Окото на света

Глава 2 Странниците

Докато Ранд и Мат разтоварваха каруцата, майстор ал-Вийр вече пълнеше от една бъчва две халби с най-добрия си кафяв ейл, собствено производство. Драскун, котаракът на странноприемницата, се беше настанил върху бъчвата, притворил очи и увил опашка около лапите си. Трам стоеше пред камината и тъпчеше дългата си лула с табак от лъскавата желязна кутия, която ханджията винаги държеше върху каменния перваз на огромната камина.

В този последен, напрегнат ден преди празника Ранд очакваше да завари всекидневната празна, като изключим Бран, баща му и котарака, но пред огнището на столовете с високи облегалки седяха още четирима членове на Селския съвет, в това число Кен, стиснали халби в ръце и с глави, обвити от дима на лулите. По изключение каменните маси бяха празни и всички книги на Бран стояха недокоснати на рафта срещу огнището. Мъжете не разговаряха, а току надничаха мълчаливо в халбите с ейл и почукваха нетърпеливо лули в зъбите си, в очакване Трам и Бран да се присъединят към тях.

Напоследък загрижеността не беше необичайно явление за Селския съвет, не и в Емондово поле, нито вероятно в Стражеви хълм или в Девенов просек. Сигурно и в Таренов сал беше същото, макар че кой ги знае какво точно мислеха хората от Таренов сал за каквото и да е.

Само двама от мъжете — Харал Люхан, ковачът, и Джон Тейн, мелничарят — си направиха труда да извърнат глави и да погледнат влезлите в помещението момчета. Макар че майстор Люхан все пак ги изгледа малко по-продължително. Ръцете на ковача бяха големи колкото краката на повечето мъже, с издути яки мускули. Той беше с дългата си кожена престилка, сякаш беше побързал да дойде за съвета направо от ковачницата. Той ги изгледа навъсено, после многозначително обърна глава и започна съсредоточено да тъпче с палец лулата си.

В същия момент Мат изрита Ранд по кокалчето и забърза към вратата в дъното на помещението. Ранд го последва.

— Какво правиш? — скара му се той, щом се озоваха в коридора към кухнята. — За малко да ми счупиш…

— Бягам от Люхан — отвърна Мат. — Май подозира, че… — И отведнъж млъкна, понеже от кухнята се показа госпожа ал-Вийр, цялата обгърната от миризмата на прясно опечен хляб.

Подносът в ръцете й беше отрупан със самуни с хрупкава кора, с които се беше прочула в цяло Емондово поле, а също с чинии, пълни с туршия и сирене. Храната напомни на Ранд, че от заранта е изял само един крайщник, преди да тръгнат от фермата, и стомахът му изкъркори издайнически.

Госпожа ал-Вийр, стройна жена с дълга, сплетена на дебела плитка вече посивяла коса, се усмихна майчински на двамата младежи.

— Ако сте гладни, вървете в кухнята. Сигурно сте гладни — момчетата винаги са гладни. Опекла съм и меденки.

Беше почти единствената омъжена жена в околността, която никога не се опитваше да се прави на сватовница на Трам. Майчинските й чувства към Ранд се изразяваха в някоя и друга топла усмивка и малка закуска всеки път, когато дойдеше в хана, но по същия начин се държеше и с всеки друг младеж от околността. Ако и да го поглеждаше от време на време, сякаш очакваше от него нещо повече, то това все пак се свеждаше само до погледи и нищо друго, за което той й беше дълбоко благодарен.

Без да изчака за отговор, тя се шмугна с подноса храна в общото помещение. Тутакси последва скърцане на столове и мъжете станаха на крака, посрещайки топлия хляб с радостни възклицания. Тя си беше най-добрата готвачка в Емондово поле и нямаше мъж в селото, който да не скочи нетърпеливо на крака при всяка възможност да седне на трапезата й.

— Меденки — облиза се Мат лакомо.

— После — сряза го Ранд. — Първо да си свършим работата.

Над стълбището към мазето, точно след вратата към кухнята, беше окачен фенер, още един хвърляше светло петно върху каменната стена, смекчавайки леко сумрака в по-далечните ъгли. По широките дървени рафтове край стените и на пода бяха подредени бурета с ракия и сайдер, а по-големите бъчви, някои с набити в тях чепове, бяха пълни с ейл и вино. Повечето бъчви с вино бяха надписани с тебешир собственоръчно от ал-Вийр, като показваха годината, в която е купено виното, кой амбулант го е доставил и в кой град е направено. Но всичкият ейл и всичката ракия бяха производство на селяни от Две реки и на самия Бран. Амбуланти, та дори и търговци докарваха понякога ракия или ейл отвън, но те никога не се оказваха по-добри от тукашните и при това струваха цяло състояние, а и никой не ги опитваше повече от веднъж.

— Я ми кажи — попита Ранд, след като оставиха буретата на рафтовете, — какво си направил, че бягаш от майстор Люхан?

Мат вдигна рамене.

— Нищо особено. Казах на Ейдан ал-Каар и на двама от сополивите му приятели — Евин Фингар и Даг Коплин, — че някои фермери били видели кучета призраци, които дишат огън и тичат из горите. Да знаеш как се ококориха!

— И господин Люхан го е хванало яд само за това? — Ранд го изгледа недоверчиво.

— Не точно. — Мат поклати глава. — Виждаш ли, нацапах две от неговите кучета с тесто, че да побелеят. После ги пуснах до къщата на Даг. Откъде да знам, че ще побегнат обратно към дома си? Какво съм виновен? Ако госпожа Люхан не беше им отворила веднага вратата, нямаше да влязат. Не че съм искал нарочно къщата им да се оплеска с тесто. — Той се изкикоти. — И тя взела, че изгонила с метлата стария Люхан заедно с кучетата.

Ранд присви очи и се засмя.

— На твое място щеше да ме е повече страх от Алзбет Люхан, отколкото от ковача. Тя е не по-малко яка от него, пък и нравът й е много по-лют. Все пак, ако минаваш по-бързо покрай него, може и да не те забележи.

Изразът на Мат показа, че не смята шегата на Ранд за особено сполучлива.

Когато обаче пак минаха покрай мъжете, на Мат не му се наложи да бърза. Шестимата бяха събрали столовете си в кръг. Трам говореше тихо, останалите се бяха навели и го слушаха с такова внимание, че нямаше да им направи впечатление дори и в помещението да нахлуеше стадо овци. На Ранд му се дощя да се приближи и да подслуша какво си говорят, но Мат го дръпна за ръкава и го изгледа с толкова убийствен поглед, че той само въздъхна и го последва навън към каруцата.

При последното слизане в мазето завариха на горното стъпало поднос, отрупан с ухаещи меденки. Имаше и две халби и кана, пълна с топъл сайдер. Оставиха буретата на рафта и започнаха да лапат.

— А сега за веселчуна… — почна Ранд и отри трохите от устата си.

По стъпалата изтрополяха стъпки — беше Евин Фингар. Пухкавото му лице беше грейнало от нетърпение да им донесе новината.

— Дошли са странници! — После се сети нещо и изгледа Мат накриво. — Ония кучета призраци така и не ги видях, но разбрах, че някой е оплескал кучетата на майстор Люхан с тесто. Чух и че госпожа Люхан се е сетила кой може да е направил тази беля.

Годините, разделящи Ранд и Мат от Евин, който бе едва на четиринадесет, бяха повече от достатъчно, за да отрежат набързо приказките на хлапака. Но този път и двамата се спогледаха изненадано, след което заговориха в един глас.

— Къде са дошли? В селото ли? — попита Ранд. — Не в горите?

— Наметалото му черно ли е? — добави Мат. — Може ли да се види лицето му?

Евин изгледа нерешително първо единия, после другия, но Мат пристъпи заплашително към него и той заговори бързо.

— Разбира се, че му видях лицето. А наметалото му е зелено. Или може би сиво. Променя се. Сякаш се слива с цвета на всяко нещо, до което застане. Някой път не можеш да го забележиш, дори и да гледаш право в него, ако не се помръдне. А нейното е синьо, като небето, и десет пъти по-разкошно от най-празничната дреха, която съм виждал. И освен това е десет пъти по-красива от всяка жена, която съм виждал. Явно, че е някоя знатна дама, като в приказките.

— Какви ги приказваш? — възкликна Ранд.

— А бе аз щях да ти кажа — промърмори Мат, — но ти ме хвана да ти помагам — Той млъкна за миг, отвори очи и изгледа сърдито Евин. — Пристигнаха снощи — продължи Мат. — И взеха стаи тук, в хана. Видях ги когато дойдоха. А пък конете им, Ранд. Никога не съм виждал толкова високи и стройни коне. Сякаш могат да препускат цяла вечност, без да спират. Струва ми се, че той работи за нея.

— На служба е — намеси се Евин. — В приказките се казва „на служба“…

Мат продължи все едно че Евин не беше се обадил.

— Тъй или иначе, той я слуша. Изпълнява всичко, което тя каже. Само дето няма вид на ратай. Може би е войник. А как само носи меча си, сякаш направо е част от него, като ръка или крак. Пред него охранниците на търговците приличат на палета. А пък нея да видиш само, Ранд! Такава като нея не може и да си представи човек. Сякаш е излязла от някоя приказка на веселчун. Тя е като… като… — Младежът млъкна за миг и изгледа Евин кисело. — …като знатна дама — завърши той описанието си с въздишка.

— Но кои са те? — попита Ранд.

С изключение на търговците, които изкупуваха табак и вълна веднъж годишно, и на амбуланти, в Две реки никога не идваха чужденци — или почти никога. При това повечето търговци и амбуланти идваха по тези места от много време насам, така че всъщност можеше и да не се броят за странници. Просто външни хора. Е, преди пет години в Емордово поле бе пристигнал един истински чужденец, който търсеше убежище заради някаква неприятност, сполетяла го в Бейрлон, но не се задържа дълго.

— Какво ли търсят тук?

— Какво търсят тук ли? — възкликна Мат. — Изобщо не ме интересува какво търсят. Странници, Ранд, при това такива странници, за каквито не си и сънувал. Представяш ли си!

Ранд зяпна, после затвори уста, без да каже нищо. Ездачът с черното наметало така го беше изнервил, че се чувстваше като котка, подгонена от пес. Просто това, че по едно и също време около селото се бяха появили цели трима странници, му се струваше някакво ужасно съвпадение. Трима, ако този с променящото цвета си наметало не ставаше понякога черен.

— Тя се казва Моарейн — поясни Евин. — Чух го от него. Моарейн, така я нарича той. Лейди Моарейн. А той е Лан. Премъдрата може и да не я харесва, но на мен ми допада.

— Защо мислиш, че Нинив не я харесва? — попита Ранд.

— Тази заран тя попита Премъдрата за посоките — отвърна Евин. — И я нарече „дете мое“. — Ранд и Мат подсвирнаха едновременно през зъби, но Евин побърза да им обясни: — Лейди Моарейн не знаеше, че тя е Премъдрата. После, като разбра, й се извини. Наистина. След което я запита за някои билки, както и кой кой е в Емондово поле, при това със същото уважение като всяка друга жена в селото — дори с по-голямо, отколкото някои. Тя непрекъснато разпитва — на каква възраст са хората, откога живеят тука и… ох, не знам какво още. Все едно, Нинив й се сопна. А после, щом лейди Моарейн се отдалечи, Нинив я изгледа така, сякаш… е, погледът й никак не беше дружелюбен. Сигурен съм.

— Е? — каза Ранд. — Всички знаем какъв е нравът на Нинив. Когато Кен Буйе я нарече дете миналата година, тя го халоса с тоягата си по главата, а той е член на Селския съвет, при това е достатъчно стар, за да й бъде дядо. Тя кипва от какво ли не и докато се обърне, ядът й е минал.

— За мен и това е прекалено дълго — промърмори Евин.

— Не ме интересува кого халосва Нинив — изкикоти се Мат. — Стига да не съм аз. Ей, това ще е най-добрият Бел Тин за всички времена. Веселчун, лейди… може ли човек да мечтае за нещо повече? Даже няма нужда от фойерверки.

— Веселчун ли? — възкликна Евин.

— Хайде, Ранд — продължи Мат, без да обръща внимание на хлапака. — Свършихме си работата. Да идем да го видим.

Той се заизкачва по стъпалата, а Евин се затече след него и извика:

— Наистина ли е дошъл веселчун, Мат? Да не излезе като кучетата призраци? Или онази история с жабите?

Ранд се поспря да загаси фенера и побърза след двамата. В общото помещение Роуан. Хърн и Самел Крейв се бяха присъединили към останалите край огъня — беше се събрал целият Селски съвет. В момента говореше Бран ал-Вийр. Обикновено мощен, сега гласът му звучеше толкова стаено, че извън кръга столове се чуваше само глухо мърморене. Кметът подчертаваше всяка своя фраза, като удряше с показалец по дланта на другата си ръка и оглеждаше всеки поред.

Това, че мъжете едва ли не се бяха наблъскали един до друг, беше твърде красноречиво. Каквото и да обсъждаха в момента, то беше предназначено само за Селския съвет, поне засега. Нямаше да останат никак доволни, ако Ранд се опиташе да подслуша. Макар и с голямо нежелание, той се измъкна от стаята. Все пак оставаше веселчунът. А и странниците.

Бела и каруцата ги нямаше отвън. Някой от двамата коняри на хана, Хю или Тад, ги беше прибрал в конюшнята. Мат и Евин стояха и се гледаха сърдито на няколко крачки пред портата на хана.

— Казвам ти го за последно — викна Мат. — Не ти правя никакви номера. Наистина има веселчун. А сега изчезвай. Ранд, би ли казал на тази тъпа кратуна, че не го лъжа, та да ме остави на мира?

Ранд се уви плътно в наметалото и пристъпи, за да подкрепи Мат, но изведнъж усети, че космите по врата му настръхват. Пак го наблюдаваха. Този път усещането съвсем не беше такова като с качулатия ездач, но въпреки това беше неприятно, особено след като се случваше толкова скоро след онази среща.

Един бърз поглед през Моравата му показа само онова, което беше видял и преди — лудуващи деца, хора, които се подготвяха за празника, и нито един, който да го поглежда по-особено. Детска врява и глъч изпълваха страничните улички. Всичко си беше както обикновено. Само дето някой го наблюдаваше.

После нещо го накара да вдигне очи. На корниза на покрития с керемиди покрив на хана беше кацнал гарван. Птицата леко се полюшваше от порива на планинския вятър. Главата й беше кривната леко настрана и едно от черните й като мъниста очи се взираше втренчено в… в него. Ранд преглътна и изведнъж го обзе гореща ярост.

— Мръсна птица, тъпчеща се с леш — изсумтя той.

— Омръзна ми да ме зяпат — изръмжа Мат.

Едва сега Ранд забеляза, че приятелят му е застанал до него и също се мръщи на гарвана. Двамата се спогледаха, после ръцете им едновременно се стрелнаха към земята за камък.

Камъните полетяха… и гарванът отстъпи встрани. Запокитените от младежите камъни само изсвириха в празното пространство, където допреди миг бе стояла птицата. Тя плесна веднъж с криле и отново вирна глава, фиксирайки ги с мъртвешки черното си око, без изобщо да се изплаши, без да дава някакъв признак, че изобщо нещо я е притеснило.

Ранд зяпна смаяно към странно държащата се птица и попита тихо:

— Виждал ли си някога гарван да прави такова нещо?

Мат поклати глава.

— Никога. Нито пък някоя друга птица.

— Противна птица — чу се мелодичен женски глас зад тях. — И в най-добри времена не трябва да й се вярва.

С пронизителен писък гарванът се понесе във въздуха толкова бясно, че две черни пера се отскубнаха и полетяха надолу.

Поразени, Ранд и Мат извиха вратове да проследят внезапния полет на птицата, понесла се над Моравата, към покритите с облаци Мъгливи планини, високо над Западния лес, докато не се превърна в черно петънце, изчезващо на запад.

Ранд се обърна към жената. Очите им се срещнаха. Младежът я зяпна безмълвно. Сигурно това беше лейди Моарейн. Тази жена представляваше всичко онова, което се съдържаше в описанията на Мат и Евин — и много повече.

Когато чу, че е нарекла Нинив дете, си беше представил, че е стара, но се оказа, че не е. Всъщност изобщо не можеше да определи възрастта й. Отначало му се стори, че е по-млада от Нинив, но колкото повече се взираше в нея, толкова повече се убеждаваше, че би трябвало да е по-възрастна. В големите й тъмни очи се долавяше зрялост, намек за познание и опит, каквито един млад човек не би могъл да притежава. За миг му се стори, че очите й са истински дълбоки вирове, които могат да го погълнат. Стана му ясно и защо Мат и Евин я бяха нарекли „дама от приказките на някой веселчун“. Притежаваше някаква изтънченост и достойнство, които го караха да се чувства неловко и вдървено. На ръст едва ли стигаше и до гърдите му, но осанката й беше такава, че този ръст изглеждаше съвсем подходящ и собствената му височина му се стори някак неуместна.

Изобщо тази дама не приличаше на никой от хората, които беше виждал. Бялата качулка на пелерината й обграждаше като в рамка лицето и тъмната й коса, спускаща се на меки къдрици. Ранд никога не беше виждал възрастна жена, чиято коса да не е сплетена на плитка. Всяка девойка в Две реки очакваше с нетърпение Женският кръг на селото да й каже, че е навършила пълнолетие и има право да сплете косата си. Дрехите й бяха не по-малко странни. Пелерината й беше от небесносиньо кадифе, бродирано по краищата с дебели сребърни нишки с листа, лозници и цветя. Роклята й леко проблясваше под пелерината, малко по-тъмно синя, извезана с кремаво. На врата й висеше верижка от масивно злато, друга златна верижка, по-нежна, пристягаше главата й, придържайки в средата на челото й бляскав син камък. Кръстът й беше пристегнат с широк колан от златни нишки, а на показалеца на лявата й ръка имаше пръстен, също златен, с формата на змия, захапала опашката си. Той определено не беше виждал подобен пръстен в живота си, въпреки че разпозна Великата змия, още по-древен символ на вечността дори от Колелото на Времето.

Евин беше казал, че дрехите й са по-разкошни от най-празничното облекло, и се оказа прав. Никой в Две реки не се обличаше така изящно. Никога.

— Добро утро, госпожо… ааа… лейди Моарейн — поздрави Ранд смутено.

— Добро утро, лейди Моарейн — повтори Мат малко по-уверено.

Тя се усмихна и Ранд мигом се замисли дали би могъл да й бъде полезен с нещо, каквото и да е, само да може да поостане малко повече край нея. Знаеше, че се усмихва и на двамата, но някак му се струваше, че усмивката й е предназначена за него. Наистина, сякаш пред очите му току-що бе оживяла някоя веселчунска приказка.

— Знаете името ми — отвърна дамата, видимо доволна. Сякаш не си даваше сметка, че появата й, колкото и да е кратка, ще се превърне в повод за приказки из селото за години напред! — Но трябва да ме наричате само Моарейн, не лейди. А вие как се казвате?

— Аз съм Евин Фингар, милейди — избърза Евин. — Аз им казах името ви. Затова го знаят. Чух го от устата на Лан, но не съм подслушвал. Никой като вас досега не е идвал в Емондово поле. В селото ни дойде и един веселчун, за Бел Тин. А довечера е Зимната нощ. Ще дойдете ли в нашата къща? Мама е изпекла ябълкови сладки.

— Ще трябва да помисля — отвърна тя и постави ръка на рамото на Евин. Очите й примигнаха игриво, но с нищо друго не показа, че й е станало забавно. — Не съм сигурна обаче дали ще мога да се състезавам с един веселчун, Евин. Но вие всички трябва да ме наричате Моарейн. — И тя погледна Ранд и Мат с очакване.

— Аз съм Матрим Каутон, лей… ааа… Моарейн — смотолеви Мат и се поклони рязко и вдървено. Целият се беше изчервил.

Ранд тъкмо се чудеше дали би могъл да направи нещо като героите от приказките, но след примера на Мат предпочете само да си каже името. Този път поне не си оплете езика.

Моарейн го погледна, после погледна Мат, после пак него. Стори му се, че усмивката й, съвсем лека извивка в ъгълчетата на устните, прилича на начина, по който Егвийн се усмихваше, когато криеше някаква тайна.

— Докато съм в Емондово поле, ще се наложи да свърша някои дребни неща — каза дамата. — Вие двамата бихте ли се съгласили да ми помогнете? — Младежите хорово й отвърнаха, че желаят, и тя се засмя. — Ето — каза Моарейн и Ранд се изненада, когато жената притисна една монета в дланта му, след което плътно затвори ръката му с двете си длани.

— Не е необходимо — понечи да възрази младежът, но дамата пренебрегна протестите му, след което даде монета на Евин и по същия начин притисна с длани парата, озовала се в ръката на Мат.

— Разбира се, че е необходимо — каза тя. — Не може да се очаква да работите за нищо. Приемете ги като знак и ги пазете, за да ви напомнят, че сте се съгласили да дойдете при мен, когато ви помоля. Сега между нас съществува връзка.

— Никога няма да го забравя — изписука Евин.

— По-късно трябва да поговорим — каза тя. — И вие трябва да ми разкажете всичко за себе си.

— Лейди… исках да кажа — Моарейн? — промълви Ранд колебливо, когато чужденката обърна гръб, за да се отдалечи. Тя се спря и го изгледа през рамо, а на него му се наложи да преглътне, преди да продължи. — Защо сте дошли тук, в Емондово поле? — Лицето й не се промени, но той изведнъж съжали, че го е произнесъл, въпреки че не разбираше защо. Все едно, младежът побърза да поясни: — Не исках да бъда груб. Извинете. Но просто никой не идва в Две реки, освен търговци и амбуланти, и то когато снегът не е много дълбок, за да могат да се доберат дотук от Бейрлон. Почти никой. Във всеки случай не и хора като вас. Търговските охранници понякога казват, че това е най-затънтеният край на света, и предполагам, че така изглежда в очите на всички външни хора. Просто се чудех.

При тези думи усмивката й се стопи — бавно, сякаш си беше спомнила нещо. Известно време тя го изгледа мълчаливо.

— Изучавам историята — отвърна най-сетне жената. — Събирам стари предания. Това място, което вие тук наричате Две реки, винаги ме е интересувало. Понякога изучавам преданията за това, което се е случило в стари времена, тук, както и на други места.

— Предания ли? — отвърна Ранд. — Какво толкова може да се е случило в Две реки, че да интересува човек като… имам предвид, какво би могло да се е случило тук?

— И как иначе може да се нарича нашата околност освен Две реки? — добави Мат. — Тя винаги си е била с това име.

— Докато Колелото на Времето се върти — промълви Моарейн, по-скоро сякаш на себе си, с отчужден поглед — местата носят различни имена. Самите хора носят много и различни имена, много лица. Различни лица, но човекът си е един и същ. И все пак никой не познава Великата шарка, която Колелото тъче, нито дори Шарката на един Век. Можем само да наблюдаваме, да изучаваме и да се надяваме.

Ранд я зяпаше онемял и не се осмеляваше да попита какво означават странните й думи. Не беше сигурен дори, че тези думи са предназначени за тях. Забеляза, че другите двама също я гледат с вързани езици. Устата на Евин беше широко отворена.

Моарейн отново съсредоточи погледа си върху тримата и те леко разтърсиха рамене, сякаш внезапно се бяха събудили.

— Ще поговорим по-късно — каза тя. Никой от младежите не промълви и дума. — По-късно.

И тя тръгна към Коларския мост, сякаш не стъпваше, а се носеше във въздуха, и пелерината й се вееше от двете й страни като криле.

От входа на хана я последва един мъж, когото Ранд до този момент не беше забелязал. Едната му ръка лежеше отпусната върху дългата дръжка на меча му. Дрехите му имаха тъмно сивкавозелен цвят, цвят на лист по мрачина, или на сянка, а наметалото му, разлюляно от вятъра, преливаше в отсенки на сиво, зелено и кафяво. Това наметало сякаш от време на време просто изчезваше, сливайки се с цвета на околните неща. Косата му беше дълга и посивяла по слепоочията, прибрана назад с кожена лента, стягаща главата му. Лицето му беше сурово като камък, с изсечени скули, огрубяло от времето, но без бръчки, въпреки сивите кичури в косата му. Докато крачеше, Ранд не можеше да го оприличи на нищо друго, освен на вълк.

Когато мина покрай тримата младежи, погледът му ги обгърна за миг. Очите му бяха студени и сини като ранно утро посред зима. Сякаш ги претегляше наум, но по лицето му по нищо не пролича на колко ги оценява. После мъжът ускори ход и настигна Моарейн, след което закрачи по-бавно до рамото й и се приведе леко, за да й заговори. Ранд едва сега изпусна дъха, който бе сдържал, без да се усети.

— Това е Лан — изхриптя Евин, който, изглежда, също бе спрял да диша. — Бас държа, че е Стражник.

— Не говори глупости — разсмя се Мат, но смехът му прозвуча неуверено. — Стражници има само в преданията. Все едно, Стражниците са с мечове и ризници, покрити със злато и скъпоценни камъни, и времето им минава на север, в Погибелта, където се сражават със зли сили, тролоци и други такива.

— Би могъл да е Стражник — настоя Евин.

— Случайно да видя по него злато и скъпоценни камъни? — присмя му се Мат. — Случайно да имаме тролоци тук, в Две реки? Тук има само овце. Наистинасе чудя какво толкова може да е станало тук, че да заинтересува човек като нея.

— Сигурно е имало нещо — отвърна Ранд замислено. — Разправят, че ханът е тук от хиляда години, ако не и повече.

— Хиляда години овце — каза Мат.

— Сребърен петак! — възкликна Евин. — Тя ми е дала цял сребърен петак! Помисли си само какво мога да си купя, когато дойде амбулантът!

Ранд също отвори шепата си да погледне монетата, която жената му беше дала, и едва не я изтърва от изумление. Не беше виждал монета като тази, която грееше в ръката му — дебела, с релефен образ на жена, стъпила върху единичен пламък. Но беше наблюдавал как Бран ал-Вийр претегля монетите, които търговците изкупвачи донасяха от десетки земи, и можеше приблизително да оцени стойността й. С толкова сребро можеше да си купи цял кон където и да е из Две реки, и пак да му останат пари.

Погледна Мат и долови същия израз на почуда, който сигурно беше изписан и на собственото му лице. Наклони ръка, тъй че Мат да види монетата му, но не и Евин, и вдигна въпросително вежди. Мат кимна и за няколко мига двамата се загледаха напълно объркани.

— Каква ли ще е тази работа? — отрони най-сетне Ранд.

— Не знам — отвърна твърдо Мат. — Каквато ще да е. Аз обаче няма да си я харча. Дори когато дойде амбулантът. — И приятелят му прибра монетата в джоба си.

Ранд кимна и с бавно движение също прибра своята. Не беше сигурен защо, но необяснимо по каква причина му се струваше, че Мат е прав. Монетата не трябваше да се харчи. Не и след като си я получил от нея. Можеше да измисли куп неща, за които среброто можеше да послужи, но…

— Мислите ли, че и аз трябва да запазя моята? — Мъчително терзание бе изкривило пълното лице на Евин.

— Не, освен ако сам не искаш — отвърна му Мат.

— Мисля, че на теб ти я даде да я похарчиш — каза Ранд.

Евин изгледа парата си, после поклати глава и напъха сребърното петаче в джоба си.

— Ще я задържа — промълви той тъжно.

— Ей, трябва да видим и веселчуна — сети се Ранд и очите на по-малкото момче отново светнаха.

— Ако изобщо се събуди — добави Мат.

— Ранд — попита Евин, — ама наистина ли има веселчун?

— Ще видиш — отвърна му Ранд със смях. Беше ясно, че Евин така и няма да повярва, докато не го види със собствените си очи. Рано или късно, трябва да слезе.

Откъм Коларския мост се надигна врява и Ранд вдигна очи да разбере какво е станало. Десетки селяни, от белокоси старци до едващо проходили сополанковци, бяха обкръжили с радостни възгласи огромен фургон, теглен от осем коня. Издутото му покривало бе отрупано с вързопи, увиснали на гроздове. Най-после пристигаше и амбулантът. Странници и веселчун, фойерверки и амбулант. Това щеше да е най-хубавият Бел Тин за всички времена.