Окото на света

Глава 36 Заплитане на Шарката

Господин Джил ги отведе до една маса в ъгъла на всекидневната и накара една от прислужничките да им донесе храна. Ранд поклати глава, като видя, че в чиниите им има само по няколко тънки резенчета телешко, залято с мазнина, по една лъжичка горчица и по два варени картофа. Жестът му, разбира се, беше сдържан, не ядосан. Голяма оскъдица, беше им обяснил ханджията. Ранд взе ножа и вилицата и се замисли какво ли ще стане, когато свърши всичко. При тази мисъл полупразната чиния му се стори истински пир.

Господин Джил им беше определил маса, отдалечена от останалите посетители и сам той седна с гръб към стената, за да може да наблюдава помещението. Никой не можеше да се приближи достатъчно, за да ги подслушва, без той да го забележи. След като прислужницата ги остави, той им каза тихо:

— А сега, момчета, защо не ми разкажете за неприятностите си? Като ще ви помагам, няма да е зле да знам поне в какво се забърквам.

Ранд погледна към Мат, но Мат се въсеше над чинията си, сякаш картофът, който се мъчеше да разреже, го вбесяваше.

— Аз самият не го разбирам — каза Ранд.

Предаде историята им накратко, като премълча за тролоците и Чезнещите. След като човекът беше готов да им помогне, нямаше да е добре, ако реши, че става дума за празни приказки. Но и не смяташе, че ще е честно да подценява заплахата. Никак нямаше да е честно да вкара човека в някаква опасност, за която той си няма никаква представа. Според разказа му някакви лоши хора преследвали него и Мат, както и още двама техни приятели. Тези хора се появявали там, където най-малко ги очаквали, били смъртноопасни и решени на всяка цена да убият него и приятелите му, ако не и по-лошо. Според Моарейн някои от тях били Мраколюбци. Том не се доверявал много на Моарейн, но останал при тях, според собствените му думи, заради своя племенник. Разделили се по време на едно от нападенията, докато се мъчели да се доберат до Бели мост, а после, в Бели мост, Том загинал, спасявайки двамата от ново нападение. А след това имало и други опити. Знаеше, че в разказа му има пукнатини, но това беше най-доброто, което успя да съчини толкова набързо, без да сподели нещо повече от онова, което му се струваше сравнително безопасно за тях.

— Просто продължихме, докато стигнем Кемлин — обясни той. — Такъв беше първоначалният ни план. Кемлин, а после към Тар Валон. — Той се размърда неловко на стола си. След като толкова дълго беше пазил всичко това в тайна, сега му изглеждаше малко странно, че се е отпуснал да разказва на непознат човек дори това, което си позволи да разкаже. — Ако продължаваме по този маршрут, останалите рано или късно ще ни намерят.

— Ако са живи — промърмори Мат с пълна уста.

Ранд дори не погледна към Мат. Неизвестно какво го накара да добави:

— Това, че ни помагате, може да ви навлече неприятности.

Господин Джил махна небрежно с дебелата си ръка.

— Не че толкоз си падам по неприятностите, но няма да ми е за пръв път. Никой от тия проклети Мраколюбци не може да ме накара да обърна гръб на приятелите на Том. Сега, за тази ваша приятелка от север… ако пристигне в Кемлин, ще чуя за нея. Има хора, които непрекъснато си отварят очите за такива като нея и мълвата се разнася.

Ранд попита колебливо:

— А какво ще ни кажете за Елайда?

Ханджията също се поколеба, след което поклати глава.

— Не мисля, че е много уместно. Може би ако не бяхте свързани с Том. Тя ще го разбере и тогава какво ще стане с вас? Никой не може да каже. Може да ви натикат в килия. Или нещо по-лошо. Разправят, че можела да усеща нещата, какво се е случило и какво има да става. Разправят също, че можела да прониква във всичко, което човек се опитва да скрие. Не знам дали е така, но на ваше място не бих рискувал. Ако не беше Том, можеше да се обърнете към гвардейците. Те бързо ще се погрижат за всякаквите там Мраколюбци. Но дори и да премълчите за Том пред гвардейците, приказките ще стигнат до Елайда веднага щом споменете за Мраколюбци, и отново се връщаме там, откъдето започнахме.

— Никакви гвардейци — съгласи се Ранд. Мат закима енергично, пъхайки в същото време вилицата в устата си, и по брадичката му потече мазнина.

— Бедата е там, че сте се заплели в политиката, момко, макар и да не е по ваша вина. А политиката е като мъгливо блато, гъмжащо от усойници.

— Ами ако… — почна Ранд, но на лицето на ханджията се появи гримаса.

Готвачката беше застанала на прага на кухнята и триеше ръцете си в престилката. Когато видя, че ханджията я гледа, му махна да отиде при нея и отново се шмугна в кухнята.

— Все едно че е венчана за мен — въздъхна господин Джил. — Все намира разни неща за оправяне още преди аз да съм ги забелязал. Ако не са течове за запушване и олуци за кърпене, ще са плъхове. Нали разбирате, не че не държа хана чист, но при толкова много хора в града плъховете са плъзнали навсякъде. Струпай повече хора на едно място и плъховете веднага се появяват, а тук, в Кемлин, напоследък са истинска напаст. Не можете да си представите колко работа има напоследък за котараците… Стаята ви е на тавана. Ще кажа да ви я приготвят и да ви я покажат. А за Мраколюбците хич да не ви е грижа. Не мога да кажа добри думи за Белите плащове, но при толкова много от тях в града, а също и гвардейци, ония няма да посмеят да си покажат мръсните мутри в Кемлин. — Той се изправи. — Дано не са пак някакви течове или запушен канал.

Райд се обърна към чинията си, но забеляза, че Мат е престанал да се храни.

— Мислех, че си гладен — каза му той. Мат зяпаше разсеяно в чинията си и търкаляше един картоф в кръг с вилицата си. — Трябва да ядеш, Мат. Трябва да запазим силите си, ако ще продължаваме за Тар Валон.

Мат се изсмя гърлено, усмивката му беше пълна с горчивина.

— Тар Валон! Досега все говорехме за Кемлин. Моарейн щеше да ни чака в Кемлин. Щяхме да намерим Перин и Егвийн тук, в Кемлин. Всичко щяло да се оправи, щом стигнем в Кемлин. Е, сега вече сме тук, но нищо не се е оправило. Ни Моарейн, ни Перин, никой няма. Сега пък всичко щяло да се оправи, ако стигнем до Тар Валон.

— Ние сме живи — възрази му Ранд по-рязко, отколкото му се искаше. — Живи сме. Поне дотолкова всичко е наред. И аз лично смятам да остана жив. Смятам да разбера на всяка цена защо сме толкова важни. Няма да се предам.

— Толкова хора! И всеки от тях може да е Мраколюбец. Господин Джил някак прекалено набързо склони да ни помогне. Що за човек трябва да си, за да можеш току-така да махнеш с ръка на Айез Седай и на Мраколюбците, все едно че са едно нищо? Това не е естествено. Всеки свестен човек на негово място би ни казал да се махаме или… или… или нещо такова.

— Яж — подкани го Ранд и го загледа упорито, докато Мат не задъвка парче от телешкото.

Той самият задържа за известно време треперещите си ръце на масата, мъчейки се да ги успокои. Страхуваше се. Не от господин Джил, разбира се, но имаше достатъчно други поводи за безпокойство. Високите крепостни стени на този град нямаше да спрат проникването на Чезнещ. Може би все пак трябваше да каже на ханджията за това нещо. Но дори Джил и да му повярваше, дали щеше пак с такава охота да им помогне, при мисълта че всеки момент някой Чезнещ може да се появи в „Кралски благослов“? А и тези плъхове… Може би плъховете наистина се размножават при струпването на много хора, но той не можеше да забрави съня в Бейрлон, който не беше сън, и скършения гръбнак на зверчето. „Понякога Тъмния използва гризачи и лешояди за свои съюзници — беше казал Лан. — Гарвани, врани, плъхове…“

Започна да се храни, но когато привърши, не можеше дори да си спомни вкуса на храната.

Една от прислужничките, онази, която чистеше свещниците, когато се появиха в хана, ги заведе до таванската стаичка. На косата стена имаше малка капандура, с по един креват от двете й страни и закачалки до вратата за личните им вещи. Тъмнооката девойка току усукваше полата си и се подхилкваше на Ранд. Беше хубавелка, но той знаеше, че каквото и да й каже, ще се почувства глупаво в собствените си очи. Присъствието й го накара отново да съжали, че не може да се оправя с момичетата като Перин. Въздъхна облекчено, когато тя ги остави сами.

Очакваше Мат отново да го жегне с някоя шега, но щом момичето си отиде, приятелят му се просна на едно от леглата, както си беше с наметалото и ботушите, и обърна лице към стената.

Ранд окачи вещите си на закачалката и погледна обърналия му гръб Мат. Стори му се, че той отново е пъхнал ръка под сетрето си и стиска дръжката на камата.

— Да не смяташ просто да лежиш тук и да се криеш? — попита го най-сетне.

— Уморен съм — отвърна Мат.

— Трябва да поразпитаме господин Джил за още някои неща. Сигурно може да ни каже дори как да намерим Егвийн и Перин. Може вече да са пристигнали в Кемлин, ако не са изгубили конете си.

— Те са мъртви — отвърна Мат откъм стената.

Ранд се поколеба още малко, но накрая се предаде. Излезе и затвори тихо вратата, понеже Мат май вече заспиваше.

На долния етаж обаче господин Джил го нямаше, макар острият поглед на готвачката да му подсказа, че и тя го търси. Известно време Ранд поседя в залата, но скоро се усети, че се заглежда във всеки влизащ посетител, във всеки непознат, който можеше да се окаже какъв ли не, или по-скоро — какво ли не — особено когато забеляза нечий тъмен силует, застанал на прага. Ако в хана се появеше някой Чезнещ, щеше да е като лисица, нахълтала в кокошарник.

От улицата влезе гвардеец с червена униформа. Пристъпи няколко крачки в помещението и започна да оглежда със студен поглед онези посетители, на които явно им личеше, че са външни хора. Ранд заби поглед в масата, когато очите на гвардееца се спряха на него. Когато отново вдигна глава, човекът беше излязъл.

Тъмнооката млада прислужница мина покрай него, понесла куп изпрани кърпи.

— Правят го от време на време — подхвърли му тя доверително, спирайки се край масата му. — Само за да видят, че всичко е спокойно. Че се грижат за добрите поданици на кралицата, грижат се. Няма за какво да се безпокоиш. — След което му се усмихна закачливо.

Ранд поклати глава. Нямаше за какво да се безпокои. Едва ли гвардеецът беше дошъл, за да го пита дали случайно не се познава с Том Мерилин. Май не беше много по-добре от Мат. Дръпна стола си от масата.

Друга прислужница доливаше масло в лампите по стената.

— Имате ли някоя друга стая, в която бих могъл да поседя? — попита я той. Не му се искаше да се качва пак горе и да остане сам в стаята с навъсения и отчужден Мат. — Някаква отделна стая за хранене, която в момента не се използва, или нещо такова?

— Има библиотека. — Тя посочи една от вратите. — Оттам, после надясно и в дъното на коридора. Трябва да е празна по това време.

— Благодаря. Ако видите господин Джил, нали ще му кажете, че Ранд ал-Тор иска да поговори с него, ако може да му отдели някоя минутка?

— Ще му кажа — отвърна тя и се усмихна. — Готвачката също иска да приказва с него.

„Ханджията сигурно се крие от нея“ — помисли си Ранд и се отдалечи.

Когато влезе в стаята, която прислужницата му беше показала, се спря и се загледа. По рафтовете бяха подредени може би триста или четиристотин тома книги, много повече, отколкото беше виждал досега. Подвързани с плат или кожа и с позлатени кантове. Само няколко от тях бяха с дървени корици. Очите му зашариха по заглавията, отбирайки познатите и любими. „Пътешествията на Джейин Бродяжника“. „Есетата на Вилим Манехески“. Дъхът му секна, когато видя един облечен в кожа екземпляр на „Пътешествия сред Морския народ“. Трам много обичаше да я чете.

Той си представи Трам, разгръщащ книгата в ръцете си с усмивка, наслаждавайки се на самото докосване до страниците й, преди да се отпусне пред огнището, запалил лулата си, и да се зачете. При този спомен ръката му неволно стисна дръжката на меча и той изпита чувство на безвъзвратна загуба и самота.

Зад гърба му се чу покашляне и младежът разбра, че не е сам. Готов да се извини за неучтивостта си, той се обърна. Беше привикнал с това, че е по-висок от повечето хора, но този път очите му трябваше да се вдигнат нагоре, нагоре и още нагоре, а устата му увисна. И очите му най-сетне се спряха на главата, която стигаше чак до високия десет стъпки таван. Нос, широк, както и самото лице, и толкова сплеснат, че приличаше по-скоро на зурла, отколкото на нос. Вежди, провиснали надолу като опашки, обграждаха големите като паници бледи очи. Щръкнали сред гъста козина уши, от които стърчаха снопове косми. „Тролок!“ Той извика уплашено и понечи да се дръпне назад и да измъкне меча. Но оплете крака и се строполи на пейката, напълно зашеметен.

— Съжалявам, че вие, човеците, все така правите — изтътна глас като тъпан. Косматите уши потрепнаха и гласът стана тъжен. — Почти никой от вас вече не ни помни. Предполагам, че ние сами сме си виновни. Малцина от нас са излизали навън, сред хората, откакто Сянката падна върху Пътищата. Това е било… ох, някъде преди шест поколения. Веднага след Тролокските войни, така беше. — Рунтавата глава се разтърси и отрони въздишка, която спокойно можеше да мине за бичи рев. — Толкоз отдавна, толкоз отдавна е било, и толкова малко от нашите са излизали да попътуват и да погледат, че все едно никой не го е правил.

Ранд остана замръзнал на мястото си, с широко отворена уста, зяпнал във видението, обуто в огромни ботуши с широки носове, стигащи до коленете, и облечено в тъмносиньо сетре, закопчано от яката до кръста, което се спускаше към ботушите като фустанела. В едната си ръка съществото държеше книга, която изглеждаше съвсем мъничка в дланта му, и единият му пръст, широк колкото три обикновени, стоеше на мястото, където великанът беше прекъснал четенето си.

— Помислих, че сте… — почна младежът, но се овладя. — Какво сте?… — И това не звучеше никак добре. Той се изправи и подаде разтрепераната си ръка. — Аз се казвам Ранд ал-Тор.

Длан, широка като свински бут, обгърна неговата. Последва я учтив поклон.

— Лоиал, син на Арент, син на Халан. Името ти пее в ушите ми, Ранд ал-Тор.

За Ранд това прозвуча като ритуален поздрав и той отвърна на поклона.

— Името ти пее в ушите ми, Лоиал, син на Арент… аа… син на Халан.

Всичко това изглеждаше малко нереално. Той все още не знаеше какво представлява този Лоиал. Ръкостискането на огромните Лоиалови пръсти се оказа удивително леко, но той все пак се зарадва, когато пуснаха ръката му и тя се оказа цяла-целеничка.

— Вие, човеците, толкова лесно се възбуждате — каза Лоиал с присъщия си басов тътен. — Слушал съм разкази за вас и съм чел книгите, разбира се, но реалността е много по-красноречива. Още като дойдох в Кемлин, такава врява се надигна, че не можах да повярвам. Деца реват, жени пищят, цяла тълпа се затича подире ми по целия път, размахват тояги, ножове и факли, и викат: „Тролок!“ Дори се разтревожих малко. Ако по мен беше тръгнал и някой гвардейски патрул, не знам какво щеше да стане.

— Имал си късмет — промълви плахо Ранд.

— Да, но изглежда, и гвардейците бяха не по-малко стъписани. Четвърти ден вече съм в Кемлин и не смея да си покажа носа извън този хан. Добрият господин Джил дори ме помоли да не се появявам в дневната. — Ушите му помръднаха. — Не че не е гостоприемен, нали ме разбираш. Но първата вечер, когато дойдох, стана малка беля. Всички човеци тук изведнъж решиха, че трябва да си ходят. Такава врява се надигна, и всички се блъскаха на вратата кой да излезе пръв. Някои може и да са пострадали.

Ранд се беше зазяпал омаян в огромните помръдващи уши на съществото.

— Казвам ти, не очаквах такова нещо, когато напуснах стеддинг.

— Ама ти си Огиер! — възкликна Ранд. — Чакай малко. Шест поколения? Тролокските войни, казваш! Ти на колко си години? — Още щом го изрече, разбра, че е много невъзпитано, но вместо да се обиди, Лоиал започна да се оправдава.

— Е, на деветдесет. Само десет години ми остават преди да се обърна към Корена. Мисля, че стареите трябва да ми позволят да се изкажа, щом са обмисляли дали мога да напусна, или не. Само че те винаги се тревожат, когато някой реши да излезе Отвън, на каквато и възраст да е. Вие, човеците, сте толкоз припрени, толкова непостоянни. — Той примигна и направи лек поклон. — Ще ме прощаваш, моля. Не биваше да го казвам. Но вие наистина непрекъснато се карате и биете, дори когато няма нужда.

— Няма нищо — отвърна Ранд. Все още се мъчеше да осъзнае възрастта на Лоиал. По-стар от стария Кен Буйе, а все още не бил достатъчно порасъл, за да… Той пристъпи и седна на един от столовете с високи облегалки. Лоиал се разположи на друг, двойно поширок, и едва се побра в него. Седнал, беше висок колкото изправен в цял ръст човек. — Но поне са ти позволили да излезеш.

Лоиал заби очи в пода, сбърчи нос и го зачеса с един от дебелите си пръсти.

— А бе, колкото за това, как да ти кажа. Разбираш ли, обикновено Корена не заседава много дълго, няма и година, но от това, което знам, мога да ти кажа, че докато решат, ще съм станал достатъчно пълнолетен, за да мога и сам да тръгна, без разрешението им. Опасявам се, че ще кажат, че съм вироглав, но просто… взех, че тръгнах. Стареите винаги са ми казвали, че съм луда глава, и се опасявам, че са прави. Чудя се дали вече са разбрали, че съм заминал? Но трябваше да тръгна.

Ранд прехапа устни, за да не се разсмее. Ако Лоиал беше луда глава, какви ли бяха останалите? Не заседавали дълго, нямало и година? Ако можеше да го чуе, господин ал-Вийр сигурно щеше да поклати глава в почуда — ако едно заседание на Селския съвет продължеше повече от половин ден, всички започваха да подскачат от нерви, дори търпеливият Харал Люхан. Отново го заля мъката по родния край и той въздъхна от спомените за Трам, за Егвийн, за хана и за Бел Тин на селската морава в онези щастливи времена. Но успя да ги потисне, макар и с усилие.

— Нали няма да се обидиш, ако те попитам — окашля се Ранд — защо толкова много си искал да… аа… заминеш Отвън? Аз лично бих предпочел никога да не бях напускал дома си.

— Защо ли? Ами за да погледам. — Каза го така, сякаш беше най-естественото нещо на този свят. — Изчетох книгите и разказите на пътешественици и ме опари мисълта, че трябва да изляза и да погледам, не само да чета. — Очите му просветнаха, а ушите щръкнаха. — Изучих всички четива, които можах да намеря, за пътешествия, за Пътищата, за обичаи в земи, обитавани от човеците, и за градовете, които сме построили за вас, хората, след Разрушението на света. И колкото повече четях, толкова повече разбирах, че трябва да изляза Отвън, да посетя сам онези места, където сме били, и сам да нагледам дъбравите.

Ранд примигна.

— Дъбравите ли?

— Дъбравите, я. Дърветата. Само няколко Велики дървеса, дето стигат до небето, пазят пресен спомена за стеддинг. — Столът под него изстена, когато той се наведе напред. Очите му грейнаха още повече, а ушите направо се разшаваха. — Предците ни са използвали главно дървета, подходящи за земята и мястото. Не можеш да накараш земята да тръгне срещу себе си. Не и за дълго време. Земята ще се възбунтува; можеш само да нагаждаш пейзажа към земята, а не земята към пейзажа. Във всяка дъбрава засаждали дървета, които най-добре ще растат и ще се развиват на това място, като всяко било съчетавано с другите, всяко било посаждано така, че да допълва останалите, за най-добър растеж, разбира се, но също тъй и за да може равновесието да пее в ушите и в сърцето. Ах, книгите разказват за дъбрави, които са карали Стареите да плачат и да се смеят едновременно, дъбрави, останали зелени в паметта завинаги.

— А градовете? — попита Ранд. Лоиал го изгледа озадачен. — Градовете. Големите градове, построени от Огиер. Тук например. Кемлин. Нали вие, Огиер, сте построили Кемлин? Така пише в сказанията.

— Каменоделството… — Масивните му рамене се помръднаха. — Това е просто едно от нещата, които сме усвоили в годините след Разрушението, по време на Изгнаничеството, докато все още сме се мъчили да намерим стеддинг. Добра работа, предполагам, но не е истинското. Колкото и да се опитваш — а съм чел, че Огиер, които са построили тези градове, наистина са се опитвали — не можеш да накараш камъка да оживее. Неколцина от нашите все още се занимават с каменоделство, но само защото вие, хората, толкова често рушите зданията с вашите войни. Срещнах неколцина Огиер в… аа… Кайриен май му казват сега… като минах оттам. Добре че се оказаха от друг стеддинг, тъй че не ме знаеха, но въпреки това се усъмниха, че съм излязъл навън твърде млад. Не трябваше да се мотая там. Както и да е, сигурно разбираш, работата с камъка е само нещо, което ни е било поверено от изтъкаването на Шарката; докато дъбравите идват от самото сърце.

Ранд поклати глава. Половината приказки, с които беше отраснал, се бяха обърнали наопаки.

— Не знаех, че вие, Огиер, вярвате в Шарката, Лоиал.

— Разбира се, че вярваме. Как иначе. Колелото на Времето изтъкава Шарката на Вековете, а съдбите са нишките, които то втъкава. Никой не знае как нишката на собствения му живот ще се втъче в Шарката или как ще бъде втъкана нишката на цял един народ или племе. То, Колелото, ни е докарало Разрушението на света, и Изгнаничеството, и Камъка, както и Копнежа, и то в крайна сметка ни върна стеддинг, преди всички да измрем. Понякога съм си мислил, че вие, човеците, сте такива, каквито сте, само защото вашите нишки са къси. Затуй те трябва да подскачат при заплитането. Ох, виж как пак не внимавам какво говоря. Стареите казват, че вие, хората, никак не обичате да ви се напомня колко кратък е животът ви. Надявам се, че не нараних чувствата ти.

Ранд се засмя и поклати глава.

— Ни най-малко. Предполагам, че е забавно да се живее толкова дълго, колкото вас, но никога не съм се замислял за това. Предполагам, че ако доживея до годините на Кен Буйе, това ще е предостатъчно.

— Той много стар ли е?

Ранд само кимна. Нямаше смисъл да обяснява, че старият Кен Буйе дори не е стигнал възрастта на Лоиал.

— Е — отрони Лоиал. — Вие, хората, може и да живеете кратко, но в своя живот свършвате толкова много неща, все подскачате насам-натам, толкова сте припрени. Пък и разполагате с цял свят, в който да вършите тези неща. А ние, Огиер, сме привързани към нашите стеддинг.

— Но нали ти си Отвън?

— За малко, Ранд. Но, разбира се, един ден ще се прибера. Този свят е за такива като теб, за вашия вид. Наши са стеддинг. Отвън е такава врява… А и толкова се е променило от онова, което съм чел.

— Какво пък, нещата се променят с времето. Някои поне.

— Някои ли? Половината градове, за които съм чел, вече дори ги няма на местата им, а повечето от останалите сега са известни с други имена. Да вземем например Кайриен. Истинското име на този град е Ал-каир-рахианелен, което ще рече Хълма на златната зора. Та те дори не го помнят, въпреки слънчевия изгрев на знамената им. А и тамошната дъбрава. Съмнявам се, че изобщо са се грижили за нея от Тролокските войни насам. Сега тя е просто една от многото горички, в които секат дърва за огрев. Великите дървеса са изчезнали до едно и никой не си ги спомня. Ами тук? Кемлин си е останал Кемлин, но са оставили градът да се разрасне върху старата дъбрава. Сега ние седим на не повече от четвърт миля от центъра й — там, където би трябвало да е центърът й. Ни едно дърво не е останало. Бил съм също и в Тийр, както и в Иллиан. Различни имена, и никакъв спомен. Някогашната дъбрава край Тийр се е превърнала в пасище за конете им, а дъбравата край Иллиан е станала кралски парк, където кралят лови елени, и никому не е позволено да стъпва вътре без негово разрешение. Всичко толкова се е променило, Ранд. Много ме е страх, че където и да ида, ще намеря все същбто. Всички дъбрави изчезнали, спомените ги няма, а сънищата — мъртви.

— Не бива да се предаваш, Лоиал. Никога не бива да се предаваш. Предадеш ли се, все едно че си загинал. — Лицето му почервеня. Очакваше, че Огиер ще му се изсмее подигравателно, но вместо да го направи, Лоиал кимна мрачно.

— Да, вашият вид постъпва така, нали? — Гласът на Огиер неочаквано се промени. сякаш цитираше нещо. — „Догде изчезне сянката, догде водата изтече, оголил зъби срещу Сянката, в презрение крещящ, с последния си дъх, чак до Деня последен, ще плюя аз в окото на Заслепителя на зрака.“ — Лоиал надигна изчаквателно рунтавата си глава, но Ранд така и не проумя какво точно се очаква от него.

— Великите дървеса — отрони най-сетне объркан Ранд, само колкото да наруши неловката пауза. — Те да не са като Авендесора?

Лоиал рязко изправи стан. Столът му така силно изскърца и изпращя, че според Ранд всеки миг щеше да се разпадне.

— Ти би трябвало да знаеш по-добре. От всички народи кой друг може да знае повече от вас?

— Аз ли? Откъде да знам?

— Ама ти шега ли си правиш с мен? Вие, народът Аийл, понякога имате странно чувство за хумор.

— Какво? Аз не съм от народа Айил! Аз съм от Две реки. Никога в живота си не съм виждал айилец!

Лоиал доклати глава и космите в ушите му щръкнаха.

— Виждаш ли? Всичко се е променило и половината от онова, което съм научил, се оказва безполезно. Надявам се, че не съм те обидил. Сигурен съм, че твоите Две реки са хубаво място, където и да се намира то.

— Някой ми каза — поясни Ранд, — че някога го наричали Манедерен. Никога не бях чувал това, но може би ти…

Ушите на Огиер щръкнаха от възбуда.

— Аха! Ами да. Манедерен. — Туфите косми отново клюмнаха. — Нявга там имаше много хубава дъбрава. Болката ти пее в сърцето ми, Ранд ал-Тор. Не можахме да пристигнем навреме.

Лоиал му се поклони и Ранд отвърна с поклон. Опасяваше се, че Лоиал ще се обиди, ако не го направи, ще помисли най-малкото, че е невъзпитан. Зачуди се дали Лоиал смята, че и той пази в душата си също толкова древни спомени, както беше при Огиер. Ъглите на устните и очите на Лоиал определено бяха клюмнали надолу, сякаш споделяше болката на Ранд от загубата, сякаш това разрушаване на Манедерен, за което беше научил от Моарейн, не беше станало преди цели две хиляди години, а съвсем скоро.

След дълга пауза Лоиал въздъхна и отрони:

— Колелото се върти. И никой не разбира въртежа му. Но ти си се отдалечил от своя дом почти толкова, колкото и аз от моя. Доста голямо разстояние за сегашното положение на нещата. Е, когато Пътищата са били отворени, разбира се… но това е било твърде отдавна. Кажи ми, какво те е довело толкова далече? И ти ли си тръгнал да видиш нещо като мен?

Ранд отвори уста да му отвърне, че са дошли да видят Лъжедракона, и веднага се спря. Може би защото Лоиал се държеше с него така, сякаш двамата бяха връстници — независимо че беше на деветдесет години. Може би за един Огиер деветдесет години не означаваха повече от неговата собствена възраст. Отдавна не беше имал възможност да говори с друг за това, което действително ги беше сполетяло. Винаги се беше боял, че наоколо може да има Мраколюбци или дори че събеседникът му е такъв. А Мат така се беше затворил в себе си, подхранвайки страховете му със собствените си подозрения, че не ставаше за събеседник. И Ранд се усети, че разказва на Лоиал за Зимната нощ. Не онази мъглява версия за Мраколюбците, а истинската. За тролоците, разбили вратата на фермата им, и за Чезнещия на Каменния път.

Отчасти изпита ужас от това, което правеше, но се чувстваше някак раздвоен между две различни личности, едната от които се мъчеше да задържи езика му, докато другата изпитваше облекчение, че най-после може да сподели всичко с някого. В резултат от тази вътрешна борба той със заекване се впусна в дълъг разказ за техните преживелици. Шадар Логот и как бяха загубили приятелите си в нощта, без да знаят все още дали са живи, или мъртви. За Чезнещия в Бели мост и как Том беше загинал, за да оцелеят те. За Чезнещия в Бейрлон. За Мраколюбците по-сетне, за Ховал Гоуд и момъка, който се беше уплашил от тях, както и за жената, дето се беше опитала да убие Мат, за получовека край „Гъска и корона“.

А когато задърдори за сънищата, дори и онази негова част, която искаше да продължи да разказва, усети как космите на врата му щръкват от ужас и той прехапа език и погледна боязливо към Огиер, надявайки се той да разбере, че става въпрос за кошмари. Светлината знаеше, че разказът му звучеше наистина кошмарно, или поне като нещо, от което човек лесно могат да го споходят кошмари. Може би Лоиал просто щеше да си помисли, че е полудял. Или пък…

— Тавирен — каза Лоиал.

Ранд примигна.

— Какво?

— Тавирен. — Лоиал почеса едно от клепналите си уши с косматия си пръст и леко потръпна. — Стареят Хаман винаги ме хокаше, че изобщо не слушам, но понякога го правех. О, понякога слушах, и още как. Ти, разбира се, знаеш как се заплита Шарката?

— Никога не съм чувал за това — отвърна бавно Ранд. — Тя просто се тъче.

— Хм. Да, да речем. Не съвсем. Виждаш ли, Колелото на Времето тъче Щампите на Вековете, а нишките, които заплита, това са животите. Шарката не е винаги предопределена. Ако човек се опита да промени посоката на живота си и в Шарката има място за това, Колелото просто го заплита и го втъкава в нея. Винаги има място за някои малки промени, но понякога Шарката просто не приема голяма промяна, колкото и да се мъчиш и упорстваш. Разбираш ли?

Ранд кимна.

— Можех да живея във фермата ни или да се преместя в Емондово поле, и това ще е малка промяна. Но ако реша да стана крал… — Той се разсмя. Усмивката, с която му отвърна Лоиал, почти разполови лицето му. Зъбите му бяха бели и широки като длета.

— Да, нещо такова. Но понякога самата промяна те избира, или самото Колело. И понякога Колелото придърпва нечия жизнена нишка или няколко нишки така, че всички заобикалящи ги нишки са принудени да се усучат около тях, а те на свой ред притеглят други нишки, те пък други, и така нататък. Първата нишка, която предизвиква заплитането, Сплита, това е тавирен, и тогава нищо не можеш да направиш, за да го промениш, докато самата Шарка не се промени. Сплитът — та-марал-айлен, това му е името — може да изтрае седмици, а може да продължи и години. Може да обхване един град или дори цялата Шарка. Артур Ястребовото крило е бил тавирен. Също и Луз Терин Родоубиеца, впрочем, според мен. — И той се изсмя гръмко. — Ха, стареят Хаман би се гордял с мен, ако ме чуеше. Той все ме поучаваше, ама на мен книгите за пътешествия повече ми харесваха. Е, понякога слушах.

— Всичко това добре — каза Ранд. — Но аз така и не разбирам какво общо има с мен. Аз съм най-обикновен овчар, а не втори Артур Ястребовото крило. Нито пък Мат или Перин. Това просто е… тъпо.

— Не казвам, че си, но почти усещам как Шарката се завихря около теб, само като те слушам да си разказваш преживелиците, а пък и нямам таланта да я разчитам. Но че си тавирен, не се и съмнявам. Ти, както може би и приятелите ти. — Огиер се умълча и замислено затърка носа си. Най-сетне кимна на себе си, сякаш беше взел някакво важно решение. — Желая да пътувам с теб, Ранд.

За миг Ранд го зяпна съсредоточено, сякаш не беше сигурен дали е чул добре.

— С мен ли? — въкликна той. — Ти не чу ли какво ти разправях за… — Той млъкна за миг и погледна предпазливо към вратата, която беше здраво затворена. Едва ли някой можеше да подслушва тихия им разговор. Въпреки това той сниши още повече глас. — За тия, дето ме преследват? Тъй де, мислех, че просто искаш да си огледаш онези дървета.

— Край Тар Валон има една много хубава дъбрава и както чух, Айез Седай я поддържат грижливо. А освен това не само дъбравите са това, които искам да видя. Ти може и да не си втори Артур Ястребовото крило, но поне за известно време част от света ще се оформя около теб, може би дори в този момент се оформя около теб. Даже и стареят Хаман би пожелал да види такова нещо.

Ранд се поколеба. Нямаше да е зле да има още някой с него. Както се държеше Мат напоследък, да останеш с него беше все едно да си сам. Присъствието на Огиер беше успокояващо. Може би той беше твърде млад според собствените му представи за възраст, но изглеждаше непоклатим като скала, също като Трам. А пък и Лоиал беше посетил толкова много места и знаеше толкова много за други. Той изгледа Огиер, който седеше срещу него като самото олицетворение на търпението. Дори седнал бе по-висок от всеки изправен нормален човек. „И как да го скриеш, като е почти десет стъпки висок?“ Той въздъхна и поклати глава.

— Не ми се струва, че е добра идея, Лоиал. Дори Моарейн да ни намери, ще бъдем в опасност през целия път до Тар Валон. А пък ако не ни намери… — „Ако не ни намери, значи е загинала, както и всички останали. О, Егвийн!“ Той стисна зъби и тръсна глава. Егвийн не можеше да е загинала, а Моарейн щеше да ги намери.

Лоиал го погледна съчувстващо и го докосна по рамото.

— Сигурен съм, че приятелите ти са живи, Ранд.

Ранд кимна благодарно. В гърлото му беше заседнала буца.

— Поне съгласен ли си да си говорим понякога? — Лоиал въздъхна така, че от басовата му въздишка рафтовете в библиотеката изскърцаха. — И да изиграем някоя игра на камъчета? От дни насам не съм имал с кого да си говоря освен с добрия господин Джил, а той е толкова зает… Тази готвачка направо го тормози. Да не би тя да е собственик на хана?

— Разбира се, че ще си говорим. — Гласът му прозвуча дрезгаво. Той се окашля и се помъчи да са усмихне. „Би трябвало да са живи и здрави. Дано Светлината се погрижи да са живи и здрави.“