Окото на света

Глава 9 Прорицанията на Колелото

Тичаше и сърцето му биеше в гърдите. Стъписан, той огледа голите хълмове наоколо. Това не беше място, където пролетта бе просто закъсняла. Тук пролет никога не бе дохождала и никога нямаше да настъпи. Нищо не растеше в студената почва освен груби лишеи. Провря се през морени, дваж по-високи от ръста му. Прах покриваше канарите, сякаш дъжд никога не ги беше умивал. Слънцето стоеше в небето като издута кървава топка, по-яростно от най-жежкия ден на лятото и толкова ярко, че можеше да заслепи очите му, ала в оловния въртоп на небето се вихреха и кипяха от хоризонт до хоризонт тъмночерни и сребристи облаци. Но въпреки вихрещите се облаци никакъв полъх не докосваше земята и въпреки слънцето въздухът беше студен, като в най-дълбоката зима.

Без да спира своя бяг, Ранд непрекъснато се озърташе през рамо, но не можеше да види преследвачите си. Само пустинни хълмове и катраненочерни планински върхове, повечето увенчани от стълбове тъмен пушек, издигащ се в небесата, за да се слее с купестите облаци. Но макар и да не виждаше онези, които го гонеха в дивия си лов, той ги чуваше как вият след него, чуваше гърлените им гласове, крещящи от възторга на преследването, виещи от радост за предстоящата кръв. Тролоци. Приближаваха се, а силите му привършваха.

С отчаяна пъргавина той се изкатери по остър като резец на нож рид и със стон се срина на колене. Под него, в безкрайната пропаст, се спускаше стръмна скала, пропаст, хиляда стъпки дълбока, огромен отвесен каньон. Белезникави облаци мъгла се стелеха по дъното на каньона, дебелата им сивкава повърхност тъжно се люшкаше на талази, блъскащи се в скалния ръб под него. На моменти сред мъглата проблясваха огнени петна, сякаш отдолу изведнъж лумваха гигантски огньове и после угасваха. Бездънната урва кънтеше от непрестанен тътен и мълнии пронизваха сивотата, достигайки чак до оловното небе.

Но не толкова гледката към бездната изсмукваше силата му и изпълваше голото пространство около него с безнадеждност. Сред самия център на яростните изпарения нагоре се издигаше планински рид — по-висок от всичко, което бе виждал от подножията на Мъгливите планини, и черен — като изгубена надежда. Тъкмо този мрачен каменен шип, кама, раздрала небесата, бе източникът на неговото отчаяние. Никога не беше го виждал, но го знаеше. Споменът за него проблесна и се стопи като сребърна нишка, когато се опита да го докосне. Но споменът беше тук. Знаеше, че е тук.

Невидими пръсти го докоснаха, задърпаха ръцете и краката му, мъчейки се да го завлекат към върха. Тялото му се сгърчи в спазъм, готово да се покори. Ръцете и краката му изтръпнаха, сякаш бе повярвал, че може да зарови пръстите на ръцете и нозете си в камъка. Призрачни нишки се увиха около сърцето му, затеглиха го, зовяха го към планинския шип. Сълзи обляха лицето му и той се сви към земята. Усещаше, че волята му се изцежда като вода от пробито ведро. Само още мъничко, и щеше да тръгне натам, където го зовяха. Щеше да се покори, да стори това, което му нареждаха и внезапно намери друго чувство у себе си: гнева. Бутаха го. Теглеха го. Но той не беше овца, която да натикат в кошарата. Гневът се сви в як възел и той впи душата си в него, като удавник, впил пръсти в парче дърво сред буйния поток.

„Служи ми“ — прошепна глас в безмълвието на разсъдъка му. Познат глас. Беше сигурен, че ако се вслуша добре, че ще го разпознае. „Служи ми.“ Той разтърси глава, мъчейки се да го изхвърли от съзнанието си. „Служи ми!“ Той размаха юмрук към черния връх.

— Светлината да те погълне, Шайтан!

Изведнъж наоколо се възцари тежката миризма на смърт. Над него се извиси силует в плащ с цвета на засъхнала кръв, фигура с лице… Не искаше да види лицето, гледащо надолу към него. Не искаше и да помисли за това лице. Мисълта за това лице го пронизваше, превръщаше мозъка му в жарки въглени. Една ръка се пресегна към него, Без да мисли, че ще пропадне, той рязко се дръпна. Трябваше да се измъкне. Да избяга далече. Пропадна, полетя във въздуха, дощя му се да изкрещи, но не намери в себе си дъх за това, изобщо не можеше да диша.

Изведнъж се оказа, че вече не е сред голата земя, не пропадаше повече. Галена от порива на вятър трева се гънеше под ботушите му. Приличаше на цветна поляна. Почти се разсмя, като забеляза рехавите дървета наоколо и храсталаците, които, макар и неразлистени, осейваха нежно нагънатата равнина, която сега го обкръжаваше.

Далече зад гърба му се издигаше планина, върхът й беше пречупен и раздвоен, но тази планина нито го плашеше, нито всяваше отчаяние в него. Беше само един планински връх, макар да изглеждаше странно не на място тук, самотен, без други върхове наоколо.

Около стръмната планина течеше широка река и на остров сред нея се издигаше град, излязъл сякаш от приказките на веселчун. Град, обкръжен от стени, които блестяха сребристобели под топлото слънце. Обзет от радост и облекчение, той тръгна към стените, заради сигурността и мира, които знаеше, че ще намери зад тях.

Щом се приближи до тях, очите му различиха извисяващи се кули, свързани с чудни арки, увиснали във въздуха. Високи каменни мостове се издигаха в ефирни дъги между двата бряга на реката и отвеждаха към островния град. Дори от това разстояние той можеше да различи фината каменна изработка на сводовете, на пръв поглед твърде нежни, за да издържат на буйните води, които се пенеха под тях. Отвъд мостовете се намираше убежището. Светилището.

Внезапен мраз прониза костите му. Ледена кора покри кожата му, въздухът се изпълни с усойно зловоние. Без да се обръща, той се затича, затича се да избяга от преследвача си, чиито ледени пръсти драпаха в гърба му, дърпаха наметалото му, тичаше надалеч от фигурата, ядяща светлината, с лице като… Не можеше да си спомни това лице, не искаше да си го спомня. Тичаше. Около него — само заоблени хълмове и равно поле… и му се дощя да завие като подивяло куче. Градът се смаляваше пред него. Колкото по-силно тичаше, толкова повече се отдалечаваха белите, блестящи стени и раят. Смаляваха се все повече, докато не се превърнаха в бледо петънце далеч на хоризонта. Студената ръка на преследвача го стисна отзад за яката. Ако тези пръсти го докоснеха, щеше да полудее. Или по-лошо. Много по-лошо. И въпреки че беше сигурен в това, той залитна и падна…

— Неее! — изкрещя той.

…и изпъшка, когато камъните на паважа му изкараха въздуха. Изумен се изправи. Стоеше пред един от онези чудни мостове. които бе видял да се извисяват над реката. Край него минаваха усмихнати хора, облечени в толкова ярки цветове, че му приличаха на цветя. Някои го заговаряха, но той не можеше да ги разбере, макар думите им да звучаха така, че би трябвало да ги разбира. Но лицата им бяха приятелски и всички му сочеха напред, отвъд моста, напред към блестящите, облицовани със сребро стени и кулите зад тях. Към убежището, което знаеше, че го очаква там.

Тръгна сред тълпата, вливаща се по моста, и после в града, през портите, вградени във високите стени. Зад тях го чакаше приказна страна, в която най-нищожната постройка приличаше на палат. Сякаш на строителите бяха казали да вземат камък, тухла и керемида и от тях да съградят красота, която да спира дъха на смъртните.

Нямаше нито една сграда, нито един паметник, които да не го накарат да зяпне с широко отворени очи. По улиците се носеше музика, стотици различни песни, но всички се сливаха с шума на тълпата във величествено и изпълващо с радост съзвучие. Аромат на сладки парфюми и пикантни подправки, на чудни храни и безброй цветя, всичко това се носеше из въздуха, сякаш всички най-приятни миризми на света бяха събрани тук.

Улицата, по която влезе в града, широка и павирана с мек сивкав камък, се простираше пред него, водейки го към самия център. А в края й се извисяваше кула, по-просторна и по-широка от всичко останало в града, бяла като току-що паднал сняг. Тъкмо в тази кула беше неговото убежище и познанието, към което се стремеше. Но той никога не беше и мечтал, че ще види такъв град. Нали нямаше да има голямо значение, ако се позабави малко, преди да влезе в кулата? Зави по една по-тясна уличка, изпълнена с жонгльори и продавачи на странни плодове.

Пред него, в дъното на улицата, се виждаше снежнобяла кула. Същата кула. Той се поколеба за миг, размшсли и зави по друга улица. В края на улицата също така се виждаше бяла кула. Упорит, той зави зад най-близкия ъгъл, после зад друг, но всеки път пред него израстваше същата алабастрова кула. Завъртя се, за да избяга от нея — и спря. Кулата беше пред него. Страхуваше се да погледне през рамо. Страхуваше се, че зад себе си ще види същата кула.

Лицата на хората около него продължаваха да бъдат дружелюбни, но сега по тях се четеше подкопана надежда. Надежда, която той беше скършил. Въпреки това хората му сочеха напред, някак умолително. Напред, към кулата. Отчаяна нужда блестеше в очите им и само той можеше да я удовлетвори. Само той можеше да ги спаси.

„Добре тогава“ — помисли си той. В крайна сметка нали тъкмо Кулата беше неговата цел.

Още при първата му крачка напред разочарованието на хората, които го заобикаляха, изчезна и на всяко лице се появи радостна усмивка. Те тръгнаха с него, от двете му страни, а децата хвърляха цветя на пътя му. Той се озърна смутено през рамо, чудейки се за кого ли са предназначени цветята, но зад него крачеха само още усмихнати хора, които му сочеха напред. „Те би трябвало да са на моя страна“ — помисли си той и се зачуди защо изведнъж хората му се струват толкова познати. Но удивлението продължи само миг и се стопи — всичко стана така, както трябваше да бъде.

Най-напред един, после друг сред множеството запяха, докато всички гласове не се сляха във величествен хор. Той все още не разбираше думите, но в десетките преливащи се мелодии се долавяше радост и избавление. Сред стичащата се тълпа се появиха музиканти, усилващи многократно химна с флейти, лютни и барабани.

И всички песни, които беше чувал досега, се сляха в многогласно съзвучие. Момичета затанцуваха около него, полагаха гирлянди от ароматни цветове на раменете му, увиваха ги около шията му. Усмихваха му се и радостта им нарастваше с всяка следваща негова стъпка напред. Той не можеше да не отвърне на усмивките им. Нозете го сърбяха да се присъедини към техния танц и още докато си помисли това, вече танцуваше, стъпките му влязоха в ритъма, сякаш знаеше този танц още от рождението си. Отметна глава и се засмя; нозете му бяха по-леки от всякога, танцуваха с… Не си спомняше думата, но сега това сякаш не беше толкова важно.

„Това е съдбата ти“ — прошепна нечий глас в главата му и този шепот се вплете като лъчезарна нишка в кънтящия наоколо пеан.

Понесла го като треска на ръба на вълната, човешката маса нахлу в един огромен площад насред града и той за пръв път видя, че бялата кула се издига от величествен дворец, изграден от блед мрамор. По-скоро изваян. Гънещите се стени, издутите куполи и ажурните зъбери допираха небето. Гледката го накара да ахне с благоговение. Широки и древни, достолепните каменни стъпала водеха нагоре от площада. Хората се спряха в основата на това стълбище, но песента им отекна още по-мощно. Въздигащите се гласове на възхита го подтикнаха да продължи напред, нагоре. „Това е съдбата ти“ — прошепна гласът, вече настоятелен, нетърпелив.

Той спря да танцува и се заизкачва по стъпалата без никакво колебание. Беше част от това великолепие.

Резба покриваше масивните порти на върха на стълбището, толкова сложна и деликатна, че той не можеше да си представи колко фино трябва да е било длетото, което я е изваяло. Портите се разтвориха и той влезе. Затвориха се зад него и отекнаха с глух тътен.

— Отдавна те чакаме — просъска мърдраалът.

Ранд се сепна и се изправи, пое си мъчително дъх, потръпна и отвори очи. Трам все още спеше. Полуизгорели главни пламтяха в огнището, положени грижливо върху подравнената жарава в желязната рамка. Някой беше влизал и ги беше сложил, докато той бе спал. Одеялото, с което го бяха завили, се беше смъкнало в нозете му. Саморъчно направената носилка я нямаше.

Изтри студената пот от лицето си и се зачуди дали споменаването на името на Тъмния насън привлича вниманието му по същия начин, както наяве.

Здрач тъмнееше зад прозореца. Луната се беше издигнала високо в небето, кръгла и пълна, а вечерните звезди проблясваха студено над Мъгливите планини. Беше спал почти цял ден. Той разтри изтръпналата си страна. Явно, докато беше спал, дръжката на меча го беше притискала в ребрата. При това притискане, при празния му стомах и преживяната минала нощ, нищо чудно, че го бяха споходили кошмари.

Коремът му изкъркори, той се изправи вдървено и пристъпи към раклата, на която госпожа ал-Вийр беше оставила подноса с храна. Издърпа бялата кърпа. Вареното все още беше топло, както и хрупкавият хляб. Явно госпожа ал-Вийр беше сменила подноса. Решеше ли, че трябва да хапнеш нещо топло, тази жена не се предаваше, докато не се увери, че храната е в стомаха ти.

Похапна малко, взе месо, сирене и хляб и се върна до леглото. Госпожа ал-Вийр явно се беше погрижила и за Трам. Той беше съблечен и дрехите му бяха сложени на масичката до леглото. Ранд докосна челото му и Трам отвори очи.

— А, ето те, момчето ми. Моарейн каза, че си тук, но не успях да се надигна, за да те видя. Каза ми, че според нея си твърде уморен, за да те буди само за да те видя. Дори Бран не може да й излезе на глава, щом си науми нещо.

Гласът на Трам беше немощен, но погледът му беше ясен и съсредоточен. „Айез Седай беше права“ — помисли си Ранд. С повече почивка баща му щеше напълно да се възстанови.

— Да ти дам ли да хапнеш нещо? Госпожа ал-Вийр е оставила поднос с храна.

— Тя вече ме нахрани… ако моето може да се нарече ядене. Не ми позволи да хапна нищо друго освен супа. Може ли човек да избегне лошите сънища само с някаква си супа в… — Трам измъкна ръката си изпод одеялото и докосна меча на кръста на Ранд. — Значи все пак не е било сън. Когато Моарейн ми каза, че съм болен, си помислих, че… Но ти си добре. Това е най-важното. Какво стана с фермата?

Ранд си пое дълбоко въздух.

— Тролоците избиха овцете. Отмъкнаха и кравата, а къщата се нуждае от голямо почистване. — Помъчи се да се усмихне. — Все пак имахме повечко късмет от някои други. Половината село е опожарено.

И той разказа всичко на Трам, или почти всичко. Трам го слушаше напрегнато и го прекъсваше с въпроси, така че му се наложи да му разкаже как се беше върнал в къщата от гората, а това на свой ред го доведе до епизода с убийството на тролока. Трябваше да му каже как Нинив му беше заявила, че Трам умира, за да му обясни защо за него се беше погрижила Айез Седай вместо Премъдрата. Трам ококори очи при тази вест — една Айез Седай в Емондово поле. Но Ранд не виждаше смисъл да се впуска в подробности за всяка своя стъпка по пътя от фермата дотук, за страховете си или за мърдраала по пътя. Нито, разбира се, да разказва за кошмарите си. Не виждаше и смисъл да споменава за бълнуванията на Трам, докато беше в треска. Все още не. Но версията на Моарейн — нямаше как да я избегне.

— Виж, с такава приказка всеки веселчун би се гордял — промърмори Трам, когато разказът свърши. — Но какво могат да искат тролоците от момчета като вас? Или пък Тъмния, Светлината да ни закриля?

— Смяташ, че лъже ли? Господин ал-Вийр ми каза, че наистина били нападнати само две ферми. Също и за къщата на майстор Люхан и тази на майстор Каутон.

— Повтори ми какво ти е казала. Но точно, дума по дума.

Ранд се поколеба. Може ли някой да си спомни точните думи, които е чул? Той прехапа устни, почеса се по главата и малко по малко започна да ги възстановява, почти точно, доколкото ги помнеше.

— Не се сещам за друго — завърши той. — За някои от нещата не съм много сигурен дали не ми ги каза по-иначе, но горе-долу беше така.

— Мисля, че е достатъчно. Разбираш ли, момко, Айез Седай са коварни. Те не лъжат, не пряко, но истината, която Айез Седай ти казва, не винаги излиза истината, която ти си мислиш, че е. Трябва да внимаваш с нея.

— Слушал съм сказанията — реагира Ранд. — Не съм дете.

— Не си, разбира се. — Трам въздъхна тежко и помръдна притеснено рамене. — Би трябвало да дойда с теб. Светът извън Две реки е твърде различен от това, с което си свикнал в Емондово поле.

Това беше добър повод да попита Трам за неговите пътувания извън Две реки, както и за другото, но Ранд не се възползва. Остана със зяпнала уста.

— Само това ли ще ми кажеш? Мислех си, че ще ме убедиш да не се захващам с това. Мислех, че ще имаш стотици основания да ми кажеш да не тръгвам. — Усети, че наистина се беше надявал Трам да му изложи стотиците основания, при това убедителни.

— Може и да не са стотици — изсумтя Трам. — Но няколко поне бих могъл да изброя. Само дето не струват много. Щом тролоците са тръгнали по петите ти, в Тар Валон ще си в много по-голяма безопасност, отколкото тук. Просто запомни, че трябва да си нащрек. Айез Седай правят неща за свои собствени цели и тези цели не винаги са онова, които човек предполага.

— И веселчунът ми каза нещо такова — отвърна Ранд замислено.

— Значи знае за какво говори. А ти слушай внимателно, мисли и си дръж езика зад зъбите. Това е добър съвет за всеки, който тръгне на път извън Две реки, но в още по-голяма степен, ако е с една Айез Седай. Също и със Стражниците. Кажеш ли нещо на Лан, все едно че си го казал на Моарейн. Ако той е Стражник, значи е обвързан с Айез Седай така, както слънцето изгрява всяка заран, и няма да скрие много тайни от нея, ако изобщо скрие нещо.

Ранд не знаеше почти нищо за характера на обвързването между Айез Седай и Стражниците, въпреки че за него се споменаваше във всички сказания за Стражници, които беше чувал. Това имаше нещо общо със Силата, беше някакъв дар към Стражника или някаква форма на обмяна. Според сказанията с това обвързване Стражниците получаваха всевъзможни привилегии. Можеха да се изцеряват по-бързо от обикновените мъже, да издържат по-дълго без храна, вода и сън. Предполагаше се, че могат да усещат появата на тролоци, ако са сравнително близо, както и на други същества на Тъмния, което обясняваше факта, че Лан и Моарейн се бяха опитали да предупредят селото преди нападението. Що се отнася до това какво получаваха Айез Седай в замяна, тук сказанията мълчаха, но той не вярваше, че не получават нищо.

— Ще внимавам — обеща Ранд. — Просто ми се искаше да разбера защо. Не виждам никакъв смисъл. Защо аз? Защо точно ние?

— И аз бих искал да го разбера, момчето ми. Кръв и пепел, как бих искал да го разбера. — Трам отново въздъхна тежко. — Е, предполагам, че няма полза да се опитваш да върнеш счупено яйце в черупката му. Кога трябва да тръгвате? Мисля, че след ден-два ще се оправя и ще можем да се опитаме да завъдим ново стадо. Орен Даутри има добро стадо и мисля, че ще ни даде част от него при тази оскъдица на фураж, както и Джон Тейн.

— Моарейн… Айез Седай каза, че трябва да останеш на легло. Каза, че ще трябва да минат седмици. — Трам понечи да отвори уста, но Ранд продължи. — Тя заръча това на госпожа ал-Вийр.

— Ох. Какво пък, може би ще успея да разубедя Моарейн… Но ако съдя по това как избегна прекия отговор, май трябва да тръгвате скоро. Утре ли? Или може би още тази нощ?

— Тази нощ — отвърна бавно Ранд и Трам въздъхна.

— Да. Е, щом трябва, по-добре да не се бавите. Но ще видим тази работа с „няколкото седмици“. — Той удари с ръка по одеялото, поскоро с раздразнение, отколкото със сила. — Може би ще те последвам след няколко дни. Ти само се пази по пътя. Ще видим как Моарейн ще ме задържи на легло, когато реша да стана.

На вратата се почука и в стаята надникна Лан.

— Взимай си по-бързо сбогом, овчарю, и да тръгваме. Може да си имаме неприятности.

— Неприятности? — възкликна Ранд, но Стражникът изръмжа нетърпеливо.

— Казах да побързаш!

Ранд наметна припряно наметалото си. Понечи да откопчае колана с меча, но Трам го спря.

— Задръж го. Сигурно ще имаш повече нужда от него, отколко то аз. Макар че дано Светлината да реши и двамата да нямаме нужда. Пази се, момко. Чу ли ме?

Без да обръща внимание на негодуванието на Лан, Ранд се наведе и прегърна Трам.

— Ще се върна. Обещавам ти.

— Разбира се, че ще се върнеш — засмя се Трам и немощно го потупа по гърба. — Знам, че ще се върнеш. И когато си дойдеш, ще имаме два пъти по-голямо стадо, за което да се грижиш. А сега тръгвай, докато този приятел не си е счупил някой зъб от скърцане.

Ранд се опита да намери подходящите думи за онова, което искаше да го попита, но Лан го хвана за лакътя и го задърпа към изхода. Беше навлякъл тъмна сиво-зеленикава туника, укрепена с метални плочки. Гласът му беше дрезгав и раздразнен.

— Трябва да бързаме. Нима не разбираш какво значи думата „неприятност“?

В коридора ги чакаше Мат, облечен дебело и с лък в ръката. На кръста му беше окачен колчан със стрели. Въртеше се притеснено и не откъсваше поглед от стълбището.

— Всичко това съвсем не е като в приказките, нали, Ранд?

— Каква неприятност? — настоя да разбере Ранд, но вместо да му отговори, Стражникът затича пред него, прескачайки по две стъпала наведнъж. Мат се понесе след него, подканяйки нетърпеливо Ранд да ги последва.

Той сви рамене и затича след тях. Долу ханът беше празен и тъмен. Мат застана пред един от първите прозорци и предпазливо надникна навън, сякаш се притесняваше да не го забележат. Лан открехна съвсем леко вратата и надникна към двора на хана.

Зачуден от какво толкова се пазят, Ранд се приближи до него да надзърне. Лан му изсумтя да внимава, но открехна още малко вратата, за да може и той да види.

Първоначално не разбра какво точно става навън. Тълпа мъже от селото, може би тридесетина, се беше струпала край обгорелите останки от фургона на амбуланта. Нощният мрак отстъпваше пред светлината на няколко факли. Срещу мъжете стоеше Моарейн, опряла гръб в стената на хана, подпряна небрежно на тояжката си. Пред тълпата стърчеше Хари Коплин заедно с брат си, Дарл, до тях беше и Бил Конгар. Кен Буйе също бешетам и изглежда, се чувстваше доста неловко. Ранд изумен забеляза, че Хари размахва юмрук срещу Моарейн.

— Напусни Емондово поле! — извика фермерът кисело. Няколко гласа от тълпата подвикнаха в негова подкрепа, но доста колебливо, и никой не пристъпи напред. Предпочитаха да се противопоставят на Айез Седай в тълпата, но никой не искаше да се открои. Никой не искаше да бъде различѐн от Айез Седай, която имаше всички основания да възприеме поведението им като оскърбление.

— Ти ни доведе онези чудовища! — изрева Дарл. Чуха се други гласове: „Ти ги докара!“, „Ти си виновна!“, подканяни от братовчед му Били.

Хари сръга Кен Буйе в ребрата и той го изгледа накриво, след което облиза пресъхналите си устни.

— Тези твари… тези тролоци никога не са идвали тук преди да се появиш ти — промърмори едва разбираемо Кен. — Ти си Айез Седай. Не искаме такива като теб да стъпват в Две реки. Айез Седай носят на хората само беди. Ако останеш, ще ни докараш още от ония.

Речта му не предизвика никаква реакция от страна на тълпата и Хари се начумери отчаян. После внезапно дръпна факлата от ръката на Дарл й я размаха срещу нея.

— Махай се! — изрева той. — Махай се, че иначе ще те изгорим!

Настъпи мъртва тишина. Хората от Две реки умееха да се противопоставят, когато ги нападнат, но насилието никак не им беше присъщо. Кен Буйе, Били Конгар и Коплинови останаха отпред сами. Били също се заоглежда, сякаш и на него му се искаше да се разкара.

Хари се поколеба при липсата на поддръжка, но бързо се окопити.

— Махай се! — извика той отново. Дарл го подкрепи, а също и Били, макар и по-слабо. Хари хвърли ядосан поглед към останалите. Повечето мъже в тълпата отбягваха да то погледнат в очите.

Внезапно от сенките се появиха Бран ал-Вийр и Харал Люхан и застанаха между Айез Седай и мъжете. В едната си ръка кметът държеше дървения чук, с който набиваше чепове в буретата.

— Да не би някой от вас да смята да подпали хана ми? — попита той тихо.

Двамата Коплинови отстъпиха крачка назад, а Кен Буйе се дръпна от тях. Били Конгар се покри сред тълпата.

— Не-не — отвърна бързо Дарл. — Не сме казвали такова нещо, Бран… ааа, кмете.

Бран кимна.

— Тогава да не би да чух, че заплашвате да посегнете на гостите ми в хана?

— Тя е Айез Седай — почна разгневеният Хари, но думите му секнаха, когато Харал Люхан се размърда.

Ковачът само разкърши рамене и протегна яките си ръце над главата, стисна мощните си юмруци така, че кокалчетата на пръстите му изпукаха, но Хари го изгледа така, сякаш онзи беше размахал юмрука си под носа му. Ковачът скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Прощавай, Хари. Не исках да те прекъсвам. Можеш да продължиш. Та какво казваше?

Но Хари, чиито рамене се свиха, сякаш искаше да потъне в земята, изглежда, нямаше какво повече да добави.

— Изненадан съм от вас — изръмжа Бран. — Пает ал-Каар, твоето момче снощи си счупи крака, но днес го видях, че ходи — благодарение на нея. Евард Кандвин, ти лежеше по корем с разсечен гръб, като риба за кормене, докато тя не положи ръцете си върху раната ти. Сега всичко това сякаш се е случило преди цял месец, и ако не се лъжа, белегът ти едва си личи. А ти, Кен? — Покривчията понечи да се скрие в тълпата, но се спря неловко, прикован от погледа на Бран. — Бих се изненадал да видя който и да е от Селския съвет тук, но теб най-много от всички останали. Ръката ти така и щеше да си виси безполезна, цялата в рани и отоци, ако не беше тя. Като нямаш капчица благодарност, срам поне нямаш ли?

Кен неволно вдигна дясната си ръка, след което погледна ядосано настрани.

— Не мога да отрека какво направи тя за нас — промърмори той и в гласа му наистина се долавяше срам. — Че ми помогна, помогна ми, както и на мнозина други — продължи той умолително. — Но тя е Айез Седай, Бран. Ако тролоците не са дошли заради нея, защо все пак дойдоха? Не искаме да си имаме работа с Айез Седай тук, в Две реки. Нека да си държат наприятностите по-далече от нас.

Неколцина мъже, скупчили се на безопасно разстояние, извикаха:

— Не искаме неприятностите, дето ги носят Айез Седай! Изгонете я! Махнете я оттук! Защо дойдоха ония, ако не заради нея?

Лицето на Бран се сбърчи, но преди да успее да отвори уста, Моарейн изведнъж замахна с резбованата с лозови листи тояжка над главата си и я завъртя с две ръце. Ранд ахна и изумлението му се сля с това на останалите селяни, защото от двата края на тоягата лумна съскащ пламък и се закова във въздуха въпреки въртенето на пръчката. Дори Бран и Харал отстъпиха уплашено. Моарайн протегна ръце напред и тоягата застана успоредно на земята, но бледият пламък продължи да излиза от нея, по-ярък от факлите. Мъжете боязливо отстъпиха назад и вдигнаха ръце да се защитят от ослепителния блясък.

— Нима това остана от кръвта на Аемон? — Гласът на Айез Седай беше тих, но въпреки това надмогна всички звуци наоколо. — Дребни хорица, скимтящи за правото си да се крият в дупките си като зайци? Забравили сте кои сте вие, забравили сте какви сте били, но все се надявах, че някаква нищожна частица е останала, че все е останало нещо в кръвта и в костите. Някаква трошица, която да ви превърне в стомана за дългата нощ, която иде.

Никой не проговори.

— Да сме забравили кои сме? — попита най-сетне Бран. — Та ние сме такива, каквито винаги сме били. Честни стопани, овчари и занаятчии. Народът на Две реки.

— На юг — рече Моарейн. — На юг тече река, която вие наричате Бялата река. Но далеч на изток хората все още я наричат с вярното й име. Манедерендрелле. На Древния език това ще рече „Води от Планината-отечество“. Буйни води, които някога са текли през земя на храброст и хубост. Преди две хиляди години Манедерендрелле е текла покрай планински град, толкова великолепен, че пред него каменоделците на Огиер зяпвали от удивление. С ферми и села била осеяна тази земя, и това, което днес наричате Западния лес също, а и отвъд него. И целият този народ наричал себе си народът на Планината-отечество, народът на Манедерен.

— Кралят им се казвал Аемон ал Каар ал Торин — продължи тя, — Аемон, син на Каар, син на Торин, а Елдрийн ай Еллан ай Карлан била неговата кралица. Аемон, мъж толкова неустрашим, че най-голямата похвала за храброст, която всеки можел да изрече, дори враговете му, била, че човек има сърце като на Аемон. Елдрийн била толкова красива, че казвали, че цветята разцъфтявали само за да я накарат да се усмихне. Храброст, хубост, мъдрост и любов, които дори смъртта не можела да покори. Плачете, ако имате сърце, за тяхната загуба, за това, че дори споменът за тях е изгубен. Плачете, че е изгубена тяхната кръв.

Тя замлъкна, но никой не проговори. Както и всички останали, Ранд беше погълнат от магията на жената. Тя отново заговори:

— Почти два века Тролокските войни опустошавали света нашир и длъж и където и да избухвали сражения, знамето на Червения орел на Манедерен било сред първите редици на ратниците. Мъжете на Манедерен били като трън за нозете на Тъмния и като остър шип за ръцете му. Пейте за Манедерен, която нивга не ще коленичи пред Сянката. Пейте за Манедерен, меча, който нивга няма да се скърши.

— Те били далече, мъжете на Манедерен, далече в полето Бекаар, наречено Полето на кръвта, когато ги стигнала вестта, че тролокската армия е тръгнала срещу отечеството им. Твърде далече били, за да могат да сторят нещо друго, освен да стоят и да чакат вестта за гибелта на земята си, защото силите на Тъмния означавали краят им. Означавали да загине мощният дъб, като бъдат пресечени коренищата му. Но те били мъже на Планината-отечество.

— И те не се поколебали. Не помислили за разстоянието, което ги деляло. Тръгнали веднага, от полето на своята победа, все още покрити с прах, пот и кръв. Ден и нощ вървели в поход, защото били видели ужаса, който оставяла тролокската армия след себе си, и нито един ратник не могъл да заспи при мисълта за това, което можели да сторят на Манедерен. Придвижвали се така, сякаш нозе те им били крилати, по-далече и по-бързо, отколкото приятелите им могли да се надяват и враговете им могли да се страхуват. Всеки ден от този техен поход може да се възпее в песни. Когато армиите на Тъмния се изсипали в земите на Манедерен, мъжете на Планината-отечество застанали пред тях, а зад гърба им течала Тарендрелле.

Чак сега неколцина от селяните нададоха плахи възгласи, но Моарейн продължи, сякаш не беше ги чула.

— Ордата, която се възправила срещу мъжете на Манедерен, можела да съкруши и най-смелото сърце. Небето почерняло от гарвани. Земята почерняла от тролоци. Тролоци и техните човешки съюзници. Тролоци и Мраколюбци, десет по десет хиляди, и Властелини на ужаса начело на всички тях. Нощем огньовете им били повече от звездите в небето, а зората разкривала веещото се над главите им знаме на Баал-замон. Баал-замон, Сърцето на мрака. Едно от древните имена на Бащата на лъжите. Тъмния не ще да е бил освободен от затвора си в Шайол Гул, защото в противен случай всички сили на човечеството, струпани на едно място, нямало да могат да му устоят, но тук била струпана неговата сила, толкова зло, че затъмнящото светлината знаме всявало мраз в душите на хората, възправили се срещу него.

— И все пак те знаели какво трябва да сторят. Родната им земя се простирала отвъд реката. Трябвало да задържат ордата и цялата нейна сила далеч от Планината-отечество. Аемон бил изпратил пратеници. Била им обещана помощ, ако се задържат три дни на брега на Тарендрелле. Да се задържат три дни срещу войска, която можела да ги помете за един час. Но въпреки това по някакъв начин, с набези и отчаяна защита, те се задържали първия час, после втори и трети. Три дни се сражавали и макар земята да се превърнала в касапница, не допуснали Тарендрелле да бъде прекосена. На третата нощ помощ не дошла, нито пратеници, и те продължили да се бият сами. Шест дни. Девет дни. На десетия ден Аемон предвкусил горчивата участ на поражението. Помощ не идвала, а те вече не могли да задържат преодоляването на реката.

— И какво направили? — извика Хари. Факлите примигваха на студения вятър, но никой не помръдна да се загърне в наметалото си.

— Аемон прекосил реката — отвърна Моарейн — и унищожил мостовете. И разпратил вест по земята си хората да бягат, защото знаел, че тролокската орда ще намери начин да мине реката. Още докато вестта се разнасяла, тролоците започнали да я прекосяват и воините на Манедерен влезли в ново сражение, за да откупят със своя живот няколко часа за своите хора, за да ги спасят. От столицата на Манедерен Елдрийн организирала отстъплението на своя народ сред най-дълбоките лесове и стръмните планински склонове.

— Но някои не побягнали. Най-напред ручеи, сетне потоци, после река, хората тръгнали не към своето спасение, а за да се присъединят към армията, сражаваща се за тяхната земя. Овчари с лъкове, стопани с вили, дървари със секири. Жените също тръгнали с тях, нарамили каквото им попадне, крачели рамо до рамо с мъжете си. Ни един от тези, които тръгнали, не се заблуждавал, че ще се върне жив. Но това била тяхната земя, земята на бащите и децата им, и те трябвало да заплатят цената. Нито педя земя не отстъпили, преди да прогизне от кръв, но най-сетне армията на Манедерен била отблъсната чак дотук, до това място, което днес вие наричате Емондово поле. И тук тролокските орди ги обкръжили.

Гласът й се давеше в студени сълзи.

— Мъртви тролоци и трупове на извратени от злото човешки същества се трупали на камари, но непрестанно над тях напирали нови и нови вълни на смърт, и нямало край. Краят можел да бъде само един. Нито един мъж или жена, застанали под знамето на Червения орел призори, не останал жив, когато паднала нощта. Несъкрушимият меч бил разтърсен.

— Сред Мъгливите планини, сама в опразнения град Манедерен, Елдрийн усетила, че Аемон загива, и сърцето й замряло заедно с неговото. И на мястото на сърцето й останала само жажда за мъст, мъст за любовта й, мъст за народа на нейната земя. Подбудена от скръбта, тя посегнала към Верния извор и запратила Единствената сила към тролокската армия. И ето че Властелините на ужаса загинали на място, било на своите съвети или докато насърчавали войските си. Докато си поемат дъх, Властелините на ужаса и пълководците на силите на Тъмния лумнали в пламък. Огън погълнал телата им и ужас обхванал току-що победилата им армия.

— И те се разбягали като диви зверове, подгонени от горски пожар. Побягнали на север и на юг. Хиляди се издавили в опита си да прекосят Тарендрелле без помощта на Властелините на ужаса, а по бреговете на Манедерендрелле съборили мостовете, ужасени от това, което ги преследвало. Там, където се натъквали на хора, клали и опожарявали, но целта им била само да се спасят. Докато най-сетне ни един от тях не останал в земите на Манедерен. Пръснали се като прашинки от бурен вятър. Крайното възмездие дошло по-бавно, но дошло, когато започнали да ги преследват и ловят други хора, други армии и по други земи. Никой от онези, които участвали в голямото клане в Аемондово поле, не останал жив.

— Но цената се оказала твърде висока за Манедерен. Елдрийн привлякла повече от Единствената сила, отколкото смъртен човек би могъл да овладее без помощ. Докато вражеските пълководци гинели, тя също загинала, и пламъците, които я погълнали, погълнали и столицата на Манедерен, чак до живеца на планините. Но все пак народът оцелял.

— Нищо не останало от фермите, от селата, от величествения град. Някои ще кажат, че не им е оставало нищо друго, освен да избягат по други земи, където да започнат отначало. Но те не мислели така. Били платили такава висока цена за своята земя, с кръв и надежда, че вече били обвързани с просмуканата й от кръв почва с корени, по-яки от стомана. Други войни ги опустошавали години по-късно, докато най-сетне техният къс от света бил забравен и най-сетне и те забравили за войните и за това как се воюва. Никога повече Манедерен не се въздигнала. Извисяващите се кули на нейния град-престолнина и мощните й фонтани се превърнали в сън, който бавно избледнял в хорските спомени. Но те и децата им, и децата на децата им, държали на земята, която била тяхна. Държали на нея дори след като дългите векове измили от паметта им причината. Държали на нея през всичкото време, и ето, днес това сте вие. Плачете за Манедерен. Плачете за това, че е загубена завинаги.

Пламъците, бликащи от тоягата на Моарейн, угаснаха и тя я остави до себе си, сякаш тежеше неимоверно. Дълго в тишината отекваше само стонът на вятъра. После през Коплинови се промуши Пает ал-Каар.

— Нищо не знам за това, което ни разказа — промълви селянинът. — Аз не съм трън в нозете на Тъмния и едва ли някога ще бъда. Но моят Уил ходи по земята благодарение на теб и затова ме е срам, че съм тук. Не знам дали можеш да ми простиш, но дали ще го направиш, или не, аз се прибирам. И ако питат мен, можеш да останеш в Емондово поле колкото искаш.

Той сведе глава почти в поклон и се отдръпна сред тълпата. И други промърмориха след него, извинявайки се засрамено, след което един по един започнаха да се изнизват. Коплинови, с кисели физиономии, се свъсиха отново, огледаха се сърдито и също се стопиха в нощта, без да промълвят и дума. Били Конгар се беше измъкнал, без да дочака братовчедите си.

Лан издърпа Ранд назад и затвори вратата.

— Да тръгваме, момче. — Стражникът се запъти към задния изход на хана. — Хайде, и двамата. Бързо!

Ранд се поколеба, после разтърси рамене и се помъчи да укрепи решимостта си. Нямаше друг избор, освен да тръгне, но щеше да се върне в Емондово поле, колкото дълго и далечно да се окажеше пътуването му.