Окото на света

Глава 34 Последното село

Стигнаха в Карисфорд чак по мръкнало. Отне им много повече време, отколкото Ранд смяташе според това, което им беше казал господин Кинч, когато ги остави. Зачуди се дали просто чувството му за време не се е объркало. Само три нощи след срещата с Ховал Гоуд в Четиримата крале, две, откакто Пайтър ги беше изненадал в Шеран. И само един ден, откакто безименната жена се беше опитала да ги убие в конюшнята, но и това му се струваше, че се беше случило преди цяла година, или преди цял живот.

Но каквото и да ставаше с времето, Карисфорд изглеждаше съвсем обикновено селище, поне на повърхността. Спретнати, обрасли с лозници тухлени къщи и тесни улички,с изключение на самия Кемлински път, тихо и невероятно спокойно. „Но какво ли се крие отдолу?“ — помисли си той. Тържището Шеран също им се беше сторило мирно на вид, какго и селището, в което онази жена… Така и не беше разбрал името й, а не искаше и да си помисля за нея.

Тихо минаха през селото и продължиха пътя. Ранд всеки миг очакваше нечий глас да ги попита настоятелно кои са. Или по-лошо — да им извика някой, който знаеше кои са.

Местността ставаше все по-гъсто населена. Пред тях непрекъснато се виждаха светлинки на фермерски къщи. Плетове и стобори отделяха пътя от полята зад тях. Навсякъде се виждаха ниви и нито една горичка край пътя. Сякаш непрекъснато се намираха в окрайнините на някое село.

Внезапно Мат седна насред пътя и замърмори:

— Две крачки правят един разтег. Хиляда разтега правят миля. Четири мили правят една левга… Няма да измина и десет крачки повече, освен ако на другия край няма място, където да спим. Ако има и нещо за ядене, няма да е излишно. Ти да не си скрил нещо в джобовете си? Някаква ябълка, да речем? Не бих имал нищо против. Я погледни все пак.

Ранд се озърна. Двамата бяха единствените, които се движеха в нощта. После хвърли поглед към Мат, който беше изул единия си ботуш и разтъркваше пръстите на крака си. И него стъпалата го бяха заболели. Краката му потрепераха, сякаш за да му подскажат, че силите му още не са се възстановили, както му се струваше. Встрани от пътя се очертаваха някакви тъмни издутини. Купи сено, смалени от зимното хранене на животните, но все пак — купи сено.

Той подритна Мат с носа на ботуша си.

— Ще спим ей там.

— Пак купи сено — въздъхна Мат, но нахлузи ботуша си и се изправи.

Вятърът се усилваше и нощният хлад ставаше все по-пронизващ. Двамата прескочиха тромаво плета и скоро се заровиха в една купа. Покривалото, предпазващо сеното от дъжда, ги заслоняваше и от вятъра.

Ранд се повъртя из дупката, която си беше отворил, докато не се намести удобно. Сеното проникна през дрехите му, но той вече се беше научил да не му обръща внимание. Опита се да преброи наум купите сено, в които беше преспал, откакто напуснаха Бели мост. На героите от сказанията никога не им се налагаше да преспиват в купи сено, нито под плетове. Но вече никак не му беше лесно да се прави на герой от някоя приказка, дори и за малко.

— Ранд? — обади се тихо Мат. — Смяташ ли, че ще стигнем?

— До Тар Валон? Много е далече, но…

— До Кемлин. Смяташ ли, че ще се справим до Кемлин?

Ранд вдигна глава, но в бърлогата им беше съвсем тъмно: можеше да разбере къде е Мат само по гласа му.

— Господин Кинч каза след два дни. Утре или вдругиден трябва да стигнем.

— Стига да не се окаже, че на пътя ни чакат стотина Мраколюбци или един-двама Чезнещи. — Последва тишина, после Мат добави: — Мисля, че сме последните оцелели, Ранд. — Гласът му звучеше изплашено. — Сега сме само двамата. Само ние.

Ранд поклати глава. Знаеше, че Мат няма да може да го види в мрака, но го направи по-скоро заради себе си.

— Заспивай, Мат — въздъхна Ранд уморено. Но самият той остана буден дълго време, преди сънят да натежи на клепачите му. „Само ние двамата.“

Събуди го кукуригане на петел и той пролази навън в предутринния здрач, отръсквайки сеното от дрехите си. Няколко сламки се бяха наврели във врата му и го бодяха. Той свали палтото си и измъкна ризата от гащите си, за да ги извади. Тъкмо когато провираше едната си ръка зад врата, а другата намъкваше отдолу, забеляза хората.

Слънцето все още не беше се издигнало, но по пътя вече се стичаше поток от пътници, поединично и по двойки, тътреха се към Кемлин, кой с торби и вързопи на гърба, кой без нищо освен тояга за подпиране, други съвсем без нищо. Повечето бяха млади мъже, но тук и там се мяркаше по някое момиче, а и по-възрастни. Всички до един имаха вид на хора, които са пътували дълго. Някои бяха забили очи в краката си и бяха присвили уморено рамене, колкото и да беше рано; други бяха вперили поглед неясно към какво, някъде в далечината, напред към още неизгрялото слънце.

Мат се изтъркули от купата и се зачеса енергично. Спря се само колкото да пристегне шала около главата си; вълненото парче тази заран засенчваше по-малко очите му.

— Смяташ ли, че ще намерим нещо за ядене днес?

Стомахът на Ранд изкъркори съчувствено.

— Ще помислим за това, като излезем на пътя — отвърна Ранд. Оправи набързо дрехите си и изрови багажа от купата.

Мат също забеляза вървящите по пътя хора, намръщи се и спря, докато Ранд прескачаше плета. Млад мъж, не по-голям от тях, ги погледна, докато минаваше по пътя. Дрехите му бяха прашни, както и навитото одеяло на гърба му.

— За къде сте тръгнали? — подвикна му Мат.

— Ами за Кемлин, за къде другаде, да го видим Дракона — извика им през рамо непознатият, без да се спира. Вдигна вежди и добави: — Също като вас. — Младежът се засмя и продължи, очите му жадно шареха по пътя напред.

През този ден Мат зададе същия въпрос още няколко пъти и единствените хора, които не му дадоха повече или по-малко същия отговор, бяха местни селяци. Те, ако изобщо отговаряха, се изплюваха през зъби и извръщаха отвратено глави. Извръщаха се, но същевременно се озъртаха предпазливо. Към всички пътници гледаха по един и същи начин — подозрително. На лицата им беше изписано, че човек, ако не внимава, може да си изпати от толкова непознати.

Толкова чужденци явно им бяха дошли до гуша. Толкова много народ се беше изсипал по пътя, че когато селските каруци и фургони се появиха, още щом слънцето изгря на хоризонта, дори и обичайното им мудно движение трябваше да се забави още повече. Никой не беше в настроение да ги качи. По-скоро ги оглеждаха с кисела гримаса или ругаеха, че ги бавят.

Търговските фургони се изтъркулваха през човешката гмеж по пътя без особени затруднения, въпреки размаханите юмруци, независимо дали отиваха за Кемлин, или в обратна посока. Когато се появи първият търговски керван, Ранд отстъпи встрани от пътя, но продължи да върви.

Единственото предупреждение, което получи, беше чергилото, което изплющя край ухото му, когато първият фургон издрънча покрай него. Камшикът на втория кочияш плесна над главата му и той залитна и се строполи край пътя. Докато падаше, срещна очите на кочияша, злобно присвити над стиснатата в крива гримаса уста.

— Светлината да те ослепи дано! — извика Мат след фургона. — Не можеш да… — Някакъв охранник с тежка ризница го закачи с дръжката на копието си и го събори върху Ранд.

— Махай се от пътя, мръсен Мраколюбец! — изръмжа охранникът, без да забавя крачка.

След тази случка двамата се държаха по-настрана от фургоните. А те определено бяха много. Тропотът и трясъкът на един едва заглъхваше, след което се чуваше приближаването на друг. Охранници и кочияши, всички гледаха на пътниците, поели към Кемлин, като на мръсна кал по пътя.

Веднъж един от камшиците перна Ранд с края си. Той посегна с ръка към плитката рана точно над веждата си и му призля, като си помисли, че за малко щеше да му извади окото. Кочияшът му се изхили самодоволно. Ранд задържа Мат, който се канеше да опъне лъка си.

— Остави го — изохка той и кимна към яздещите край фургоните охранници. Някои от тях им се смееха, други гледаха сърдито лъка в ръцете на Мат. — Ще ни пребият. И то ако имаме късмет.

Мат изръмжа недоволно, но свали лъка.

На два пъти преминаха ескадрони на кралската гвардия, червените ленти на върховете на пиките им се развяха. Някои селяни ги поздравяваха и искаха да направят нещо с чужденците и гвардейците винаги се спираха и изслушваха търпеливо оплакванията им. Към обед Ранд също се поспря, за да чуе за какво си говорят.

Зад тънките решетки на шлема устните на гвардейския капитан бяха стиснати в плътна линия.

— Ако някой от тях открадне нещо или стъпи на вашата земя — изръмжа той към един длъгнест селянин, който се въсеше, облегнат на стобора си — ще го изправя пред съдия, но докато вървят по пътя на кралицата, те не престъпват никой закон.

— Но те са плъзнали навсякъде — възрази селянинът. — Кой ги знае откъде са и какви са. Всички тия приказки за Дракона…

— О, Светлина, човече! Тук при вас са само шепа. Стените на Кемлин гъмжат от тях и с всеки ден прииждат нови. — Капитанът се навъси още повече, когато забеляза Ранд и Мат, застанали край пътя. — Ей, вие двамата, движете се, или ще ви задържа, че пречите на движението.

Гласът му не беше много по-рязък спрямо тях, отколкото към фермера, но въпреки това те закрачиха напред. Очите на капитана ги проследиха за известно време; Ранд ги усещаше с гърба си. Подозираше, че на гвардейците не им е останало много търпение заради пороя от чужденци и че не изпитват никаква симпатия към някой огладнял скитник в повече. Реши този път да спре Мат, ако му хрумне да открадне яйца от нечий полог.

При все това във всички тези фургони и хора по пътя имаше нещо хубаво, особено при толкова млади хора, запътили се към Кемлин. За които и да е Мраколюбци, тръгнали да ги спипат, щеше да е все едно да хванат два гълъба от цяло ято. Щом мърдраалът в Зимната нощ не знаеше кого точно търси, на тукашния му колега щеше да му е още по-трудно.

Не им бяха останали почти никакви пари, във всеки случай бяха недостатъчно за едно ядене при високите цени около Кемлин. Не можеха и да свирят. Гоуд беше разбрал за флейтата, както и за жонглирането. Не можеше да се каже какво бе научил Баал-замон от него преди края му — ако това, което беше видял Ранд, наистина означаваше края му — или какво беше предадено на другите Мраколюбци.

Ранд погледна със съжаление към една ферма. Някакъв мъж пазеше край оградата с две кучета, които ръмжаха и дърпаха каишките. Мъжът имаше такъв вид, сякаш чакаше и най-малкия повод да ги пусне. Не всяка ферма се пазеше така, но никой вече не предлагаше работа за пътници.

Докато слънцето залезе, двамата с Мат минаха през още села. Селяните стърчаха край пътя на групи, говореха си и следяха изпод вежди мощния човешки поток, който се изливаше покрай тях. Израженията им не бяха по-приятелски, отколкото тези на фермерите, на кочияшите на търговските фургони или на гвардейците на кралицата. Всички тия чужденци, тръгнали да видят Лъжедракона. Глупаци, които нямаха ум в главата, та да седнат на задниците си. Там, където им е мястото. Може и да са следовници на Лъжедракона. Може и да са Мраколюбци. Ако изобщо имаше някаква разлика между едните и другите.

Когато настъпи вечерта, потокът в следващото градче започна да изтънява. Малцината, които разполагаха с пари, влязоха в хана, макар там да се разгоря свада дали да ги пуснат. Други започнаха да търсят удобни плетове или ниви, в които не лаеха кучета. Когато съвсем се смрачи, двамата с Мат останаха сами. Мат поиска да намерят някоя купа сено, но Ранд настоя да продължат напред.

— Докато все още виждаме пътя — каза той. — Колкото по-напред стигнем, преди да спрем, толкова по-далеко ще сме. — „Ако изобщо те преследват. Защо трябва да те преследват сега, щом като през цялото време те пресрещаха?“

Но този аргумент убеди Мат. Озъртайки се често през рамо, той ускори крачка. Ранд трябваше да се затича, за да се изравни с него.

Мракът се сгъсти. Приливът на сила, обзел Мат, бързо заглъхна и той отново започна да се оплаква. Прасците на Ранд се бяха стегнали в болезнени възли. Започна да си повтаря наум, че е вървял и много повече, но колкото и да си го повтаряше, не можеше да си повярва. Стисна зъби, потисна болката в схванатите си мускули и не се спря.

Забелязаха светлините на някакво село и Мат простена:

— Не можем ли да спрем вече? Или трябва да намерим хан и да окачим табела за Мраколюбците? Или за Чезнещ.

— След селото — отвърна му Ранд, загледан към светлините. Отдалече, в тъмното, можеше да го вземе за Емондово поле. „Какво ли ни чака там?“ — Още една миля, и край.

— Край! Не мога повече и един разтег!

Краката на Ранд горяха като огън, но той се насили да направи една крачка, после втора. Втората не беше по-лесна, но той продължи, стъпка по стъпка. Преди да измине десет крачки, чу залитащия след него Мат, който сумтеше под нос. Помисли си, че ще е по-добре да не чуе какво точно мърмори.

Вече беше доста тъмно и селските улици бяха празни, въпреки че в повечето къщи светеше не един прозорец. Ханът сред селото беше ярко осветен, обкръжен от златист ореол светлина, която изтласкваше мрака наоколо. От сградата отекваше музика и смях, приглушени от дебелите стени. Табелата над вратата проскърцваше под напора на вятъра. Пред хана бе спряла каруца и някакъв човек оглеждаше впряга. Други двама стояха от другия край на хана, до самия ръб на осветения кръг.

Ранд спря сред сенките до една тъмна къща. Беше твърде изморен, за да търси обиколен път по страничните улички. Една минута отдих нямаше да им навреди. Само минута. Само докато хората се махнат. Мат се подпря на стената и въздъхна благодарно.

Нещо около двамата мъже, застанали на границата на мрака, притесни Ранд. Не можеше да го определи, но забеляза, че мъжът край каруцата изпитва същото. Той придърпа каишката, която оглеждаше, после започна заниманието си с конските такъми отначало. През цялото време държеше главата си сведена, с очи приковани към това, което вършеше, без да поглежда към двамата. Все едно че изобщо не ти забелязваше — само дето движенията му бяха някак сковани и беше навел глава, само и само да не погледне към тях.

Единият от двамата представляваше само черен силует, докато другият изпъкваше повече на светлината, с гръб към Ранд. При все това си личеше, че разговорът, който водят, никак не го радва. Той размахваше недоволно ръце и от време на време кимаше на думите на другия. Ранд не чуваше разговора им, но оставаше с впечатлението, че през цялото време говори човекът, скрит в сенките; изнервеният мъж просто го слушаше, кимаше и махаше притеснено с ръце.

По едно време онзи, който бе обвит от мрака, се обърна и си тръгна, а изнервеният му събеседник закрачи към светлината. Въпреки нощния хлад триеше челото си с дългата престилка на кръста си, сякаш беше плувнал в пот.

Настръхнал, Ранд изгледа силуета, който се скри в нощта. Не разбираше защо, но притеснението му бе предизвикано тъкмо от него — сякаш нещо се промъкваше, готово да скочи отгоре му. Бързо разтърси глава и разтри ръцете си. „Почваш да си въобразяваш глупости като Мат.“

Но в този момент силуетът се плъзна по ръба на светлото петно на улицата, изсипващо се от един прозорец — на самата му граница — и кожата на Ранд отново настръхна. Табелата на хана продължаваше да се люшка на вятъра, „скръц-скръц-скръц“, а тъмният плащ не помръдваше.

— Чезнещ — прошепна той и Мат подскочи, сякаш му беше изкрещял в ухото.

— Какво?!

Той запуши с длан устата на приятеля си.

— Тихо. — Тъмната фигура се изгуби сред сенките. „Къде?“ — Отиде си. Така мисля. Надявам се. — Той свали ръката си и Мат си пое дъх.

На вратата на хана изнервеният мъж спря да оглади престилката си, очевидно съвземайки се, преди да влезе.

— Странни приятели си имаш, Раймън Холдвин — внезапно проговори човекът до каруцата. Гласът беше старчески, но силен. Говорещият се изправи, клатейки глава. — Странни приятели за един ханджия, в тази тъмница.

Изнервеният мъж подскочи и се огледа, сякаш до този момент изобщо не беше забелязал каруцата, окопити се и отвърна рязко:

— Какво искаш да кажеш, Алмен Бънт?

— Само това, което казах, Холдвин. Странни приятели. Тоя не ще да е тукашен, нали? Много странен народ минава оттук в последно време. Много, много странен.

— Ама и ти ги приказваш едни. — Холдвин погледна накриво човека до каруцата. — Познавам много хора, дори от Кемлин. Не като тебе, дето си се заровил сам в скапаната си ферма. — Той замълча, след което продължи, явно решил, че трябва да се доизясни. Той е от Четиримата крале. Търси двама крадци. Младежи. Откраднали му меч със знака на чаплата.

Ранд затаи дъх и погледна към Мат. Приятелят му беше опрял гръб в стената и се взираше в тъмнината. Очите му бяха толкова ококорени, че в тях сякаш беше останало само бялото. На Ранд също му се искаше да се взре в нощта — Получовекът можеше да е навсякъде, — но погледът му отново се върна на двамата говорещи мъже.

— Меч със знака на чаплата! — възкликна Бънт. — Не е чудно, че си го търси.

Холдвин кимна.

— Да, а и тях също. Моят човек е богат и… търговец е де, а тия двамата са забъркали една каша с хората, които работят за него. Разправяли разни дивашки приказки и изпоплашили народа. Сигурно са Мраколюбци и следовници на Логаин.

— Мраколюбци и следовници на Лъжедракона? Ама и ти май разправяш дивашки приказки. Това ще да е доста много за двама младоци. Не ми ли каза, че били младежи? — В гласа на Бънт се долавяше нотка на присмех, но ханджията, изглежда, не я долови.

— Да. Нямат и двайсет години. Дава награда… сто златни крони… за двамата. — Холдвин се поколеба, след което добави: — Лукав език имали тия двамата. Светлината знае какви ще ги приказват, само да изпокарат хората. А били опасни, макар да нямали вид на такива. Коварни. Гледай да стоиш настрана от тях, ако ти се стори, че си ги видял. Двама млади мъже, единият с меч, и все се озъртали. Нищо де, моят… моят приятел ще ги спипа.

— Говориш така, сякаш знаеш къде да ги търсиш.

— Ще ги позная веднага щом ги видя — заяви уверено Холдвин. — Само не се опитвай да ги хванеш сам. Няма защо да си докарва човек беля на главата. Ела веднага и ми кажи, ако ги видиш. Моят… моят приятел ще се оправя с тях. Сто крони за двамата, но ги иска и двамата наведнъж.

— Сто крони за двамата — замисли се Бънт. — А колко ще даде за този меч, дето толкова му е притрябвал?

Изведнъж Холдвин се усети, че старият му се подиграва.

— Не знам защо ти го разправям всичко това — сопна му се той.

— Ти май още не си се отказал от глупавото си намерение, както виждам.

— Не е толкоз глупаво — отвърна кротко Бънт. — Може и да не се появи друг Лъжедракон, преди да умра — Светлината да го изгори дано! — а и съм твърде стар, че да гълтам праха на търговците на път за Кемлин. Трябва да тръгна сега, че да стигна до Кемлин рано заранта.

— Сам? — Гласът на ханджията трепна язвително. — Човек никога не знае какво ще срещне в тая тъмница, Алмен Бънт. Сам на пътя, в такава нощ. И да ти чуе някой писъците, никой няма да свали мандалото на вратата си, за да ти помогне. Не и в такива времена, Бънт. Дори да е най-близкият ти съсед.

Това, изглежда, изобщо не смути селянина. Отговорът му прозвуча също толкова спокойно, както преди.

— Ако кралската гвардия не може да оварди пътищата от опасности толкоз близо до Кемлин, никой от нас не е в безопасност, дори и в леглото си. Ако питаш мен, едно от нещата, които гвардейците могат да сторят, за да опазят пътищата ни сигурни, е да оковат във вериги този твой „приятел“. Да ми се мотае той из тъмницата и да го е страх да не го види някой. Не можеш да ме убедиш, че е свестен човек.

— Да го е страх! — възкликна Холдвин. — Стар глупак, ако знаеше… — Той внезапно млъкна. — Не знам защо ли си губя времето с теб. Махни ми се от главата! Престани да ми трополиш и да ми пречиш на работата. — Вратата на хана се тресна и се затвори зад гърба му.

Мърморейки под носа си, Бънт се хвана за края на седалката и сложи крак върху оста на колелото.

Ранд понечи да излезе от сенките, но Мат го дръпна за ръкава.

— Да не си полудял, Ранд? Той веднага ще ни познае!

— А ти какво искаш, тук ли да останем? С Чезнещия, дебнещ някъде наблизо? Докъде смяташ, че ще стигнем пеша, преди да ни е спипал? — Постара се да не мисли докъде щяха да стигнат и в каруца, преди да ги е спипал. Откопчи се от Мат и се затича по пътя. Внимателно придържаше наметалото си, прикривайки меча. Вятърът и студът бяха достатъчно оправдание за това.

— Без да искам ви чух, че споменахте за Кемлин — каза той. Бънт се стресна и измъкна една тояга от каруцата. Грубоватото му лице беше покрито с бръчки и половината му зъби липсваха, но възлестите му ръце стискаха здраво тоягата. След минута отпусна тоягата си и попита:

— Значи и вие двамата сте тръгнали за Кемлин. Да видите Дракона,а?

Ранд не беше и усетил, че Мат го бе последвал. Мат обаче се беше спрял предпазливо назад, извън светлината, и поглеждаше към хана и към каруцаря с не по-малка подозрителност, отколкото към мрака, който ги обгръщаше.

— Лъжедракона — подчерта Ранд.

Бънт кимна.

— Да, да. Разбира се. — Той погледна накриво към хана, след което премисли и напъха тоягата под седалката на каруцата. — Е, ако искате да се возите, качвайте се. Загубих вече много време.

Ранд вече се беше покатерил отзад, когато селянинът плесна с поводите. На Мат му се наложи да притича и да скочи в движение.

При скоростта, с която Бънт подкара коня, селото бързо се скри в мрака зад тях. Ранд се изтегна по гръб върху голите дъски, като се мъчеше да преодолее приспиващото скърцане на колелетата. Мат потискаше с юмрук прозявките си и оглеждаше боязливо околността. Мракът тежеше над полята, осеян тук и там с мъждукащите светлинки на пръснатите из полето фермерски къщи. Светлинките изглеждаха далечни и сякаш безутешно се мъчеха да надмогнат тъмнината. Чу се писък на сова, като траурен плач, а вятърът стенеше като изгубени в Сянката души.

„Може да е навсякъде и да ни дебне“ — помисли си Ранд. Бънт, изглежда, също усети потискащото напрежение, възцарило се в нощта, защото заговори.

— Вие двамата били ли сте досега в Кемлин? — Старецът се изкиска тихо. — Май не сте. Е, почакайте само да го видите. Най-великият град на света. Ох, чувал съм аз всичко и за Иллиан, и за Ебу Дар, за Тийр и всичко останало — винаги ще се намерят глупци, дето вярват, че нещо е по-голямо и по-хубаво, само защото се намира далече — но мен ако питате, Кемлин си е най-великият град. Повелико нещо не може да има. Не, не може. Дано само кралица Мургейз, Светлината да я освети, да се отърве от оная вещица от Тар Валон.

Ранд лежеше по гръб, положил глава върху навитото си одеяло, поставено над вързопа на Том, и гледаше нощта. Човешкият глас отблъскваше натиска на мрака и приглушаваше траурния вой на вятъра. Той се изви на хълбок и вдигна глава към гърба на Бънт.

— Искате да кажете някоя Айез Седай?

— Че какво друго? Разположила ми се в кралския палат като някой паяк. Аз съм добър поданик на кралицата — да не си помислите, че не съм — но това не е редно. Не съм от ония, дето разправят, че Елайда влияе твърде много на Кралицата. Аз не. Колкото за ония глупаци, дето разправят, че истинската кралица била Елайда… — Той се изплю. — Да приказват каквото си щат. Мургейз не е кукла да танцува в ръцете на оная вещица.

Още една Айез Седай. Ако… когато Моарейн пристигне в Кемлин, сигурно ще отиде при посестримата си Айез Седай. В най-лошия случай тази Елайда можеше да им помогне да се доберат до Тар Валон. Той погледна към Мат и все едно, че му го беше казал, защото Мат рязко поклати глава. Не можеше да види лицето на приятеля си, но Мат явно беше против.

Бънт продължаваше да говори, като от време на време плесваше с поводите по гърба на коня.

— Аз съм добър поданик на кралицата, както вече казах, но даже и глупците от време на време казват по нещо вярно. Дори и сляпата свиня намира жълъд понякога. Да, трябва да се направят някои промени. Това време например. Реколтата се съсипва, на кравите млякото им пресъхва, все се раждат мъртви телета и агнета, или с две глави. Тия мръсни гарвани дори не чакат да умре нещо. Хората са изплашени. Искат някой да се окаже виновен. По хорските вратници ще видиш все повече драконови зъби. Разни ужасии са плъзнали по нощите. Обори пламват. Разни непознати, като оня приятел на Холдвин, се мотаят наоколо да плашат народа. Кралицата трябва да направи нещо, преди да е станало твърде късно. Вие сами го виждате, нали така? — Ранд изсумтя уклончиво. Изглежда, с този стар човек с каруцата бяха извадили по-голям късмет, отколкото се беше надявал. Сигурно нямаше да стигнат по-далече от последното село, ако им се беше наложило да изчакат, докато настъпи денят. Ужасии, плъзнали по нощите.

Бънт беше взел сумтенето му за съгласие.

— Тъй, тъй. Добър поданик на кралицата съм аз и ще застана срещу всеки, който би се опитал да й навреди, но че съм прав, прав съм. Да вземем, примерно, лейди Елейн и лорд Гавин. Една промяна няма да навреди нищо, а ще донесе само полза. Не ще и дума, знам, че винаги сме постъпвали така в Андор. Да се прати щерката-наследница в Тар Валон да се изучи при Айез Седай, а най-големият син — надалече, да го учат Стражниците. Че вярвам в традицията, вярвам, но виж сега к’во се получи последния път. Люк загина в Погибелта преди още да бъде обявен за Пръв принц на Меча, а Тигрейн изчезна — избяга или пък загина, — тъкмо когато й дойде времето да поеме трона. Тая работа още ни тревожи.

— Някои, знаете, разправят, че тя все още била жива и че Мургейз не била законната кралица. Глупаци нещастни. Нямаше щерка-наследница, която да поеме трона, когато старата кралица умря, а всички дворове в Андор започнаха да кроят заговори и да се борят помежду си за наследството. А и Тарингейл Дамодред. Човек не би и помислил, че е загубил жена си, все се чуди и не може да реши кой от дворовете ще спечели накрая, че да се ожени отново и пак да стане принц-консорт. Е, успя най-накрая, макар че защо Мургейз избра… ех, човек никога не знае какво се върти в ума на една жена, а кралицата е два пъти жена, венчае ли се за мъж, венчава се за земята му. Накрая той получи това, което искаше, макар и не така, както го искаше.

— Докара Кайриен до раздори, преди да свърши, и знаете какво стана. Отсякоха Дървото, а айилците с черните була преминаха Драконовата стена. Е, най-накрая се самоуби човекът, след като стана баща на Елейн и Гавин, тъй че и с това се свърши, предполагам. Но защо ще ги пращат в Тар Валон? Време е хората да не свързват повече трона на Андор с Айез Седай. Щом толкоз трябва да отидат някъде да се изучат, хубаво, в Иллиан има не по-лоши библиотеки, отколкото в Тар Валон, и там ще научат лейди Елейн как да властва и да заговорничи не по-зле от ония вещици. Никой не разбира повече от заговорничене, отколкото един иллианец. А пък ако гвардейците не могат да научат толкова добре лорд Гавин на военните науки, хубаво, в Иллиан също има войници. Пък и в Шиенар, или в Тийр, ако става въпрос. Добър поданик на кралицата съм аз, но викам, дайте да прекратим тези връзки с Тар Валон. Три хиляди години стигат. Много са. Кралица Мургейз може да ни води и да оправи нещата и без помощта на Бялата кула. Казвам ви, такава жена е, че един мъж е горд, когато му разрешат да коленичи пред нея за благослова й. Защо тогава…

Ранд се бореше със съня, но ритъмът на колелетата и полюшването на каруцата най-накрая го приспаха. Засънува Трам. Отначало седяха край голямата дъбова маса в къщата на фермата, пиеха чай и Трам му говореше за принц-консорти, за щерки-наследшщи и за Драконовата стена, а също така и за забулени в черно айилци. Мечът със знака на чаплата лежеше на масата между двамата, но нито той, нито баща му поглеждаха към него. Изведнъж той се озова в Западния лес, теглеше носилката в огряната от пълната луна нощ. Когато погледна през рамо, в носилката се оказа Том, а не баща му — седеше и подхвърляше шарените си топки под лунните лъчи.

— Кралицата се венча за земята — говореше Том, докато пъстрите топки танцуваха между ръцете му в кръг, — но Драконът… Драконът и земята са едно, както и земята е едно с Дракона.

По-далече зад тях Ранд видя приближаващия се Чезнещ, чийто черен плащ не помръдваше от вятъра, а конят му се прокрадваше като призрак сред дърветата. На предния лък на седлото на мърдраала бяха окачени две отрязани глави, от които се стичаше кръв. Лан и Моарейн. Чезнещият дърпаше стисната в юмрука му шепа въжета, докато яздеше напред. Всяко въже беше привързано на китките на ония, които тичаха след безшумните стъпки на коня. Лицата им бяха посърнали от отчаяние. Мат и Перин. И Егвийн.

— Пусни я! — извика Ранд. — Светлината да те погълне дано, мен искаш да хванеш, не нея!

Получовекът махна с ръка и пламъци погълнаха Егвийн, плътта и се разсипа на пепел, а костите й почерняха и се скършиха.

— Драконът е едно със земята — каза Том, който продължаваше разсеяно да жонглира. — И земята е едно с Дракона.

Ранд изкрещя… и отвори очи.

Каруцата скрибуцаше по потъналия в мрак Кемлински път. Силует, по-черен от нощта, кацна на гърдите му и очи, по-черни от смъртта, се взряха в неговите.

— Ти си мой — проговори гарванът и черният му клюн се заби в окото му.

Безумен писък раздра гърлото му, той седна и захлупи лицето си с длани.

Ранни утринни лъчи окъпаха каруцата. Зашеметен, той погледна ръцете си. Нямаше кръв. Никаква болка. Останалата част от съня вече заглъхваше в съзнанието му, но това… Той боязливо опипа лицето си и потръпна.

— Ти поне… — Мат се прозя и челюстите му изпукаха. — Ти поне поспа малко. — Зачервените му очи не издаваха особено съчувствие. Беше се сгушил в наметалото си. — Този човек приказваше цяла нощ.

— Ама ти буден ли беше през цялото време? — обади се Бънт от седалката. — Как ме стресна само с това врещене. Е, вече пристигнахме. — Той махна с ръка напред. — Кемлин, най-великия град на света.