Окото на света

Глава 30 Деца на Сянката

Перин слезе до извора. Вече притъмняваше и нощният вятър се надигаше откъм изток. Той измъкна секирата от каишката на колана си и я огледа. Ясеновата дръжка беше дълга колкото ръката му, хладна при допир. Мразеше я. Срамуваше се колко се беше гордял с тази секира в Емондово поле. Преди да знае какво би могъл да пожелае да направи с нея.

— Толкова ли я мразиш? — промълви Илиас зад него.

Стреснат, Перин насмалко да замахне, преди да разбере кой му говори.

— И ти ли можеш да четеш ума ми? Като вълците?

Илиас го погледна насмешливо.

— И слепец може да прочете лицето ти, момче. Е, кажи си. Мразиш ли момичето? Презираш я? Това ще да е. Готов си да я убиеш, защото я презираш, защото те бави и заради женските си прищявки.

— Егвийн никога не ме е бавила — възрази той. — Винаги е поемала дела си от трудностите. Не я презирам, обичам я. — Той изгледа сърдито Илиас, да не би да му се присмее. — Не така. Искам да кажа, не и като сестра, но тя и Ранд… Кръв и пепел! Ако гарваните ни бяха настигнали… Ако… Не знам.

— Да, щеше да го направиш. Ако тя трябваше да избере как да умре, какво според теб щеше да избере? Един чист удар с брадвата или начина, по който загинаха животните, които видяхме? Аз самият знам какво бих предпочел.

— Но аз нямам право да избирам вместо нея! Няма да й кажеш, нали? За… — Ръцете му се впиха в дръжката на секирата; мускулите му се стегнаха — яки мускули за неговата възраст, укрепнали от дългите часове, в които беше размахвал чука в ковачницата на майстор Люхан. — Мразя го това нещо — изръмжа той. — Не знам какво да правя с него, мъкна го на кръста си като някой глупак. Разбираш ли, едва ли бих могъл да го направя. Когато само си въобразявах какво ли не, можех да се перча и да се правя, че… — Той въздъхна. — Сега е съвсем различно. Не искам да я използвам повече.

— Ще я използваш.

Перин надигна секирата, за да я хвърли във водата, но Илиас хвана китката му.

— Ще я използваш, момче, и докато ненавиждаш необходимостта да я използваш, ще я използваш много по-умно, отколкото повечето хора. Почакай. Ако някога престанеш да мразиш това оръжие, едва тогава ще настъпи времето да го захвърлиш и да побегнаш в обратната посока.

„Лесно му е да ми говори да почакам. А ако чакам дълго и после не мога да я изхвърля?“

Той отвори уста да попита Илиас, но не успя да каже и дума. Понеже дойде послание от вълците — толкова спешно, че очите му блеснаха от изненада. За миг забрави какво се канеше да каже, забрави, че се кани изобщо да каже нещо, забрави дори как се говори и как се диша. Лицето на Илиас също хлътна като спукан мях, а очите му сякаш се взряха навън и надалече. А после то изчезна, също тъй внезапно, както се беше появило. Беше продължило само един удар на сърцето, но и това беше достатъчно.

Илиас се затече към огъня. Перин безмълвно хукна след него.

— Гаси огъня! — извика тихо Илиас на Егвийн. — Махай го!

Тя скочи на нозе, втренчена объркано в него, след което пристъпи към огъня, но бавно, явно без да разбира какво се е случило. Илиас грубо я избута, грабна котлето с чая, изруга, понеже се опари, но все пак успя да го излее върху огъня. Перин зарита пръст върху свистящите въглени и не спря, докато и последното въгленче не се скри.

— Не можем да скрием, че тук е имало някой — изхриптя Илиас. — Остава ни да побързаме и да се надяваме. Може пък и изобщо да не обърнат внимание. Кръв и пепел, все си мислех, че са гарваните.

Перин бързо оседла Бела.

— Какво има? — попита Егвийн. Гласът й трепереше. — Тролоци ли са? Или Чезнещ?

— Тръгвайте на изток или на запад — каза Илиас на Перин, без да й обръща внимание. — Намерете някое място да се скриете, ще ви намеря веднага, когато мога. Ако видят някой вълк… — Той се понесе надалече от тях, почти превит на четири крака, и бързо се скри сред припадналите вечерни сенки.

Егвийн припряно събра вещите си, но продължаваше да настоява да получи някакво обяснение от Перин. Гласът й беше настойчив и все по-уплашен с всяка изминала минута. Перин продължаваще да мълчи. Поеха към залязващото слънце. Докато крачеше пред Бела, стиснал брадвата, той й разказа накратко това, което знаеше, като в същото време се оглеждаше за някое място, където да се скрият и да изчакат Илиас.

— Насам идват много мъже, на коне. Запътили са се към извора. Вероятно нямат нищо общо с нас. Това е единствената вода на мили околовръст. Но Пъструша казва… — Той погледна през рамо. Вечерното слънце хвърляше криви сенки върху лицето й, сенки, колто криеха изражението й. „Какво ли си мисли? Дали ме гледа така, сякаш никога не ме е познавала? А познава ли ме изобщо?“ — Пъструша твърди, че й миришат на нещо лошо… Така, както някое бясно куче мирише лошо. — Бистрият извор скоро се скри зад гърба им. Той все още различаваше каменни блокове — отломки от статуята на Артур Ястребовото крило — в сгъстяващия се здрач, но не можеше да определи кой беше камъкът, където бяха запалили огъня. — Ще се скрием някъде и ще изчакаме Илиас.

— Защо ще се занимават с нас? — настоя тя. — Това място трябваше да е безопасно. Смятат го за безопасно. О, Светлина, има ли въобще безопасно място някъде?

Перин започна да се оглежда още по-напрегнато за място, където да се укрият. Сигурно не бяха много далече от извора, но здрачът беше станал съвсем гъст. Скоро щеше да стане твърде тъмно, за да могат да вървят. Бледата светлина на залязлото вече слънце огряваше само върховете на хълмовете. Вляво от тях право в небето се извисяваше тъмен силует — голям плосък камък, щръкнал от някакъв хълм.

— Насам — подкани я той.

Младежът се затича към хълма, като се озърташе през рамо да види дали мъжете вече не са се появили.

Огледа скалата — плоски късове, открояващи се под небосвода. Имаше нещо познато в тях — един над друг, с по три чупки… Той се покачи на първия и разбра: пръсти. „Ще се подслоним в ръката на Артур Ястребовото крило. Може би част от неговата справедливост се е запазила поне тук.“

Махна на Егвийн да го последва. Тя не се и помръдна, затова той се изпързаля надолу по хълма, за да й каже какво е намерил.

Егвийн се вгледа нагоре, вдигнала ръка над очите си, и попита:

— Как можеш изобщо да виждаш нещо в тази тъмнина?

Перин отвори уста, но веднага я затвори и се огледа. Слънцето беше залязло отдавна, облаци скриваха пълната луна, но на него все още му се струваше, че усеща пурпурните лъчи на залеза.

— Напипах скалата — отвърна той. — Няма да могат да ни забележат в сянката й, дори да стигнат дотук. — Той хвана поводите на Бела, за да я отведе до подслона под огромната ръка. Направо усещаше в гърба си парещите очи на Егвийн. Докато й помагаше да слезе от седлото, нощта се огласи от викове. Идваха откъм извора. Егвийн постави ръка на рамото на Перин и той долови неизказания й въпрос.

— Видели са Вятър — каза й той неохотно. Трудно му беше да извлече смисъла от мислите на вълците. Нещо като огън. — Носят факли. — Той я накара да седне в основата на пръстите на статуята и се присви до нея. — Разделят се на групи, да търсят. Много са, а вълците са целите в рани. — Постара се да вложи малко повече кураж в гласа си. — Но би трябвало да останат встрани от пътя им, макар и да са ранени, пък и те не предполагат, че сме тук. Хората не виждат това, което не очакват. Скоро ще се откажат и ще се спрат за нощувка.

Илиас беше с вълците и нямаше да ги изостави, докато ги преследваха. „Толкова много ездачи. Толкова настоятелни. Защо са толкова настоятелни?“

Видя, че Егвийн му кима, но в тъмнината тя не го забеляза.

— Ще се оправим, Перин.

„О, Светлина! — помисли си той изумен. — Тя се опитва да успокои мен!“

Виковете не преставаха да огласят околността. Факлите примигваха като светли точици в мрака.

— Перин — промълви тихо Егвийн, — ще танцуваш ли с мен в неделя? Ако се върнем дотогава у дома?

Раменете му се разтресоха. Не издаде звук и не знаеше дали плаче, или се смее.

— Да. Обещавам ти. — Ръцете му стиснаха брадвата. Гласът му се сниши до шепот. — Обещавам — повтори той и кимна.

През хълмовете тръгнаха групи конници с факли, по десетина във всяка група. Перин не можеше да определи със сигурност колко са групите. Продължаваха да си подвикват, чуваха се човешки гласове и конско цвилене.

Виждаше всичко от повече от един ъгъл. Самият той се беше прислонил до Егвийн на хълма и наблюдаваше как факлите се движат в нощта като светулки, но същевременно умът му тичаше в нощта заедно с Пъструша, Вятър и Скокливец. Вълците бяха твърде накълвани от гарваните, за да тичат надалече или бързо, затова възнамеряваха да подгонят човеците извън мрака, да ги върнат обратно към убежищата на техните огньове. Хората в края на краищата винаги търсеха закрилата на огньовете си, когато в нощта бродеха вълците. Някои от ездачите водеха допълнителни коне, животните пръхтяха, дърпаха се и кривяха очи уплашено, когато сивите силуети на зверовете се мернеха край тях, цвилеха и се дърпаха от ръцете на мъжете, които ги държаха, пръскаха се във всички посоки и тичаха с всички сили. Конете с ездачи на гърба също цвилеха в паника, когато сивите сенки изведнъж проблясваха пред очите им с озъбени муцуни, а понякога и ездачите им изпищяваха преди челюстите да разкъсат гърлата им. Илиас също беше някъде там, усещаше го по-смътно, дебнещ с дългия си нож в мрака, като двукрак вълк с един-единствен остър зъб. Крясъците нерядко преминаваха в ругатни и проклятия, но издирвачите не се отказваха от начинанието си.

Внезапно Перин осъзна, че хората с факлите следват някаква система. Всеки път, когато няколко от групите се появяха в полезрението му, поне една от тях се оказваше все по-близо до хълма, на който се бяха скрили двамата с Егвийн. Илиас им беше казал да се скрият, но… „Ами ако побегнем? Сигурно ще можем да се скрием в тъмното. Може би.“

Той се извърна към Егвийн, но още в същия момент възможността да вземе решвние му беше отнета. Десетина факли, скупчени една до друга, обиколиха основата на хълма, поклащайки се в ритъм с тропота на конските копита. Остриета на копия проблеснаха под светлината на факлите. Той замръзна, затаил дъх, ръцете му стиснаха дръжката на брадвата още по-силно.

Конниците вече отминаваха хълма, но един от тях извика и факлите се люшнаха назад. Перин отчаяно се замисли накъде могат да се измъкнат. Но само да помръднеха, щяха да ги забележат, ако още не бяха ги видели, а забележеха ли ги, нямаше да имат никакъв шанс да избягат, колкото и да им помагаше тъмнината.

Едва сега, на светлината на факлите, Перин различи белите плащове на Чедата на Светлината. Те държаха факлите си високо и се бяха навели напред в седлата си, като надничаха в дълбоките сенки под пръстите на Артур Ястребовото крило.

— Там има нещо — чу се гласът. Беше твърде висок, сякаш човекът се боеше от онова, което се намираше извън светлината на факлата му. — Казах ви, че някой може да се скрие горе. Онова там не е ли кон?

Егвийн постави ръката си на рамото на Перин. Очите й бяха големи и тъмни. Безмълвният й въпрос беше ясен, въпреки че той не можеше да види чертите й. Какво да правят? Илиас и вълците все още дебнеха, за да им помогнат в мрака. Конете долу пристъпваха нервно. „Ако сега побегнем, те ще ни подгонят по петите.“

Един от Белите плащове извика:

— Ако разбирате човешка реч, слезте и се предайте. Няма да пострадате, ако вървите в Светлината. Ако не се предадете, всички ще бъдете избити. Имате една минута. — Копията се снишиха, дългите им стоманени остриета проблеснаха на светлината на факлите.

— Перин — прошепна Егвийн, — не можем да им избягаме. Ако не се предадем, ще ни убият. Перин?

Илиас и вълците все още ловуваха в мрака. Нов далечен задавен крясък показа, че някой от Белите плащове се е доближил опасно до дебнещата Пъструша. „Ако побегнем…“ Перин поклати глава и се изправи замаян, като изпаднал в транс, и с препъване заслиза към Чедата на Светлината. Чу как Егвийн въздъхна и го последва. „Защо Белите плащове са толкова настоятелни, сякаш страстно ненавиждат вълците? И защо миришат лошо?“ Почти му се стори, че сам подушва лошотата им, когато вятърът лъхна откъм ездачите.

— Хвърли брадвата — викна водачът им.

Перин се затътри към него, запушвайки нос, за да се отърве от миризмата, която му се струваше, че надушва.

— Хвърли я, глупако! — Копието на водача се насочи към гърдите на Перин.

За миг той се загледа в острието — достатъчно остра стомана, за да го прониже до гърба, и внезапно извика:

— Не!

Но не към конника беше отправен вика му.

Скокливец изскочи от нощта и Перин се превърна в едно цяло с вълка. Скокливец, кутрето, което беше виждало как се реят орлите и толкова отчаяно искаше да полети в небето като тях. Кутрето, което се силеше и подскачаше, докато не се научи да скача по-високо от всеки друг вълк, и което така и не забрави порива да се зарее из небето. От нощта връхлетя Скокливец и в скока си остави земята под себе си, понесъл се като орел. На Белите плащове остана само миг да понечат да изругаят, преди челюстите на Скокливец да разкъсат гърлото на мъжа, насочил копието си към Перин. Перин усети скършващия се врат и вкуса на кръв.

Скокливец се приземи леко и отскочи от мъжа, когото бе убил. Кръв беше оплискала козината му — неговата собствена и чужда. На мястото на едното му око зееше дупка. Здравото око срещна за миг погледа на Перин. „Бягай, братко!“ Извъртя се, за да скочи отново, да се зарее за последен път, но едно копие го прикова към земята. Второ острие прониза ребрата му. Той изрита, за да прекърши коловете, които го задържаха. „Да се зарея.“

Болка изпълни Перин и той закрещя. Безсловесен крясък, в който имаше нещо вълче. Без да мисли, скочи напред и продължи да крещи. Всяка мисъл го бе напуснала. Конниците се бяха струпали твърде на гъсто, за да могат да използват копията си. Секирата беше като перце в ръцете му — огромен вълчи зъб от стомана. Нещо се стовари в главата му и той се срути, без да разбира дали умира Скокливец, или самият той.

„…да се зарея като орлите.“

Охкайки, Перин отвори очи. Главата го болеше, но не можеше да си спомни защо. Примигна и се огледа. Егвийн беше коленичила до него и го гледаше. Намираха се в някаква квадратна шатра, голяма колкото стая, с груба постелка за под. Лоените светилници в четирите ъгъла на шатрата излъчваха ярка светлина.

— Благодаря на Светлината, Перин — въздъхна тя. — Страхувах се, че са те убили.

Вместо да й отговори, той се загледа в сивокосия мъж, седнал на единствения стол насред шатрата. Сивооко старческо лице, лице, което странно се връзваше в ума му с бялата къса рицарска дреха, извезана със златни нишки, която носеше мъжът, и с лъскавата черна ризница, навлечена върху снежнобялата му долна дреха. Лицето бе добродушно, кротко и изпълнено с достойнство, нещо в него допълваше елегантната суровост на обзавеждането в шатрата. Маса и сгъваемо легло, стойка за умивалник с бял леген и кана, един дървен сандък, гравиран с прости геометрични шарки. Дървените части бяха излъскани до мека патина, а металът блестеше, но не прекалено ярко, и нямаше нищо, което да бие на очи. Всичко в тази шатра имаше вид на майсторска работа, но само човек, който беше виждал майсторска изработка, като майстор Люхан или майсторът на шкафове Айдаер, можеше да го оцени.

Мъжът намръщено гледаше две малки купчинки на масата пред себе си. Перин разпозна съдържанието на собствените си джобове и джобния си нож. Там беше сребърната монета, която му беше дала Моарейн. Свил устни, мъжът вдигна секирата на Перин, после ги погледна.

Перин понечи да се изправи. Остра болка, сковала раменете и крайниците му, го накара да се олюлее. Едва сега разбра, че е вързан — за ръцете и краката. Очите му се обърнаха към Егвийн. Тя сви рамене безпомощно и се изви така, че да може да види гърба й. Няколко връзки бяха увили китките и глезените й и се впиваха в плътта й. Късо въже минаваше през връзките около китките и глезените, така, че ако се опиташе да стане, щеше да може само да се свие на колене.

Перин зяпна. Това, че ги бяха вързали, беше достатъчно изненадващо, но пък връзките по тях бяха достатъчни, за да задържат и коне. „За какви ни взимат?“

Сивокосият мъж ги изгледа замислено, като майстор ал-Вийр, когато се опитваше да разреши някакъв труден проблем. Продължаваше да държи брадвата му.

Завесата на входа на шатрата се дръпна и вътре пристъпи един висок мъж. Лицето му беше издължено и изпито, а очите му бяха толкова хлътнали, че сякаш гледаха от пещери. Никакъв излишък на плът нямаше по него, никаква тлъстина.

Перин успя да зърне за миг нощния мрак навън, лагерни огньове и двама стражи с бели плащове на входа на шатрата, а после завесата се върна на мястото си. Новодошлият се изпъна, втренчил поглед напред. Бронята на гърдите му блестеше като сребро на фона на снежнобелия му плащ.

— Милорд-капитан. — Гласът му беше също така твърд като позата му, почтителен, но някак си плосък и безизразен. Сивокосият му махна небрежно.

— Свободно, чедо Биар. Готов ли е отчетът за загубите от това… стълкновение?

— Девет души убити, милорд-капитан, и двадесет и трима ранени, седем от които сериозно. Но всички могат да яздят. Тридесет коне трябва да бъдат отписани. Разкъсани сухожилия! — Последното го подчерта, сякаш това, което беше сполетяло конете, беше по-лошо от загиналите и ранени мъже. — Много от резервните коне са се пръснали. Можем да ги потърсим призори, милорд-капитан, но при тези вълци, които са ги подгонили, ще ни трябват дни, за да намерим всичките. Мъжете, които трябваше да се погрижат за тях, са определени за нощно дежурство, докато стигнем до Кемлин.

— Не разполагаме с дни, чедо Биар — отвърна спокойно сивокосият. — Тръгваме при изгрев слънце. Трябва да пристигнем в Кемлин навреме.

— Както заповядате, милорд-капитан. — Сивокосият хвърли поглед към Перин и Егвийн, след което отново извърна глава встрани.

— И какво имаме да представим срещу това освен тези двама хлапаци?

Биар пое дълбоко дъх и отвърна колебливо:

— Един вълк от тази глутница. Кожата му е одрана, милорд-капитан. От нея може да стане чудесна постелка за шатрата на милорд-капитана.

„Скокливец!“ Без дори да разбира какво прави, Перин изръмжа и се помъчи да се освободи. Въжетата се впиха в кожата му — китките му станаха хлъзгави от кръв, — но не поддадоха.

Едва сега Биар погледна към пленниците. Лицето му беше безизразно като гласа му, но в хлътналите му очи гореше жестока светлина, като пламъците в очите на Баал-замон. Биар ги мразеше, сякаш му бяха врагове от дълги години, а не двама младежи, които дори не беше виждал преди тази нощ.

Устните на Перин се изкривиха в предизвикателна усмивка, когато си представи как зъбите му се впиват в гърлото на този човек.

Внезапно усмивката му замръзна и той разтърси глава. „Моите зъби? Аз съм човек, а не вълк! О, Светлина, трябва да има някакъв край на всичко това!“ Но въпреки това погледът му срещна очите на Биар. Омраза за омраза.

— Не ме интересуват постелките ви от вълча кожа, чедо Биар. — Укорът в гласа на лорд-капитана прозвуча учтиво, но гърбът на Биар отново се изпъна. — Трябваше да ми докладвате какво сме постигнали тази нощ. И дали сме постигнали нещо.

— По моя преценка глутницата, която ни нападна, включва поне петдесет звяра, ако не и повече, милорд-капитан. От тях сме убили двадесет, може би тридесет. Сметнах, че не си струва риска да загубим повече коне, за да издирим и ви представим всички трупове на избитите зверове. Утре заранта ще наредя да ги съберат и да ги изгорим. Тези, които все още не са извлечени в тъмнината. Освен тези двамата в тъмното се криеха поне още дузина. Смятам, че сме се справили поне с четирима или петима, но едва ли ще намерим телата им, като се има предвид склонността на Мраколюбците да изнасят мъртвите си, за да скрият своите загуби. Всичко това прилича на предварително замислена засада, но това повдига въпроса за…

Докато мъжът с изпитото лице продължаваше да докладва, Перин се помъчи да долови Илиас и вълците… но не намери нищо. Сякаш никога не беше могъл да усеща вълчите умове. „Или са загинали, или са ме изоставили.“ Прииска му се да се разсмее, с горчив смях. Най-сетне беше станало това, което бе желал, но на скъпа цена.

Сивокосият се разсмя вместо него, с гръмък, осъдителен кикот, от който на двете бузи на Биар избиха червени петна.

— Значи така, чедо Биар, според вас сме били нападнати от планирана засада, от над петдесет вълка и не по-малко от половин отряд Мраколюбци? Да? Може би ако участвате в малко повече акции…

— Но, милорд-капитан Борнхалд…

— Аз лично бих казал не повече от шест до осем вълка, дете Биар, и вероятно не е имало други хора освен тия двамата. Вие проявявате искрено усърдие, но ви липсва опит извън стените на градовете. Друго е, когато разнасяш Светлината, когато улиците и къщите са далече зад теб. Вълците умеят да създадат впечатлението, че са повече, отколкото всъщност са, особено нощем — а и някои хора също. Шест или осем, струва ми се. — Биар се изчерви още повече. — Освен това подозирам, че са се оказали тук по същата причина, ло която и ние. Заради единствената вода на един ден езда наоколо. Това е много по-просто обяснение, отколкото да подозирате шпиони и предатели сред Чедата, а най-простото обяснение обикновено се оказва най-вярното. Ще го научиш с опита.

Докато той говореше, лицето на Биар стана смъртнобледо. За миг очите му пронизаха двамата пленници.

„Сега ни мрази още повече — помисли си Перин. — Заради това, което му говорят. Но защо ли изобщо ни мрази толкова?“

— Какво мислиш за това? — каза лорд-капитанът, вдигайки секирата на Перин.

Биар взе оръжието, претегли го в ръка и възкликна изненадано. Размаха брадвата и за малко да посече покрива на шатрата. Държеше я така уверено, сякаш се беше родил с брадва в ръка. На лицето му се изписа възхита, но след миг, когато свали брадвата, то отново стана безизразно.

— Великолепно балансирана, милорд-капитан. Изработена простовато, но от много добър занаятчия, може би майстор. — Очите му изгледаха мрачно пленниците. — Не е селяшко оръжие. Един фермер не би могъл да притежава такова нещо, милорд-капитан.

— Да. — Сивокосият се обърна към Перин и Егвийн и ги изгледа уморено, дори леко закачливо, като добър дядо, разбрал, че внучетата му са направили някаква беля. — Аз съм Джефрам Борнхалд — каза им той. — А ти си Перин, както разбирам. Но ти, млада жено, тебе как те викат?

— Аз съм Егвийн.

— Просто Перин и Егвийн — промърмори Борнхалд. — Но ако сте Мраколюбци, ще искате да скриете самоличността си, нали?

Перин се надигна и остана на колене; както го бяха вързали, не можеше да се изправи повече.

— Не сме Мраколюбци — възрази Перин.

Още не беше произнесъл думите си докрай, когато Биар се пресегна към него. Движенията му бяха като на змия. Той видя как дръжката на собствената му секира замахна към него и се опита да се сниши — и само това, че се дръпна, предпази черепа му от пръсване. И все пак от очите му изскочиха искри. По брадичката му потече кръв.

— Нямате право — възкликна Егвийн и изпищя, когато дръжката замахна и към нея. Тя се хвърли настрана и ударът изсвистя във въздуха.

— Ще говорите почтително, когато разговаряте с един Помазаник на Светлината, или ще останете без езици — процеди Биар. Най-лошото беше, че в гласа му не се долавяше никакво чувство. Дори да им отрежеше езиците, това нямаше да му донесе нито удоволствие, нито съжаление. Просто обичайна работа, която трябва да свърши.

— Успокой се, чедо Биар. — Борнхалд отново погледна пленниците. — Предполагам, че не знаете много за Помазаниците, нито за лорд-капитаните на Чедата на Светлината, нали? Не знаете, така си и мислех. Е, поне заради чедото Биар, постарайте се да не спорите, нито да крещите. Не желая нищо друго освен да тръгнете в Светлината, а ако позволите гневът да ви овладее, това никак няма да ви помогне.

Перин вдигна очи към мъжа с хлътналите бузи, застанал пред тях. „Заради чедото Биар?“ Забеляза, че лорд-капитанът не заповяда на Биар да ги остави на мира. Биар срещна погледа му и се усмихна. Усмивката докосна само устните му, но кожата на лицето му се изпъна още повече, докато не заприлича на скелет. Перин потръпна.

— Чувал съм за това нещо. Хора, бродещи с вълци — промълви замислено Борнхалд. — Въпреки че досега не бях го виждал. Хора, за които се предполага, че си говорят с вълците, както и с други създания на Тъмния. Мръсна работа. Това ме кара да се боя, че наистина скоро предстои Последната битка.

— Вълците не са… — Перин млъкна, понеже Биар го срита. Пое си дълбоко дъх и продължи с малко по-спокоен тон: — Вълците не са създания на Тъмния. Те мразят Тъмния. Във всеки случай мразят тролоците и Чезнещите. — Изненада се, когато забеляза, че мъжът с хлътналото лице кимна сякаш на себе си и вдигна вежди.

— Кой ви каза това?

— Един Стражник — намеси се Егвийн и се присви, срещнала парещите очи на Биар. — Каза ни, че вълците мразят тролоците, а тролоците се боят от вълците. — Перин се зарадва, че приятелката му не спомена за Илиас.

— Стражник — въздъхна сивокосият. — Същество на вещиците от Тар Валон. Какво друго да ви каже, след като той самият е Мраколюбец и слуга на Мраколюбци? Вие не знаете ли, че тролоците имат вълчи муцуни и зъби, и вълча козина?

Перин примигна, мъчейки се да избистри съзнанието си. Тук имаше нещо нередно. Не можеше да подреди мислите си достатъчно, за да го разгадае.

— Не всички — промърмори Егвийн. — Някои от тях имат рога като овни и кози, или клюнове на ястреб, или… или… всякакви други неща.

Борнхалд тъжно поклати глава.

— Аз ви предлагам всякакви възможности, а вие затъвате с всяка следваща дума. — Той вдигна пръст. — Скитате с вълци, същества на Тъмния. — Вдигна втори пръст. — Признавате, че сте се познавали със Стражник, друго същество на Тъмния. Съмнявам се, че ви е казал всичко това просто така. — Трети пръст. — Ти, момче, носиш в джоба си марка от Тар Валон. Повечето мъже извън Тар Валон гледат да се отърват от тях колкото се може по-скоро. Освен ако не служат на вещиците от Тар Валон. — Четвърти. — Носиш оръжие на професионален боец, макар да си се облякъл в селски дрехи. Значи криеш нещо. — Вдигна се и палецът. — Знаете и за тролоците, и за Мърдраал. Толкова далече на юг само неколцина учени хора и онези, които са пътували до Граничните земи, вярват, че те са нещо повече от приказни същества. Да не би да сте били в Граничните земи? Ако да, кажете ми къде? Аз съм пътувал доста из Граничните земи. Добре ги познавам. Не? Аха, добре тогава. — Изражението му говореше красноречиво, че внучетата наистина са направили някаква много голяма беля. — Защо просто не ми кажете истината? Как се е стигнало дотам, че да скитате в нощта с вълци?

Егвийн отвори уста, но Перин забеляза упорито стиснатите й челюсти и разбра веднага, че се готви да разкаже някоя от измислените от двамата преди версии. Това нямаше да свърши работа. Не и сега. Не и тук. Главата продължаваше да го боли и той съжали, че му липсва време да обмисли, но време наистина нямаше. Кой можеше да знае къде беше пътувал този Борнхалд, кои земи и градове познаваше? Ако ги уловеше, че лъжат, нямаше как да се върнат към истината. Тогава Борнхалд щеше да остане убеден, че са Мраколюбци.

— Ние сме от Две реки — каза той бързо.

Егвийн се втренчи в него, но той настоятелно продължи да разказва истината — във всеки случай една от възможните й версии. Двамата напуснали Две реки, за да видят Кемлин. По пътя си чули за руините на един велик град, но когато намерили Шадар Логот, се натъкнали на тролоци. Успели да се измъкнат, като прехвърлили река Аринел, но се изгубили. После попаднали на някакъв мъж, който им предложил да ги заведе до Кемлин. Казал им, че името му не било тяхна работа, и не им изглеждал съвсем приятелски настроен, но те имали нужда от водач. Вълците видели за пръв път след появата на Чедата на Светлината. А тази вечер се скрили, за да не бъдат изядени от вълците или убити от хората на конете.

— Ако знаехме, че сте Чедата на Светлината — завърши той, — щяхме да потърсим помощ от вас.

Биар изсумтя невярващо. Перин не се интересуваше от него. Ако беше успял да убеди лорд-капитана, Биар нямаше да може да им навреди. Ясно беше, че Биар щеше да спре и да диша, ако лорд-капитанът му наредеше.

— Във всичко това го няма Стражника — каза сивокосият. Изобретателността на Перин му изневери. Знаеше си, че му трябва време, за да го измисли.

— Него го срещнахме в Бейрлон — намеси се Егвийн. — Градът беше претъпкан с хора, дошли от рудниците в планината след зимата, и вечеряхме с него на една маса.

Перин отново си пое дъх. „Благодаря ти, Егвийн.“

— Върни им вещите, чедо Биар. Без оръжията, разбира се. — Когато Биар го погледна изненадан, Борнхалд добави: — Или може би си от онези, които си позволяват да обират Неосветените, чедо Биар? Лошо нещо е това. Не може човек да бъде крадец и да ходи в Светлината. — Биар сякаш се мъчеше да се пребори с неверието си, че е възможно някой да предположи такова нещо.

— Значи ще ни пуснете да си отидем? — възкликна изненадана Егвийн.

Перин вдигна глава и се втренчи в лорд-капитана.

— Разбира се, че не, чедо — отвърна тъжно Борнхалд. — Вие може би говорите истината за това, че сте от Две реки, след като познавате Бейрлон и знаете за рудниците. Но Шадар Логот… Това е име, което малко, твърде малко хора знаят, а повечето от тези, които го знаят, са Мраколюбци, а и всеки, който знае достатъчно, за да е научил името му, знае също така, че не бива да стъпва там. Съветвам ви да си измислите по-добра версия, докато пътуваме към Амадор. Ще разполагате с време, защото преди това ще се спрем в Кемлин. И за предпочитане е все пак да кажете истината, чедо. Има свобода само в истината и Светлината.

— Не можете! Това е недопустимо! — обади се Биар, забравил за по-ниския си ранг.

Борнхалд вдигна вежди насмешливо, а Биар се сепна и преглътна.

— Простете ми, милорд-капитан. Забравих се. Покорно моля за извинение и примирено очаквам наказанието си, но както е посочвал неведнъж милорд-капитан, трябва да стигнем до Кемлин навреме, а след като по-голямата част от конете ни за смяна се изгубиха, ще ни е достатъчно трудно да стигнем в срок дори и без да караме пленници със себе си.

— И какво би предложил ти? — попита го спокойно Борнхалд.

— Наказанието за Мраколюбците е смърт. — Равният глас правеше думите на Биар още по-ужасни. Все едно че предлагаше да стъпчат някоя буболечка. — Не може да има мир със Сянката. Няма милост за Мраколюбците.

— Твоето усърдие е похвално, чедо Биар, но както често съм казвал на сина си Дейн, прекаленото усърдие може да доведе до тежък провал, Спомни си, че Догмите също така гласят: „Никой човек не е толкова изгубен, че да не може да бъде върнат в Светлината.“ Те все още могат да бъдат доведени в Светлината, стига да позволят Сянката да бъде повдигната от очите им. Длъжни сме да им дадем тази възможност.

За миг Перин почти изпита симпатия към човека с вид на добър дядо, който ги защитаваше от Биар. А после Борнхалд извърна дядовската си усмивка към Егвийн.

— Ако откажете да стъпите в Светлината, докато стигнем Амадор, ще бъдете принудени да се явите пред Разпитвачите, а в сравнение с тях усърдието на Биар е като вощеница пред лъчите на слънцето. — Гласът на сивокосия звучеше така, сякаш той съжаляваше за това, което трябва да направи, но не може да не изпълни това, което задълженията му, така както ги разбира, повеляват. — Покайте се, отречете се от Тъмния, елате в Светлината, признайте греховете си и кажете какво знаете за тази вълча поквара, и ще бъдете пощадени. Ще си отидете на свобода, за да тръгнете в Светлината. — Погледът му се спря на Перин и той въздъхна тежко. Ледени тръпки побиха младежа. — Но ти, Перин от Две реки. Ти си убил двамина от Чедата. — Той докосна с пръст секирата, която все още държеше в ръката си. — Теб, опасявам се, в Амадор те очаква бесилка.