Окото на света

Глава 25 Пътуващият народ

Бела пристъпваше кротко под бледото слънце, сякаш трите вълка, пристъпващи зад нея, бяха съвсем обикновени селски псета. Но начинът, по който от време на време извърташе бялото на очите си към тях, показваше, че съвсем не изпитва подобни чувства. Егвийн, на гърба на кобилата, не се чувстваше много по-добре от близостта им. Момичето непрекъснато поглеждаше накриво към вълците и от време на време се извръщаше на седлото. Перин беше сигурен, че търси с поглед останалата част от глутницата, макар че тя сърдито отрече, когато той си позволи да й го подхвърли, отрече, че се бои от вълците, както и че я тревожи къде е останалата глутница и какво ли се кани да прави с тях. Отричаше, но продължаваше да се оглежда, присвила очи и облизвайки боязливо устни.

Останалата част от глутницата ги следваше на голямо разстояние. Можеше да й го каже. „Каква полза, дори и да ми повярва? Особено пък ако ми повярва.“ Той самият не смяташе да отваря тази торба със змии, докато не му се наложи. Не искаше и да си помисля как го знаеше. Облеченият в животински кожи мъж крачеше бързо пред тях и понякога сам приличаше на вълк. Той никога не се обръщаше, когато се появяваха Пъструша, Скокливец и Вятър, но винаги знаеше, че са се появили.

На заранта първия ден селянчетата от Емондово поле се събудиха рано и видяха, че Илиас пече нови зайци и ги гледа равнодушно над рунтавата си брада. С изключение на Пъструша, Вятър и Скокливец, други вълци не се виждаха.

— Те са наоколо — беше отвърнал Илиас, когато Егвийн го попита къде се е дянала останалата част от глутницата. — Но са достатъчно близо, за да ни се притекат на помощ, ако се наложи. И достатъчно далеко, за да избегнат неприятности с хора, на които можем да се натъкнем. Когато двама души се съберат на едно място, рано или късно възникват неприятности. Ако ни потрябват, бързо ще дойдат.

Нещо се промъкна в дъното на съзнанието на Перин и той изпусна опечената заешка мръвка. Посока, която смътно беше усетил. „Разбира се! Точно натам са…“ Горещите сокове в устата му изведнъж загубиха вкус. Той си взе от грудките, които Илиас беше изпекъл върху жарта — имаха донякъде вкус на ряпа, — но апетитът му не се върна.

Когато потеглиха, Егвийн настоя всеки да язди поред и този път Перин дори не си направи труд да спори с нея.

— Първо си ти — отвърна й той.

Тя кимна.

— А след това ти, Илиас.

— Моите крака са си достатъчно добри да ме носят — отвърна Илиас, погледна към Бела и кобилата го изгледа с бялото на очите си, сякаш беше един от вълците. — Освен това не мисля, че на нея ще и се понрави.

— Това са глупости — отвърна решително Егвийн. — Няма смисъл да упорстваш. Най-разумно е всеки да язди поред. Според собствените ти думи, предстои ни много път.

— Казах не, момиче.

Тя си пое дълбоко дъх и Перин се зачуди дали и в този случай ще успее да се наложи, както се беше справила със самия него, но изведнъж си даде сметка, че тя стои с отворена уста, без да може да промълви и дума. Илиас я гледаше, просто я гледаше с жълтите си вълчи очи. Егвийн отстъпи крачка назад от кокалестия мъж, облиза устни и отстъпи още една крачка. Още преди Илиас да е извърнал глава, тя беше отстъпила чак до Бела и се покатери на гърба на кобилата. Когато възрастният мъж се обърна да ги поведе на юг, на Перин му се стори, че и усмивката на лицето му до голяма степен наподобява вълча.

Три денонощия продължаваха да пътуват по същия начин, като вървяха и яздеха на югоизток през целия ден и спираха за почивка чак когато настъпеше здрач. Илиас, изглежда, презираше припряността на градските хора, но не смяташе за нужно да си губят времето, след като трябваше да стигнат някъде.

Трите вълка се мяркаха рядко. Всяка нощ идваха за малко край огнището, а понякога се показваха пред очите им и през деня, появявайки се почти изневиделица, когато най-малко ги очакваха, след което също така ненадейно изчезваха от погледа им. Перин обаче знаеше, че са наоколо, и знаеше също така къде. Знаеше, когато се впускаха напред да разузнаят пътя или когато оставаха зад тях, за да проверят оставените следи. Знаеше, когато изоставеха ловуването на глутницата и Пъструша привикваше част от глутницата да я изчакат. Понякога трите вълка избледняваха в съзнанието му, но много преди да се появат отново в полезрението им, той разбираше, че са се върнали. Дори когато дърветата наоколо се разреждаха на пръснати малки дъбрави сред огромни поляни, покрити с кафеникава ланска трева, те се превръщаха в призраци, когато не искаха да ги виждат, но той по всяко време можеше да посочи с пръст точно къде се намират. Не знаеше как го разбира и се мъчеше да се убеди, че въображението му си прави лоши шеги, но и това не помагаше. Знаеше къде са, точно както го знаеше и Илиас.

Мъчеше се да престане да мисли за вълците, но те въпреки всичко проникваха в мислите му. Откакто беше срещнал Илиас и вълците, не беше сънувал Баал-замон. Сънищата му, доколкото можеше да си ги спомни, докато вървеше през деня, бяха за най-обикновени неща, такива неща, които можеше да сънува и у дома… преди Бейрлон… прези Зимната нощ. Най-обикновени сънища — с едно допълнение. Във всеки сън, за който си спомняше, винаги имаше един момент, в който — било когато изправяше гръб в ковачницата на майстор Люхан, за да изтрие потта от челото си, или когато оставяше танците с момичетата на Моравата, или вдигаше очи от книгата край огнището, било когато се намираше на открито или под покрив, винаги край него имаше вълк. Винаги можеше да се опре на вълчи гръб и той винаги знаеше това — в сънищата му тази близост изглеждаше съвсем в реда на нещата, дори край масата на госпожа Люхан за вечеря — жълтите вълчи очи бдително оглеждаха онова, което можеше да дойде, предпазваха го от онова, което можеше да го сполети. Само когато се събуждаше, тези сънища му се струваха странни.

Три дни пътуваха така, като Пъструша, Скокливец и Вятър им носеха зайци и катерици, а Илиас им показваше растения, които според него ставаха за ядене. Веднъж един заек изскочи почти под копитата на Бела; докато Перин успее да пъхне камък в прашката си, Илиас го прониза с дългия си нож от двадесет крачки разстояние. Друг път Илиас улучи с лъка си в крилото един тлъст фазан. Сега се хранеха много по-добре, отколкото докато се скитаха сами, но Перин беше готов отново да се примири с оскъдните дажби, стига това да означаваше по-различна компания. Не знаеше какво изпитва Егвийн по този въпрос, но той лично беше готов да ходи и гладен ако можеше да мине без близостта на вълците. Три дни, до късно следобед на третия ден.

Пред тях се простираше гора. Слънцето се бе снишило на запад и хвърляше коси сенки вдясно от тях, вятърът отново набираш сила. Перин усети, че вълците са изостанали на четвърт миля зад тях и ги следват бавно. Не бяха нито подушили, нито забелязали нещо опасно по пътя им. Беше ред на Егвийн да язди Бела. Вече трябваше да потърсят удобно място за нощния си бивак и гората пред тях щеше да им свърши работа.

Когато се приближиха до дърветата, срещу тях изскочиха три мастифа. Кучетата бяха с плоски муцуни, едри и яки, поне колкото вълците, ръмжаха и лаеха яростно, оголили зъби. Спряха се, щом излязоха на откритото, на не повече от тридесетина крачки от тримата човеци. Тъмните им очи светеха убийствено.

Бела, която вече беше на ръба на нервите си от вълчата близост, изцвили, изправи се на задните си крака и за малко да хвърли Егвийн от седлото, но Перин тутакси завъртя заредената си прашка над главата. Нямаше нужда да вади секира срещу кучета. Един камък, запратен в ребрата, и и най-злото куче щеше да подвие опашка и да побегне.

Илиас махна с ръка към него, без да сваля поглед от настръхналите песове.

— Шшт! Няма нужда от това!

Перин се намръщи озадачен, но отпусна прашката. Егвийн успя да овладее Бела. И тя, както и кобилата, гледаха предпазливо застаналите пред тях, сякаш застинали за скок песове.

Козината на трите мастифа беше настръхнала, ушите им се бяха свили назад. Изръмжаха така, сякаш земята се тресеше. Внезапно Илиас вдигна пръст на височината на рамото си и изсвири дълъг, пронизителен писък, който се вдигаше все по-високо и по-високо, безкрайно. Ръмженето на кучетата се накъса. Песовете отстъпиха, завиха и извърнаха глави, сякаш искаха да продължат напред, но нещо ги задържаше. Очите им останаха приковани към пръста на Илиас.

Илиас бавно започна да снишава ръката си и високите тонове на свиренето му започнаха да се снишават заедно с нея. Кучетата се отпуснаха, легнаха по корем на земята, изплезиха дългите си езици и заразмахваха опашки.

— Видя ли — каза Илиас и се приближи към кучетата. — Няма нужда от оръжия. — Мастифите заблизаха ръцете му и той ги почеса по главите. — Само изглеждат злобни, но всъщност не са. Искаха само да ни сплашат и нямаше да ни ухапят, освен ако не се опитаме да влезем сред дърветата. Все едно, вече няма от какво да се плашите. Можем да се доберем до следващия шубрак преди съвсем да се е стъмнило.

Егвийн го гледаше зяпнала.

Като продължаваше да гали кучетата зад ушите, Илиас огледа горичката.

— Тук трябва да са отседнали Туатан. Пътуващият народ. — Младежите гледаха неразбиращо и той добави: — Калайджиите.

— Калайджиите ли? — възкликна Перин. — Винаги съм искал да ги срещна. Понякога спират на стан отвъд Таренов сал, но доколкото знам, никога не са слизали в Две реки. Не знам защо.

— Може би защото хората от Таренов сал са не по-малки крадци от Калайджиите — изсумтя Егвийн. — Бездруго някой ден ще свършат, обирайки се едни други с вързани очи. Господин Илиас, ако наблизо наистина има Калайджии, няма ли да е по-добре да продължим? Не искаме да ни откраднат Бела, а и… е, не че кой знае какво, но всеки знае, че Калайджиите са готови да ти откраднат всичко.

— Включително и бебета ли? — попита я сухо Илиас. — Отвличат деца и разни други подобни? — Момичето се изчерви. И такива работи се говореха понякога, но главно от хора като Кен Буйе, от Конгарови и Коплинови. Колкото за другото, всеки го знаеше. — Калайджиите понякога ме ядосват, но не крадат повече от другите хора. Всъщност много по-малко от някои, които познавам.

— Илиас, скоро ще се стъмни — обади се Перин. — Трябва да спрем някъде на бивак. Защо не при тях, ако ни приемат? — Госпожа Люхан имаше оправен от Калайджии котел, за който твърдеше, че бил по-добър и от нов. Майстор Люхан не остана много доволен от хвалбите й за майсторството на Калайджиите, но Перин не бе съгласен с него. Сега долови известна неохота в изражението на Илиас и попита: — Има ли някаква причина да не го правим?

Илиас поклати глава, въпреки че неудоволствието му си личеше.

— Защо пък не. Просто не обръщайте много внимание на приказките им. Само глупости говорят. В повечето случаи се държат съвсем естествено и свободно, но понякога отдават прекалено значение на формалностите, затова ще правите каквото правя аз. И си пазете тайните. Няма нужда да разказвате на целия свят за всичко.

Кучетата тръгнаха кротко около тях, махайки с опашки. Перин усещаше близостта на вълците съвсем смътно и разбра, че те няма да влязат в гората. Не че се бояха от кучетата — към тях те се отнасяха с презрение, затова, че са се отказали от свободата си, заради удобството да спят край огъня — но отбягваха хората.

Илиас крачеше уверено, сякаш знаеше пътя, и скоро стигнаха фургоните на Калайджиите.

Като всеки друг в Емондово поле, Перин беше чувал много неща за Калайджиите, макар и да не беше ги виждал досега. Таборът им се оказа точно такъв, какъвто си го беше представял. Фургоните им представляваха малки къщички на колела, високи дървени кутии, лъснати с глеч и боядисани в ярки цветове, червено и синьо, жълто и зелено, и някои оттенъци, за които дори нямаше имена. Хората от пътуващия народ се бяха улисали в ежедневни занимания — готвеха, плетяха, дундуркаха дечица, сплитаха конски сбруи. Дрехите им бяха още по-пъстри и от фургоните — и изглеждаха подбрани съвсем безразборно; понякога навлеченото върху кожен брич палто или шалът, с който беше наметната някоя рокля, изглеждаха толкова ярки и несъответстващи си едно с друго, че човек го заболяваха очите. Приличаха на пеперуди, разлетели се сред поляна с диви цветя.

Неколцина мъже, пръснати из табора, свиреха на цигулки и флейти, а няколко младежи танцуваха по ливадата. Покрай огньовете, на които вряха казани с храна, щъкаха деца и кучета. Кучетата бяха все мастифи, като онези, които ги бяха пресрещнали, но дечицата ги дърпаха за ушите и опашките, катереха се по гърбовете им и кучетата май нямаха нищо против грубите им закачки. Тримата им посрещачи крачеха с Илиас, изплезили езици, и го поглеждаха така любовно, сякаш им беше най-добрият приятел. Перин поклати глава. Въпреки всичко му се струваха достатъчно големи, за да ти прегризат гърлото, без дори да вдигат предните си лапи от земята.

Изведнъж музиката секна и той усети, че всички Калайджии са зяпнали към него и спътниците му. Дори хлапетата и кучетата останаха на място и ги загледаха боязливо, сякаш готови да побягнат.

За миг се възцари пълна тишина, после един жилав мъж, сивокос и нисък, пристъпи напред и се поклони на Илиас. Беше облечен в червено сетре с висока яка и торбести яркозелени гащи, чиито крачоли бяха пъхнати във високите му до коленете ботуши.

— Добре сте дошли край огньовете ни. Да знаете случайно песента?

Илиас се поклони по същия начин, притиснал двете си длани към гърдите си.

— Вашето гостоприемство стопля душата ми, Махди, тъй както вашите огньове стоплят плътта, но не знам песента.

— Тогаз ще продължим да я търсим — каза сивокосият мъж. — Както е било, тъй и ще бъде, стига да помним. Ще търсим и ще я намерим. — Той махна усмихнато с ръка към огньовете и гласът му прозвуча по-весело: — Храната е почти готова. Заповядайте при нас.

Сякаш това беше някакъв сигнал, музиката отново закънтя, а децата отново подхванаха веселото си боричкане с кучетата. Всеки в стана отново се залови с онова, което правеше, сякаш новодошлите бяха техни отдавнашни приятели.

Сивокосият мъж обаче се поколеба и погледна Илиас.

— Твоите… другите ти приятели? Те ще останат ли настрана? Много плашат бедните ни кучета.

— Ще останат настрана, Рен. — Илиас поклати глава с лека насмешка. — Трябва да си го разбрал вече.

Сивокосият вдигна ръце, сякаш искаше да каже, че на този свят нищо не е сигурно. Когато се обърна и ги поведе към табора, Егвийн слезе от кобилата и се приближи до Илиас.

— Вие двамата приятели ли сте?

— Познаваме се — отвърна кратко облеченият в кожи мъж.

— Той Махди ли се казва? — попита Перин.

— Казва се Рен — изсумтя Илиас. — Махди е титлата му. Търсач. Той е водачът на този табор. Можете да го наричате Търсач, ако другото ви се струва странно за произнасяне. Няма да се сърди.

— А какво беше онова за песента? — попита Егвийн.

— Това е, заради което пътуват — отвърна Илиас. — Или поне така твърдят. Търсят една песен. Това е, което търси Махди. Казват, че са я изгубили по времето на Разрушението на света и че когато я намерят, раят на земята от времената на Приказния век щял да се върне отново. Не им е ясно как точно тази песен ще върне рая, но я търсят от близо три хиляди години, почти от самото Разрушение. Предполагам, че ще продължат да я търсят чак докато Колелото престане да се върти.

В този момент стигнаха до огъня на Рен в средата на бивака. Фургонът на Търсача беше жълт, с червени шарки, спиците на високите му колелета също се редуваха в червено и жълто. Една дебела жена, посивяла като Рен, но все още с гладки румени бузи, излезе от фургона и оправи плетения син шал на раменете си. Блузата й беше жълта, а полата червена, и двете ярки. Комбинацията от цветове накара Перин да примигне.

Щом видя хората, придружаващи Рен, жената слезе с добродушна усмивка. Казваше се Ила. Беше с една глава по-висока от мъжа си и скоро накара Перин да забрави за цветовете на дрехите й. В нея имаше нещо майчинско, твърде близко до поведението на госпожа ал-Вийр, и още с първата й усмивка младежът се почувства наистина добре дошъл.

Ила поздрави Илиас като стар познат, но някак сдържано, което сякаш оскърби Рен. Илиас й отвърна със суха усмивка и кимване. Перин и Егвийн се представиха и тя плесна подадените от тях ръце в двете си длани с повече топлина, отколкото прояви към Илиас, а Егвийн дори прегърна.

— Виж ти, какво мило дете — продума майчински жената, хвана брадичката на Егвийн и й се усмихна. — И, както ми се струва, е премръзнало до кости. Седни тук, по-близо до огъня, Егвийн. Заповядайте, седнете всички. Вечерята е почти готова.

Докато Перин и останалите присядаха, някакъв строен младеж със зелени ленти по дрехите пристъпи край огъня. Той прегърна Рен и целуна Ила по бузата, след което огледа хладно Илиас и спътниците му. Беше почти на същата възраст като Перин и се движеше така, сякаш краката му всеки момент щяха да затанцуват.

— Е, Ейрам — усмихна му се мило Ила, — да не си решил да похапнеш със старите си дядо и баба? — Тя погледна усмихнато Егвийн, докато се надвесваше да разбърка едно от котлетата над огъня. — Чудя се защо ли?

Ейрам се приведе и клекна срещу Егвийн.

— Аз съм Ейрам — каза й той тихо и доверително. Явно не го интересуваше никой друг около огъня. — Очаквах първата роза на пролетта, а сега я намирам край огнището на дядо ми.

Перин очакваше, че Егвийн ще се изкикоти, но забеляза, че тя се е вгледала в Ейрам. Той отново го погледна. Трябваше да признае, че Ейрам беше много красив. Само след минутка Перин се сети на кого му напомня. На Уил ал-Сеен, който караше всички момичета да зяпват и да си шепнат зад гърба му, където и да се появеше, от Девенов просек до Емондово поле. Уил ухажваше всички моми и винаги успяваше да убеди всяка, че просто проявява учтивост към останалите.

— Тези ваши кучета — проговори високо Перин и Егвийн се стресна. — Големи са като мечки. Как оставяте децата да си играят с тях?

Усмивката на лицето на Ейрам угасна, но след като извърна поглед към Перин, отново цъфна на лицето му.

— Бъди спокоен, няма да те ухапят. Правят го нарочно, колкото да сплашат някоя напаст, ако идва насам, и да ни предупредят, но иначе са обучени според Пътя на листото.

— Пътя на листото ли? — промълви Егвийн. — Това пък какво е?

Ейрам посочи към дърветата, без да отмества поглед от нея.

— Листото живее толкова, колкото му е предопределено, и не се бори с вятъра, когато го отнесе. Листото не вреди никому и най-накрая пада, за да подхрани нови листа. Така би трябвало да постъпват всички мъже. И жени.

Егвийн го изгледа и на бузите й се появи руменина.

— Но какво означава всичко това? — попита Перин.

Ейрам го изгледа раздразнено, но този път му отговори Рен.

— Това означава, че никой човек не бива да наранява друг човек, по каквато и да било причина. — Очите на Търсача се преместиха на Илиас. — Жестокостта няма никакво оправдание. Никакво. Никога.

— А ако някой ви нападне? — настоя Перин. — Ако някой ви удари или се опита да ви ограби или да ви убие?

Рен въздъхна някак търпеливо и примирено, сякаш Перин не разбираше това, което беше очевидно.

— Ако някой ме удари, просто ще го попитам защо е пожелал да го направи. Ако отново поиска да ме удари, бих избягал от него, както бих постъпил, ако поиска да ме обере или да ме убие. По-добре е да го оставя да вземе, каквото иска, дори живота ми, отколкото аз сам да извърша жестокост. И бих се надявал, че той не е пострадал много.

— Но вие казахте, че не бихте го наранили — каза Перин.

— Аз не бих, но насилието наранява онзи, който го прилага, не по-малко от жертвата му. — Перин го погледна със съмнение. — Можеш да съсечеш едно дърво със секирата си — каза Рен. — Секирата прилага насилие над дървото и остава без поражения. Така ли е според теб? Дървото е меко в сравнение със стоманата, но острата стомана се затъпява, докато сече, а мъзгата на дървото я прояжда и я кара да ръждяса. Силната секира извършва насилие над безпомощното дърво, но то също я уврежда. Така е и при хората, само че при тях се поврежда духът.

— Но…

— Стига вече — изръмжа Илиас. — Рен, не стига че непрекъснато се опитвате да обърнете във вярата си селските младежи — това ви създава грижи почти навсякъде, където отидете, нали така? — но аз не съм довел със себе си тези двамата, за да ги обработваш. Престани.

— И да ги оставим на теб ли? — намеси се Ила, която стриваше сухи билки между дланите си и ги пускаше в едно от котлетата. Гласът й беше спокоен, но триеше билките някак ядосано. — Като теб ли ще ги научиш — да убиват или да умрат? Към онази ли орис ще ги поведеш, която сам търсиш? Да умреш сам и гарваните и… твоите приятели да ти разкъсат месата?

— Успокой се, Ила — търпеливо я прекъсна Рен, все едно че беше чувал тези приказки поне сто пъти, — Той е добре дошъл гост край огнището.

Ила се примири, но Перин забеляза, че не се извини. Вместо това тя изгледа тъжно Илиас и поклати глава, след което изтупа длани и се зае да примъква лъжици и глинени паници от един червен сандък, окачен отстрани на фургона.

Рен отново се извърна към Илиас.

— Стари ми приятелю, колко пъти трябва да ти обяснявам, че не се опитваме да обръщаме никого във вярата си? Когато хората по селата проявят любопитство как живеем, отговаряме на въпросите им. Най-често ни разпитват младите, и наистина, понякога някои от тях тръгват с нас по пътя, но всички го правят по собствена воля.

— Опитай се да кажеш това на някоя фермерска жена, която току-що е разбрала, че синът или щерка й е тръгнала с вас — отвърна сърдито Илиас. — Затова по-големите градове дори не ви дават да вдигнете стан наблизо. Селата се примиряват с вас, защото им оправяте съдовете, но градовете нямат нужда от това и не искат да уговаряте младежите им да бягат.

— Не мога да кажа какво не позволяват градовете. — Търпението на Рен изглеждаше неизтощимо. Него сякаш нищо не можеше да го ядоса. — В градовете, разбира се, винаги се намират жестоки хора. Тъй или иначе, не мисля, че песента може да бъде намерена в някой град.

— Не исках да ви обидя, Търсачо — заговори бавно Перин. — Но… Вижте, не че търся повод за насилие. Не помня да съм се борил с някого от години, освен по състезания на някой празник. Но ако някой ме удари, струва ми се, че ще отвърна на удара му. Ако не го направя, само ще го окуража да си мисли, че може да ме удря всеки път, когато му хрумне. Някои хора си мислят, че могат да се възползват от другите, и ако не им дадеш да разберат, че не могат, те просто ще досаждат на всеки, когото смятат за по-слаб от себе си.

— Някои хора — въздъхна тежко Ейрам — просто не могат да се отърват от простите си инстинкти. — Докато го изговаряше, го измери с поглед, който подсказваше, че съвсем няма предвид кавгаджиите, за които говореше Перин.

— Бих се обзаложил, че и ти самият не си — отвърна му Перин и лицето на Ейрам се стегна по начин, който нямаше нищо общо с Пътя на листото.

— Струва ми се много интересно — намеси се Егвийн, след като изгледа гневно приятеля си — да срещна човек, който не смята, че мускулите могат да решат всеки проблем.

Самочувствието на Ейрам се възвърна, той се изправи и каза:

— Позволи ми да ти покажа нашия бивак. Ей там танцуваме.

— Виж, това би ми харесало — отвърна тя с усмивка.

— Но вечерята е готова, Ейрам — обади се Ила.

— Ще хапна при мама — отвърна Ейрам през рамо и хвана Егвийн за ръка. — Двамата ще хапнем при мама. — И той хвърли победоносна усмивка към Перин. Егвийн се затича със смях след него.

Перин понечи да ги последва, но спря. Едва ли приятелката му щеше да пострада, след като таборът следваше Пътя на листото, както беше казал Рен. Той се обърна към Рен и Ила и каза:

— Съжалявам. Аз съм ваш гост и не биваше да…

— Не говори глупости — успокои го Ила. — Вината беше негова, не твоя. Седни спокойно и се нахрани.

— Ейрам е труден момък — добави тъжно Рен. — Иначе е добро момче, но понякога си мисля, че намира Пътя на листото за труден. С някои е така. Моят огън е и ваш. Заповядайте.

Перин бавно приседна. Чувстваше се неловко.

— Какво става с тези от вас, които не могат да следват Пътя? — попита той.

Рен и Ила се спогледаха загрижено, после Рен му отвърна:

— Напускат ни. Изгубените се заселват по селата.

Ила се загледа натам, накъдето се бе затичал внукът й.

— Изгубените не са щастливи. — Старицата въздъхна, но когато им поднесе паниците и лъжиците, лицето й отново се беше смирило.

Перин заби поглед в земята и всички замълчаха, докато Ила пълнеше паниците с гъста зеленчукова супа и им ги подаваше заедно с комати топъл и пухкав хляб. Не проговориха и докато се хранеха. Супата беше превъзходна и Перин изяде цели три паници. Илиас, забеляза той с усмивка, излапа четири.

След вечерята Рен напълни лулата си, а Илиас извади своята и я натъпка с табака от мазната кожена кесия на Махди. След като паленето, тъпченето и повторното припалване на лулите приключи, двамата се отпуснаха в блажено мълчание. Ила извади кълбо прежда и се залови да плете. Слънцето леко припламваше над върховете на дърветата на запад. Таборът се приготвяше да посрещне нощта, но суматохата не стихна, само се промени. Музикантите, които свиреха, когато тримата влязоха в стана, бяха заменени от други и още повече хора затанцуваха край светлините на огньовете, а сенките им се замятаха по фургоните. Някъде сред табора се надигна хор от мъжки гласове. Перин се отпусна на земята и скоро се унесе в дрямка.

След малко Рен се обади:

— Срещал ли си някой от Туатан, Илиас, откакто се видяхме миналата пролет?

— Не — отвърна Илиас, стиснал лулата със зъби. — Нали знаеш, че не обичам да се събирам с хора.

Рен се изкикоти.

— Особено с хора, които живеят живот съвсем различен от твоя, а? Не, стари ми приятелю, не се тревожи. Отдавна, преди много години съм изгубил надежда, че ще последваш Пътя. Но откакто се срещнахме за последен път, чух една история, която сигурно ще те заинтригува. На мен ми се стори много интересна, а след това я чувах отново и отново, всеки път, когато се срещахме с други от Народа.

— Слушам те.

— Тази история започва преди две години, с един от нашите табори, който прекосил пустинята откъм северния път.

Очите на Перин се отвориха.

— Пустинята ли? Айилската пустиня? Те са прекосили Айилската пустиня?

— Някои хора могат да навлязат в Айилската пустиня, без никой да ги притесни — каза Илиас. — Веселчуни, амбуланти, ако са честни. Туатан прекосяват пустинята непрекъснато. Търговци от Кайриен, преди Дървото и Айилската война.

— Народът на Айил ни отбягва — вметна тъжно Рен. — Макар мнозина от нашите да са се опитвали да разговарят с тях. Наблюдават ни от разстояние, но няма да се приближат до нас, нито биха ни позволили да се приближим до тях. Понякога съм се чудил дали те не знаят песента, макар да ми се струва, че едва ли е възможно. Нали знаете, хората на Айил не пеят. Не е ли странно това? Освен бойни песни и панихидите им за убитите. Чувал съм ги да пеят над телата на убитите си, както и да оплакват тези, които са убили. Тази тяхна песен може да накара и камъните да заплачат. — Ила, която се беше заслушала, кимна в знак на съгласие, без да спира да плете.

Перин бързо започна да премисля. Досега му се струваше, че Калайджиите би трябвало непрекъснато да се боят, при всичките тези приказки за бягането от чуждата жестокост, но никой, който се страхува, не би и помислил да прекоси Айилската пустиня. Според това, което беше чувал, никой, който има ум в главата си, не би се опитал да прекоси Пустинята.

— Ако това е някаква история за песен… — почна Илиас, но Рен поклати глава.

— Не, приятелю. И аз не съм сигурен за какво е точно. — Той насочи цялото си внимание към Перин. — Младите Айил често пътуват до Погибелта. Някои от младите им хора тръгват сами, като си мислят, че са призвани да убият Тъмния. Повечето тръгват на малки групи. Да избиват тролоци. — Рен тъжно поклати глава и продължи мрачния си разказ. — Преди две години един наш табор, който прекосявал пустинята на около сто мили от Погибелта, се натъкнал на една от тези групи.

— Млади жени — намеси се Ила, не по-малко тъжно от съпруга си. — Почти момичета.

Перин ахна от изненада. Илиас се усмихна кисело.

— Момичетата Айил не са длъжни да гледат къща или да готвят, ако не искат, момко. Тези, които предпочитат да станат воини, се присъединяват към едик от бойните им кланове, Фар Дарейз Май, Деви на копието, и се сражават редом с мъжете.

Перин поклати глава и Илиас се изсмя.

Рен отново подхвана разказа си. Гласът му бе изпълнен със смут и неприязън.

— Всички млади жени били избити с изключение на една, но и тя вече умирала. Допълзяла до фургоните. Станало ясно, че разбирала, че са Туатан. Омразата й надмогвала болката, но тя носела толкова важно за нея послание, че трябвало да го предаде някому преди да умре, дори и тези някои да са били нашите хора. Мъжете тръгнали да видят дали не могат да помогнат на някоя от останалите — кръвта й била оставила следи по пясъка, — но всички били мъртви, а редом с тях — тройно повече мъртви тролоци.

Илиас подпря гръб в дървото и лулата му увисна между зъбите.

— На сто мили в Пустинята? Невъзможно! Джевик Кешар, така тролоците наричат Пустинята. Загиващата земя. Те не биха навлезли на сто мили в Пустинята, та ако ще всички мърдраали от Погибелта да ги подкарат.

— Ти, изглежда, знаеш доста за тролоците, Илиас — вметна Перин.

— Продължавай — изръмжа Илиас на Рен.

— По трофеите, които Айил носели със себе си, ставало ясно, че се връщали от Погибелта. Тролоците ги преследвали, но ако се съдело по оставените следи, малцина от тях успели да се върнат, след като избили Айил. Колкото до момичето, то не позволило никой да я докосне, дори да превържат раните й. Но сграбчила Търсача на табора за сетрето и ето какво му казала, дума по дума: „Листогризача е намислил да заслепи Окото на света, Изгубени. Намислил е да съсече Великата змия. Предупреди хората, Изгубени. Заслепителя на зрака иде. Кажи им да въстанат насрещу Оня, що иде с утрото. Кажи им…“ — и издъхнала. Листогризача и Заслепителя на зрака обърна се Рен към Перин — са айилските имена за Тъмния, но от това, което е казала, не разбирам и дума. Но въпреки това тя го е смятала за достатъчно важно, за да се доближи до онези, които очевидно е презирала, и да им го съобщи преди да издъхне. Но на кого? Ние сме сами за себе си, Народа, но не ми се струва, че е било предназначено за нас. За айилците? Те не биха ни оставили да им го предадем, дори и да се опитаме. — Той въздъхна тежко. — Нас да нарече Изгубени. Дотогава и не знаех колко всъщност ни мразят.

Ила остави плетивото в скута си и нежно го погали по главата.

— Нещо, което трябва да са разбрали в Погибелта — отрони замислено Илиас. — Да съсече Великата змия? Да убие самото Време? И да ослепи Окото на света? Все едно да каже, че иска да умъртви скала. Може да е бълнувала, Рен. Ранена и умираща, може просто да е загубила представа за реалността. Може дори да не е разбрала, че това са били ваши хора.

— Знаела е какво казва и на кого го казва. За нея е било нещо много по-важно от собствения й живот. А ние дори не можем да го разберем. Когато ви видях да влизате в стана ни, помислих си, че може би ще намерим най-сетне отговора, тъй като ти си бил… Илиас бързо му махна с ръка и Рен премълча онова, което се канеше да каже — тъй като си приятел и знаеш много необикновени неща.

— Но за това не знаех нищо — отвърна Илиас с тон, който сложи край на разговора. Сега тишината около лагерния огън се нарушаваше само от музиката и смеховете, отекващи в табора.

Облегнал рамене на едно от дърветата край огъня, Перин се мъчеше да отгатне смисъла на посланието. Но и за него то беше не по-малко безсмислено, отколкото за Рен и Илиас. Окото на света. Това го беше сънувал, и то неведнъж, но за тези сънища не искаше и да си помисли. Но виж, Илиас… В това се съдържаше някакъв въпрос, на който му се искаше да намери отговор. Какво се канеше да спомене Рен за брадатия мъж и защо Илиас така рязко го прекъсна? Опита се да си представи как ли изглеждат айилските момичета — навлизащи в Погибелта, там, където се осмеляваха да проникнат само Стражници, доколкото беше чувал; да се сражават с тролоци… и чу Егвийн — връщаше се и си тананикаше нещо.

Изправи се да я посрещне. Тя бързо се спря, наклонила глава настрани. В тъмното той не можа да види лицето й.

— Дълго те нямаше — каза той. — Добре ли се забавлява?

— Ядохме при майка му — отвърна тя. — А после потанцувахме… и се посмяхме. Не бях танцувала цяла вечност.

— Той ми напомня за Уил ал-Сеен. Винаги си проявявала достатъчно разум да не допуснеш Уил да ти завърти главата.

— Ейрам е добро момче и е много забавен — отвърна му тя твърдо. — Успя да ме развесели.

Перин въздъхна.

— Извинявай. Радвам се, че си се позабавлявала и си могла да потанцуваш.

Внезапно тя го прегърна и заплака на рамото му. Той неловко я погали по косата. „Ранд на мое място щеше да знае как да постъпи“ — помисли си Перин. Ранд се оправяше много по-лесно с момичетата. Не като него, дето никога не знаеше какво да направи и какво да каже.

— Казах ти, че съжалявам, Егвийн. Наистина се радвам, че ти е било приятно да потанцуваш. Наистина.

— Кажи ми, че са живи — изхлипа тя на гърдите му.

— Какво?

Тя се отдръпна и го погледна в очите.

— Ранд и Мат. И останалите. Кажи ми, че са живи.

Той вдиша дълбоко и се огледа нерешително в околния мрак.

— Живи са — отрони най-сетне Перин.

— Добре. — Тя бързо се почеса по брадичката. — Това исках да чуя. Лека нощ, Перин. И лек сън. — Повдигна се на пръсти, целуна го по бузата и се шмугна покрай него, преди да успее да й отвърне.

Той се извърна и я изгледа. Ила се изправи да я посрещне и двете жени се запътиха към фургона, говорейки си тихо. „Ранд щеше да го разбере — помисли си Перин, — но аз не мога.“

Тънкият сребрист сърп на младата луна се издигна над хоризонта, далече в нощта завиха вълци. Той потръпна. Утре щеше да има достатъчно време да мисли за вълците. Грешеше. Те го чакаха, за да го поздравят в съня му.