Окото на света

Глава 44 Мракът по Пътищата

В тъмницата, тъкмо преди изгрев слънце, Ранд последва Моарейн по задния коридор, където ги очакваха господин Джил и другите. Нинив и Егвийн бяха не по-малко обезпокоени от Лоиал, а Перин — почти толкова спокоен, колкото Стражника. Мат следваше Ранд по петите, като че ли се страхуваше да остане и съвсем за малко самичък. Готвачката и помощничките й се изправиха, когато групата тихо влезе в кухнята, вече ярко осветена и затоплена от приготвянето на закуската. Не беше обичайно клиентите на хана да си отиват в такъв ранен час. Господин Джил каза няколко успокоителни думи, при което готвачката изсумтя и плесна силно тестото на масата.

Нощта бе все още катраненочерна. За Ранд всички около него в най-добрия случай не бяха нищо повече от по-тъмни сенки. Следваше ханджията и Лан слепешката, наистина слепешката, като само се надяваше, че знанията на господин Джил за собствения му заден двор и инстинктите на Лан ще ги преведат, без някой да си счупи краката. Лоиал непрекъснато се препъваше.

— Не разбирам защо не взехме поне един фенер — избоботи той. — Ние в стеддинг не тичаме така из тъмницата. В края на краищата, аз съм Огиер, не съм някаква котка. — Ранд веднага си представи раздразнено помръдващите туфи в ушите му.

Конярите не бяха изненадани от появата им. Конете вече бяха оседлани и ги очакваха. Мандарб беше изправил надменно шия и не обръщаше внимание на никой друг освен на Лан, но Алдийб протегна муцуна, за да отърка ноздри в ръката на Моарейн. Имаше един товарен кон с плетени от тръстика дисаги и едно огромно животно с рунтави глезени, по-високо дори от жребеца на Стражника, за Лоиал. Изглеждаше достатъчно голямо, за да може само да тегли цяла купа сено, но в сравнение с Огиер приличаше на пони.

Лоиал измери с поглед грамадния кон и усъмнен промърмори:

— Краката ми са си достатъчно здрави.

Господин Джил беше осигурил на Ранд дорест кон, почти с цвета на косата на младежа, висок и с мускулеста гръд, но не и с огнената стъпка на Облак. И естествено се казваше Дорчо.

Егвийн се отправи към своята Бела, а Нинив отиде при дългокраката си кобила.

Мат се приближи до Ранд, стиснал в ръка поводите на сивокафявия кон, който му беше отреден.

— Перин нещо ме изнервя — изсумтя той. Ранд го изгледа накриво. — Много странно се държи. Не го ли забелязваш? Кълна се, не си го въобразявам, нито е от… от…

Ранд кимна. „Слава на Светлината, че камата пак не го е обсебила.“

— Така е, Мат, но ти се успокой. Моарейн знае за… знае какво му е. Перин си е добре. — Искаше му се да може сам да си повярва, но думите му, изглежда, успокоиха Мат донякъде.

— Разбира се — отвърна Мат припряно, но продължи да поглежда Перин накриво. — Казвал ли съм, че не е.

Господин Джил каза нещо на главния ратай и той се почука по челото и забърза към задния край на конюшнята. Ханджията се обърна към Моарейн с доволна усмивка.

— Рами казва, че пътят е чист, Айез Седай.

Задната стена изглеждаше здрава и дебела, съоръжена с тежки лавици с инструменти. Рами и още един от конярите разчистиха вилите, лопатите и мотиките, след което се пресегнаха зад лавиците и издърпаха тайни мандала. Изведнъж част от стената се плъзна навътре на добре прикрити панти. Светлината от конюшнята освети една тухлена стена само на няколко стъпки от вратата.

— Това е само един тесен проход между сградите — поясни ханджията. — Но никой не знае, че оттук има изход. И никой няма да ви види, че излизате.

Айез Седай кимна.

— Запомни, добри ни стопанино, ако се страхуваш, че ще си имаш някакви неприятности, напиши до Шериам Седай, от Синята Аджа, в Тар Валон, и тя ще ти помогне. Опасявам се, че аз и сестрите ми вече сме твърде много задължени на всички добри хора. които ми помогнаха.

Господин Джил се засмя. Ако се съдеше по смеха му, нямаше вид на притеснен човек.

— Оставете, Айез Седай, вие вече ми осигурихте единствения хан без плъхове в цял Кемлин. За какво повече мога да ви помоля? Само това ще удвои клиентелата ми. — Усмивката му се стопи и той отново стана сериозен. — Каквото и да сте намислили, кралицата държи на Тар Валон, а аз си държа на кралицата, така че ви желая успех. Светлината да ви освети дано, Айез Седай. Светлината да освети всички ви.

— Светлината да освети и теб, господин Джил — отвърна Моарейн и почтително сведе глава. — Но ако искаме Светлината да огрява всички ни, трябва да побързаме. — Тя енергично се обърна към Лоиал. — Готов ли си?

Огиерът погледна предпазливо зъбите на коня си и хвана юздите му. Опитвайки се да държи голямата му муцуна по-далече от ръката си, той поведе животното през зейналия в стената отвор. Рами подскачаше от крак на крак, нетърпелив да я затвори отново зад тях. За миг Лоиал се спря и вдигна глава, сякаш долавяйки някакъв полъх с бузите си.

— Насам — каза той и зави по тясната алея.

Моарейн тръгна първа, след нея Ранд и Мат. На Ранд се падаше пръв да води товарния кон. Нинив и Егвийн оформиха средата на колоната, с Перин зад тях и Лан в ариергарда. Скритата врата припряно се плъзна и се затвори веднага щом Мандарб стъпи навън. Прищракването на резетата, които отрязаха пътя им назад, прозвуча неестествено силно в ушите на Ранд.

Проходът, както го беше нарекъл господин Джил, наистина се оказа тесен и дори по-тъмен от задния двор, доколкото това изобщо беше възможно. От двете им страни стърчаха високи стени от тухла и дърво и само тясна ивица черно небе се виждаше над главите им. Големите плетени кошници, привързани на гърба на товарния кон, дращеха по стените от двете страни. Дисагите бяха натъпкани с провизии за из пътя, по-голямата част от които се състоеше от грънци, пълни с мазнина. На гърба на коня бяха привързани два пръта с по един фенер в края. В Пътищата, беше им казал Лоиал, било по-тъмно, отколкото и в най-тъмната нощ.

Мазнината във фенерите се плискаше и от време на време те се чукваха един в друг и издаваха тънък звук. Не беше силен, но час преди изгрев слънце Кемлин беше притихнал, безмълвен, и тъпото дрънчене звучеше така, сякаш можеха да ги чуят от цяла миля.

Когато проходът ги изведе на една улица, Лоиал избра посоката, без изобщо да спира. Сега изглеждаше абсолютно сигурен накъде ги води и сякаш маршрутът, който трябваше да следва, с всяка следваща стъпка му ставаше все по-ясен. Ранд не разбираше как Огиер може да намери загадъчния Портал, а и самият Лоиал не беше в състояние да им го обясни много добре. Каза, че просто го знаел. Усещал го. Твърдеше, че за него това било все едно да обясняваш как се диша.

Докато напредваха по улицата, Ранд се обърна към ъгъла, зад който бе останал „Кралски благослов“. Според Ламгвин недалече от тази пресечка все още имало половин дузина Бели плащове. Сигурно цялото им внимание беше съсредоточено върху хана, но един необичаен шум несъмнено щеше да ги привлече — а никой не би излязъл в такъв ранен час по обичаен повод. Конските копита сякащ кънтяха по каменната настилка като камбани. Фенерите дрънчаха, сякаш товарният кон нарочно ги клатеше. Едва след като завиха на следващата пресечка, той спря да се озърта през рамо. След като останалите от Емондово поле завиха след него, чу и от техните уста въздишки на облекчение.

Лоиал, изглежда, следваше най-пряката посока към Портала, какъдето и да ги водеше тя. Понякога преминаваха по широки булеааодл, пусти, с изключение на някое и друго бездомно куче. Друг път се забързваха по улички, по-тесни и от прохода при конюшнята, като при всяка невнимателна стъпка се препъваха в боклуци.

Бледи отблясъци на ранната зора прошариха небето над покривите на изток. По улиците от време на време започнаха да се мяркат и хора, загърнати зиморничаво срещу ранния хлад, привели ниско глави, все още съжаляващи за оставеното топло легло. Повечето не обръщаха никакво внимание на нищо. Едва няколко погледа се извърнаха към малката колона, предвождана от Лоиал, и само един от тях наистина ги забеляза.

Този единствен минувач ги стрелна бегло с очи, също като останалите, и тъкмо щеше отново да потъне в мислите си, когато сякаш се препъна в нещо, залитна, обърна се и отново ги погледна. Светлината беше толкова сумрачна, че можеха да се различат само силуетите им, но и това беше предостатъчно. Видян от разстояние, самичък, Огиер можеше да мине за висок мъж, повел обикновен кон, или за човек с нормален ръст, повел малък кон. Но на фона на останалите изглеждаше точно толкова голям, колкото си беше, един път и половина повисок от възможно най-високия човек. Човекът ги изгледа продължително, след което извика сподавено и хукна да бяга.

А скоро по улиците щяха да се появят още хора — много скоро.

— Тук — обяви най-сетне Лоиал. — Под тази сграда.

Сочеше към някакъв дюкян. Сергиите отпред бяха празни, вратата бе здраво залостена. Прозорците на горния етаж, където живееше собственикът, все още бяха тъмни.

— Отдолу? — възкликна невярващо Мат. — Но как, в името на Светлината, можем да…

Моарейн вдигна ръка и промърмори:

— Трябва да има някаква врата към мазето. Ах, да!

Изведнъж разцъфна светлина. Над протегнатата длан на Айез Седай с хладен блясък увисна кълбо с размерите на човешки юмрук и започна да се движи заедно с движението на ръката й. Тя приближи светлика към вратата, която се видя — наклонена почти до самата земя, с голяма брава, завинтена с два здрави болта, и желязно резе, по-широко от дланта на Ранд и покрито с ръжда. Лоиал опипа резето.

— Мога да го измъкна заедно с цялата брава, но ще се вдигне такъв шум, че половината квартал ще се разбуди.

— Да не съсипваме имота на добрия стопанин, след като можем да го избегнем. — Моарейн огледа напрегнато резето, после изведнъж чукна ръждясалото желязо с тояжката си и ключалката изщрака.

Лоиал припряно отвори вратата и Моарейн тръгна надолу, осветявайки пътя си със светещата топка. Алдийб внимателно пристъпи след нея.

— Запалете фенерите и слезте долу — обади се тихо Моарайн. — Тук има достатъчно място. Побързайте, скоро ще се съмне.

Мазето се оказа толкова дълго и просторно, колкото и сградата над него, като по-голяма част от пространството бе заета от тухлени колони, които изникваха като гъби от тесните си основи и се разширяваха нагоре. Така цялото помещение изглеждаше съставено от сводове. Имаше достатъчно място, но въпреки това Ранд се чувстваше притиснат. Лоиал отри тавана с длан. Както им беше подсказала ръждясалата ключалка, мазето не беше използвано от много отдавна. По пода нямаше нищо освен няколко бъчви, пълни със стари парчетии, и дебел слой прах.

Лан влезе последен и затвори вратите отвътре.

— Кръв и пепел — изръмжа Мат. — Защо е трябвало да построят тази порта на такова място?

— Не винаги е било такова — отвърна Лоиал. Тътнещият му глас отекна в сводестото пространство. — Не винаги. Не! — Ранд изненадан забеляза, че Огиер се беше разгневил. — Дървета е имало тук някога. Всякакви дървета, които можело да раснат по тази земя, всеки вид, който Огиер са могли да засадят на това място и да го съчетаят с околните. Великите дървеса, високи над сто разтега. Сводове сплетен клонак и хладен полъх, в който да доловиш миризмата на зеления лист и на цвета и да събудиш в паметта си спомена за покоя на стеддинг. И всичко това — унищожено заради ето какво! — Мощният му юмрук изтътна в една от колоните.

Колоната сякаш се разтресе. Ранд беше сигурен, че чу как се строшиха тухли. Посипа се водопад от разтрошена мазилка.

— Това, що вече е втъкано, не може да се разтъче — тихо промълви Моарейн. — Ако събориш тази сграда над главите ни, дърветата няма да израснат наново. — Клюмналите вежди на Лоиал му придадоха по-посърнал вид, отколкото можеше да се види на човешко лице. — Но с твоята помощ, Лоиал, може би ще успеем да запазим дъбравите, които все пак са оцелели, за да не падне Сянката върху тях. Ти ни доведе до това, което търсим.

Една от стените беше по-различна от останалите. Всички останали бяха обикновени, тухлени, но тази беше иззидана от изкусно издялан камък, със сложни плетеници от листа и лози. По-късните строители, също така отишли си преди векове, бяха вградили в строежа си онова, което вече се е възправяло тук, а още по-късни го бяха превърнали в част от мазе.

Макар издълбани в коравия камък, листата изглеждаха меки, сякаш уловени в някакъв замръзнал миг, когато ги е раздвижил лекия пролетен полъх. Лоиал ги гледаше така, сякаш му се искаше да е където и да било другаде, но не и тук, дори да е навън, сред улиците, с поредната преследваща го тълпа разярени човеци.

— Авендесора — промълви Моарейн и докосна с длан един трилистник върху каменния барелеф. Ранд се вгледа: сред изящно издяланите листа, трилистникът беше единственият с такава форма. — Листът на Дървото на живота е ключът — добави Айез Седай и листът, след като поддаде леко, остана в ръката й.

Ранд примигна; чу как всички зад него ахнаха сподавено. Този лист изглеждаше не по-малко естествена част от цялостната изработка, отколкото останалите орнаменти. Също така леко Айез Седай го притисна в шарката една длан по-долу. Тривърхият лист се намести там, сякаш това място беше предназначено точно за него, и отново се превърна в част от цялото. И щом се намести, целият облик на каменния барелеф се промени.

Сигурен беше, че видя как листата потрепнаха от някакъв недоловим полъх. Почти му се стори, че са злачно зелени, въпреки прахта, като някаква тъкан от пролетна зеленина, изникнала тук, сред осветеното от фенерите влажно мазе. Почти незабележимо сред древната каменна резба се разтвори цепнатина, разшири се и двете й половини бавно израснаха към тавана, след което се изправиха и изпъкнаха. Отзад вратите се оказаха също така изкусно изработени, както отпред, със същото пищно изобилие от лозници и листа, почти като живи. Зад тях, там, където трябваше да има пръст или поне да се открие мазето на съседната сграда, някакво смътно сияние улови собствените им изумени лица.

— Разказвали са ми — избоботи Лоиал с гняв и скръб, — че някога Порталите греели като огледала. Някога този, който влизал в Пътищата, прекрачвал през слънцето и през небето. Някога.

— Нямаме време за губене — каза Моарейн.

Лан мина край нея, повел Мандарб, с прът с фенер в ръка. Сенчестото му отражение се приближи до него, повело сенчест кон. Човек и отражение сякаш се сляха върху сияйната повърхност, след което и двамата изчезнаха.

За миг всички в мазето останаха зяпнали към Портала.

— Побързайте — подкани ги Моарейн. — Аз трябва да премина последна. Не можем да оставим това нещо отворено за всеки, който би могъл да го намери случайно. Бързо.

Лоиал въздъхна тежко и прекрачи през сиянието. Навел глава, едрият му кон се запъна пред блестящата повърхност, след това го дръпнаха и и двамата изчезнаха също като Стражника и Мандарб.

Ранд се подвоуми и наклони фенера си през Портала. Фенерът потъна в собственото си отражение, сля се с него и изчезна. Той се насили и продължи напред, гледайки как прътът потъва в себе си, сантиметър по сантиметър, след което той самият стъпи и навлезе в себе си, прекрачвайки прага на загадъчната порта. Устата му зяпна. Нещо ледено се плъзна по кожата му, сякаш преминаваше през студена вода. Времето се разтегна. Студът го обхващаше косъм по косъм, пропълзя по дрехите му, нишка след нишка.

Вледеняващият хлад изпука около него като мехур и той се спря, за да си поеме дъх. Беше се озовал вътре в Пътищата. Точно пред него Лан и Лоиал го очакваха търпеливо, стиснали поводите на конете си. Всичко около тях беше мрак, който сякаш се простираше до безкрая. Фенерите им светеха слабо, съвсем слабо, сякаш нещо притискаше светлината или я изяждаше.

Смутен, той дръпна юздите и Дорчо и товарният кон се появиха зад него със скок и за малко не го събориха. Той се олюля, задържа се и забърза към Стражника и Огиер, дърпайки изнервените коне. Животните тихо изцвилиха. Дори Мандарб сякаш се почувства успокоен от присъствието на другите коне.

— Стъпвай леко, когато минаваш през Портал, Ранд — предупреди го Лоиал. — Нещата са… по-различни вътре в Пътищата, отколкото навън. Виж.

Той се извърна назад, където му сочеше Огиер, мислейки, че ще види същото смътно сияние. Но вместо това ясно различи мазето, като през огромно парче опушено стъкло, вградено сред околния мрак. Смущаващото беше, че мракът около прозореца към мазето създаваше усещане за дълбочина, сякаш отворът стоеше сам за себе си, без нищо около или зад него освен всепоглъщащия мрак. Сподели го с колеблив смях, но Лоиал възприе думите му съвсем сериозно.

— Можеш да го заобиколиш и няма да видиш нищо от другата страна. Но не те съветвам. Книгите не казват нищо за онова, което лежи отвъд Порталите. Предполагам, че ще се изгубиш там и никога няма да намериш изход.

Ранд поклати глава и се постара да съсредоточи вниманието си върху самия Портал вместо върху онова, което се намираше зад него, но и това на свой ред се оказа не по-малко смущаващо. В мазето, сред опушения сумрак, Моарейн и останалите се виждаха ясно, но се движеха като в сън. Всяко примигване на очите им приличаше на подчертано, забавено и преувеличено движение. Мат напредваше през портала, сякаш стъпваше в желе, краката му като че ли плуваха напред.

— Тук, в Пътищата, Колелото се върти по-бързо — обясни Лоиал и се огледа. — Няма живо същество, което да знае за тях нещо повече от откъслечни описания. Боя се от това, което не знам за пътищата, Ранд.

— Тъмния — обади се Лан — не може да бъде надвит, ако не се рискува. Но засега сме живи и пред нас е надеждата да останем живи. Не се предавай преди да те победят, Огиер.

— Едва ли щеше да говориш толкова убедено, ако беше попадал в Пътищата. — Обичайният далечен тътен на гласа на Лоиал прозвуча приглушено. Той се взря в тъмнината, сякаш различаваше сред нея разни невидими неща. — Аз също не бях попадал тук досега, но съм виждал Огиер, които са преминавали през портал и са се връщали. Нямаше да говориш така, ако беше влизал.

Един по един всички минаха през прага — Мат, Перин, Егвийн, Нинив, всеки се спираше, смаян и притихнал, след което се спускаше бързо към останалите. Всеки следващ фенер усилваше езерцето от светлина, но не толкова, колкото им се искаше. Сякаш колкото повече светлина прииждаше, толкова повече се сгъстяваше мракът наоколо, съпротивлявайки се на усилието на светлината да го изтласка.

На Ранд никак не му се искаше да следва точно тази нишка на разсъждения. Достатъчно беше, че изобщо са се озовали тук, за да придава някаква собствена воля и на мрака. Но изглежда, всички усещаха неговия натиск. Нямаше ги язвителните забележки на Мат, а Егвийн имаше такъв вид, сякаш премисляше решението си да дойде с тях. Всички безмълвно гледаха към Портала, последния прозорец към света, който познаваха.

Последна премина Айез Седай, повела след себе си Алдийб, и каменните порти бавно-бавно започнаха да се затварят след нея. После околният мрак ги обгърна безвъзвратно.

Фенерите им бяха единствената останала светлина от света. Ранд осъзна, че е притиснат рамо до рамо между Перин и Егвийн. Егвийн го погледна с широко отворени очи и се притисна още по-плътно, а Перин не се отдръпна, за да му направи място. Имаше нещо успокоително в това, че се допираше до други човешки същества, след като целият останал свят изглеждаше погълнат от мрака. Дори конете сякаш усещаха, че Пътищата ги притискат във все по-плътен и по-плътен възел.

Външно спокойни, Моарейн и Лан се метнаха на седлата си и Айез Седай каза:

— Трябва да поемем по своя път, Лоиал.

Лоиал се стресна и закима енергично.

— Да. Да, Айез Седай, права сте. Няма защо да се бавим повече. — Той посочи една широка бяла ивица, минаваща под нозете им, и Ранд отстъпи паникьосано встрани. Всички от Две реки постъпиха като него. Ранд беше помислил в началото, че подът е гладък, но той се оказа шуплест. Бялата черта беше накъсана. — Това ще ни отведе от Портала до Напътственика. А оттам… — Лоиал се огледа притеснено, след което се качи на коня си, забравил за доскорошното си нежелание да го язди. Краката му провиснаха от двете страни почти до земята. — Изобщо няма какво да се бавим повече — промърмори той.

Моарейн и Лан яздеха от двете страни на Огиер, следвайки бялата линия през мрака. Всички останали се струпаха колкото се може по-плътно зад тях и фенерите заподскачаха над главите им. Фенерите можеха да осигурят достатъчно светлина, за да осветят голямо помещение, но въпреки това светлината се стапяше само на няколко стъпки пред тях. Чернотата я спираше като плътна стена.

Ръката на Ранд непрекъснато докосваше дръжката на меча. Не че си въобразяваше, че около тях има нещо, срещу което би могъл да го извади; напротив, струваше му се, че наоколо просто не съществува никакво пространство, в което би могло да се спотайва нещо. Мехурът светлина, който ги обгръщаше, спокойно можеше да мине за свод на малка пещера. Ако се съдеше по липсата на каквато и да било промяна, можеше спокойно да се приеме, че конете просто тъпчат на едно място. Но докосването до меча му припомняше учението на Трам. За кратко дори успяваше да уталожи безпокойството и да овладее благодатната празнота. Тежестта обаче непрестанно се връщаше, притискайки празнотата в съзнанието му, докато тя не се превърнеше в нищожна, макар и уютна кухина, и той трябваше да започва отново и отново.

Изпита истинско облекчение едва когато най-сетне все пак настъпи някаква промяна — една висока каменна стена изникна сред мрака пред тях. Широката бяла ивица свърши в основата й. Металните криволици, врязани в широката каменна плоскост, смътно напомниха на Ранд с плавните си линии за лозниците и листата, врязани в портала. Безцветни пъпчици като от сипаница бяха осеяли и камък, и метал.

— Напътственика — каза Лоиал и се надвеси, присвил очи, над полегато изписаните метални резки.

— Огиерска писменост — поясни Моарейн. — Но е толкова проядено, че трудно различавам какво гласи.

— И на мен ми е трудно — промълви Лоиал. — Но е достатъчно, за да разбера, че трябва да тръгнем натам. — Той поведе коня си покрай Напътственика.

Границите на светлия кръг разкриха пред очите им нови каменни съоръжения, наподобяващи мостове, издигащи се в околния мрак, и полегати рампи, неоградени с никакъв парапет, водещи нагоре и надолу. Но между мостовете и рампите преминаваше висока до кръста балюстрада, сякаш пропадането наистина можеше да е гибелно. Балюстрадата беше изградена от млечнобял варовик и се гънеше в плавни завои и сложни спирали. Ранд намираше в сложната й плетеница нещо почти познато, но реши, че просто въображението му се домогва до всичко познато от външния свят, за да го оприличи с необичайната каменна плетеница.

Лоиал се спря в подножието на един от мостовете, разчете единствения ред, изписан върху тясната колона край него, кимна и подкара коня си по моста.

— Това е първият мост по пътеката ни — каза той през рамо.

Ранд се зачуди върху какво ли се крепи този мост. Конските копита издаваха стържещ звук. Навсякъде, докъдето стигаха очите му, повърхността беше осеяна с плитки дупки, ту малки, като пробити от игла, ту по-големи, сякаш камъкът беше прогнил. По предпазната стена също се виждаха пукнатини и шупли. На места се беше срутила на цял разтег разстояние. Доколкото можеше да прецени, този каменен мост с неузнаваеми размери можеше като нищо да ги отведе чак до центъра на земята, но видът му го караше само да се надява, че ще издържи достатъчно, докато се доберат до другия му край. „Където и да е това.“

Мостът все пак в един момент свърши и ги отведе до някакво място, което по нищо не се отличаваше от началото му. Ранд отново можа да види само онова, което се разкриваше от малкото светло петно на фенерите им, но имаше усещането, че тук пространството е по-широко, като било на нисък хълм, с мостове и рампи, тръгващи във всички посоки. „Острова“ — така го нарече Лоиал. Тук намериха още един, изписан отгоре до долу Напътственик, Ранд реши, че е поставен в самия център на Острова, но дали беше прав, или не, нямаше как да разбере. Лоиал прочете нещо, след което ги поведе по една от рампите, водеща нагоре и все по-нагоре.

След безкрайно изкачване по непрекъснато виещата се рампа стигнаха до друг Остров, досущ като предишния. Ранд се опита да си представи спиралната извивка на рампата и се отказа. „Не е възможно този Остров да се намира над предишния. Това просто не може да бъде.“

Лоиал се посъветва с указанията на поредната плоча, изпълнена с писмото на Огиер, намери нова колона — пътен знак и ги поведе по друг мост. Ранд беше загубил всякаква представа за посоката, в която вървяха.

Както вървяха сгушени в своя малък светлинен мехур, мостовете им изглеждаха абсолютно еднакви, само дето каменните перила на някои от тях бяха полурухнали, а други — не. Единствената разлика между Островите беше в степента на поражения върху плоскостта на Напътствениците. Ранд загуби представа за времето. Нещо повече — вече не можеше да си спомни по колко моста бяха преминали и колко рампи бяха пребродили. Стражникът обаче, изглежда, имаше някакъв часовник в главата си. Тъкмо когато Ранд за пръв път усети глад, Лан тихо обяви, че е станало обед, и слезе от коня си, за да развие вързоп с хляб, сирене и сушено месо от дисагите на товарния кон. Сега животното бе поверено на Перин. Бяха се озовали на поредния Остров и Лоиал старателно разчиташе указанията на Напътственика.

Мат понечи да слезе от седлото си, но Моарейн го спря.

— Времето в Пътищата е твърде скъпо, за да го губим. Особено за нас. Ще спрем едва когато дойде време за спане. — Лан междувременно се беше качил на гърба на Мандарб.

Ранд изгуби апетит при мисълта, че ще спят сред Пътищата. Тук цареше вечна нощ, но не такава нощ, в която човек можеше да заспи. Въпреки това похапна в движение, като всички останали. Беше доста неудобно едновременно да държи храната, пръта с фенера и юздите, но въпреки първоначалната липса на апетит облиза последните трохи хляб и сирене от дланите си и съжали, че няма повече. Дори започна да му се струва, че Пътищата не са чак толкова страшни, колкото им ги беше описал Лоиал. Наистина, внушаваха някакво тягостно чувство, като затишие пред буря, но иначе нищо в тях не се променяше. Нищо особено не се случваше. Пътищата започнаха да му се струват почти досадни.

А после тишината се наруши от стреснатото изръмжаване на Лоиал. Ранд се изправи на стремената, за да надникне над гърба на Огиер, и преглътна с мъка при това, което видя. Намираха се по средата на моста и само на няколко стъпки пред Лоиал той внезапно свършваше пред нащърбен пролом.