Окото на света

Глава 27 Прибежище в бурята

Перин се дразнеше заради изгубеното време, прекарано с Туатан в ленивото пътуване на югоизток. Пъстроцветните фургони не завъртаха колелата си преди слънцето да се е вдигнало високо над хоризонта и спираха рано следобед, ако намереха удобно място за бивак. Кучетата подтичваха край фургоните, а много често и хлапетиите с тях. Никак не им беше трудно да ги следват. Всяко подмятане, че могат да продължат напред или да побързат, се посрещаше със смях или с думите:

— И какво, да си изморим конете ли?

Изненада се, като разбра, че Илиас не споделя чувствата му. Илиас не искаше да се вози на фургоните — предпочиташе да ходи пеш, като понякога вървеше в челото на колоната, но никога не предложи да ги напуснат, нито настояваше да продължат напред.

Странният брадат мъж със странните кожени дрехи беше съвсем различен от деликатните Туатан. Дори когато не бяха отседнали на бивак, човек не можеше да сбърка Илиас с никой друг от Народа, и не само заради дрехите му. Илиас крачеше с ленивата походка на вълк, която само се подчертаваше от кожите и кожената му шапка, и излъчваната от него опасност изглеждаше толкова естествена, колкото жегата, излъчвана от огън, и това правеше отликата му от Пътуващия народ доста ярка. Млади или стари, всички от Народа стъпваха с радост по земята. В походката им не се долавяше притеснение от предстояща опасност, а само наслада. Дечицата, разбира се, щурееха наоколо, изпълнени с чистия порив на самото движение, но сред Туатан белобрадите старци и бабите също стъпваха леко и ходът им напомняше за тържествен танц. Целият Народ сякаш всеки миг бе готов да затанцува, дори когато стояха на място, дори в редките минути, когато таборът не бе огласян от музика. Цигулки и флейти, ксилофони и цитри, и барабани — всичко се смесваше в разногласна хармония около фургоните им почти всеки час, било когато стануваха, или когато се движеха. Радостни песни и бликащ смях, тъжни песни — събудеше ли се някой в табора, екваше музика.

Край всеки фургон, до който се спираше Илиас, го посрещаха приятелски кимания и усмивки. Край всеки огън, до който приседнеше, го срещаше блага дума. Сигурно това беше ликът, който Народът винаги показваше на външни хора — открити, усмихнати лица. Но Перин беше усетил, че зад тази повърхност се крие боязливостта на полуопитомена сърна. Нещо дълбоко се криеше зад усмивките, предназначени за двамата от Емондово поле, нещо, което издаваше безпокойство. И което започна да изчезва едва след като минаха много дни. Но спрямо Илиас тази боязливост беше по-силна. Когато не ги гледаше, те го проследяваха неприкрито, сякаш притеснени какво ли може да им стори. Когато преминаваше през табора, стъпалата им, готови да затанцуват, бяха готови да побягнат.

Илиас определено не се чувстваше по-удобно с техния Път на листото, отколкото те от неговото присъствие, и непрекъснато свиваше уста. Не точно от снизхождение и определено не от презрение, по-скоро сякаш му се искаше да бъде някъде другаде, но не и с тях. Но въпреки това всеки път, щом Перин надигнеше глас да ги напуснат, Илиас му изшъткваше, че е добре да си починат малко, само още няколко дни.

— Вие сте преживели трудни времена преди да ме срещнете — отговори Илиас на третия или четвъртия път. — А ви очакват още по-големи трудности. — Той се усмихна, с уста, пълна с парче от изпечения от Ила сладкиш. Жълтоокият му поглед бе някак си разсеян дори когато се усмихваше. Може би дори повече, когато се усмихваше — усмивката рядко озаряваше очите му на хищник. Илиас се беше изтегнал край огъня, както обикновено отказвайки да седне на пъновете, примъкнати за тази цел. — Не бързай толкова да се напъхаш в ръцете на Айез Седай.

— Ами ако Чезнещите ни намерят тук? Какво би могло да ги задържи, ако просто си стоим така и ги чакаме? Три вълка не могат да ги задържат, а Пътуващият народ няма да ни помогне много. Та те няма да защитят дори себе си. Тролоците просто ще ги изколят, и това ще стане по наша вина. Все едно, рано или късно ще трябва да ги напуснем. По-добре рано.

— Нещо ми подсказва да изчакаме. Само още няколко дни.

— Нещо? Какво нещо?

— Отпусни се, момко. Приеми живота такъв, какъвто е. Бягай, когато се наложи, бий се, когато трябва, почивай, когато можеш.

— Какво искаш да кажеш с това „нещо“?

— Я си хапни малко сладкиш. Ила не ме харесва, но не мога да отрека, че ме храни добре, когато им дойда на гости. В становете на Народа винаги ще намериш добра храна.

— Какво е това „нещо“? — настоя Перин. — Ако знаеш нещо, а не ни го казваш…

— Нещо — отрони Илиас и сви рамене, сякаш той самият не го разбираше напълно. — Нещо ми подсказва, че е много важно да се изчака. Само още няколко дни. Не изпитвам често такива предчувствия, но съм се научил да им се доверявам, когато ме сполетят. Спасявали са ми живота неведнъж. Този път е някак си по-различно, но е важно. Усещам го. Ако искаш да побегнеш, бягай. Но без мен.

И това беше всичко, което казваше, колкото и пъти да го подпитваше Перин. Изтягаше се, разговаряше с Рен, похапваше, похъркваше, нахлупил странната си капа над очите, и отказваше да спорят повече за евентуално напускане на табора. Нещо му подсказвало да изчакат. Нещо му подсказвало, че е важно. Не можел да каже точно кога щял да дойде моментът да си тръгнат. Не се коси, момко, Опитай от гозбата. Отпусни се.

Перин така и не успяваше да се отпусне. Нощно време обикаляше около шарените фургони, загрижен дори заради това, че никой друг не намира някакво основание за тревога. А Туатан пееха и танцуваха, готвеха си и се хранеха край лагерните си огньове — сушени плодове и орехи, диви ягоди и зеленчуци — месо не ядяха — и продължаваха да се занимават с хилядите си домашни работи, сякаш световните дела изобщо не ги притесняваха. Децата им тичаха и играеха навсякъде, катереха се по дърветата, смееха се и се търкаляха по земята с кучетата. Пълно безгрижие. Тук нищо на света не можеше да разтревожи никого.

Като ги гледаше, краката го засърбяваха да стане и да си тръгне. „Да си заминем, преди да сме довели преследвачите си при тях. Те ни приеха, а ние се отплащаме на добротата им, като ги застрашаваме. Те поне имат основание да живеят с леко сърце. Нищо не ги преследва. Виж, нас тримата…“

Трудно беше да заговори Егвийн. Тя или си говореше с Ила, или танцуваше с Ейрам под звуците на флейти, цигулки и барабани, под звуците на мелодиите, които Туатан бяха събрали от целия свят, или на резките, пронизителни песни на самия Пътуващ народ, резки, независимо дали бяха бързи, или бавни. Знаеха много песни. Някои от тях беше чувал у дома, макар много често да се оказваха с различни имена от тези, с които бяха известни в Две реки, и с различни думи. „Три момичета в ливадата“ например Калайджиите наричаха „Хубави девойчета танцуват“ и според тях „Вятъра от север“ се наричала „Силен дъжд вали“ в някои земи и „Завръщането на Берин“ в други. Когато ги помоли, без да се замисля, да му изпеят „Калайджията ми взе котлите“, те изпопадаха от смях. Знаеха я, но под името „Захвърли перцата“.

Той можеше да разбере желанието на Егвийн да танцува. У дома, в Емондово поле, никой не го смяташе за много добър танцьор, но тези песни просто те дърпаха за краката и той никога досега не беше танцувал толкова дълго, толкова всеотдайно и толкова хубаво. Танците направо го омайваха и караха кръвта му да пулсира в ритъм с барабаните.

На втората вечер Перин за пръв път видя жените, танцуващи на някои от по-бавните мелодии. Огньовете тлееха и нощта бе прилегнала ниско над фургоните, а пръстите на свирачите потупваха по барабаните в лек, бавен ритъм. Най-напред един барабан, после втори, докато всички барабани в табора не подхванаха същия тих, настоятелен тътен. Настъпи пълна тишина, кънтяха само барабаните. Някакво девойче в червена рокля се понесе в светлината, развяло големия си плетен шал. В косата си беше сплела нишки с мъниста. Изрита обувките си настрани. Флейта подхвана мелодията, тихо зави, и момичето затанцува. Протегна ръце и шалът се развя зад гърба й; бедрата й се залюляха, голите й стъпала заситниха под ритъма на барабаните. Тъмните очи на девойчето се приковаха в Перин, усмивката й изгря полека на устните й, бавна като танца й. Завъртя се в кръг пред него, като му се усмихваше през рамо.

Той преглътна с мъка. Топлината, избила на лицето му, съвсем не беше от огъня. Второ момиче се присъедини към първото, ресните на шаловете им се поклащаха с барабанния ритъм и бавното полюшване на бедрата им. И двете му се усмихваха. Той се окашля дрезгаво. Страх го беше да се огледа; лицето му беше почервеняло като цвекло и всеки, който не следеше танца на девойките, сигурно в този миг наблюдаваше него и му се смееше. Беше сигурен в това.

Такова нещо не беше му се случвало в Емондово поле. Танцуването с момичета на Моравата въобще не можеше да се сравни с това, което изпитваше сега. Изведнъж му се прииска вятърът да задуха по-силно, за да го охлади.

Момичетата отново затанцуваха пред очите му, само че вече бяха станали три. Едната му намигна лукаво. Очите му се замятаха трескаво. „О, Светлина — помисли си той. — Какво да правя? Какво би направил Ранд на мое място? Той се оправя по-добре с момичетата от мен.“

Танцуващите момичета тихо се засмяха; мънистата подрънкваха, когато те докосваха с пръсти дългите си коси, спускащи се по раменете им, и на Перин му се стори, че лицето му ще пламне. После към девойките се присъедини една малко по-възрастна жена, за да им покаже как трябва да се играе. Той изстена, предаде се и притвори очи. Дори за затворените му клепачи насмешливият им смях го гъделичкаше. Дори през затворените си клепачи продължа ваше да ги вижда. По челото му потече пот и той отново пожела вятърът да духне по-силно.

Според Рен момичетата не танцували често точно този танц, а и жените го правели рядко, а според Илиас те нарочно го играели напоследък всяка вечер — заради Перин.

— Би трябвало да ти благодаря — каза му Илиас една вечер. — При вас, младите, е друго, но на стар човек като мен му трябва малко повече от един огън, за да му се стоплят кокалите. — Перин го изгледа сърдито. Когато Илиас се отдалечи от него, по изгръбената му стойка си личеше, че му се смее негласно.

Перин скоро привикна да не измества засрамем очи от танцуващите жени и момичета, макар че намигванията и усмивките им продължаваха да го изкушават. Една, да речем, както и да е — но пет или шест, и всички наоколо те гледат… Той така и не успя да надмогне свяна си и да престане да се изчервява.

А после и Егвийн започна да учи танца. Две от момичетата, които го бяха танцували първата вечер, се заловиха да й показват, пляскайки с ръце в ритъм, докато тя повтаряше заплетените стъпки, а заетият от някого шал се развяваше около нея. Перин понечи да каже нещо, но после реши, че ще е по-разумно да не си хаби езика. Когато момичетата прибавиха вълнистите поклащания на бедрата, Егвийн се разсмя и трите девойки с кикот се олюляха една друга в прегръдките си. Но Егвийн беше настоятелна, очите й блестяха, на бузите й избиха червени петна.

Ейрам следеше танца й със зноен, жаден поглед. Стройният хубав млад мъж й беше подарил гердан със сини мъниста, който тя носеше непрекъснато. (Напоследък усмивките на Ила, когато за първи път бе забелязала интереса, проявяван от внука й към Егвийн, се бяха сменили със загриженост.) Перин реши да следи внимателно младия Ейрам.

Веднъж успя да засече Егвийн сама край един фургон и й каза:

— Весело ти е, нали?

— А защо да не ми е весело? — Тя попипа сините мъниста на шията си и се усмихна. — Не е нужно всички да се стараем да сме толкова нещастни като теб. Нямаме ли малко право да си доставим радост?

Ейрам стоеше недалече от тях — той никога не се отдалечаваше от Егвийн, — скръстил ръце на гърдите си, и се усмихваше: хем лукаво, хем предизвикателно. Перин сниши глас:

— Мислех, че държиш да стигнеш до Тар Валон. Никои тук няма да те научи как да станеш Айез Седай.

Егвийн отметна глава.

— А аз си мислех, че не искаш да стана Айез Седай.

— Кръв и пепел, ти вярваш ли, че тук сме в безопасност? Някой Чезнещ може да ни намери всеки момент.

Ръката й, стиснала мънистата, трепна.

— Каквото има да става, ще стане, независимо дали ще напуснем утре, или след седмица. Убедена съм в това. Наслаждавай се, Перин. Може това да се окаже последната възможност да се порадваме на живота.

Тя го погали тъжно с пръсти по бузата. А после Ейрам й протегна ръка и тя се понесе засмяна към него. Докато двамата тичаха към свирещите цигулки, хванати за ръце, Ейрам го изгледа победоносно през рамо, сякаш му каза: „Тя не е твоя, но ще стане моя“.

Твърде силно им влияеше магията на Народа, помисли си Перин. „Илиас е прав. Не им е нужно да те убеждават в Пътя на листото. Той сам се просмуква в теб.“

Вечерта Ила го погледна как се присвива под студения вятър и измъкна от фургона дебел вълнен плащ. Той се зарадва, че плащът беше тъмнозелен, а не червен или яркожълт. Когато го наметна на раменете си, се изненада, че му е съвсем по мярка, но Ила промърмори:

— Можеше да стои и по-добре. — И хвърли бърз поглед към секирата на колана му. Очите й бяха пълни с тъга, въпреки усмивката на устните й. — Можеше да стои и по-добре.

Всички Калайджии бяха такива. Усмивките не слизаха от лицата им, те никога не се поколебаваха да го поканят да приседне до тях да пийнат или да послушат музика, но очите им винаги поглеждаха към секирата и той усещаше какво си мислят. Не инструмент, а оръжие. Насилието над друг човек никога не може да има оправдание. Пътят на листото.

Понякога му се дощяваше да им закрещи, че на този свят има тролоци и Чезнещи. Че има такива, които са готови да смачкат всяко листо. Че Тъмния е тук и че Пътят на листото ще изгори в очите на Баал-замон. И упорито продължаваше да носи секирата на кръста си, дори отмяташе плаща си, та да я виждат. От време на време Илиас поглеждаше присмехулно към оръжието, увиснало тромаво на хълбока му, и се ухилваше, а жълтите му очи сякаш четяха мислите му. Това почти го караше да загърне секирата. Почти.

Макар таборът на Туатан да беше извор на непрестанно раздразнение, тук сънищата му поне бяха по-нормални. Понякога се събуждаше, плувнал в пот, след като беше сънувал тролоци и Чезнещи, нахлули в стана: цветните като пролетна дъга фургони пламнали като клади от хвърлените в тях факли, хората, падат сред локви кръв, мъже, жени и деца тичат и пищят и загиват, без да оказват никаква съпротива, без да се опитват да се защитят от съскащите като коси мечове на чудовищата. Нощ след нощ скачаше и се събуждаше сред мрака, задъхан, стиснал дръжката на секирата, докато не осъзнаеше, че фургоните не са обгърнати в пламъци, че наоколо няма никакви окървавени животински муцуни, озъбени над разкъсани и сгърчени, търкалящи се по земята човешки тела. Ако изобщо имаше някакво място за Тъмния в неговите сънища, то тези бяха най-подходящи, но такова място нямаше. Никакъв Баал-замон. Просто най-обикновени кошмари.

Ала когато беше буден, усещаше присъствието на вълците. Те стояха надалече от стана, а също и от кервана, когато се движеха, но той винаги знаеше, че са наоколо. Усещаше презрението им към кучетата, бранещи табора на Туатан. Шумни животни, техни бивши събратя, отдавна забравили за какво са предназначени челюстите им, забравили вкуса на топла кръв; можеха да уплашат хора, но щяха да легнат и да се предадат, само да се появеше глутницата. С всеки следващ ден усещането за тяхното присъствие ставаше все по-остро и ясно.

С всеки следващ залез Пъструша ставаше все по-нетърпелива. След като Илиас толкова държеше да свършат тази работа с отвеждането на човеците на юг, значи тя трябваше да се свърши — но стига с това бавно пътуване. Вълците бяха привикнали да скитат волно и на нея никак не й харесваше да остава далече от глутницата си за дълго. Нетърпеливост изгаряше и Вятър. По тези места ловът беше съвсем оскъден, а той мразеше да се храни с полски мишки, плячка, подходяща само за кутрета, докато се учат да ловуват, както и за престарели единаци, които не могат вече да свалят сърна или елен. Понякога на Вятър му се струваше, че Горньо беше прав: да оставим човешките грижи на човеците. Но той избягваше подобни мисли, когато Пъструша беше наблизо, и още повече в присъствието на Скокливец. Скокливец беше посивял, покрит с белези ветеран, безстрастен с познанията, придобити от времето, с хитрост, която до голяма степен компенсираше онова, което възрастта му беше отнела. За човеците му беше все едно, но Пъструша държеше тази работа да се свърши и Скокливец щеше да чака, докато тя чака, и да тича, когато тя тича. Вълк или човек, бик или мечка, каквото и да заплашеше Пъструша, щеше да срещне челюстите на Скокливец, които да го пратят във вечния му сън. В това се състоеше целият живот на Скокливец и тъкмо то караше Вятър да бъде предпазлив, докато Пъструша сякаш не обръщаше внимание на мислите и на единия, и на другия.

Всичко това Перин усещаше ясно в ума си. И трескаво желаеше да се озоват най-сетне в Кемлин и да тръгнат с Моарейн към Тар Валон. Дори и да не намереше там отговори, поне всичко това щеше да свърши. Илиас го поглеждаше и сякаш четеше мислите му.

Този път сънят започна по-леко, отколкото другите напоследък. Той седеше край кухненската маса на Алзбет Люхан и точеше секирата с камък. Госпожа Люхан никога не позволяваше да се върши ковашка работа, нито каквото и да е, което намирисваше на ковачница, в къщата. Майстор Люхан дори трябваше да изнася кухненските й ножове извън дома, за да ги наточи. Но сега тя готвеше гозба на огнището и не го сгълча заради секирата. Нищо не му каза дори когато един вълк пристъпи в къщата и прилегна на пода, между Перин и вратата към двора. Перин продължаваше да точи брадвата. Скоро, съвсем скоро щеше да дойде моментът да я използва.

Внезапно вълкът се изправи и изръмжа гърлено, гъстата козина по гърба му настръхна. В кухнята, откъм двора, пристъпи Баал-замон. Госпожа Люхан продължаваше да се занимава с готвенето.

Перин скочи и вдигна секирата, но Баал-замон не обърна внимание на оръжието му, а се загледа във вълка. На мястото на очите му заиграха пламъци.

— Това ли трябва да те пази? Е, срещал съм го и преди. Много пъти преди.

Той посочи напред с кривия си пръст, а вълкът зави и от очите, ушите, устата и кожата му избухнаха пламъци. Воня на изгоряло месо и козина изпълни кухнята. Алзбет Люхан вдигна капака на гърнето и разбърка гозбата с дървената лъжица.

Перин изтърва секирата и скочи напред, мъчейки се да загаси пламъците с ръце. Вълкът се разсипа на черна пепел в дланите му. Втренчен в безформената купчина върху прясно пометения под на госпожа Люхан, той заотстъпва. Дощя му се да изтрие мазните сажди от дланите си, но при мисълта, че ще полепнат по дрехите му, стомахът му се преобърна.

— Остави ме! — изкрещя той. Госпожа Люхан изтръска лъжицата на ръба на гърнето и отново го захлупи, като си мърмореше тихо.

— Не можеш да избягаш от мен — каза Баал-замон. — Не можеш да се скриеш от мен. Ти си онзи и си мой. — Зноят от пламъците в очите му накара Перин да заотстъпва през кухнята, докато не опря гръб в стената. Госпожа Люхан отвори капака на фурната, за да нагледа хляба. — Окото на света ще те погълне — каза Баал-замон. — Бележа те за свой! — Той замахна със сгърчената си длан, сякаш да хвърли нещо; пръстите му се разтвориха и към лицето на Перин полетя гарван.

Черният клюн разкъса лявото му око и Перин изпищя… и се изправи, стиснал лицето си в длани, обкръжен от притихналите фургони на Пътуващия народ. Разтвори бавно ръце. Нямаше болка, нито кръв. Но си я спомняше, спомняше си пронизалата го ужасна болка.

Потръпна и изведнъж видя Илиас, приклекнал в предутринния здрач, протегнал ръка към него, сякаш се канеше да го разтърси, за да се събуди. Отвъд дърветата, под които стояха фургоните, виеха вълците — вой от три гърла. И той усети онова, което изпитваха. „Пламък. Болка. Пламък. Омраза. Омраза! Убий!“

— Да — промълви тихо Илиас. — Време е. Ставай, момче. Време е да си тръгваме.

Все още замаян, Перин се измъкна от завивките си. Докато навиваше одеялото си, от фургона излезе Рен, триейки сънливо очи. Търсача погледна към небето и единият му крак замръзна във въздуха над стъпалото. Само очите му се движеха, докато гледаше напрегнато в небето, макар Перин да не разбираше в какво се взира. На изток няколко облака бяха увиснали неподвижно, прошарени отдолу с розови нишки от слънцето, което всеки миг щеше да изгрее, но нищо друго не се виждаше.

Илиас се върна с оскъдните си лични вещи и Рен слезе по стълбичката.

— Трябва да променим посоката на пътя си, стари приятелю. — Търсача отново погледна притеснено към небето. — Днес тръгваме в друга посока. Ще дойдете ли с нас? — Илиас поклати глава и Перин кимна в подкрепа, сякаш бяха обсъдили всичко. — Е, тогава се пазете, приятелю. Има нещо в този ден… Смятам, че фургоните ни ще тръгнат на изток. Може би чак до Гръбнака на света. Може би ще намерим някой стеддинг и ще останем в него за известно време.

— Бедите никога не спохождат стеддинг — съгласи се Илиас. — Но Огиер никак не са отворени за странници.

— Всички са отворени за Пътуващия народ — отвърна Рен и се засмя. — Освен това, дори и Огиер имат котли и разни други неща за калайдисване. Хайде, да похапнем за закуска и ще поговорим.

— Няма време — отвърна Илиас. — Ние също трябва да тръгнем, и то скоро. Колкото се може по-скоро. Изглежда, днес е подходящ ден за тръгване.

Рен се постара да го убеди да останат поне да похапнат, а когато Ила се появи от фургона с Егвийн, тя също започна да го убеждава, макар и не толкова настоятелно. Изричаше всички подходящи за случая думи, но с някаква скована учтивост, и беше повече от ясно, че ще се радва да види най-сетне гърба на Илиас, ако не и този на Егвийн.

Най-сетне Рен вдигна безпомощно ръце.

— Е, добре. Не помня някога да съм пускал гост да си отиде от табора без прощален пир, но… — Той отново погледна боязливо към небето. — Е, струва ми се, че и ние самите трябва да потеглим рано. Може би ще ядем по пътя. Но поне си вземете сбогом с всички.

Илиас понечи да възрази, но Рен вече се беше забързал от фургон на фургон и скоро целият табор се събра, всички бяха облекли шарените си дрехи — такъв шемет от цветове, в сравнение с който червено-жълтият фургон на Рен и Ила изглеждаше почти безцветен. Едрите песове се мушкаха сред множеството, изплезили дълги езици, и се оглеждаха за някой желаещ да ги почеше зад ушите, докато Перин и останалите търпеливо се ръкуваха с всеки поотделно и следваше прегръдка след прегръдка. Момичетата, които бяха танцували всяка нощ, не се задоволяваха само с ръкуване и прегръдките им накараха Перин изведнъж да му се прииска да остане — докато не усети, че всички го гледат, от което лицето му придоби цвета на фургона на Търсача.

Ейрам придърпа Егвийн настрана. Перин не можеше да чуе какво й говори, но тя тръскаше глава, отначало бавно, после все по-рязко, а той правеше умолителни жестове. Лицето му се променяше, от молба към убеждение, но тя продължаваше упорито да клати глава, докато Ила не я освободи от внука си, като му подвикна сърдито. Начумерен, Ейрам тръгна нанякъде, пропускайки останалата част от сбогуването. Ила го изгледа, колебаейки се дали да му извика да се върне. „Тя също изпитва облекчение — помисли си Перин. — Облекчение, че няма да тръгне с нас… с Егвийн.“

— Дойдохте в мир — изрече напевно Рен накрая и се поклони тържествено. — Тръгнете си в мир. Огньовете ни ще ви срещнат винаги с добре дошли, в мир. Пътят на листото е мир.

— Мир вам, завинаги — отвърна Илиас. — И на целия ви Народ. — Той се поколеба и допълни: — Аз ще намеря песента, или друг ще я намери, но песента ще се запее, тази година или догодина. Както е било нявга, и както ще бъде, свят без край.

Рен примигна изненадан, а Ила беше съвсем сащисана, но всички останали Туатан промърмориха в отговор:

— Свят безкрай. Свят и време безкрай. — Рен и жена му побързаха да го повторят след останалите.

И тогава наистина настъпи мигът да си тръгнат. Още няколко последни сбогувания, още няколко последни напомняния да се пазят, няколко последни усмивки и намигания, и ето че те вече започнаха да се отдалечават от табора. Рен ги придружи чак до края на гората, а две от кучетата махаха опашки край него.

— Наистина, стари приятелю, трябва много да внимавате. Този ден… Проклетия някаква е тръгнала по света, боя се, а колкото и да се преструваш, ти не си толкова проклет, че да не те погълне.

— Мир вам — каза Илиас.

— И вам — тъжно отекна гласът на Рен. След като той се отдалечи, Илиас се навъси, забелязал, че двамата го гледат с интерес.

— Не че вярвам в тази тяхна глупава песен — изръмжа той. — Но нямаше нужда да ги натъжаваме, като объркаме церемонията им, нали? Казах ви, че понякога много държат на ритуалите си.

— Разбира се — учтиво отвърна Егвийн. — Изобщо нямаше нужда.

Илиас извърна глава и промърмори нещо под нос. Пъструша, Вятър и Скокливец се появиха, за да поздравят Илиас, без да се подмазват като песовете от табора, но с достойнство, като равни с равен. Перин долови какво се таи в главите им. „Очи-огън. Сърцезъб. Смърт. Сърцезъб.“ Перин разбираше какво означава това. Тъмния. Говореха за съня му. И за собствения си сън.

Той потръпна, а вълците се понесоха напред, за да огледат пътя. Беше ред на Егвийн да язди Бела и той закрачи до нея. Както обикновено, водеше ги Илиас: крачеше енергично и стъпките му сякаш поглъщаха пътя пред него.

Перин не искаше да мисли за съня си. Досега беше смятал, че вълците ги пазят от всички опасности. „Не съвсем. Приеми. С цяло сърце. С цял разум. Още се съпротивляваш. Съвсем — само когато приемеш.“

С усилие той изтласка вълците от главата си и примигна изумен. До този момент не знаеше, че може да го направи. Реши да не ги пуска да се върнат отново. „Дори и в сънищата ли?“ Не беше сигурен дали последната мисъл е негова собствена, или вълча.

Егвийн все още носеше гердана със сини мъниста, който й беше подарил Ейрам, и клонче с яркочервени листа, вплетено в косата й, също дар от младия туатанец. Че Ейрам се беше опитал да я убеди да остане с Пътуващия народ, в това Перин не се и съмняваше. Радваше го, че тя не се беше поддала, но все пак му се искаше да не гали мънистата на шията си с такава нежност.

Най-сетне той й проговори:

— Какво толкова разговаряше с Ила? Всеки път, когато не танцуваше с онзи дългокракия, говореше с нея, сякаш си споделяхте някаква кой знае каква тайна.

— Ила ме съветваше как да бъда жена — отвърна му разсеяно Егвийн.

Той се разсмя, а тя го погледна заплашително, но Перин не забеляза гневния й поглед.

— Съветвала! На нас никой не ни казва как да бъдем мъже. Ние просто сме.

— Аха — отвърна Егвийн. — Значи затова се справяте толкова лошо.

Пред тях отекна гръмкият кикот на Илиас.