Окото на света

Глава 49 Тъмния се надига

Изгревът събуди Ранд отведнъж. Мудното слънце ощипа клепачите му, надничайки лениво над дървесата на Погибелта. Дори в този ранен час зноят беше застлал прогнилата земя като дебел юрган. Той се обърна по гръб и се загледа в небето. Дори и тук поне то, небето, беше синьо. Дори и тук поне то бе недокоснато.

Изненада се, като разбра, че е спал. В продължение на минута смътният спомен за един неволно дочут разговор му се стори като част от някакъв сън. Но после забеляза зачервените очи на Нинив — тя явно не беше спала. Лицето на Лан изглеждаше по-сурово от всякога; сякаш си беше поставил маска, която не възнамеряваше повече да сваля.

Егвийн пристъпи и приседна до Премъдрата с угрижено лице. Не можеше да долови какво си говореха двете. Егвийн заговори нещо, а Нинив поклати глава. Егвийн каза нещо друго, а Премъдрата й махна да я остави на мира. Но вместо да си отиде, Егвийн сведе глава към нея и в продължение на няколко минути двете се шепнеха тихо, като Нинив продължаваше да клати глава. Най-сетне Премъдрата се засмя, прегърна Егвийн и ако се съдеше по изражението й, започна да я успокоява. Ала когато Егвийн се изправи, изгледа сърдито Стражника. Лан не даде вид, че е забелязал; той изобщо не поглеждаше към Нинив.

Ранд поклати мълчаливо глава и се зачуди дали жените не знаят някакъв техен си начин да подвеждат умовете на мъжете. Тази мисъл беше обезпокоителна. „Всички жени са Айез Седай.“

Седемте кули изпъкваха ясно в утринния зрак, далечни срутени останки, подобни на огромни, грубо насечени хълмове, бегъл намек за някогашно величие. Повърхността на стотиците езера беше гладка и синя, нетрепваща. Когато погледна към езерата и разрушените кули, Ранд почти успя да заличи от ума си болезнено прогнилите неща, които растяха наоколо. Лан избягваше повече Нинив, отколкото езерата, но все така изобщо не поглеждаше към тях, докато подканяше всички да привършват приготовленията си и да тръгват.

— Ще стигнем ли днес до Окото, Моарейн Седай? — попита Егвийн, когато тръгнаха.

Айез Седай погледна Лоиал и отвърна:

— Надявам се. Когато го намерих миналия път, беше просто отвъд билото, в подножието на високите проходи.

— Той казва, че се мести — обади се Мат. — Ами ако не се окаже там, където го очаквате?

— Тогава ще продължим да го търсим, докато го намерим. Зеления човек надушва потребността, а не може да има по-голяма потребност от нашата. Нашата потребност е надеждата за целия свят.

С приближаването на планините все повече се приближаваше истинската Погибел. Докато листата преди бяха само прогнили и опръскани с жълти и черни точици, тук листакът капеше влажен пред очите им, разпадайки се от тежестта иа собствената си развала. Самите дървета бяха изтерзани и сгърчени, с извити клони, протягащи се окаяно към небето, сякаш молеха за милост някаква сила, която бяха отказали да слушат. Жълтеникава слуз се стичаше по кората им като от гнойни циреи.

— Изглеждат така, сякаш искат да ни сграбчат — нервно се обади Мат. Нинив го погледна с подчертано пренебрежение и той изсумтя сърдито: — Какво пък, така изглеждат.

— Някои от тях действително го искат — каза Айез Седай, изгледа ги през рамо и макар и за миг, очите й им се сториха по-сурови и от тези на Лан. — Но не искат да си имат нищо общо с това, което съм аз, и моето присъствие ви закриля.

Мат се засмя смутено, сякаш го прие за някаква шега от нейна страна.

Ранд не беше толкова сигурен. „Това, в края на краищата, наистина е Погибелта. Но дърветата не се движат. И защо едно дърво би сграбчило човек, дори и да може? Ние просто си въобразяваме какви ли не ужасии, а тя иска да сме бдителни.“

Изведнъж той се загледа наляво, сред леса. Онова дърво, само на двадесет крачки от тях, наистина потрепера, и това не беше просто от неговото въображение. Не можеше да прецени точно от какъв вид е дървото, или по-скоро от какъв е било, толкова чворест и изкривен беше стволът му. Пред смаяните му очи дървото изведнъж изплющя назад и напред, после се сведе и замлати по земята. Нещо изпищя, пронизително и разкъсващо. Дървото отскочи назад и се изправи; клоните му се бяха увили около някаква тъмна маса, която риташе, храчеше слюнка и пищеше.

Той преглътна и се опита да подкара коня по-бързо, но отвсякъде ги ограждаха дървета, които тръпнеха.

— Продължавайте напред — подкани ги Лан и извади меча си. Стражникът беше със стоманени ръкавици и сиво-зелена люспеста ризница. — Дръжте се плътно около Моарейн Седай.

Той дръпна поводите на Мандарб и го извъртя, не към дървото и неговата плячка, а в обратна посока. Загърнат в сменящия цветовете си плащ, той скоро бе погълнат от Погибелта, още преди черния жребец да изчезне от погледа им.

— Плътно — напомни Моарейн, без да забавя хода на бялата си кобила. — Дръжте се колкото се може по-плътно.

Откъм посоката, в която бе изчезнал Стражникът, се надигна рев, раздра въздуха и дърветата се заогъваха, после заглъхна. След това прокънтя отново, изпълнен с гняв и смъртна агония.

— Лан — промълви Нинив. — Той…

— Лан може сам да се погрижи за себе си — каза Моарейн. — Напред, Премъдра.

Стражникът се появи сред дърветата, протегнал меча по-далеч от себе си и от коня. Черна кръв капеше от острието и от него се вдигаше пара. Лан внимателно го изтри с парче плат, извадено от дисагите, и огледа стоманата, за да се увери, че е изчистил и най-малкото петно. После пусна плата и той се разпадна преди да е стигнал до земята.

Някакво масивно туловище се понесе сред дърветата към тях. Стражникът извъртя Мандарб, но още преди бойният кон да се изправи на задните си крака, готов да нанесе удар с обкованите си със стомана копита, стрелата на Мат проблесна и се заби в едното око на глава, която сякаш се състоеше преди всичко от уста и зъби. Ритайки и пищейки, съществото рухна на земята само на един разтег от тях. Ранд се взря в него, докато припряно го отминаваха. Щръкнали косми като дълга четина покриваха туловището с размери на едра стръвница и по него стърчаха многобройни лапи, от всички страни и под странни ъгли. Някои от тях, поне тези, които бяха на гърба му, изглеждаха безполезни за ходене, но дългите им колкото човешки пръст нокти деряха земята в смъртна агония.

— Добра стрелба, овчарю, — Очите на Лан вече бяха забравили онова, което гинеше зад гърба им, и се взираха сред леса напред.

Моарейн поклати глава.

— Не би трябвало да се осмелява да се приближи толкова до човек, който докосва Верния извор.

— Агелмар каза, че Погибелта се е размърдала — отвърна Лан, — Може би Погибелта също знае, че в Шарката се оформя Сплит.

— Да бързаме. — Моарейн заби пети в хълбоците на Алдийб. — Трябва да преминем бързо високите склонове.

Но още докато го изричаше, Погибелта се надигна срещу тях.

Дърветата заплющяха, мъчейки се да ги достигнат, без да ги интересува дали Моарейн докосва Верния извор, или не.

Мечът на Ранд се озова в десницата му — дори не усети кога го беше извадил. Започна да млати с него наляво и надясно. Гладните клони се гърчеха като съсечени крайници — почти му се стори, че чува писъка им — но след тях идваха още повече, виеха се и съскаха като змии, мъчейки се да впримчат ръцете, кръста, врата му. Оголил зъби, той подири празнотата и я намери в каменистата, неотстъпчива земя на Две реки.

— Манедерен! — изкрещя той така, че чак гърлото го заболя. Стоманата със знака на чаплата сечеше бляскава под немощния зрак на слънцето. — Манедерен! Манедерен!

Изправен на стремената си, Мат непрестанно пускаше стрели, пронизващи леса и забиващи се в изкорубените стволове, които ръмжаха и скърцаха с безброй зъби срещу летящите пръчки, които ги убиваха, хапеха ноктестите създания, които се тътреха отчаяно през тях, за да се доберат до ездачите. Мат също бе изгубил връзката с настоящето.

— Караи ан Калдазар! — крещеше приятелят му, изпъваше поредното перо до бузата си и пускаше тетивата. — Караи ан Еллисанде! Ал Еллисанде! Мордеро дагаин пас дуенте куебийар! Ал Еллисанде!

Перин също се бе изправил на стремената си, мълчалив и мрачен. Беше ги повел тъкмо той, секирата му сечеше просека през гората, както и през плътта, каквото и да се изпречваше пред него. Тръпнещите дървеса и виещите твари се отдръпваха от снажния младеж, изплашени не по-малко от яростните му златисти очи, отколкото от свистящата в десницата му секира. Той подкарваше коня си уверено напред, стъпка след стъпка.

От протегнатите встрани длани на Моарейн заизлитаха огнени топки и там, където удареха, или някое гърчещо се дърво се превръщаше в пламнала главня, или озъбена твар изпищяваше и започваше да бие с лапи по земята и да раздира със собствените си нокти изгарящата си плът.

Отново и отново Стражникът пришпорваше Мандарб в леса, кръв капеше обилно от меча и ръкавиците му, вдигаше мехури и кипеше. Когато за пореден път се върна, по бронята му имаше повече прорези отпреди и бойният му кон залиташе, облян в кръв. Всеки път Айез Седай се спираше да докосне с длани раните му и когато ги отдръпваше, по зарасналата плът личаха само кървави петна.

— Запалихме светлинен сигнал за Получовеците — промълви тя горчиво. — Давайте напред! По-бързо!

Ако дърветата налитаха с по-малка ярост върху масата нападаща ги плът, отколкото върху хората, ако невероятните твари не се бореха с дърветата и помежду си с не по-малка стръв, отколкото с тях, Ранд беше сигурен, че щяха скоро да ги надвият. А после зад гърба им отекна тънък писък. Далечен и слаб, той проряза ръмженето на обитателите на Погибелта и то за миг затихна, сякаш срязано с нож. Нападащите същества замръзнаха по местата си, дърветата се укротиха. Толкова внезапно, колкото се бяха появили, нещата с многото крака се стопиха и изчезнаха сред дълбините на леса.

Пронизителният писък ги стигна отново, дрезгав и накъсан като свирня на овчарска гайда. Отвърна му хор. Половин дузина гласове, подпяващи си един на друг, далече назад.

— Червеи — процеди мрачно Лан и Лоиал изохка. — Дадоха ни малко отдих, стига да имаме време да го използваме. — Погледът му измери разстоянието, оставащо им до планините. — Малко неща в Погибелта биха се осмелили да се изправят срещу Червей, стига да могат да го избегнат. — Петите му се забиха в хълбоците на Мандарб. — Напред! — Цялата група се понесе в галоп след него, през Погибелта, която сега наистина изглеждаше мъртва, с изключение на хора от гайди зад тях.

— Да се боим от някакви червеи? — възкликна невярващо Мат.

— Един Червей — имаше отчетлива разлика в начина, по който Стражникът произнасяше думата — може да убие Чезнещ, стига Чезнещият да не е специално закрилян от Тъмния. Цяла глутница е тръгнали по петите ни. По-бързо! Напред!

— Червеите няма ли да ни преследват в планините? — попитг останалата без дъх Егвийн.

Лан й отвърна само с дрезгав смях.

— Няма. Дори и Червеите се боят от онова, което обитава високите проходи — изпъшка Лоиал.

Конските копита шляпаха през гнили храсти и треви. Дървета като тези, които доскоро ги нападаха, сега само потръпваха дори когато яздеха точно под извитите им клони. Планините Доом вече изглеждаха съвсем близо, изпълнили небето, черни и голи, сякап можеха да ги докоснат с ръка. Хорът на гайдите отново отекна остро и рязко, и зад тях се чуха мляскащи звуци, много по-високи от шляпането на копитата. Бяха много силни, сякаш цели дървета се кършеха под тежестта на гигантски тела. И то много близо. Ранд се озърна през рамо. Там, отзад, короните на дърветата плющяха и се снишаваха като трева. Земята започна полегато да се надига нагоре, към планинските върхове, с достатъчен наклон, за да усети, че вече се катерят.

— Няма да успеем — обяви Лан и мечът отново се появи в десницата му. — Пази се през проходите, Моарейн, и ще преминете.

— Не, Лан! — извика Нинив.

— Спокойно, момиче! Лан, дори и ти не можеш да спреш цял глутница Червеи. Не мога да го позволя. Ще ми трябваш за Окото.

— Ще ги спрем със стрели — подвикна Мат.

— Няма дори да ги усетят — извика Стражникът. — Те трябва да бъдат насечени на късчета. Не изпитват почти нищо друго освен глад. Много рядко страх.

Впит в седлото си, Ранд потръпна, мъчейки се да отпусне стегнатите си рамене. Гърдите му също се бяха стегнали толкова, че едва дишаше, а по цялата му кожа сякаш се бяха набили хиляди нажежени иглички. Погибелта бе преляла в планински подножия. Вече виждаше очертан пътя, по който трябваше да се изкачат, и черните канари по билото, разцепени сякаш от удар на секира. „О, Светлина, какво ли е онова напред, от което толкова се плаши това, което е отзад? Светлината дано ми помогне, никога не съм бил толкова изплашен. Не искам да вървя напред. Не искам!“ Търсейки в себе си пламъка и празнотата, той сам се изруга. „Глупак! Изплашен, страхлив глупак! Нито можеш да останеш тук, нито можеш да се върнеш. Нима ще оставиш Егвийн да се изправи срещу него сама?“ Празнотата му се изплъзваше, оформяше се и веднага се пръскаше на хиляди пръски светлина, отново се оформяше и се трошеше, и всяко светло късче го изгаряше до кости. „О, Светлина, помогни ми, не мога да продължа Светлина, помогни ми!“

И тъкмо да дръпне юздите на дорестия, за да го извърне назад и да срещне Червеите и всичко останало, но не и да продължи към другото, което го чакаше напред, околната местност изведнъж се промени. Между склоновете на единия хълм и на следващия, между спускането и изкачването, Погибелта изчезна.

Зелени листа покриваха кротко протегнали се клони. Диви цветя оформяха килими от ярки петна сред треви, разлюлени от лек пролетен полъх. Пеперуди прелитаха от цвят на цвят, жужаха пчели и песен на пойни птици бгласяше короните на дърветата.

Зяпнал, той продължи напред в галоп, но изведнъж забеляза, че Моарейн и Лан, и Лоиал са спрели, останалите също. Той бавно дръпна юздите, лицето му замръзна от изумление.

— Добрахме се до убежището — каза Моарейн. — Това е обителта на Зеления човек и Окото на света е тук. Нищо от Погибелта не може да проникне тук.

— Мислех, че е отвъд планините — изломоти Ранд. Все още виждаше върховете, изпълващи северния хоризонт, и високите проходи. — Вие казахте, че винаги е било отвъд проходите.

— Това място — отекна дълбок и плътен глас откъм дърветата — винаги си е там, където е. Единственото, което се променя, е мястото на ония, които са в нужда.

Сред гъстия листак към тях пристъпи странна фигура. С човешки форми. Толкова по-голяма от Лоиал, колкото Огиер беше по-голям от Ранд. Човешки силует от сплетени лози и листа, зелени и буйни. Косата му — трева, падаща до раменете. Очите — огромни лешници. Ноктите на пръстите — жълъди. Зелени листа оформяха туниката и гамашите. Плътна дървесна кора — за ботуши. Пеперуди се вихреха около него, просветваха по пръстите, по раменете и лицето му. Само едно нещо разваляше това буйно зелено пролетно съвършенство. Дълбок белег преминаваше през бузата и слепоочието му, чак до темето, и по него лозите бяха кафяви и изсъхнали.

— Зеления човек — прошепна Егвийн и огромното лице с белега се усмихна. За миг им се стори, че птиците запяха по-силно.

— Аз съм, разбира се. Че кой друг ще е тук? — Очите-лешници изгледаха Лоиал. — Радвам се да те видя, мой малък братко. В миналото мнозина от вас дохождаха да ме навестят, но напоследък много рядко.

Лоиал се смъкна от седлото си и се поклони.

— Висока почит ми оказвате, Дървесен братко. Цингу ма чоших, Т’ингшен.

Усмихнат, Зеления човек обгърна с ръка раменете на Огиер. Изправен до Лоиал, приличаше на голям мъж, застанал до момченце.

— Не е въпрос на почит, малък братко. Ще си попеем двамата Дървесни песни и ще си спомним за Великите дървеса и за стеддинг, и ще отвеем Копнежа настрана. — Той огледа останалите, които едва сега започнаха да се смъкват от конете си, и очите му се спряха на Перин. — Вълчи брат! Нима наистина старите времена се завръщат!

Ранд зяпна към Перин. От своя страна, Перин извърна коня си така, че да се озове между него и Зеления човек, и се наведе да провери сбруята. Ранд беше сигурен, че просто иска да избегне питащия му поглед. Изведнъж Зеления човек заговори на Ранд.

— Странно си се облякъл, Дете на Дракона. Толкова ли много се е завъртяло Колелото? Нима Народът на Дракона се връща към Първия обет? Но ти носиш меч. Значи ни така, ни така.

— Не разбирам за какво ми говорите — каза Ранд. — Какво искате да кажете?

Зеления човек докосна кафявия белег на лицето си. За миг изглеждаше малко смутен.

— Аз… не знам. Спомените са разпокъсани и често ми убягват, а и повечето от онова, което остава, е като листа, нападнати от гъсеници. И все пак, сигурен съм… Не, губи ми се. Но и ти си добре дошъл тук. А вие, Моарейн Седай, сте повече от изненада за мен. Когато това място бе създадено, бе направено така, че никой да не може да го намери два пъти. Как успяхте да дойдете тук?

— Нуждата — отвърна Моарейн. — Моята нужда, и тази на света. Най-вече нуждата на света. Дошли сме да видим Окото на света.

Зеления човек въздъхна и сякаш вятър въздъхна през гъстите зелени клони на околните дървета.

— Значи отново е дошло. Този спомен се е запазил цял. Тъмния се надига. Боях се от това. С всеки годишен кръговрат Погибелта напира все по-стръвно да проникне тук, а в този кръговрат усилието ми да я задържа навън бе по-голямо от всякога, от самото начало. Елате, ще ви заведа.