Окото на света

Глава 35 Кемлин

Ранд се извърна и застана на колене зад седалката на каруцаря. Не можа да се сдържи да не се разсмее от облекчение.

— Успяхме, Мат! Нали ти казвах че ще…

Но думите му секнаха, щом очите му мернаха онова, което се простираше напред. Кемлин. След Бейрлон, още повече след руините на Шадар Логот, той си беше въобразявал, че знае какво означава изразът „велик град“, но това… това беше нещо много повече, отколкото изобщо би могъл да си представи.

Извън и около величествената крепостна стена на града се бяха струпали здания, сякаш всички села и градчета, през които бяха минали досега, се бяха пренесли и подредили тук, на едно място, наблъскани едно до друго. Хановете протягаха горните си етажи над покривите на по-ниските къщи, а пред всички тях изпъкваха правоъгълни складове, просторни и без прозорци по фасадите. Червени тухлени стени, сив и пастелнобял камък, разбъркани и омесени, всичко това се простираше, докъдето му стигаше погледът. Бейрлон би потънал сред всичко това, без да го забележи някой, а пък Бели мост щеше да се залее двадесет пъти, без и вълна да го докосне.

А пък самата стена! Вертикален, петдесет стъпки висок сив камък, прошарен със сребристо и бяло, се извиваше в сигурно огромен кръг, но поне оттук стената изглеждаше права. И по цялото й протежение се издигаха кули и над необятно високата стена и над бойниците на всяка от тях се вееха червено-бели знамена. Зад градската стена се издигаха други кули, по-стройни и по-високи, куполите им блестяха в бяло и златно под лъчите на слънцето. Умът му беше пълен с хиляди сказания, описващи велики градове, велики столици на крале и кралици, седалища на тронове, източници на власт и на легенди, и Кемлин напълно подобаваше на всички тях, както прясната вода отива на кърчага, в която е сипана.

Наближиха събуждащия се град и навлязоха сред огромните тълпи.

— Аз какво ви казах? — викна Бънт. — Най-великият град на света. Построен е от Огиер, нали знаете. Всеки случай, Цитаделата и Палатът са вдигнати от тях. Че е стар Кемлин, стар е. Кемлин, където добрата кралица Мургейз, Светлината да я освети, създава Закона и поддържа мира на Андор. Най-великият град на земята.

Ранд беше готов да се съгласи. Беше зяпнал от изумление и му се искаше да запуши ушите си, за да заглуши невероятната шумотевица. Народ бе изпълнил гъсто платното на пътя, толкова гъсто, колкото хората в Емондово поле запълваха Моравата по време на Бел Тин. Спомни си, че в Бейрлон тълпата му се беше сторила невъзможно гъста и този спомен сега само го разсмя. Той се обърна ухилен към Мат. Виж, приятелят му си беше запушил ушите и раменете му се бяха свили така, сякаш искаше да ги дозапуши и с тях.

— Как ще се оправим сред всичко това? — извика той силно, когато забеляза погледа на Ранд. — Как ще можем да преценим на кого да се доверим при тази гмеж? Толкова много народ! О, Светлина, какъв шум само!

Ранд погледна крадешком към Бънт, преди да му отвърне. Цялото внимание на селянина беше погълнато от града; при целия този шум сигурно изобщо не ги чуваше. Въпреки това Ранд се наведе към ухото на Мат.

— А те как ще ни намерят сред толкова много хора? Не разбираш ли, празноглав идиот? Кратуна тъпкана с вълна, това си ти. Най-сетне сме спасени, стига да се научиш най-после да си държиш тъпия език зад зъбите! — Той размаха ръка и обгърна всичко наоколо — пазарищата и градските стени пред тях. — Погледни само, Мат! Всичко може да се случи тук. Всичко! Може дори да се окаже, че Моарейн вече е пристигнала и ни очаква, заедно с Егвийн и с всички останали.

— Ако са живи. Мен ако питаш, всички са загинали, като веселчуна.

Усмивката на лицето на Ранд помръкна и той се загледа към приближаващите се крепостни стени. Всичко можеше да се случи в град като Кемлин. Той упорито задържа тази мисъл в главата си.

Колкото повече се приближаваха до портите, толкова по-гъста ставаше тълпата, блъскаха се рамо в рамо, натискаха се в каруците и фургоните. Ранд се радваше, че вижда толкова много крачещи, прашни младежи, с много малко багаж на раменете. На каквато и възраст да бяха хората сред тълпата, напиращи към портите, имаха изтощен от дългия път вид, каруците бяха разнебитени, конете уморени, дрехите — омачкани от много нощи спане под открито небе, нозете им се тътреха, очите им гледаха уморено. Но уморени или не, всички тези очи сега се бяха приковали към зейналите порти, сякаш онова, което им предстоеше да видят зад тях, мигом щеше да разсее цялата им умора.

Половин дузина кралски гвардейци стояха край портите. Чистите им червено-бели наметала и лъскавите им ризници се открояваха сред прашната човешка гмеж, вливаща се през портите под каменната арка. С изправена стойка и вдигнати глави те следяха влизащите надменно и бдително. Беше очевидно, че могат всеки момент да спрат всеки от пристигащите. Но освен да разчистят пътя за движението, което напускаше града, и да се сопнат на онези, които напираха прекалено нетърпеливо, те не пречеха никому.

— Вървете спокойно. Не се натискай. Не се натискай, Светлината да те ослепи дано! Има място за всички вътре, дано Светлината да ни е на помощ. По-спокойно.

Каруцата на Бънт изтрополи под свода сред бавния прилив на тълпата и те най-сетне се озоваха в самия Кемлин.

Градът се издигаше върху ниски хълмове, — катерещи се към центъра. Друга стена обкръжаваше този център, блеснала в снежнобяло и извисяваща се над хълмовете. Зад нея стърчаха още кули и куполи, в бяло, златно и пурпурно гледаха града от високо. Ранд си помисли, че това сигурно е Вътрешният град. Цитаделата, за която им беше споменал Бънт.

Самият Кемлински път се промени неузнаваемо, щом навлезе в града, и се превърна в просторен булевард, разполовен точно по средата от ивици с трева и дървета. Тревата беше кафеникава и клоните на дърветата бяха голи, но хората бързаха край тях, сякаш не виждаха нищо необичайно в това, смееха се, говореха, спореха, вършеха всички обичайни неща за хора, излезли по улиците. Сякаш изобщо не си даваха сметка, че тази година пролетта все още не е дошла и може би никога няма да дойде. Не го забелязваха, усети Ранд. Не можеха, или пък не искаха. Очите им се плъзгаха встрани от обезлистените клони и мъртвата трева. На това, което не виждаха, можеха да не обръщат внимание; щом не го виждаха, все едно че не съществуваше.

Зяпнал към града и хората из него, Ранд се стресна, когато колата зави по една странична улица, по-тясна от булеварда, но въпреки това два пъти по-широка и от най-широката улица в Емондово поле. Бънт спря каруцата, след което колебливо извърна очи към тях. Тук движението беше малко по-слабо; тълпата се разделяше покрай каруцата, без да забавя хода си.

— Ти какво криеш под наметалото? Да не е наистина онова, за което говореше Холдвин?

Ранд тъкмо намяташе дисагите си през рамо. Дори и не трепна.

— Какво искаш да кажеш? — Гласът му прозвуча твърдо. Стомахът му се беше стегнал на възел, но гласът му все пак прозвуча твърдо.

Мат потисна прозявката си с лявата ръка, но дясната пъхна под сетрето си — стиснал бе камата от Шадар Логот, Ранд не се и съмняваше в това — а очите му се присвиха като на преследван звяр. Бънт избегна да погледне към Мат, сякаш знаеше вече, че крие оръжие под дрехата си.

— Нищо не искам да кажа. Вижте, щом сте ме чули да споменавам за Кемлин, значи сте били там достатъчно дълго, за да чуете и останалото. Ако толкова държах на тази награда, щях да намеря начин да вляза в „Гъска и корона“ и да ви издам. Само дето Холдвин никак не ми харесва, а още по-малко онзи негов приятел, никак не ми харесва. Сякаш държи да ви хване вас двамата, повече от… от всичко друго.

— Хич и не знам какво иска — отвърна Ранд. — Никога не съм го виждал. — В думите му имаше известна истина: той не можеше по никой начин да различи един Чезнещ от друг.

— Аха. Е, както вече казах, не знам нищо и мисля, че не искам и да знам. Мисля, че тук всички ни чакат достатъчно неприятности, че да си търся още повече.

Мат събираше вещите си мудно и Ранд вече беше слязъл на улицата, когато приятелят му започна да се смъква. Мат се извърна сковано от каруцата, притиснал с две ръце лъка, колчана и одеялото си до гърдите. Тъмни сенки обграждаха помръкналите му очи.

Бънт се надвеси от капрата и кимна на Ранд да се приближи.

— Аз ще си мълча… — Старият фермер замълча и се огледа предпазливо. Хората се бутаха от двете страни на каруцата, но освен някоя и друга ругатня, че са спрели движението, никой не им обръщаше внимание. — Но престани да го мъкнеш със себе си — продължи тихо старецът. — Скрий го или го продай. Отърви се от него. Това бих те посъветвал. Това нещо може да привлече нечие внимание, а както ми се струва, вие никак не държите да привличате внимание.

После той изправи гръб, подвикна на коня си и бавно подкара сред претъпканата улица, без да каже и дума повече и без да поглежда назад. Един фургон, натоварен с бъчви, изтрополя срещу тях. Ранд отскочи да му направи път, залитна, и след като отново погледна по улицата, Бънт и каруцата му се бяха скрили зад ъгъла.

— Сега какво ще правим? — попита Мат, зяпнал с широко отворени очи към блъскащите се около тях хора и зданията, извисяващи се на цели шест етажа над улицата. — Пристигнахме в Кемлин, но сега какво ще правим? — Беше свалил ръце от ушите си, но дланите му потръпваха, сякаш се канеха отново да ги запушат. Целият град боботеше. Ниско, непрестанно жужене от стотиците работещи магазини и хилядите говорещи около тях хора. На Ранд му се струваше, че са се озовали сред някакъв гигантски кошер. — Дори и да са тук, Ранд, как бихме могли да ги намерим сред всичко това?

— Моарейн ще ни намери — отвърна замислено Ранд. Градът с огромните си размери тежеше непосилно върху плещите му. Искаше му се да се махне, да се скрие някъде от всички тези хора и от целия този шум. Празнотата го беше изоставила, въпреки поученията на Трам; очите му я бяха запълнили с целия този град. Затова съсредоточи вниманието си в нещата, които се намираха наблизо. без да обръща внимание на останалото. Само да гледаш тази единствена улица беше все едно да обхванеш с поглед целия Бейрлон. Бейрлон, последното място, където си бяха въобразявали, че са в безопасност. „Никой вече не е в безопасност. Може би всички те са мъртви. Какво ще правиш тогава?“

— Те са живи! Егвийн е жива! — извика той яростно. Неколцина минувачи го изгледаха озадачено.

— Може би — отвърна Мат. — Но ако Моарейн не успее да ни намери? Ако никой друг не успее да ни намери, освен… осв… — Той потръпна, без да може да го доизкаже.

— Ще му мислим, когато ни дойде на главите — отвърна Ранд решително. — Ако изобщо се случи. — Най-лошият вариант беше да потърсят Елайда, Айез Седай в кралския палат. Но преди всичко той смяташе да тръгнат за Тар Валон. Не знаеше какво е запомнил Мат от думите на Том за Червената Аджа — както и за Черната, — но той самият определено го помнеше. Стомахът му отново се сви. — Том каза да намерим хан на име „Кралски благослов“. Първо отиваме там.

— Как? Не можем да си позволим и един обяд за двамата.

— Във всеки случай това е мястото, от което трябва да започнем. Том каза, че там ще намерим помощ.

— Аз не мога да… Ранд, та те са навсякъде. — Мат наведе очи към паважа на улицата и сякаш хлътна навътре в себе си, опитвайки се да се отдръпне от всичките тези хора, които ги заобикаляха. — Където и да идем, или са по петите ни, или вече ни очакват. Ще видиш, че ще ни чакат и в „Кралски благослов“. Не мога… аз… нищо не може да спре един Чезнещ.

Ранд бързо се огледа. Изглежда, никой не беше забелязал, че Мат споменава за Чезнещия. Тълпата ги притискаше отвсякъде, погълната от собствените си грижи.

— Стигнахме чак дотук здрави и читави, нали така? — каза Ранд с груб, дрезгав шепот. — И все още не са ни хванали. Можем да се справим, стига само да не се предаваме. Няма току-така да вдигна ръце и да ги зачакам като някоя овца, положила врата си на дръвника. Няма! Е? Да не смяташ да стърчиш тук, докато не умреш от глад? Или чакаш да дойдат и да те приберат в торбата?

— Извинявай, Ранд — изломоти Мат.

— Карай — отвърна му Ранд.

Тръгнаха напосоки. Мат едва вдигна очи, колкото да не се блъска в хората, а думите му безжизнено се заизливаха от устата му:

— Не мога да престана да си мисля, че никога вече няма да видя дома си. Искам да се върна у дома. Смей се колкото си искаш, не ме интересува. Какво ли не бих дал сега, за да бъда при мама и тя да ме благослови с метлата за нещо, заради каквато и да е беля. Сякаш са окачили букаи на мозъка ми, тежки букаи. Пълно с непознати наоколо и няма кой да ти каже на кого да се довериш, ако изобщо мога да се доверя на някого. О, Светлина, Две реки са толкова далече оттук, че все едно са чак от другата страна на света. Двамата сме сами и никога няма да можем да се приберем у дома. Така и ще си загинем, Ранд.

— Все още не. Няма да загинем — отзова се Ранд. — Всеки умира. Колелото се върти. Аз обаче не смятам да се кротна на кълбо и да чакам, докато умра.

— Говориш като господин ал-Вийр — изсумтя Мат, но в гласа му най-сетне се долавяше нотка бодрост.

— Добре — каза Ранд. — Така е добре. — „О, Светлина, дано всички останали да са добре. Моля те, не оставяй да останем сами двамата.“

И той започна да разпитва за „Кралски благослов“. Отговорът на минувачите биваше най-разнообразен, но в повечето случаи се свеждаше до ругатня по адрес на всички, дето не си стоят там, откъдето са, или свиване на рамене и безизразен поглед. Някои ги подминаваха, без изобщо и да ги погледнат.

Един широколик мъж, едър като Перин, накриви глава и каза:

— „Кралски благослов“? Вие, селяндурчета, да не сте нещо кралски хора? — Имаше бяла кокарда на извезаната си с бели ширити шапка и бели гайтани по дългото палто. — Е, май доста сте закъснели.

Той се разсмя гърлено и ги остави де се гледат един друг объркано. Ранд сви рамене — в Кемлин беше пълно със странни хора. Хора, каквито никога не беше срещал.

Някои от тях се открояваха сред тълпата с твърде тъмната си или прекалено бледа кожа, в палта със странна кройка или ярки цветове, островърхи шапки кли накичеии с дълги пера. Срещаха се жени с воали на лицата, жени в прави рокли, толкова широки, колкото и високи, жени в рокли, оголващи повече плът, отколкото при която и да е кръчмарска прислужница. От време на време сред изпълнените с човешка гмеж улици преминаваше някоя карета, лъскава и с позлата, с екипаж от шест или осем коня, по чиито сбруи висяха шарени пискюли. Навсякъде се срещаха и носилки с балдахини.

На няколко пъти хора се обръщаха към тях двамата, вместо обратното. Прашните им дрехи показваха, че са от новодошлите и това действаше като магнит за определен тип от тукашните. Лукави мошеници им предлагаха да си купят реликви от Лъжедракона. Ранд скоро пресметна, че са му предложили толкова късове от плаща на Лъжедракона и толкова парчета от меча му, че с тях можеше да си изкове два меча и да си ушие половин дузина плащове. Лицето на Мат светна от любопитство, поне първия път, но Ранд учтиво им отказваше и те приемаха, кимайки с глава и отговаряйки набързо: „Светлината да освети кралицата, добри господине“, след което изчезваха също толкова бързо, колкото се появяваха. Повечето сергии предлагаха чинии и паници, изрисувани набързо със сцени, които трябваше да представят Лъжедракона, окован във вериги пред кралицата. По улиците се мяркаха и Бели плащове. Всеки от тях крачеше сред кръг празно пространство, който се местеше заедно с него, също както в Бейрлон.

Ранд полагаше всички усилия двамата да останат незабелязани. Държеше меча си прикрит добре под наметалото, но това нямаше да свърши работа дълго време. Рано или късно някой щеше да се зачуди какво ли крие отдолу. Но не би могъл, не можеше да изпълни съвета на Бънт да престане да го носи. Това бе единствената му връзка с Трам. С неговия баща.

Мнозина сред тълпата носеха мечове на кръста си, но никой нямаше меч със знака на чаплата, който да привлича погледите. Всички кемлински мъже обаче, както и много от пътниците, бяха увили мечовете си в ивици плат, ножницата и дръжката; червен плат, пристегнат с бяла връв, или бял, с червена връв. Стотици знаци на чаплата можеха да се крият, увити по този начин, и никой да не ги забележи. Освен това, ако се съобразеше с местния обичай, може би щяха да ги приемат по-благосклонно.

В много от сергиите предлагаха от този плат и връв и Ранд се спря пред една от тях. Червеният плат се оказа по-евтин от белия, въпреки че Ранд не виждаше никаква разлика между двата, като се изключеше цената, затова той се спря на червения, с полагащата му се бяла връв, въпреки протестите на Мат, че щели да им останат съвсем малко пари. Продавачът със стиснатите устни ги огледа от глава до пети, докато Ранд му броеше монетите, и ги изруга, когато Ранд го помоли да ги пусне в дюкяна си, за да си увие меча.

— Не сме дошли да гледаме Логаин — отвърна Ранд търпеливо. — Дойдохме просто да разгледаме Кемлин. — След което си спомни приказките на Бънт и добави: — Най-великия град на света. — Киселата гримаса на лицето на търговеца не се промени. — Светлината да освети добрата кралица Мургейз — промълви Ранд с плаха надежда.

— Само да ми създадете неприятност — отвърна кисело мъжът, — така ще се развикам, че сто души веднага ще се притекат да ви оправят, дори и гвардейците да не дойдат. — Той млъкна, колкото да се изплюе, и за малко не улучи ботуша на Ранд. — Махайте ми се от главата с мръсните си работи.

Ранд кимна, все едно че човекът се беше сбогувал усмихнато, и дръпна Мат след себе си. Мат продължи да се озърта през рамо към дюкяна и да ръмжи под нос, докато Ранд не го издърпа в една безлюдна алея. Застанаха с гръб към улицата, та никой от минувачите да не забележи какво правят. Ранд откачи меча от колана си и започна да увива ножницата и дръжката.

— Бас държа, че ти взе двойно за това скапано парче плат — каза Мат. — Тройно.

Да увиеш плътно парчето плат и после да го стегнеш здраво с връвта не се оказа толкова лесно, колкото изглеждаше.

— Всички тук ще ни мамят, Ранд. Мислят, че сме дошли да видим Лъжедракона, като всички останали. Ще имаме късмет, ако някой не реши да ни строши главите, докато спим. Давай веднага да тръгваме за Тар Валон. Или на юг, към Иллиан. Не бих имал нищо против да видя как се събират за Лова на Рога. Щом не можем да си идем вкъщи, дай поне да тръгнем нанякъде.

— Аз оставам — отвърна Ранд. — Ако още не са дошли, рано или късно ще дойдат и ще ни търсят.

Не беше сигурен дали уви меча като всички други, но поне чаплите по ножницата и на дръжката бяха скрити и той реши, че така е безопасно. Като излезе на улицата, вече беше сигурен, че поне поводите му за тревога са намалели с един. Мат се тътреше след него така неохотно, сякаш го дърпаха на каишка.

Малко по малко Ранд разбра посоките, които му трябваха. Отначало упътванията бяха много смътни, от рода на „някъде натам“ и „ей там, вляво“. Но колкото повече се приближаваха, толкова по-ясни ставаха указанията, докато най-сетне те се озоваха пред голямо каменно здание с табела. На нея бе изрисуван мъж, коленичил пред жена, със златисточервена коса и с корона, положила длан върху сведената му глава, а отдолу пишеше „Кралски благослов“.

— Сигурен ли си? — попита все пак Мат.

— Разбира се — отвърна Ранд, пое дълбоко дъх и бутна вратата.

Помещението беше просторно, стените бяха облицовани с потъмняло дърво, а пламъците в двете камини го правеха топло и уютно. Една прислужница премиташе пода, въпреки че беше чисто, а друга в ъгъла лъскаше свещници с кадифен парцал. И двете се усмихнаха на новодошлите, след което продължиха работата си.

Само около няколко маси седяха посетители, но дузина души в толкова ранен час си беше същинска тълпа и макар никой от тях да не беше особено зарадван от появата на Ранд и Мат, поне изглеждаха чисти и трезви. Откъм кухнята се носеше миризма на печено телешко и топъл хляб и устата на Ранд се изпълни със слюнка.

За голяма радост на Ранд ханджията се оказа дебел мъж, розоволик, с колосана бяла престилка и посивяваща рядка коса, вчесана назад по оплешивяващото теме. Проницателният му поглед ги измери от глава до пети, преценявайки прашните им дрехи, вързопите и износените им ботуши, но той също им се усмихна сърдечно. Казваше се Бейзъл Джил.

— Господин Джил — каза Ранд, — един наш приятел ни каза да ви посетим. Том Мерилин. Той… — Усмивката на лицето на ханджията изстина. Ранд бързо погледна към Мат, но приятелят му беше твърде зает с душенето на уханните миризми от кухнята. — Нещо не е наред ли? Вие нали го познавате?

— Познавам го — отвърна кратко Джил. Сега изглеждаше позаинтригуван от калъфа на флейтата, увиснал под мишницата на Ранд, отколкото от всичко друго. — Елате с мен. — Той кимна към една врата. Ранд даде знак на Мат да го последва и тръгна след ханджията, зачуден какво става.

В кухнята господин Джил се спря да поговори с готвачката, закръглена жена с прибрана на кок коса, която почти съответстваше на ханджията по тегло. Тя продължаваше да разбърква гърнетата с гозби, докато господин Джил й говореше. Миризмите бяха много приятни — след такъв глад и най-големият буламач можеше да мине за превъзходна гозба, но тук направо миришеше като в кухнята на госпожа ал-Вийр — и стомахът на Ранд гневно изръмжа. Мат надвесваше нос над всяко гърне. Ранд го сръга и Мат припряно вдигна брадичката си от поредния съд, в който бе надникнал.

Ханджията ги подкара през задната врата. Когато се озоваха в двора на конюшнята, той се огледа предпазливо, за да се увери, че наоколо няма никой, и попита Ранд:

— Какво има в тази кутия, момко?

— Флейтата на Том — отвърна бавно Ранд и разтвори кутията, сякаш показването на гравираната със злато и сребро флейта щеше да му помогне с нещо. Ръката на Мат се мушна под сетрето.

Господин Джил не сваляше погледа си от Ранд.

— Аха, знам я аз. Виждал съм го да свири с нея. Няма да се намери свирач като него и в кралския двор. — С добродушните усмивки се беше приключило и проницателните му очи изведнъж го прободоха като нож. — Как се е озовала в ръцете ти? Том по-скоро ще си отреже ръката, отколкото да се прости с флейтата.

— Той ми я даде. — Ранд свали увития на вързоп плащ на Том и го постави на земята, като го разви достатъчно, за да покаже пъстрите кръпки, както и ръба на кутията на лютнята. — Том загина, господин Джил. Ако ви е бил приятел, съжалявам. Беше и мой приятел.

— Загинал, казваш. Как?

— Един… един човек се опита да ни убие. Том ми хвърли тези неща и ни каза да бягаме. — Кръпките запърхаха на вятъра като пеперуди. Буца заседна на гърлото на Ранд; той отново грижливо пристегна вързопа. — Ако не беше той, щяхме да загинем и ние двамата. Бяхме тръгнали с него за Кемлин. Той ни каза да дойдем тук, във вашия хан.

— Ще повярвам, че той е мъртъв — каза бавно ханджията, — когато му видя тялото със собствените си очи. — Той сръга вързопа с пръст и грубо се окашля. — Виж ти. Хубава работа. Вярвам, че ми казвате това, което са видели очите ви, но просто не вярвам, че той е загинал. Не знаете вие колко трудно е някой да убие стария Том Мерилин.

Ранд постави ръка върху рамото на Мат.

— Всичко е наред, Мат. Той е приятел.

Господин Джил погледна Мат и въздъхна.

— Да, май съм приятел.

Мат бавно изправи глава и сгъна ръце пред гърдите си. Но продължаваше да наблюдава предпазливо ханджията и брадичката му трепереше.

— На път за Кемлин, казвате? — Ханджията поклати глава. — Това е последното място на земята, където бих очаквал да дойде Том, с изключение може би на Тар Валон. — Той изчака, докато един от конярите, повел кон, мине покрай тях, и дори след като ратаят се скри, продължи да говори тихо. — Имали сте си неприятности с някоя Айез Седай, сигурен съм.

— Да — изръмжа Мат, а Ранд попита:

— Какво ви кара да мислите така?

Господин Джил се изсмя сухо.

— Познавам си човека, затова. Такъв като него би се набутал в такава беля, особено ако трябва да помогне на двама младежи като вас… — За миг спомените премрежиха погледа му, след което той отърси глава и ги изгледа предпазливо. — Вижте… не че ви обвинявам де… предполагам, че никой от двама ви не… искам да кажа, каква точно е причината за вашите неприятности с Тар Валон, ако нямате нищо против?

Кожата на Ранд настръхна, когато съобрази за какво намеква човекът. Единствената сила.

— Не, не, няма такова нещо. Кълна ви се. Дори една Айез Седай ни помагаше. Моарейн беше… — Той прехапа език, но изражението на ханджията не се промени.

— Радвам се да го чуя. Не че толкова си падам по Айез Седай, ама по-добре да са те, отколкото… другото. — Той бавно поклати глава. — Много се разприказвахме за това нещо, с тоя Логаин, дето го докараха тук. Моля ви, без обиди, нали разбирате, но… е, трябваше все пак да разбера, нали?

— Не се обиждаме — каза Ранд.

Мърморенето на Мат можеше да означава всичко, но ханджията, изглежда, го прие като съгласие с думите на Ранд.

— Вие двамата ми се виждате от сой и вярвам, че сте били… че сте… приятели на Том, но времената, знаете, са трудни, а времето е такова, все едно че камъни валят от небето. Предполагам, че не можете да си платите? Не, едва ли. Напоследък нищо не достига, а каквото се намери, струва майка си и баща си, тъй че ще ви предложа две легла — не са най-добрите, но ще ви е топло и сухо — и нещо за ядене. Не мога да ви обещая повече, колкото и да ми се ще.

— Благодарим ви — отвърна Ранд и изгледа насмешливо Мат. — Това е повече, отколкото очаквахме. — Какво значеше „от сой“ и защо трябваше да им обещава повече?

— Е, Том е добър приятел. Стар приятел. Луда глава е той и все ще каже най-лошото нещо на най-неподходящия човек, но въпреки това е добър приятел. Ако не се появи… е, тогава все ще измислим нещо. Най-добре ще е вие да не говорите повече с никого, че ви е помагала Айез Седай. Аз съм добър поданик на кралицата, но сега тук, в Кемлин, ги има какви ли не, ще го разберат погрешно, да не говорим за Белите плащове.

Мат изсумтя.

— Мен хич не ме интересува, ако ще гарваните да отнесат всички Айез Седай чак в Шайол Гул!

— А ти да си държиш езика зад зъбите! — сопна му се господин Джил. — Казах, че не си падам много по тях; не съм казал, че съм от ония глупаци, дето мислят, че са виновни за всички беди. Кралицата поддържа Елайда, а гвардейците стоят зад кралицата. Светлината дано стори тъй, че при тези промени нещата да не станат много лоши. Щото напоследък Гвардията взе да се забравя и станаха доста груби към народа, дето роптае срещу Айез Седай. Не когато са на служба, слава на Светлината, но тъй или иначе се случва. Не ща да ми съсипят хана, тъй че ако искате да ви помогна, ще си държите езиците зад зъбите и няма да приказвате за Айез Седай нито добро, нито лошо. — Той замълча малко, после добави: — Добре ще е да не споменавате и името на Том, ако може да ви чуе някой друг освен мен. Някои от Гвардията имат дълга памет, както и кралицата. Няма защо да се рискува.

— Том е имал неприятности с кралицата? — промълви Ранд невярващо, а ханджията се разсмя.

— Значи не ви е казал всичко все пак. Що пък да ви казва. От друга страна, не разбирам защо пък да не го знаете. Не е и кой знае каква тайна. Знаете ли, той не винаги е бил веселчун, обикалящ от село на село и преспиващ от време на време под нечий плет. Преди време Том Мерилин беше дворцов бард точно тук, в Кемлин, и го познаваха във всеки кралски двор, от Тийр до Марадон.

— Том? — възкликна Мат.

Ранд кимна замислено. Виж, той можеше да си представи Том в двора на кралицата, с изисканите му маниери и величествените му жестове.

— Такъв беше — каза господин Джил. — Но скоро след като Тарингейл Дамодред умря, той… случи се онази неприятност с племенника му. Някои приказваха, че Том бил, как да го кажа, малко по-близък с кралицата, отколкото е прието. Но Мургейз тогава беше млада вдовица, а Том беше в разцвета на силите си, а една кралица може да направи каквото реши, така поне аз го разбирам. Само дето тя си е с характер, добрата ни кралица Мургейз, и той я напусна без и дума да каже, като разбра в каква беля е бил замесен племенникът му. На кралицата това никак не й хареса. Нито пък й хареса, дето се меси в работите на Айез Седай. И аз не мога да кажа, че беше прав, племенник или не. Все едно, като се върна, той й казал едно-друго. Думи, които човек не може да каже на едняа кралица. Думи, които няма да кажеш на една жена с характера на Мургейз. Елайда се беше настроила срещу него, щото се опитваше да се меси в работите с неговия племенник, и заради нрава на Мургейз и омразата на Елайда Том напусна Кемлин малко преди да го откарат в тъмницата, ако не и под брадвата на палача. Доколкото знам, декретът й още е в сила.

— Ако това е било отдавна — каза Ранд, — може би никой вече не го помни.

Господин Джил поклати глава.

— Гарет Брин е капитан-генерал на Гвардията на кралицата. Той лично командваше гвардейците, които Мургейз прати да доведат Том във вериги, и аз се съмнявам, че някога ще забрави как се върна с празни ръце. А кралицата никога нищо не забравя. Вие познавате ли някоя жена, която да забравя? Леле, колко се беше впрегнала Мургейз! Кълна ви се, целият град ходеше на пръсти и всички шепнеха цял месец. А все още има и много други стари гвардейци, които помнят. Не, най-добре ще е да си мълчите за Том, както и за тази ваша Айез Седай. Хайде, ще ви дам нещо за ядене. Така сте измършавели, че коремите ви са се залепили за гърбовете.