Окото на света

Глава 39 Втъкаване на Сплита

Ранд гледаше към тълпите през капандурата на стаичката им в „Кралски благослов“. Хората тичаха и викаха, стичаха се отвсякъде, вървяха в една и съща посока, развяваха флагове и знамена с белия лъв, изправен върху червено поле. Кемлинци и другоземци, всички тичаха заедно и за разлика от друг път, никой не се опитваше да счупи нечия глава. Днес може би се бяха оказали от една и съща фракция.

Той се извърна ухилен от прозореца. След деня, в който се надяваше да види Егвийн и Перин да влизат живи и здрави, това беше най-желаният за него ден.

— Идваш ли? — отново подкани той приятеля си. Мат го изгледа ядно от леглото си.

— Ти първо разкарай оня тролок, дето толкова си се сприятелил с него.

— Кръв и пепел, Мат, той не е тролок. Ти просто си тъп и упорит. Колко пъти ще ми го изтъкваш? О, Светлина, не може да не си чувал за Огиер!

— Не бях чувал, че приличат на тролоци. — Мат заби лице във възглавницата си и се сви на кълбо.

— Тъп и упорит — промърмори Ранд. — Колко още смяташ да се криеш тук? Няма цял живот да ти мъкна яденето по това дълго стълбище. А не е лошо и да си вземеш една баня. — Мат се сви още повече, сякаш се мъчеше да се скрие. Ранд въздъхна и се отправи към вратата. — Последна възможност да тръгнеш с мен, Мат. Аз излизам.

Той притвори вратата бавно, надявайки се, че приятелят му ще си промени решението, но Мат не се и помръдна. Вратата щракна и се затвори.

В коридора Ранд се облегна на рамката на вратата. Господин Джил му беше казал, че на две пресечки по-нагоре живеела една старица, мама Гръб, която продавала билки и мехлеми, израждала деца, лекувала болни и предсказвала бъдещето. Описанието й донякъде напомняше за Премъдра. Всъщност Мат имаше нужда от Нинив или вероятно от Моарейн, но разполагаха само с мама Гръб. Довеждането й в „Кралски благослов“ обаче можеше да привлече нечие внимание, ако изобщо се съгласеше да дойде. Внимание към нея, както и към самия Мат.

Напоследък билкарите и знахарите не се радваха на добро име в Кемлин; хората приказваха лошо за всеки, който се занимаваше с някакъв вид лечителство или прорицателство. Всяка нощ без притеснение изписваха Драконовия зъб на вратите им, а понякога и денем, и хората лесно можеха да забравят кой им е лекувал треските и кой им е давал мехлеми при зъбобол, ако някой изревеше, че е видял Мраколюбец.

Не че Мат наистина изглеждаше болен. Изяждаше всичко, което Ранд му донасяше от кухнята — макар че отказваше да приеме каквото и да било от нечия друга ръка — и изобщо не се оплакваше от някакви болки или от треска. Просто отказваше да напусне стаята. Но Ранд се беше зарекъл да го изведе днес навън.

Той нагласи наметалото на рамото си и засука колана на меча така, че ножницата, увита в червения плат, да се прикрие още подобре.

Долу срещна господин Джил.

— Някой разпитва за вас из града — процеди ханджията, захапал запалената си лула. Ранд усети прилив на плаха надежда. — Разпитвал за вас и за ония ваши приятели, по име. За младежите де. Изглежда, най-много се интересувал от вас, тримата момци.

Надеждата се смени с тревога.

— Кой? — попита Ранд. Не можа да се въздържи да не огледа трескаво коридора. Освен тях двамата нямаше никой.

— Не му знам името. Само чух за него. Повечето от нещата, които стават из Кемлин, стигат до ушите ми. Просяк някакъв. — Ханджията изсумтя. — Наполовина луд, разправят. И така да е, могъл е да отиде в Палата и да получи от Щедростта на кралицата, колкото и тежки да са времената. При Върховни дни кралицата я раздава със собствените си ръце и никой не бива връщан. Не е нужно човек да проси в Кемлин. Дори човек под запрещение не може да бъде задържан, докато получава Щедростта на кралицата.

— Мраколюбец? — промълви неохотно Ранд. „Ако Мраколюбци те знаеха и имената им…“

— Тия Мраколюбци са ти се набили в мозъка, драги. Че ги има, не ще и спор, но само заради това, че Белите плащове са ти размътили ума, не бива да смяташ, че градът е пълен с тях. Знаеш ли каква мълва са пуснали пък сега тези идиоти? „Странни същества.“ Представяш ли си? Странни същества, които пъплели нощем извън града. — Ханджията така се разкикоти, че дебелият му корем се разтресе.

На Ранд хич не му беше до смях. Кинч също беше споменал за странни същества и там определено се беше появил Чезнещ.

— Какви странни същества?

— Какви! Откъде да знам какви. Странни същества. Тролоци сигурно. Сенчестия. Самият Луз Терин Родоубиеца едва ли не, възкръснал и петдесет стъпки висок. Какви същества смяташ, че ще си представят хората, щом тази мисъл се загнезди в главите им? Хич да не те е грижа. — Господин Джил го изгледа за миг. — Навън излизаш, тъй ли? Е, не че мен толкоз ме е грижа, даже и в ден като тоя, но тук почти не е останал никой освен мен. А приятелят ти?

— Мат нещо не се чувства добре. По-късно.

— Е, тъй да е. Само гледай да се пазиш. Дори и днес добрите поданици на кралицата навън ще са малцинство, Светлината да изгори дано деня, в който съм могъл и да си помисля, че очите ми ще видят такова нещо. Най-добре да излезеш през страничната уличка. Оттатък улицата са седнали двама от ония проклети предатели и само заничат към предната врата. Знаят те къде стоя аз, в Светлината!

Ранд си показа главата навън и се огледа в двете посоки, преди да тръгне крадешком по уличката. Опрян на копието, си един широкоплещест мъж, когото господин Джил беше наел, стоеше на края на уличката и наблюдаваше с привидна липса на интерес бързащите хора. Само привидна, Ранд знаеше това. Мъжагата — казваше се Ламгвин — виждаше всичко изпод тежките си клепачи и въпреки биволското си телосложение беше пъргав като котка. Той също така смяташе, че кралица Мургейз е самото въплъщение на Светлината, или почти. Имаше десетина като него, пръснати около „Кралски благослов“.

Ухото на Ламгвин помръдна, когато Ранд пристъпи зад него, но мъжът не благоволи да се обърне. Ранд знаеше, че е усетил приближаването му.

— И си пази гърба днес, момче. — Гласът на Ламгвин изстърга като пясък в тиган. — Когато белята се започне, ще е добре да си ни подръка тук, а не някъде с нож, забит в гърба.

Ранд погледна едрия мъж, но изненадата му не беше голяма. Винаги се стараеше да не показва много меча си, но не за пръв път хората на господин Джил изразяваха убедеността си, че умее да борави с него в битка. Ламгвин не отвърна на погледа му. Работата му беше да пази хана и той си я вършеше.

Ранд прикри още повече меча си под наметалото и се шмугна в човешкия поток. Забеляза двамата мъже, за които беше споменал ханджията. Едва ли го бяха видели как излиза от уличката. Двамата изобщо не прикриваха принадлежността си. Не само че мечовете им бяха увити в бял плат, стегнат с червени върви, но ръцете им бяха в бели кожени ръкавици, а на шапките им грееха бели кокарди.

Скоро след като се озова в Кемлин, той научи, че увиването на меч в червен плат или червената ръкавица или кокарда означават привързаност към кралица Мургейз. Бялото на свой ред говореше, че кралицата и нейната обвързаност с Айез Седай и Тар Валон са виновни за всичко, което не върви добре. За лошото време и за провалената реколта също така. Може би също и за Лъжедракона.

Изобщо не му се искаше да се бърка в кемлинската политика. Но сега май беше твърде късно. Не че беше направил съзнателно избора си — беше се получило случайно, но тъй или иначе резултатът бе налице с червения плат, с който бе увил меча си. Нещата в града се бяха развили по такъв начин, че никой вече не можеше да остане неутрален. Дори чужденците носеха кокарди и ръкавици или бяха увили мечовете си, и повечето от тях бяха предпочели белия цвят, а съвсем малко червения. Може би повечето не мислеха по този начин, но се намираха извън родния си край, а тук, в Кемлин, това беше преобладаващото настроение. Хората, които поддържаха кралицата, ходеха на групи, за да се бранят едни-други, доколкото изобщо излизаха навън.

Днес обаче всичко беше по-различно. Поне на повърхността. Днес Кемлин празнуваше тържеството на Светлината над Сянката. Днес Лъжедраконът беше доведен в града, за да бъде показан пред кралицата преди да го отведат в Тар Валон.

Никой не споменаваше за тази част от предстоящото събитие. Никой друг освен Айез Седай, разбира се, не можеше да се справи с един мъж, който наистина владее Единствената сила, но никой не желаеще да говори за това. Светлината беше победила Сянката и воините на Андор бяха на първата линия в тази битка. За днес това беше най-важното. За днес всичко друго можеше да бъде забравено.

Дали наистина можеше, зачуди се Ранд. Тълпата тичаше напред, пееше и развяваше знамена, смееше се, но хората, които държаха на червения цвят, вървяха заедно, на плътни групи от по десетина-двадесет души, и сред тях нямаше нито жени, нито малки деца. Той прецени, че се падат поне по десет души, придържащи се към белия цвят, срещу един, не криещ привързаността си към кралицата. Не за първи път съжали, че белият плат не беше по-евтиният. „Но щеше ли господин Джил да ти помогне, ако беше предпочел бялото?“

Тълпата беше толкова гъста, че бутането изглеждаше неизбежно. Дори Белите плащове не се радваха на обичайното празно пространство, което в други дни се отваряше около тях. Оставил се тълпата да го влачи към Вътрешния град, Ранд не пропусна да забележи, че и в този момент не всички вражди са обуздани. Видя как един от Чедата на Светлината, един от трима, беше бутнат отзад така, че за малко щеше да падне. Белият плащ едва запази равновесие и понечи да изругае мъжа, който го беше сбутал, когато друг мъж го блъсна с преднамерен, добре прицелен удар в рамото. Преди играта да загрубее, другарите на Белия плащ го издърпаха от тълпата и се спряха до един праг, под който намериха убежище. Тримата изглеждаха разколебани дали да гледат с обичайния си осъдителен поглед, или невярващо. Тълпата продължи да се стича покрай тях, все едно че никой не беше забелязал инцидента, а може би наистина беше така.

Само преди два дни никой не би посмял да направи такова нещо. Нещо повече, както Ранд забеляза, мъжете, замесени в блъскането, носеха бели кокарди. Общо взето се смяташе, че Белите плащове поддържат онези, които са против кралицата и нейната съветничка Айез Седай, но това май нямаше особено значение. Хората просто си позволяваха неща, за които в други дни не можеха и да помислят. Днес ще блъснеш някой Бял плащ. Утре току-виж ти се удало да свалиш цяла кралица? Изведнъж съжали, че около него няма повече мъже, носещи червено. Подбутван от бели кокарди и ръкавици, той внезапно се почувства самотен.

Белите плащове забелязаха, че се е загледал към тях, и отвърнаха на втренчения му поглед, сякаш доловиха в него някакво предизвикателство. Той се остави една запяла групичка сред човешката гмеж да го повлече със себе си извън заплашителния им поглед и запя заедно с тях.

Маршрутът, по който предстоеше да преведат Лъжедракона през Кемлин, беше добре известен. Улиците по него се пазеха чисти от плътни кордони на кралската гвардия и облечени в червени палта стражи с пики, но хората се тълпяха зад тях рамо до рамо, бяха накацали дори по прозорците и покривите. Ранд си проправи път към Вътрешния град, мъчейки се да се добере по-близо до кралския палат. В главата му се въртеше натрапчиво мисълта да види как Логаин е изправен пред кралицата. Да види Лъжедракона и кралицата, и двамата… ето това беше нещо, за което не можеше и да мечтае у дома.

Вътрешният град беше построен върху хълмове и по-голямата част от градежите на Огиер все още бяха запазени. Докато улиците из Новия град се кривяха произволно, в налудничави спирали, то тук те следваха кривините на хълмовете, сякаш представляваха естествена част от самия терен и при всеки завой предлагаха на очите нови смайващи гледки.

Внезапно човешкият поток го завлече по някакъв завой и той изведнъж се озова пред самия палат. Улиците, макар да следваха естествения контур на земята, бяха планирани така, че да завършат точно тук — пред тази веселчунска приказка. Бледи шпилове и позлатени куполи, изящна каменоделска плетеница, със знамето на Андор, веещо се над всеки остър връх, център, заради който бяха замислени всички околни гледки.

Един бегъл оглед му подсказа, че няма да може да се добере поблизо до палата. Гвардейците на кралицата бяха образували плътен червен кордон около портите. По зъберите на белите стени на цитаделата, по високите балкони и кулите стърчаха други гвардейци. Те също напомняха с нещо на веселчунска приказка, но Ранд не вярваше да са там само заради тържествения повод. Прииждащата тълпа, която изпълваше околните улици, се състоеше предимно от хора, носещи увити в бяло мечове, бели кокарди и ръкавици. Само тук-там сред побелялото човешко море се мяркаха малки червени островчета. Стражите в червени униформи изглеждаха тънка преграда пред цялото това бяло множество.

Той се отказа от надеждите си да се приближи до двореца и потърси някое място, където би могъл да използва ръста си като предимство. Не беше нужно да бъде на първия ред, за да види всичко. Тълпата непрекъснато сновеше насам-натам, някои хора се натискаха напред, други се отдръпваха на позиции, които им се струваха по-удобни за гледка. При едно от тези размествания той се озова само зад трима души до разчистената улица и всички пред него се оказаха по-ниски, включително копиеносците. Почти всички. Хората се блъскаха в него от двете страни, запотени от натиска на толкова много тела. Тия зад него мърмореха, че не могат да видят нищо, и се отдръпваха встрани. Той стоеше неподвижно на мястото си, образувайки непоклатима стена с тия, които бяха около него. Беше доволен. Щеше да е достатъчно близо, за да види лицето на Лъжедракона.

Откъм портите на Новия град през гъстата тълпа премина вълна. Някъде към завоя група хора се отдръпнаха, за да сторят път на нещо. Не беше съвсем като чистото пространство, което се отваряше пред и зад Белите плащове по улиците всеки ден освен днешния. Хората се отдръпваха стреснати и в погледите им се долавяше погнуса. Извръщаха лица от това, което бяха видели, но продължаваха да го поглеждат накриво, докато ги отминеше.

По улицате се тътреще нещо, което приличаше по-скоро на купчина мръсни дрипи, отколкото на човек. Хората около Ранд замърмориха отвратени.

Парцаливият мъж се закова от другата страна на улицата. Гуглата, покриваща главата му, разкъсана и спечена от кал, се люшна напред-назад, сякаш той търсеше нещо или се ослушваше. И изведнъж нададе нечленоразделен вик, протегна мръсната си сгърчена ръка и посочи Ранд. И запълзя като хлебарка по улицата, към него.

„Просякът!“ Какъвто и лош късмет да беше докарал този човек да го намери точно тук, Ранд нямаше никакво желание да се среща с него очи в очи. Усещаше погледа на просяка като мазна вода върху кожата на лицето си. Особено не му се щеше този човек да се приближи до него тъкмо тук, както бе обкръжен от хора, които бездруго бяха на ръба на истерията. Заотстъпва заднишком, по-надалече от улицата.

Чуха се ругатни.

Той се разбърза. Знаеше, че гъсто струпаната човешка маса, през която му се налагаше да се промушва и да си пробива път с лакти, щеше лесно да отвори път пред мръсната отрепка. Внезапно се озова на открито. Размахал ръце встрани, за да запази равновесие, зави по една странична уличка и побягна. Хората започнаха да го сочат с пръст — беше единственият, който не само че не напираше напред, но при това и бягаше. Чуха се викове. Наметалото му се беше разгърнало, разкривайки увития му в червено меч. Когато осъзна това, Ранд се затича още по-бързо. Един самотен поддръжник на кралицата, при това бягащ, можеше лесно да възпламени вбесената тълпа с бели кокарди да го подгони, дори и в ден като този. Едва след като виковете зад гърба му заглъхнаха, си позволи да се отпусне задъхан на една стена.

Не знаеше къде се намира, освен че все още е в очертанията на Вътрешния град. Не можеше да си спомни колко завои беше направил по всичките тези виещи се улици. Готов отново да се затича, той погледна назад. На улицата се движеше само една жена, пристъпваше леко, понесла пазарската си кошница. Почти всички в града вече се бяха струпали, за да видят Лъжедракона. „Не е възможно да ме е проследил. Трябва да съм го оставил далеч назад.“

Просякът нямаше да се предаде току-така, той беше сигурен в това, макар да не можеше да каже защо. Парцаливата фигура сигурно си пробиваше път сред тълпите и го търсеше и ако Ранд се върнеше да види Логаин, рискуваше да се срещнат. За миг се замисли дали да не се върне в „Кралски благослов“, но беше сигурен, че никога друг път няма да му се удаде случай да види жива кралица, и се надяваше, че никога няма да има случай да види Лъжедракон. Стори му се, че ще е проява на неоправдана страхливост да се остави някакъв си сгърбен просяк, та бил той и Мраколюбец, да го гони и да го принуди да се крие.

Той се огледа. Вътрешният град беше замислен така, че ако човек застанеше на определено място, да не може нищо да пречи на планираната гледка. Трябваше да има места, откъдето да може да види минаващата процесия с Лъжедракона. Дори и да не можеше да види кралицата, щеше да може да види Логаин. Изведнъж той взе решение и тръгна.

В следващия час се натъкна на няколко такива места, всички до едно претъпкани с хора, решили да избегнат блъсканицата по маршрута на процесията. Всички те се оказаха плътни купчини с бели кокарди и ръкавици. И нито една червена. Представяйки си как би изглвждал мечът му сред такава тълпа, той предпазливо и много бързо се отдръпна от последното място.

Откъм Новия град отекнаха викове, крясъци, ек на тромпети и боен тътен на барабани. Логаин и ескортът му вече бяха влезли в Кемлин и поемаха по своя път към двореца.

Обезсърчен, Ранд започна да обикаля безцелно из почти пустите улици, все още плахо надявайки се да зърне по някакъв начин Логаин. Очите му се спряха на стръмен склон, по който нямаше постройки — издигаше се над улицата, по която вървеше. При една обичайна пролет склонът щеше да е покрит с цветя и зелена трева, но сега целият беше кафеникав, чак до високата стена на върха, зад която се показваха дървета. Ако се изкачеше горе, може би щеше да види процесията.

Барабаните и тромпетите вече се чуваха по-близо, виковете ставаха все по-гръмки. Ранд задрапа нагоре по склона. Беше трудно, но той се издърпваше нагоре, залавяйки се за голите храсталаци. Задъхан колкото от усилието, толкова и от нетърпение, пропълзя последните няколко метра до стената. Тя се издигна над него, два пъти и половина по-висока от ръста му. Въздухът затътна от барабанния ритъм, примесен с ека на тромпетите.

Ранд се ухили. Каменните стени отвъд Пясъчните хълмове бяха къде-къде по-високи, а дори Перин можеше да ги изкачва, без да се затрудни. Ръцете му затърсиха цепнатини в камъните, стъпалата му заопипваха издутините. Докато се изкачваше, барабаните го проглушиха. Нямаше да им се даде. Щеше да се изкачи преди барабаните да стигнат до двореца. Камъните протриваха ръцете му, драскаха коленете му през брича, но най-сетне той прехвърли ръце през стената и се надигна победоносно.

Бързо се прехвърли и седна върху плоския връх на стената. Обраслите с листа клони на едно вечнозелено дърво стърчаха над главата му, но той не им обърна внимание. Погледна напред през покритите с керемиди покриви. Оттук видимостта беше отлична. Наведе се напред, съвсем леко, и видя портите на двореца, струпалите се пред тях кралски гвардейци и очакващата тълпа. Очакваща. Виковете им вече бяха заглушени от барабаните и тромпетите, но те очакваха. Той се ухили. „Успях!“

Челото на процесията се появи откъм последния завой преди двореца. Най-напред крачеха двадесет редици свирачи на тромпети, които разцепваха въздуха с триумфални акорди, фанфарен химн на великата победа. Зад тях в ритъм биеха по барабаните не по-малко барабанисти. Следваха ги знамената на Кемлин, бели лъвове на червено поле, понесени от ездачи, след тях — воините на Кемлин, многобройни стройни редици конници с блестящи ризници и гордо вдигнати копия. Тройно повече копиеносци и стрелци маршируваха зад тях и продължаваха да прииждат дълго след като конниците вече бяха преминали през кордона от червени гвардейци и през портите на палата.

Последните парадни редици на пешаците отминаха завоя и зад тях се появи масивна платформа. Теглеха я шестнадесет коня. В центъра на равната платформа се виждаше голяма клетка от железни пръти, а във всеки от четирите ъгъла на платформата седяха по две жени, които се взираха в клетката така напрегнато, сякаш процесията и цялата тълпа наоколо за тях изобщо не съществуваха. Айез Седай, Ранд беше сигурен в това. Между платформата и пешаците, както и от двете й страни, яздеха дванадесет Стражници, чиито плащове се вееха и привличаха окото. Ако Айез Седай не обръщаха внимание на тълпата, то Стражниците я обгръщаха с поглед толкова бдително, сякаш други охраняващи освен тях нямаше.

Но очите на Ранд бяха привлечени най-вече от мъжа в клетката. Беше твърде далече, за да види добре лицето на Логаин, както му се искаше, но изведнъж му се стори, че по-близо не би и могъл да бъде. Лъжедраконът се оказа висок мъж с дълга тъмна коса, къдреща се по широките му рамене. Стоеше изправен въпреки люшкането на платформата, хванал се с една ръка за железните пръти над главата си. Дрехите му изглеждаха съвсем обикновени — наметало, палто и панталон, облекло, което не би предизвикало особено любопитство в което и да е село. Но как ги носеше само! Как само се държеше! Осанката на Логаин беше кралска, от глава до пети. Клетката около него все едно че я нямаше. Стоеше изпънат, вдигнал високо глава, и оглеждаше тълпата, сякаш се беше събрала, за да му отдаде почит. И колчем погледът му я обходеше, хората замлъкваха и го зяпваха с благоговение. А щом очите на Логаин се извърнеха от тях, крясъците им избухваха с удвоена сила, сякаш искаха да си го върнат затова, че ги беше принудил да се умълчат, но това изобщо не се отразяваше на гордата му стойка и хората пред него все така притихваха. Докато платформата се изтъркулваше през портите на двореца, той се извърна назад да погледне за последно струпания народ.

Сред простолюдието се надигна нечленоразделен вой, вълна на чисто животинска омраза и страх, а Логаин отметна глава и се разсмя.

Други войскови части последваха процесията, със знамена, представящи останалите страни, сражавали се и взели участие в разгрома на Лъжедракона. Златните пчели на Иллиан, трите бели полумесеца на Тийр, изгряващото слънце на Кайриен и други, много и много, на държави и градове, и на велики мъже, със собствените им барабанчици и тромпетисти, за да прогласят тяхното величие. След озверяването, предизвикано от Логаин, това подейства ободряващо.

Ранд се надвеси още малко напред, за да се опита за последно да види човека в клетката. „Той е победен, нали така? О, Светлина, та той нямаше да е в тази проклета клетка, ако не е победен.“

Но не можеше да се отърси от образите. Мъжът в клетката и Айез Седай около него. Логаин, победеният. Въпреки клетката нямаше вид на победен. Той потръпна и отри щипещите си длани по бедрата си.

— Защо Айез Седай го наблюдават толкова бдително? — зачуди се той на глас.

— Пазят го да не докосне Верния извор, глупчо.

Той рязко погледна натам, откъдето бе прокънтял момичешкият глас, и сигурността под краката му изчезна. Успя само да съобрази, че пада, след което нещо го удари в главата и смеещият се Логаин го подгони сред закръжилия в спирала мрак.