здраво. Светлината на лампата проблясваше върху острието. Лъкът и колчанът му лежаха забравени на пода.

— Чакат да заспим. — Ранд започна да тършува из търкалящите се по пода бъчви и щайги.

— Защо? Нямаш намерение да спиш тук, нали? Давай да скачаме през прозореца и да изчезваме. По-добре мокър, отколкото мъртъв.

— Единият от тях е в коридора. Само да вдигнем шум и ще дотърчат за миг. Мисля, че по-скоро би рискувал да ни нападнат будни, отколкото да ни остави да се измъкнем.

Мърморейки, Мат затършува с него, но в боклуците, въргалящи се в краката им, не можеше да се намери нищо, което да им свърши работа. Бъчвите бяха празни, щайгите натрошени и дори и да струпаха всичко до вратата, нямаше да има пречка за който и да е да я отвори. Но после нещо познато привлече погледа на Ранд на един от рафтовете. Два клина за цепене на дървени трупи, ръждясали и прашни. Той ги взе ухилен.

Нагласи ги припряно под вратата и когато поредният гръмотевичен тътен разтърси хана, ги заби с два отмерени удара на петата си. Гръмотевицата заглъхна и той затаи дъх, вслушвайки се. Чуваше се само трополенето на дъждовните капки по покрива. Не и звук на дъски, скърцащи под нечии тичащи нозе.

— Прозореца — каза той.

Не беше отварян от години, ако се съдеше по прахта, натрупана по рамката. Двамата се напънаха, дърпайки с всичка сила. С всеки следващ сантиметър прозорецът неохотно проскърцваше. Когато отворът стана достатъчно широк, за да се проврат, той се приведе и спря.

— Кръв и пепел! — изръмжа Мат. — Нищо чудно, че Хейк хич не се притесняваше, че ще се измъкнем.

На светлината на лампата проблясваха мокри железни решетки в желязна рамка. Ранд започна да ги бута. Бяха здрави като канара.

— Видях нещо — обади се Мат. Той се запрепъва припряно през боклуците към рафтовете и се върна с един ръждясал лом. Заби края му под желязната рамка и Ранд присви очи.

— Внимавай с шума, Мат.

Мат направи гримаса и изсумтя, но спря. Ранд хвана лома и се постара да намести стъпалата си здраво в нарастващата локва на пода. Навън изтрещя и те напънаха. С мъчително скърцане, от което космите по врата на Ранд настръхнаха, желязната рамка се помръдна — на четвърт пръст, ако имаше и толкова. Изравнявайки усилията си с тътените и тряскащите мълнии, те отново и отново занапъваха. Нищо. Четвърт пръст. Отново. Колкото косъм. Нищо. Нищо.

Изведнъж краката на Ранд се подхлъзнаха във водата и двамата се изтърсиха на пода. Ломът издрънча в решетките като гонг. Ранд остана да лежи в локвата, затаил дъх, вслушвайки се. Пълна тишина. Само дъждът.

Мат облиза наранените си кокалчета и го изгледа ядно.

— С такава скорост никога няма да се измъкнем.

Желязната рамка се беше измъкнала от прозореца само колкото да провреш два пръста под нея. Десетки дебели пирони преграждаха тесния отвор.

— Просто трябва да продължим — каза Ранд и се изправи. Но докато наместваше лома под ръба на рамката, вратата изскърца под нечий напън. Клиновете обаче й пречеха да се отвори. Двамата с Мат се спогледаха разтревожено. Мат отново измъкна камата. Вратата пак изскърца.

Ранд си пое дълбоко дъх и се помъчи да придаде тежест на гласа си.

— Върви си, Хейк. Вече се каним да спим.

— Боя се, че грешите. — Гласът беше толкова мазен и изпълнен със самоувереност, че веднага издаваше притежателя му. Ховал Гоуд. — Господин Хейк и неговите… питомци няма да ни безпокоят. Те спят дълбоко и на заранта само ще се чудят къде ли сте изчезнали. Пуснете ме, млади приятели. Трябва да поговорим.

— Нямаме за какво да говорим — извика Мат. — Вървете си и ни оставете да спим.

Гоуд се изкиска зловещо.

— Разбира се, че има за какво да си поговорим. Знаете го не по-зле от мен. Прочетох го в очите ви. Знам какво представлявате, може би по-добре от самите вас. Усещам го как се излива на вълни от вас. Вие вече наполовина принадлежите на моя господар. Престанете да бягате и го приемете. Така нещата за вас ще станат много по-лесни. Ако онези дърти вещици на Тар Валон ви намерят, ще ви се доще да си прережете гърлата, но няма да можете. Само моят господар може да ви защити от тях.

Ранд преглътна с мъка.

— Не знаем за какво говорите. Оставете ни да спим.

Дъските по пода в коридора заскърцаха. Гоуд не беше сам. Колко ли мъже беше докарал със себе си в двете каляски?

— Престанете да се държите глупаво, мои млади приятели. Знаете. Знаете много добре. Великият властелин на Мрака ви е белязал за свои. Писано е, че когато той се събуди, новите Властелини на ужаса ще бъдат тук, за да го възхвалят. Вие сигурно трябва да сте двама от тях, иначе нямаше да ме пратят да ви намеря. Помислете си. Вечен живот и власт, за каквато не сте и сънували. — Гласът му трепереше — може би от алчността, която сам изпитваше към тази власт.

Ранд хвърли поглед към прозореца тъкмо когато поредната мълния раздра небето, и за малко да простене. Краткото просветване показа мъжете, застанали навън, взиращи се към прозореца, без да обръщат внимание на поройния дъжд, който ги заливаше.

— Това започва да ми омръзва — обяви Гоуд. — Или ще се покорите на моя господар — на вашия господар, — или ще бъдете принудени да се покорите. А това никак няма да ви бъде приятно. Великият Господар на мрака властва над смъртта и може да дарява с живот в смъртта или със смърт приживе, както той избере. Отворете вратата. Тъй или иначе, бягството ви е към края си. Казах, отворете!

Сигурно беше казал и още нещо, защото нечие тежко тяло се стовари върху вратата и тя потрепера.

— Подчинете се — заповяда Гоуд от коридора. — Подчинете се, за да не съжалявате после цяла вечност!

— Ако нямаме избор… — Мат облиза пресъхналите си устни пред изумения поглед на Ранд. Очите му шареха като очи на язовец, попаднал в клопка; лицето му беше пребледняло, той се задъхваше: — Можем да се съгласим на ужким, а после да се измъкнем. Кръв и пепел, Ранд, няма никакъв изход.

Думите сякаш стигнаха до сетивата на Ранд през вълна, натъпкана в ушите му, „Никакъв изход.“ Над главите им отекна мощен тътен. „Трябва да намерим изход.“ Зад вратата Гоуд ги зовеше настоятелно, молитвено; вратата се приплъзна още един пръст навътре, готова всеки миг да се отвори. „Изход!“

Светлина изпълни стаята и го заслепи. Въздухът около него изрева и лумна. Ранд усети как някаква сила го поде и го блъсна в стената. Срути се на пода, а ушите му закънтяха и всички косми по тялото му настръхнаха. Зашеметен, той се олюля и се изправи. Огледа се изумен и не повярва на очите си.

Светилникът се беше катурнал, но продължаваше да гори. Всички бъчви и щайги бяха обгорени и димяха. Прозорецът, с решетките и всичко останало, заедно с по-голямата част от стената, беше изчезнал, оставяйки на мястото си нащърбено отверстие. Покривът беше хлътнал, струйки пушек се съпротивляваха на поройния дъжд по ръбовете на отвора в стената. Вратата се беше измъкнала от пантите и се беше килнала към коридора.

Пристъпвайки като в мъгла, като в някакъв нереален сън, Ранд изправи светилника. Струваше му се, че сега това е най-важното на света.

Купчината изпотрошени щайги изведнъж се разсипа и сред тях се изправи Мат. Той се олюля, примигна и започна да се опипва, сякаш искаше да се увери, че всичко по тялото му все още си е на мястото. Присви очи и погледна Ранд.

— Ранд? Жив си. Помислих, че и… — Той млъкна, прехапа устни и потрепера. Едва след миг Ранд осъзна, че се смее, и то на ръба на истерията.

— Какво стана, Мат? Мат? Какво стана?

Мат потръпна още веднъж и се успокои.

— Мълния, Ранд. Гледах тъкмо към прозореца, когато удари в решетките. Мълния. Не разбирам как… — Той отново млъкна, погледна накриво към килнатата врата и гласът му стана остър. — Къде е Гоуд?

Нищо не помръдваше в тъмния коридор зад вратата. От Гоуд и спътниците му нямаше нито знак, нито звук, въпреки че в мрака можеше и да се крие нещо. Ранд се надяваше, че са загинали, но не можеше да се насили да надникне в черния коридор, за да се увери, дори за това да му предложеха кралска корона. Нищо не помръдваше и долу в нощта, под доскорошната стена. Всички останали стени стояха здрави и на мястото си. Объркани викове се понесоха откъм горния етаж на хана, последва трополене на тичащи нозе.

— Да се измъкваме, докато все още е възможно — каза Ранд. Набързо очисти багажа им от изсипалите се отломки, хвана Мат за ръката и го задърпа припряно към зейналия към нощта отвор.

Когато първите капки дъжд намокриха лицето на Ранд, над хана изтрещя нова мълния и той се спря нерешително. Хората на Гоуд все още бяха навън, изпопадали в локвите, с крака към отвора в стената. Дъждът плющеше в широко отворените им зяпнали към небето очи.

— Какво има? — попита Мат. — Кръв и пепел, нищо не виждам!

— Нищо — отвърна Ранд. „Късмет. Светлината сама… Нима?“ Той потръпна и внимателно поведе Мат през труповете. — Стреснах се от мълнията.

Обърна се само веднъж. Поройният дъжд почти скриваше „Танцуващият каруцар“ от погледа му. Мълнията освети силуета на някакъв мъж — размахваше юмрук към тях двамата и към небето. Дали беше Гоуд, или Хейк, не разбра. Дъждът се изливаше като из ведро. Той се забърза в нощта, вслушвайки се сред рева на бурята дали някой не ги преследва.