Окото на света

Глава 48 Погибелта

Вятърът плющеше в плаща на Лан и понякога го правеше почти невидим дори на слънчевата светлина. Ингтар и стоте копия, които лорд Агелмар беше изпратил, за да ги придружат до Границата, в случай че се натъкнат на тролокски набег, яздеха след него, предвождани от флага със Сивата улулица на Ингтар. Бяха величествени и допреди малко Ранд ги бе гледал с възхита, но сега се взираше в кулите, изникващи пред тях.

Всяка кула стърчеше висока и яка върху билото на хълм, на половин миля отстояние от съседните. На изток и запад се издигаха други и още повече — отвъд тях. Широка, защитена със стена рампа се виеше на спирала около всяка от тези масивни колони, достигайки до тежките порти наполовина под зъбчатия връх. Едно гарнизонно отделение щеше да бъде защитено от стената, докато стигне до земята, но враговете, опитващи се да се доберат до портата, щяха да се катерят нагоре под порой от стрели, камъни и нагорещена смола от големите казани, окачени на надвисналите между бойниците греди. Огромно стоманено огледало, сега грижливо обърнато надолу, проблясваше над всяка кула под висока желязна купа, в която можеха да се запалват сигнални огньове, когато слънцето не грее. Сигналът щеше да се предаде към кули по-навътре от Границата, а от тях към други и така да стигне чак до вътрешните крепости, откъдето копиеносците трябваше да тръгнат, за да отблъснат набега. Ако времената бяха обичайни, разбира се.

От върховете на двете най-близки кули неколцина мъже наблюдаваха тяхното приближаване. В по-добри времена в кулите пазеха само толкова мъже, колкото е необходимо за самозащита, като се осланяха по-скоро на каменните стени, отколкото на силното въоръжение — всеки човек, който можеше да бъде спестен, тръгваше с похода към Тарвинската клисура. Падането на кулите нямаше да има голямо значение, ако копиеносците не успееха да удържат клисурата.

Ранд потръпна, когато преминаха между двете кули. Сякаш бе преминал през някаква стена от по-хладен въздух. Ето, това беше Границата. Земята отвъд нея не изглеждаше по-различна от Шиенар, но там отвъд, някъде зад обезлистените дървеса, се намираше Погибелта.

Ингтар вдигна стоманен юмрук, за да спре копиеносците пред един квадратен, нисък каменен пилон недалече пред кулите. Граничен пилон, бележещ границата между Шиенар и някогашната Малкиер.

— Благоволете да ме извините, Моарейн Айез Седай. Извини ме, Даи Шан. Извини ме, Строителю. Лорд Агелмар ми нареди да не продължавам по-нататък. — Беше недоволен от това, целият свят като че ли му беше крив.

— Това го обмислихме двамата с лорд Агелмар — каза Моарейн.

Ингтар изсумтя кисело.

— Извинете, Айез Седай. — Съвсем не звучеше искрено. — Да ви придружа дотук за мен означава, че мога да не стигна до Клисурата преди началото на битката. Лишен съм от възможността да застана редом с останалите воини, а в същото време ми се заповядва да не продължавам нито стъпка отвъд граничния пилон, сякаш никога досега не съм влизал в Погибелта. А милорд Агелмар дори и не пожела да ми обясни защо. — Той изгледа презрително Ранд и останалите — беше научил, че те ще придружат Лан в Погибелта.

— Ако толкова иска, може да отиде на мое място — промърмори Мат към Ранд. Лан изгледа остро и двамата. Мат сведе поглед и се изчерви.

— Всеки от нас има свой дял в Шарката, Ингтар — отвърна твърдо Моарейн. — Оттук ние трябва да последваме своята нишка сами.

— Както желаете, Айез Седай. Сега аз трябва да ви оставя. Чака ме тежка езда, докато стигна до Тарвинската клисура. Поне ще имам… възможност… да срещна тролоците там.

— Наистина ли сте толкова нетърпелив? — попита Нинив. — Да се сражавате с тролоците?

Ингтар я изгледа озадачен, след което извърна очи към Лан, сякаш Стражникът можеше да обясни по-добре.

— Това е моята работа, лейди — отвърна бавно войнът. — Това съм аз. — Той вдигна облечената си в метална ръкавица ръка към Лан. — Суравие нинто маншима таишите, Даи Шан. Мир да закриля твоя меч. — Ингтар дръпна юздите, обърна коня си и пое на изток със своя знаменосец и стоте копиеносци. Тръгнаха в тръс, но с добра скорост, доколкото можеха да издържат тежко натоварените коне.

— Колко странно говорят — възкликна Егвийн. — Защо използват тази дума по толкова необичаен начин? Мир.

— Когато никога не си познавал нещо освен в сънищата си — отвърна Лан, докато извръщаше Мандарб напред, — то се превръща в нещо повече от талисман.

Последваха Стражника отвъд граничния пилон. Ранд на няколко пъти се обърна, за да погледне Ингтар и неговите копиеносци. След това изчезна и граничният камък, а накрая се скриха и самите кули. Съвсем скоро те останаха сами. Яздеха на север и мълчаха. Дори и Мат не се обаждаше.

Тази заран портите на Фал Дара се бяха отворили още с настъпването на зората. Лорд Агелмар, вече с броня и шлем, потегли с флага на Черния ястреб и Трите лисици от Източната порта към изгряващото слънце. Колоната се проточи като стоманена змия и се скри в лесовете още преди опашката й да е напуснала цитаделата на Фал Дара. Още по̀ на изток щяха да се слеят с други подобни стоманени змии — от Фал Моран, предвождани от самия крал Изар и всичките му синове, а също от Анкор Даил, който пазеше източните предели и Гръбнака на света; от Мос Шираре, от Фал Сион и от Камрон Каан, и от всички останали крепости на Шиенар, големи и малки, а след това щяха да извърнат на север, към Тарвинската клисура.

По същото време от стените на града започна да се изтегля и друга колона — през Кралската порта, извеждаща на пътя за Фал Моран. Каруци и фургони, ездачи и пешаци, хора, подкарали добитъка си, понесли деца на гръб, с удължени като утринни сенки лица. Нежеланието да напуснат родния дом, може би завинаги, забавяше стъпките им, но в същото време страхът от това, което идеше, ги пришпорваше, тъй че огромното множество бежанци се движеше на тласъци, краката им се влачеха, след това се втурваха в бяг, за да изминат няколко разтега, и отново се повличаха в прахоляка. Малцина се спираха извън стените на града, за да погледнат към бронираната военна колона, виеща се към леса. Надежда просветваше в очите им, а устните им шепнеха молитви, молитви за войниците, молитви за самите тях, преди отново да се обърнат и да се повлекат унило към неясната си орис.

Най-малката колона излезе през Малкиерската порта и в града останаха малцина, последната шепа защитници, така че каквото и да се случеше в Тарвинската клисура, Фал Дара да не падне съвсем без бой. Последната малка колона се предвождаше от Сивата улулица на Ингтар, но всъщност Моарейн бе тази, която ги отвеждаше на север. Най-важната колона от всички, и най-отчаяната…

Измина час, откакто бяха отминали граничния знак. Стражникът яздеше напред в бърз тръс. Ранд не преставаше да се чуди кога ли най-сетне ще стигнат Погибелта. Хълмовете започнаха да стават малко по-високи, но дърветата, пълзящите растения и храсталаците по нищо не се различаваха от онова, което беше видял в Шиенар — сиви и почти обезлистени. По едно време му стана по-топло, достатъчно топло, за да свали наметалото си.

— Това е най-хубавото време, което съм виждала тази година — сподели Егвийн и също свали пелерината си.

Нинив поклати глава намръщена, сякаш се вслушваше във вятъра и каза:

— Тук нещо не е наред.

Ранд кимна. И той усещаше, че нещо не е както трябва, макар да не можеше да определи точно какво. Нещо вредно сякаш, и злокобно, стоящо зад този пръв топъл повей тази година. Просто не можеше да е толкова топло толкова далече на север. Сигурно беше от Погибелта, въпреки че теренът си оставаше един и същ.

Слънцето се издигна високо — червена топка, която не можеше да излъчва толкова топлина, въпреки безоблачното небе. Малко по-късно той разкопча сетрето си. Пот потече на струйки по лицето му.

Не беше единственият. Мат свали сетрето си, разкривайки камата с рубина, и изтри лицето си. Нинив и Егвийн си вееха с кърпи. Лоиал разкопча туниката си, а после и ризата. Космите по гърдите му приличаха на козина.

— Стеддинг Шангтай е високо в планините и там е прохладно — замърмори той. Широките му ноздри потръпваха, вдишвайки въздуха, който ставаше все по-топъл с всяка минута. — Никак не ми харесва тази жега, и влагата също.

Наистина беше влажно. Напомняше за Тресавището в Две реки посред лято. В онова мочурливо блато, около което при всяко вдишване човек изпитваше чурството, че са го натопили със завързан вълнен парцал на устата в гореща вода. Но тук теренът не беше блатист — само няколко малки езерца и ручеи, същински вадички в сравнение с онова, с което бяха свикнали във Водния лес — а в същото време въздухът беше досущ като покрай Тресавището. Само Перин дишаше леко, без дори да разкопчава сетрето си. Перин и Стражникът, разбира се.

Появиха се вече и листа, и то по дървета, които не са вечнозелени. Ранд се пресегна да докосне една клонка, но ръката му замръзна миг преди да я пипне. Болезнено жълто бе изпъстрило напъпилите листа, осеяно с черни точки, като мана.

— Казах ви да не докосвате нищо — скастри го Стражникът. Той още не беше свалил плаща, чиито цветове се сливаха с околната среда, като че ли жегата го притесняваше точно толкова малко, колкото студът. Скулестото му лице сякаш се носеше безтелесно над гърба на Мандарб. — Цветовете могат да те убият в Погибелта, а листата осакатяват. Има едно малко нещо, казва се Мушилото. Обича да се крие там, където листата са най-гъсти. Чака само някой да го докосне. Боде те и вкарва слуз под кожата ти. А слузта започва да смила жертвата. Единственото, което ти остава, е веднага да отсечеш ухапаната си ръка или крак. Но Мушилото няма да те ухапе, освен ако не го докоснеш. Виж, други неща в Погибелта хапят.

Ранд бързо дръпна ръката си, без да е докоснал листата, и я отри в крачола.

— Значи вече сме в Погибелта? — попита Перин. Странно, но гласът му не прозвуча уплашено.

— Едва в околностите — отвърна мрачно Лан. — Истинската Погибел е все още пред нас. В Погибелта обитават неща, които налитат по звука, и някои от тях може да са стигнали чак тук, на юг. Понякога прекосяват планините Доом. Много по-лоши са от Мушилата. Пазете тишина и бъдете нащрек, ако искате да останете живи. — Той продължи неотклонно напред, без да дочака отговор.

Миля след миля развалата на Погибелта ставаше все по-явна. Листак покриваше дърветата, все по-изобилен, но петнист и осеян с жълти и червени точици и със синкавочервени резки, като отровена кръв, Всеки лист и виещ се стрък на лиана изглеждаше издут, готов да се пръсне само при допир. Цветове висяха от дърветата и по храстите, гнусно подобие на пролетта, болезнено бледи и тлъсти, восъчни неща, които сякаш гниеха и се разтапяха пред очите им. Когато Ранд вдишваше, от сладникавата воня на гнило му прилошаваше. Опиташе ли се да вдиша през устата, мигом се задавяше. Въздухът имаше вкус на изгнила мърша. Конските копита издаваха тих плясък, сякаш стъпваха в тиня.

Мат се наведе от седлото и заповръща. Ранд подири празнотата, но и спокойствието не можеше да помогне срещу изгарящата киселина, надигаща се в гърлото му. След малко Мат забълва отново, без да повърне нищо, и после още веднъж. Егвийн непрекъснато преглъщаше, а лицето на Нинив представляваше восъчна маска на твърда решимост — бе стиснала челюсти и приковала поглед в гърба на Моарейн. Премъдрата не смяташе да се издаде, че й е зле, преди Айез Седай да я изпревари, но Ранд не вярваше, че ще може да издържи дълго. Очите на Моарейн бяха присвити, устните й бяха пребледнели.

Въпреки жегата и влагата Лоиал завърза шал около носа и устата си. Не можеше да прикрие гнева и отвращението в очите си.

— Чувал бях — почна той с приглушен под вълнения парцал глас, но млъкна и се окашля с погнуса. — Пфу! Вони на… Пфу! Чувал бях и съм чел за Погибелта, но не можех да повярвам… Не вярвах, че дори и Тъмния може да направи такова нещо с дърветата! Пфу!

Стражникът изобщо не се повлия от това, което ги заобикаляше. За изненада на Ранд, на Перин също му нямаше нищо. Якият младеж гледаше с гняв скверния лес, през който яздеха, така, както би гледал своя враг или знамето на врага си. Погалваше дръжката на секирата си, без да осъзнава какво прави, и от време на време изръмжаваше така, че космите по врата на Ранд настръхваха. Дори на ярката слънчева светлина очите му блестяха, златни и яростни.

А зноят не намаляваше, дори след като проклетото слънце се спусна към хоризонта. Далеч пред тях, на север, се заиздигаха планински върхове, по-високи от Мъгливите планини, черни на фона на небето. Понякога леден вятър се втурваше надолу от стръмните планински ридове и стигаше чак до тях. Знойната влага разтваряше по-голямата част от планинския мраз, но и това, което оставаше, приличаше на зимен повей в сравнение с неистовата жега. Потта по лицето на Ранд за миг проблясваше в ледени мъниста; утихнеше ли вятърът, мънистата тутакси се стапяха и се стичаха на буйни ручеи по бузите му, а плътният зной сякаш се връщаше с още по-голяма сила. В един момент вятърът ги обгърна по-продължително, отвявайки горещината. Лъхаше на гроб, сякаш бе понесъл в себе си прашната плесен на току-що разтворена гробница.

— Няма да можем да стигнем планините до среднощ — каза Лан, — а пътуването през нощта е опасно.

— Има едно място наблизо — отвърна Моарейн. — Добре ще е, ако спрем на стан тъкмо там.

Стражникът я погледна унило, после кимна с неохота.

— Да. Все пак трябва някъде да стануваме. Там не е по-зле, отколкото на всяко друго място.

— Окото на света беше отвъд високите проходи, когато го намерих — каза Моарейн. — По-добре е да прекосим планините Доом на дневна светлина, по пладне, когато силите на Тъмния в този свят са най-немощни.

— Говорите така, сякаш Окото не се намира винаги на едно и също място — обади се Егвийн. Бе се обърнала към Айез Седай, но й отвърна Лоиал.

— Да, никой не го е намирал на едно и също място. Зеления човек, изглежда, може да бъде намерен само когато има нужда от него. Но винаги е било отвъд високите проходи. А те са измамни и там властват изчадията на Тъмния.

— Трябва да стигнем проходите преди да ни се наложи да се притесняваме от тях — каза Лан. — Утре вече наистина ще бъдем в Погибелта.

Ранд се огледа. Всеки лист и цвят бяха поразени от болест. Всеки храст и покълнало растение — прогнили още в растежа си. Не можа да се въздържи да не потръпне. „Ако това все още не е Погибелта, тогава каква ли е самата тя?“

Слънцето се беше превърнало в издута червена топка. Изкачиха се на билото на някакъв хълм и Стражникът дръпна юздите. Пред тях, на запад, се простираше плетеница от езера, чиито води проблясваха мрачно под косите лъчи на късното слънце. В далечината, обкръжени от езерата, стърчаха хълмове с проядени върхове, плътно обгърнати от дебелите сенки на припадащия здрач. За един кратък миг лъчите на слънцето погалиха зъбатите им била и Ранд затаи дъх. Не бяха хълмове. Това бяха срутените останки на седем кули. Не беше сигурен дали някой друг го е забелязал — гледката изчезна тъй бързо, както се беше появила. Стражникът слезе от седлото. Лицето му беше безизразно като скала.

— Не можем ли да направим бивака край езерата? — попита Нинив. — Край водата би трябвало да е по-хладно.

— О, Светлина! — възкликна Мат. — Направо ще си забия главата в едно от тях. И хич няма и да я извадя.

Точно в този момент нещо разпори водите на най-близкото езеро, тъмната вода зафосфоресцира и някакво туловище се преобърна под самата й новърхност. Дълго колкото човешки бой, то развълнува водата около себе си, превъртя се отново и отново, и накрая над водата се надигна опашка, размахала връх, подобен на жило на огромна оса, най-малко на пет разтега във въздуха. По дължината на туловището се извиха тлъсти пипала, загърчиха се като чудовищни червеи, многобройни като крака на стоножка. Съществото бавно се плъзна под повърхността и се скри.

Ранд затвори уста и погледна Перин. Жълтите очи на приятеля му се взираха във водата с не по-малко неверие от неговите собствени. Невъзможно беше такова огромно същество да обитава толкова малко езеро. „Не е възможно онова по пипалата да са ръце. Не е възможно.“

— Но като си помисли човек — обади се плахо Мат, — и тук не е чак толкова зле.

— Ще разположа около този хълм предупредителни прегради — каза Моарейн. Вече беше слязла от Алдийб. — Една истинска преграда би привлякла вниманието като мед мухи, а такова нещо не искаме да си навличаме, но ако някое изчадие на Тъмния или нещо, което служи на Сянката, се приближи на повече от една миля, ще разбера.

— Бих се радвал повече на истинска преграда — заяви Мат. — Стига да пази онова… онова… нещо от другата страна.

— О, я млъквай, Мат — сопна му се Егвийн, а Нинив добави:

— И да ги накараме да ни дебнат отвън? Ти наистина си глупак, Матрим Каутон.

Мат изгледа сърдито двете жени, но не отговори. Ранд, Мат и Перин се заловиха да помогнат на Лан с конете, а другите се заеха да устроят бивака. Лоиал си мърмореше нещо под нос, докато палеше малката печица на Стражника, но дебелите му пръсти се мърдаха ловко. Егвийн си тананикаше, пълнейки чайника от един издут мях. Ранд вече не се чудеше защо Стражникът бе настоял да вземат толкова много мехове с вода.

Ранд смъкна седлото от дорестия кон и го постави до останалите, изправи се и замръзна от страх. Огиер и жените бяха изчезнали. Изчезнала беше и печката, както и тръстиковите кошове от товарния кон. Билото на хълма беше съвсем пусто, като се изключат удължените вечерни сенки.

С изтръпнала ръка той се пресегна към дръжката на меча си и дочу съвсем глухо ругаещия Мат. Перин бе извадил секирата и косматата му глава се завъртя, за да намери грозящата ги опасност.

— Овчарчета — изсумтя Лан, безгрижно закрачи по билото на хълма и след третата крачка също изчезна.

Ококорен, Ранд се спогледа с Мат и Перин, след което и тримата се спуснаха тичешком натам, където СтраСжникът се бе стопил в здрача. Изведнъж Ранд ое закова на място и направи още една крачка, за да отбегне връхлитащия Мат. Надвесена да постави чайника върху малката печка, Егвийн вдигна глава и ги изгледа. Всички бяха тук. Моарейн седеше на земята с кръстосани крака, Лан лежеше, опрян на лакът, Лоиал вадеше някаква книга от торбата си.

Моарейн забеляза, че и тримата са се заковали на място и я зяпат. Лека усмивка докосна устните й.

— Съвсем просто нещо — каза тя. — Пречупване, така че щом нечие око погледне към нас, да види това, което е около нас. Тази нощ не можем да позволим нечии очи да надничат към светлините ни, а Погибелта не е подходящо място да се стои на тъмно.

— Моарейн Седай казва, че и аз бих могла да го правя — Очите на Егвийн бяха грейнали. — Тя твърди, че дори и сега мога в голяма степен да боравя с Единствената сила.

— Но не и без обучение, детето ми — охлади възторга й Моарейн. — И най-простото нещо, свързано с Единствената сила, може да бъде опасно за необучения и за тези около него. — Перин изсумтя, а Егвийн се почувства толкова неловко, че Ранд се зачуди дали вече не се е опитвала да използва дарбата си.

— Когато заминеш за Тар Валон, Егвийн — промълви Нинив предпазливо, — може би и аз ще дойда с теб. — Погледът, който хвърли към Моарейн, беше някак притеснен и тя добави: — За нея ще е по-добре да вижда нечие познато лице сред толкова непознати. Ще има нужда от нечии съвети освен от Айез Седай.

— Да, може би така ще е най-добре, Премъдра — отвърна простичко Моарейн.

Егвийн се засмя и плесна с ръце.

— О, това наистина ще е чудесно. И ти, Ранд. И ти ще дойдеш, нали? — Той я погледна. Струваше му се, че очите й никога не бяха били толкова големи или толкова блеснали, или толкова като езера, в които можеше да потъне. На бузите й изби руменина и тя се засмя, малко по-тихо. — Перин, Мат, вие двамата също ще дойдете с нас, нали? Ще отидем всички заедно. — Мат изсумтя многозначително, а Перин само сви рамене, но тя го прие за съгласие. — Виждаш ли, Ранд. Всички ще сме заедно.

„О, Светлина! Човек наистина може да потъне в тези очи и да е щастлив от това.“ Смутен, той се окашля.

— Дали имат овце в Тар Валон? Това мога да правя аз — да паса овце и да гледам табак.

— Смятам — отвърна Моарейн, — че ще мога да намеря нещо за теб в Тар Валон. За всички ви. Може би няма да е пасене на овце, но все ще е нещо интересно.

— Ето — каза Егвийн, сякаш всичко беше решено. — Знам аз. Ще те направя свой Стражник, когато стана Айез Седай. Нали ще ти хареса да бъдеш мой Стражник? — Звучеше убедено, но в очите й се четеше въпрос. Искаше отговор, имаше нужда от него.

— Би ми харесало да стана твоят Стражник — промълви той. „Тя не е за теб, нито пък ти си за нея. Защо Мин трябваше да ми казва това?“

Мракът се спусна тежко и всички почувстваха умора. Лоиал пръв се изтегна, готов да заспи, другите скоро го последваха. Никой не посегна да се загърне в одеяло, използваха ги за възглавници. Моарейн беше поставила в мазнината на фенерите нещо, което отблъскваше вонята на Погибелта от хълма, но нищо не можеше да намали жегата. Луната хвърляше смътни, воднисти отблясъци, но беше все така горещо, сякаш слънцето още стоеше в зенита си.

Ранд усещаше, че е невъзможно да заспи, въпреки че Айез Седай протегна напред ръцете си, само на един разтег от него, за да заслони сънищата му. Плътният въздух не му позволяваше да заспи. Лекото похъркване на Лоиал беше същински тътен, спрямо който хъркането на Перин звучеше едва доловимо, но и те не можеха да надвият умората, обгръщаща останалите. Стражникът все още беше буден и приседнал недалече от него и поставил меча на коленете си, оглеждаше околния мрак. За изненада на Ранд, Нинив също не заспиваше.

Премъдрата изгледа Лан дълго и мълчаливо, а после наля чаш чай и му я занесе. Когато той се пресегна да я поеме и промърмори нещо в благодарност, тя не се отдръпна.

— Трябваше да се сетя, че е възможно да си крал — промълви тя. Очите й се бяха приковали в лицето на Стражника, но гласът й леко потрепна.

Вдигнал глава, Лан се взираше в нея също толкова напрегнато. На Ранд му се стори, че лицето на Стражника поомекна.

— Аз не съм крал, Нинив. Просто мъж. Обикновен мъж, с толкова земя зад името си, колкото най-бедната нивичка на някой фермер.

Нинив заговори по-твърдо.

— Някои жени не искат земя, нито злато. Просто мъжа.

— А мъжът, който би я помолил да приеме толкова малко, не би бил достоен за такава жена. Ти си забележителна жена, красива като слънчев изгрев и пламенна като воин. Ти си лъвица, Премъдра.

— Една Премъдра рядко се омъжва. — Тя замълча, пое си дъх и се стегна като стомана. — Но ако ида в Тар Валон, може да се превърна в нещо друго и да не бъда повече Премъдра.

— Айез Седай се омъжват също толкова рядко, колкото Премъдрите. Малцина мъже са в състояние да живеят с толкова много мощ у една жена, засенчени от излъчването й, независимо дали тя го желае, или не.

— Някои мъже са достатъчно силни. Познавам един такъв. — Ако изобщо можеше да има някакво съмнение, погледът й показваше недвусмислено за кого говори.

— Всичко, което си имам, е един меч и една война, която не мога да спечеля, но не мога никога да спра да се сражавам.

— Вече ти казах да не се грижиш за това. О, Светлина, та ти вече ме принуди да кажа повече, отколкото е редно. Нима ще ме унизиш дотам, че сама да те моля?

— Никога няма да те унизя. — Нежният като милувка тон прозвуча странно в ушите на Ранд, но очите на Нинив светнаха. — Ще намразя мъжа, когото избереш, защото няма да съм аз, и ще го обикна, ако те накара да се усмихваш. Никоя жена не заслужава да познае неизбежността на черното вдовишко було като цена за брачната си зестра, а ти най-малко от всички. — Той постави недокоснатата чаша на земята и се изправи. — Трябва да нагледам конете.

Нинив остана на място, коленичила, докато той се отдалечаваше.

Заспал или не, Ранд затвори очи. Не мислеше, че на Премъдрата ще й хареса да я гледа как плаче.