Окото на света

Глава 6 Западният лес

На смътната лунна светлина Ранд не можеше да вижда добре, но раната на Трам изглеждаше съвсем плитък прорез по дължината на ребрата. Беше виждал баща си и с по-дълбоки рани, при което дори не беше намирал за необходимо да спре работата си, освен колкото да ги промие. Припряно опипа Трам от глава до пети, за да разбере дали е получил някакво наистина лошо нараняване, което да обясни треската. Но единственото, което намери, беше това порязване.

Колкото и да беше малка, тази единствена рана все пак изглеждаше доста зле. Плътта около нея пареше. Беше дори по-гореща от останалата част на тялото му, а цялото тяло на баща му гореше толкова силно, че Ранд стисна зъби. Такава пареща треска можеше направо да го убие. Той намокри парче от разкъсания чаршаф с вода от меха и го постави на челото на Трам.

Стараеше се да пипа леко, но тихото бълнуване на Трам се прекъсваше от сподавени стонове. Разбира се, тролоците щяха да си отидат, след като не намерят Трам и него, когато се върнат в къщата. Помъчи се сам да се убеди в това, но безумният погром в къщата, цялото му безсмислие не оставяше много място за подобна убеденост. Да повярва, че ще се откажат да избият всеки и всичко по пътя си, беше опасно — това означаваше да разчита глупаво на слепия си късмет, нещо, което не можеше да си позволи.

„Тролоци! Същества, излезли от приказките на веселчун и нахлули през вратата. И Чезнещ. Светлината да ме освети, Чезнещ!“

Изведнъж осъзна, че държи двата края на незавързаната превръзка с вдървени ръце. „Като замръзнал от ужас заек, забелязал сянката на ястреба“ — укори се младежът. Поклати ядно глава и привърши с превързването.

Това, че знаеше какво трябва да прави и дори се беше заловил да го свърши, не можеше да го отърве от страха. Когато тролоците се върнеха, със сигурност щяха да се разтърсят из гората около фермата за някакви следи от хората, които им бяха избягали. А кой знае какво щеше да направи един Чезнещ, или какво може да направи? На всичко отгоре думите на Трам, че тролоците имат много силен слух, още кънтяха в главата му, сякаш ги беше чул току-що. Усети се, че потиска желанието си да запуши устата на Трам, да заглуши стоновете и бълнуването му. „Някои проследяват по миризмата. Какво мога да направя срещу това? Нищо.“ Не можеше да си губи времето в умуване по проблеми, с които нямаше как да се справи.

— Трябва да мълчиш — прошепна той в ухото на баща си. Тролоците ще се върнат.

Трам заговори приглушено:

— Все още си толкова хубава, Кари! Хубава си, като момиче.

Лицето на Ранд се сгърчи. Майка му беше умряла преди петнадесет години. Щом Трам вярваше, че все още е жива, значи треската беше още по-лоша от онова, от което младежът се опасяваше. Как да го накара да замълчи сега, когато мълчанието беше цената на живо та им?

— Мама иска да мълчиш — прошепна Ранд. Замълча малко, за да прочисти гърлото си, което внезапно се беше стегнало. Ръцете й бяха нежни. Това поне си спомняше. — Кари иска да пазиш тишина. Ето. Пий.

Трам жадно загълта от меха, но след няколко глътки извърна глава настрана и отново започна да бълнува тихо, твърде тихо, за да може Ранд да чуе нещо. Надяваше се, че е достатъчно тихо, за да не могат да го чуят и тролоците.

Бързо се зае да приготви нещата, които им трябваха. Три от одеялата уви около и между прътовете, които беше измъкнал от каруцата, за да направи носилка. Щеше да я влачи по земята. Трябваше да се справи. С ножа си изряза дълга ивица от последното одеяло и завърза двата й края за прътите.

Колкото можеше по-внимателно той надигна Трам, за да го постави върху носилката. Баща му винаги беше изглеждал несъкрушим в очите му. Нищо не можеше да го уязви. Нищо не можеше да го спре, нито дори да го забави, когато се заловеше с нещо или тръгнеше нанякъде. Това, че го виждаше в такова състояние, изцеждаше и малкото капки кураж, които Ранд се мъчеше да събере. Но трябваше да се държи. Необходимостта беше единственото, което го караше да продължава. Трябваше да се справи.

Когато най-сетне нагласи баща си на носилката, Ранд за момент се поколеба, след което откачи колана на меча от кръста му. Когато го пристегна към своя кръст, се почувства странно. Коланът и ножницата не тежаха много, но когато прибра меча в ножницата, той сякаш провисна на бедрото му като камък.

Младежът гневно се укори наум. Нямаше време да си въобразява разни неща. Това беше просто един по-голям нож. Малко ли пъти си беше мечтал да има меч и да преживее приключения? Щом можа да убие тролок с него, сигурно щеше да се пребори и с други страшилища. Само че си даваше ясна сметка, че това, което стана в къщата, си беше чист късмет. А приключенията, за които си беше мечтал, съвсем не включваха това зъбите му да тракат от страх или да тича в студената нощ, за да спаси живота си, нито баща му да гори от треска на ръба на смъртта.

Той припряно уви Трам с последното одеяло и постави купчината чисти парцали и меха с вода до тялото на баща си върху носилката. Пое дълбоко дъх, коленичи между прътите и преметна здраво привързаната ивица от одеялото над главата си. Тя се стегна през раменете и под мишниците му. Когато надигна прътите и се изправи, по-голямата част от тежестта легна върху раменете му. Не изглеждаше непосилна. Стараейки се да стъпва леко, той пое към Емондово поле. Прътите на носилката заораха в земята зад него.

Бе решил да се добере до Каменния път и после покрай него да стигне до селото. Опасността покрай пътя щеше със сигурност да е много по-голяма, но Трам изобщо нямаше да получи помощ, ако се изгубеха, докато се опитваше да налучка посоката сред леса.

В непрогледния мрак той почти стъпи на Каменния път, преди да го забележи. Щом осъзна това, бързо обърна носилката, завлече я обратно сред дърветата и спря, за да си поеме дъх и сърцето му да се успокои. После пое на изток към Емондово поле.

Да върви сред дърветата беше много по-трудно, отколкото по пътя, но да излезе там щеше да е истинско безумие. Целта беше да се добере до селото, без някой да го види. Особено тролоците. Най-добре щеше да е изобщо да не ги среща повече. Те сигурно щяха да се върнат във фермата и бързо да съобразят, че двамата са тръгнали към селото. Това беше най-вероятното място, към което можеха да се отправят, а Каменния път беше най-вероятният, да не кажем единственият маршрут. Нощта и сенките под дърветата му се струваха ужасно слабо прикритие, в случай че се наложеше да се скрие от погледа на онзи, който можеше да мине по пътя.

Лунната светлина, която се процеждаше през голите клони, осигуряваше видимост само колкото очите му да се подмамят, че виждат онова, по което стъпва. Щръкнали коренища заплашваха да го спънат при всяка крачка, лански тръни се впиваха и дърпаха нозете му, камъните и дупките непрекъснато го караха да пада на колене. Всеки път бълнуванията на Трам се прекъсваха от резки стонове.

Всяко изскърцване на клон, всяко прошумоляване на игличките по боровете караше Ранд да се спира, да наостря уши, без да смее дори да диша, от страх да не пропусне някой предупреждаващ звук, от страх, че ще чуе такъв звук. Продължаваше напред едва след като се увереше, че е само вятърът.

Постепенно умората запълзя в мишците и в краката му, подсилена от виещия студен вятър. Тежестта на носилката, която в началото му се стори толкова незначителна, сега сякаш го дърпаше към земята. Почти непрекъснатото усилие да се задържи да не падне изцеждаше почти толкова сили от тялото му, колкото самото теглене на носилката. Беше станал още преди изгрев слънце, за да изпълни задълженията си из фермата и дори с първото им отиване до Емондово поле беше свършил работа колкото за цял ден. Във всяка друга нощ след толкова работа отдавна щеше да е заспал. Острият хлад се просмукваше в костите му, стомахът му напомни, че не беше успял да хапне нищо след меденките на госпожа ал-Вийр.

Изруга се наум, ядосан, че не се сети да вземе нещо за ядене от къщата. Няколко минути повече едва ли щяха да са от особено значение. Само няколко минути, докато намери малко хляб и сирене. Тролоците едва ли щяха да се върнат само за няколко минути повече. Дори само хляб. Разбира се, госпожа ал-Вийр, щеше настоятелно да ги покани на топла вечеря, само веднъж да се доберат до хана. Може би димящо блюдо с гъстото й агнешко варено. И от онзи хляб, дето само тя умееше да меси. И много чай, разбира се.

— Изсипаха се върху Драконовата стена като потоп — изведнъж се обади Трам със силен и гневен глас. — И удавиха земята в кръв. Колко души загинаха заради греха на Ламан!

Ранд едва не падна от изненада. Изтощен, момъкът свали носилката на земята и коленичи до Трам. Докато опипваше с пръсти да намери меха, се озърташе в напразно усилие да различи на сумрачната лунна светлина има ли нещо нагоре и надолу по пътя. Нищо не се движеше там. Нищо освен сенки.

— Няма никакъв потоп от тролоци, татко. Поне не и сега. Скоро ще стигнем Емондово поле. Пийни малко вода.

Трам отблъсна меха с ръка, която изведнъж беше възвърнала предишната си сила. Сграбчи Ранд за яката и го придърпа толкова близо, че младежът усети парещия му дъх в брадичката си.

— Наричаха ги диваци — промълви бързо Трам. — Глупците твърдяха, че могат да бъдат ометени като боклук. Колко загубени битки, колко опожарени градове, преди да им се отворят очите за истината? Преди всички държави и народи да се обединят срещу тях? — Пусна Ранд и тъга изпълни гласа му. — Полето на Марад се застла с мъртви тела — и нито звук освен крясъците на гарвани и бръмченето на рояци мухи. Кулите на Кайриен със срутени покриви пламтяха като факли. По целия си път до Блестящите стени опожаряваха и посичаха всичко, преди да бъдат отблъснати. По целия път до…

Ранд притисна устата на баща си с ръка. Стори му се, че чува някакви звуци, някакъв ритмичен тътен, без определена посока, някъде зад дърветата, заглъхващ и после отново усилващ се, с промяната на посоката на вятъра. Намръщен, той бавно извърна глава, мъчейки се да прецени откъде идва тътенът. С крайчеца на окото си долови някакво смътно движение и се присви над Трам. Стресна се, когато усети, че е стиснал дръжката на меча, но тутакси се съсредоточи върху Каменния път, сякаш той беше единственото истинско нещо в целия свят.

Гънещите се сенки, появили се откъм изток, бавно се въплътиха във фигура на кон и ездач, следвани от високи плещести силуети, подтичващи в ритъм, за да не изостават. Бледата лунна светлина проблясваше по остриетата на пиките и топорите. Ранд и не допусна, че може да са хора от селото, дошли да им се притекат на помощ. Веднага разбра кои са. Усети го като песъчинки, стържещи по костите му, още преди да се приближат достатъчно, за да могат лунните лъчи да осветят закачуления плащ, обгръщащ конника, плащ, който не се и полюшваше от силния вятър. Всички силуети изглеждаха черни в нощта и конските копита потропваха като на всеки друг кон, но Ранд можеше да различи точно този кон от всеки друг.

Зад тъмния ездач вече ясно се очертаваха кошмарни силуети, увенчани с рога, с вълчи муцуни и клюнове — тролоци. Ботушите и копитата им удряха в крак по камънака, сякаш подчинени на един и същи ум. Докато притичваха, Ранд успя да преброи двадесет. Зачуди се що за човек би се осмелил да язди с гръб пред толкова много тролоци. Него ако питаха, достатъчно беше и един.

Подтичващата колона изчезна на запад и тътнещите й стъпки заглъхнаха в нощта. Но Ранд остана там, където си беше, без нито един мускул по тялото му да помръдне. Нещо настоятелно му подсказваше да внимава, да е абсолютно сигурен, че са изчезнали, преди да тръгне отново. След дълго изчакване той отново си пое дълбоко дъх и понечи да се изправи.

Този път конят не издаде никакъв звук. В зловещата тишина ездачът се беше върнал, животното под него спираше на всеки няколко крачки, пристъпвайки бавно назад по пътя. Вятърът задуха още по-силно, виейки през дърветата, но плащът на конника се стелеше по тялото му, неподвижен като самата смърт. Където и да спреше конят, закачулената глава се извръщаше наляво и надясно и ездачът се взираше в леса, търсейки нещо. Точно срещу Ранд конят отново спря и качулката се обърна право към мястото, където младежът се беше присвил над тялото на баща си.

Десницата на Ранд инстинктивно стисна дръжката на меча. Усети втренчения поглед по същия начин, както го беше усетил и заранта, и отново потръпна от излъчваната омраза. Този забулен мъж мразеше всеки и всичко, всичко, което беше живо. Въпреки вледенява щпя вятър по челото на Ранд избиха капчици пот.

После конят продължи напред — няколко безшумни стъпки и отново спиране, докато не се превърна в смътно мъгливо петънце в нощта. Ранд не свали очи от него дори за миг. Ако го изгубеше, страхуваше се, че следващият път, когато ще види ездача с черния плащ, ще е едва когато конят му връхлети върху него.

Внезапно сянката се понесе назад, профучавайки край него в безшумен галоп. Сега ездачът гледаше единствено пред себе си и препускаше в нощта към Мъгливите планини. Към фермата.

Ранд се отпусна безсилен, задиша отново и отри избилата пот с ръкава си. Не го интересуваше вече защо се бяха появили тролоците. Ако изобщо не разбереше защо, щеше да е най-добре, стига този кошмар да свършеше.

Разтърси рамене да се съвземе и загрижено погледна баща си. Трам продължаваше да бълнува, но толкова тихо, че Ранд не можеше да долови думите му. Опита се да му даде да пийне, но водата се разля по брадичката на баща му. Трам закашля и се задави от струята, попаднала в гърлото му, после отново започна да бълнува, сякаш въобще не беше прекъсвал.

Ранд изля още малко вода върху парчето плат на челото му, постави меха на носилката и отново се впрегна между двата пръта.

Тръгна енергично, сякаш беше спал цяла нощ, но новата сила, бликнала в тялото му, не устоя дълго. В началото страхът надви умората му, но тя скоро надделя и той отново започна да се препъва, борейки се с отчайващия глад и с неустоимата болка в мускулите. Съсредоточи целия си разсъдък в усилието да придвижва единия си крак пред другия, без да пада.

Опита се да си представи как изглежда Емондово поле в този момент, с широко разтворените кепенци и осветените за Зимната нощ къщи, с хората, които си подвикват поздрави, щъкайки на гости при съседи, приятели и роднини, с музиката на цигулките, изпълваща уличките с „Лудостта на Хаим“ и „Чаплата в полет“. Харал Люхан сигурно вече беше ударил малко повечко ракия и бе подхванал гръмогласно „Вятърът в ечемика“, с глас, дълбок като на едър жабок — винаги го правеше, а Кен Буйе щеше изведнъж да реши, че е време да докаже, че все още може да танцува толкова добре, колкото на младини, а пък Мат щеше отново да измисли поредната си лудория, която както винаги нямаше да стане точно така, както я е замислил, и всички щяха да знаят, че той е виновният, макар никой да не можеше да го докаже. Всичко това го накара почти да се усмихне.

След малко Трам отново проговори.

— Авендесора. Казват, че не ражда семена, но донесоха клонка в Кайриен, калем. Чудодеен кралски дар за краля. — Въпреки че звучеше гневно, гласът му все още беше сподавен и Ранд едва го разбираше. Продължи напред, вслушвайки се с половин ухо в брътвежите на баща си. — Така и не сключиха мир. Никога. Но донесоха калем, като знак за мир. Сто години расна. Сто години мир с ония, що не сключват нивга мир с чужденци. Защо го посече? Защо? Кръв бе цената на Авендоралдера. Кръв бе цената на гордостта на Ламан. — Той отново потъна в неясно бълнуване.

Уморен, Ранд се зачуди какво ли е споходило този път трескавия сън на Трам. Авендесора. За Дървото на живота се смяташе, че притежавало всевъзможни чудодейни качества, но в нито едно от преданията не се споменаваше за никакъв калем, нито пък за някакви „те“. Винаги беше „той“, и това бе Зеления човек…

Само до тази заран той щеше да се почувства глупаво, че размишлява за Зеления човек и за Дървото на живота. Та това бяха само приказки. „Наистина ли? Нали и тролоците до тази заран бяха само приказки?“ А може би всички приказки и предания бяха също толкова реални, кодкото вестите, донасяни от амбуланти и търговци, като всички приказки на веселчуни и вълшебни истории, разказвани нощем пред огнището. Оставаше само да срещне Зеления човек или някой гигант Огиер, или някой див, забулен в черно мъж от Айил.

Усети, че Трам отново заговори, ту несвързано, ту достатъчно ясно, че да го разбира. От време на време поспираше, колкото да си поеме дъх, след което продължаваше, сякаш си мислеше, че не е спирал да говори.

— …битките вече са разгорещени, дори сред снега. Потта е жежка. Кръвта е жежка. Само смъртта е хладна. Планински склон… единственото място, където не вони на смърт. Да се измъкна от нейното зловоние… Чувам бебешки плач. Жените им се бият редом с мъжете, но защо са я пуснали да дойде, не разб… родила е тук сама, преди да издъхне от раните си… покрила детето с пелерината си, но вятърът… отвял пелерината… детето е посиняло от студ. Трябва и то да е умряло… но ето че плаче. Плаче в снега. Не можех просто да оставя детето… нямаме деца… винаги съм знаел, че искаш деца. Знаех, че ще го прислониш до сърцето си, Кари, Да, момичето ми. Ранд е хубаво име. Хубаво име.

Внезапно нозете на Ранд омекнаха, той залитна и падна на колене. Ако точно в този момент върху него беше връхлетял някой тролок, щеше само да го изгледа. Погледна през рамо към Трам, който отново потъна в нечленоразделно бълнуване. „Трескави сънища“ — помисли си мрачно младежът. Треските винаги носят лоши сънища, а в такава нощ могат да те споходят истински кощмари, дори и да нямаш треска.

— Ти си моят баща — извика той и се пресегна назад да докосне Трам. — А аз съм… — Треската се беше влошила. Трам гореше.

С мрачно упорство младият мъж отново се изправи. Трам промърмори нещо, но Ранд престана да се вслушва повече. Помъчи се да вложи целия си разсъдък в тежащите като олово крачки — една, още една — за да достигне безопасното убежище на Емондово поле. Но не можеше да заглуши екота в дънотона съзнанието си. „Той е моят баща. Това беше само бълнуване, причинено от треската. Той е баща ми. Това беше само сън, от треската. О, Светлина, кой съм аз?“