Окото на света

Глава 15 Непознати и приятели

Събуди го слънчевата светлина. Той издърпа възглавницата над очите си, но и тя не скри светлината, а и всъщност не му се искаше да заспива отново. След първия сън бяха последвали други кошмари. Не си спомняше нищо освен първия, но не искаше да сънува повече.

С въздишка хвърли възглавницата встрани, седна в леглото и се протегна. Всички болки, които мислеше, че са отшумели след банята, се бяха върнали в мускулите му. А и главата все още го болеше. Това не го изненада. Такъв сън можеше да причини главоболие у всеки. Споменът за другите беше отшумял, но не и този.

Другите две легла бяха празни. Слънцето се беше издигнало високо над хоризонта. По това време във фермата отдавна щеше да си е приготвил нещо за закуска и да се е заловил с работа из двора. Изниза се от леглото, сумтейки сърдито. Цял град за разглеждане, а дори не бяха го събудили. Добре че поне някой се беше погрижил да постави вода в каната на умивалника, при това топла.

Изми се и се облече бързо, като за момент се поколеба дали да не вземе меча на Трам. Лан и Том бяха оставили дисагите и увитите на руло одеяла в стаята, разбира се, но мечът на Стражника не беше тук. Лан ходеше винаги с меча си в Емондово поле, дори без да има и най-малък повод за тревога. Реши, че трябва да последва примера на опитния мъж, така че препаса колана и наметна плаща си през рамо.

Слезе по някакви стълби и се озова в кухнята, където господин Фич се караше с една дебела жена, очевидно готвачката. По-скоро тя се караше с него, като размахваше пръст под носа му. Прислужнички, кухненски помощници, разносвачи и боклукчии щъкаха около тях, заети с работата си, като старателно отбягваха вихрещата се посред кухнята свада.

— Моят Кирри е добър котарак — говореше ядосана готвачката — и не желая и да чувам лоша дума за него, разбра ли? Оплакваш се от него, че си върши прекалено добре работата, това правиш, ако питаш мен.

— Получих оплаквания — опитваше да се вмести в монолога й господин Фич. — Оплаквания, госпожо. Половината ми гости…

— Не искам и да чувам. Просто не искам да чувам такова нещо. Щом държат толкова да се оплакват от котарака ми, да дойдат сами да си готвят. Бедничкият ми котарак, дето просто си върши работата, и аз, двамата ще идем някъде, където ще се отнасят с нас както подобава, ще видиш ти. — Тя развърза престилката си и понечи да си я свали.

— Не! — извика господин Фич. Двамата затанцуваха в кръг, като готвачката се опитваше да си свали престилката, а ханджията се мъчеше да й я надене отново. — Не, Сара! — запъшка той. — Няма нужда да го правиш. Няма нужда, ти казах! Какво ще правя без теб? Кирри е чудесна котка. Великолепна котка. Най-добрият котарак в Бейрлон. Ако още някой ми се оплаче, ще му кажа само да е благодарен, че котката си изпълнява добре задълженията. Да, да е благодарен. Не можеш да ме напуснеш. Сара? Сара!

Готвачката спря и успя да издърпа престилката от ръцете му.

— Е, добре де. Хубаво. — Стиснала престилката в двете си ръце, тя не бързаше да си я завърже. — Но ако очакваш да приготвя нещо за обяд, най-добре ще е да изчезваш оттук и да ме оставиш на мира. Това може да е твой хан, но кухнята е моя. Освен ако не искаш сам да готвиш. — И тя протегна ръце да му връчи престилката си.

Господин Фич отстъпи и разпери широко ръце. Отвори уста да каже нещо, но се спря и за първи път се огледа. Прислужниците продължаваха да сноват наоколо, без да обръщат внимание на готвачката и стопанина, а Ранд беше започнал да претърсва джобовете на сетрето си, макар че освен монетата, дадена му от Моарейн, в тях нямаше нищо. Ако не се брояха джобният му нож, едно брусче, две резервни жили за тетива и едно въженце, което бе решил, че все някога може да му послужи.

— Сигурен съм — каза предпазливо господин Фич на Сара, — че всичко ще бъде приготвено чудесно, както винаги си го правила. — С тези думи той хвърли за последно подозрителен поглед към шетащата наоколо прислуга и напусна помещението с цялото достойнство, което можеше да си придаде в момента.

Сара го изчака да излезе, после енергично завърза престилката и се обърна към Ранд.

— Искаш да хапнеш нещо, а? Е, заповядай. — Жената му се усмихна вяло. — Спокойно, не хапя, макар и да си се стреснал от това, което въобще не биваше да видиш. Циел, я донеси на този момък малко хляб, сирене и мляко. Това е всичко, което имаме в момента. Седни, момко. Всичките ти приятели излязоха, освен един момък, за когото разбрах, че не се чувствал добре. Предполагам, че и ти искаш да се поразходиш навън.

Една от прислужничките донесе поднос с храна и Ранд залапа. Готвачката се залови отново с тестото, без да спира да говори.

— А ти не си слагай на ума това, което видя преди малко. Господин Фич е добър човек, макар че и най-добрите от вас, мъжете, не сте кой знае каква стока. Хората, дето са му се оплакали, са го изкарали от нерви. И за какво се оплакват толкова? Да не би да искат да видят живи плъхове из хана, вместо мъртви? Макар че обикновено Кирри не си оставя свършената работа на открито. И то над дузина плъхове? Кирри не би оставил толкова много изобщо да влязат в хана, такова нещо не е бивало досега. Това място е чисто, няма защо да се безпокоиш. И всичките с пречупени гръбнаци. — Тя поклати глава, учудена от странността на събитието.

Хлябът и сиренето се вкамениха в устата на Ранд.

— С пречупени гръбнаци ли?

Готвачката махна с брашнената си ръка.

— Помисли си за по-хубави неща, аз така правя. Нали знаеш, тук сега има един веселчун. Тъкмо ги забавлява в общата зала. Ама вие май дойдохте с него, нали така? Ти нали беше един от онези, дето пристигнаха с госпожа Алис? Май така беше. Аз самата обаче няма да имам много време да видя този веселчун, толкова работа ме чака. Ханът е толкова пълен напоследък, с този народ, дето слезе от рудниците… — Тя тупна топката тесто върху дъската. — Не са като хората, които обикновено пускаме тук, ама целият град е пълен с тях.

Ранд се хранеше механично, без да усеща вкуса на храната и без да слуша приказките на улисаната готвачка. Мъртви плъхове, всички с пречупени гръбнаци. Завърши припряно закуската си, изломоти едно „благодаря“ и побърза да излезе. Трябваше да поговори с някого. Помисли за момент и отиде в общата зала.

Том бе събрал вниманието на всички. Дори господин Фич беше замрял на място със сребърен поднос в едната ръка и парцал за прах в другата.

— …със сребърни подкови и гордо извити вратове — декламираше Том, заел поза, сякаш не само яздеше кон, но се беше превърнал в един от дългата приказна процесия ездачи. — Сребристите гриви се веят и глави се поклащат. Хиляди плющящи знамена с всички цветове на дъгата под небесната вис. Стотици бронзови тръби процепват въздуха, барабаните екнат с гръмотевичен тътен. Вълна след вълна възгласи огласят небето, заливат покривите и кулите на славния Иллиан, разбиват се и отшумяват нечути в ушите на хилядите конници, чиито очи и сърца греят с блясъка на святата им цел. Великите търсачи на Рога яздят напред по своя път, препускат, за да намерят Рога на Валийр, който ще вдигне героите от миналите Векове от гроба им, за да се сражават в името на Светлината…

Веселчунът декламираше с така наречения от него в нощите около огъня, „прост напев“. Сказанията, беше им обяснявал той, могат да се рецитират на три гласа: висок напев, прост напев и разговорен. Последното означаваше просто да разказваш така, както би говорил със съседа си за реколтата. Когато бяха заедно, Том им разказваше легендарните истории на разговорен, въпреки че не криеше пренебрежението си към този стил.

Ранд притвори вратата, без да влиза в залата, и се облегна на стената. От Том нямаше да получи никакъв полезен съвет. Моарейн — какво ли щеше да направи тя, ако разбереше?

Забеляза, че хората, минаващи край него, го поглеждат, и усети, че си говори сам. Навлече наметалото си и се изправи. Трябваше да поговори с някого. Готвачката му беше казала, че един от останалите не е излязъл.

В стаята, където спяха другите двама, беше само Перин. Лежеше. Лъкът и колчанът на Мат бяха оставени в ъгъла.

— Чух, че не се чувстваш добре — каза Ранд и седна на другото легло. — Само исках да поговорим. Аз… — Усети, че не знае как да започне. — Ако ти е зле — каза той и се надигна, — може би трябва да поспиш. Мога да изляза.

— Не знам дали ще заспя отново — въздъхна Перин. — Сънувах лош сън, щом те интересува, а след това не можах повече да заспя. Мат ще побърза да ти го разкаже. Тази сутрин ми се изсмя, когато му обясних защо се чувствам толкова изморен и не мога да изляза с него, но той също сънува. Слушах го как цяла нощ се въртя и бълнува, и никой не може да ме убеди, че е сънувал нещо особено приятно. — Той заслони очи с яката си ръка. — О, Светлина, колко съм изморен! Може би ако полежа още час-два, ще се оправя и ще мога да стана. Мат ще ми надуе главата, ако пропусна да разгледам Бейрлон заради някакъв си сън.

Ранд бавно се наведе към леглото, облиза устни и попита:

— Той уби ли един плъх?

Перин свали ръката си и го зяпна.

— И ти ли? — каза най-сетне приятелят му. Ранд кимна и той продължи: — Съжалявам, че не съм си у дома. Той каза… той… Какво ще правим сега? Каза ли на Моарейн?

— Не. Не още. Може би изобщо няма да й кажа. Не знам. А ти?

— Той каза… Кръв и пепел, Ранд, не знам. — Перин се надигна на лакът. — Мислиш ли, че Мат е сънувал същия сън? Той ми се изсмя, но ми прозвуча някак насилено.

— Може би и той е сънувал същото — отвърна Ранд. Стана му някак гузно, че изпита облекчение от това, че не е единственият. — Канех се да попитам Том за съвет. Той е видял много неща. Ти… ти не смяташ, че трябва да го споделяме с Моарейн, нали?

Перин се отпусна на възглавницата.

— Чувал си разказите за Айез Седай. Смяташ ли, че можем да се доверим на Том? Дали изобщо можем да се доверим на някого? Ранд, ако изобщо се измъкнем живи от всичко това, ако въобще се върнем някога у дома и ме чуеш да споменавам каквото и да е за напускане на Емондово поле, дори да е само до Стражеви хълм, сритай ме. Разбрано?

— Не говори така — каза Ранд и се помъчи да се усмихне колкото можеше по-бодро. — Разбира се, че ще се върнем у дома. Хайде, ставай. Все пак сме в град и имаме цял ден за разглеждане. Къде са ти дрехите?

— Ти иди. Аз искам да полежа още малко. — Перин отново вдигна ръка над очите си. — Отивай. Ще ви намеря след час-два.

— Губиш — каза му Ранд и се изправи. — Помисли само какво пропускаш. — Той се спря до вратата. — Бейрлон. Колко пъти сме си говорили как някой ден ще видим Бейрлон. — Перин остана да лежи, заслонил очи с ръката си, и не отвърна нищо. Ранд излезе и затвори вратата зад гърба си.

В коридора се облегна на стената и усмивката му се стопи. Главата все още го болеше. Ставаше по-лошо, не по-добре.

Край него мина една от прислужничките и го изгледа загрижено. Преди жената да успее да му проговори, той закрачи по коридора, загърнат в наметалото си. Том нямаше да свърши с изпълненията си в общата зала и след часове. По-добре бе да се разходи и да поразгледа сам каквото може. Може би щеше да срещне Мат и да разбере дали и в неговите сънища се е появил Баал-замон.

Пред отворените врати на задния двор се спря и зяпна. Улицата беше изпълнена с хора, като овце в кошара. Хора, нахлупили ниско шапки и загърнати в наметала и палта, се движеха бързо в двете посоки, сякаш ги движеше вятърът, духащ над покривите на сградите. Бутаха се с лакти и рядко си промърморваха едносрично, или само си кимваха за извинение. „Непознати — помисли си той. — Тук никой не познава никого.“

Миризмите също бяха странни. Лютиво, кисело и сладко — всичко се смесваше и носът го засърбя. Дори в разгара на Бел Тин не беше виждал толкова хора, струпани на едно място. Дори не и половината. И това беше само на една от улиците. Господин Фич и готвачката бяха казали, че градът е пълен. Целият град… като тук?

Той бавно отстъпи от портата, далече от препълнената с човешка гмеж улица. Наистина нямаше да е редно да излезе и да остави Перин сам в леглото. Ами ако Том приключеше с декламациите си, докато Ранд се скиташе из града? Май беше по-добре да изчака тук.

Въздъхна облекчено и се върна, отдръпвайки се от препълнената с непознати хора улица.

Да влиза обратно в хана също не му се искаше. Седна на една бъчва, опряна до задната стена на хана, и се остави на повея на студения вятър, надявайки се да пооблекчи малко главоболието му.

Мъч от време на време излизаше от вратата на конюшнята и поглеждаше към него и дори през двора той долавяше неодобрителното мръщене на коняря. Дали този човек просто не одобряваше селяни като него? Или се беше ядосал от това, че господин Фич ги бе посрещнал така гостоприемно, след като той се бе опитал да ги изгони, че са влезли през задната порта? „Може да е Мраколюбец“ помисли си Ранд, очаквайки тази идея да го развесели, но не му стана никак весело. Попипа дръжката на меча. Май нищо не можеше да го развесели.

— Овчар с меч със знака на чаплата — изрече нисък женски глас. — Това е почти достатъчно, за да повярвам в какво ли не. В каква беда си изпаднало, селянче?

Ранд стреснат скочи. Беше младата жена с късата коса, която бе видял да разговаря с Моарейн, след като излязоха от банята. Все още беше облечена в момчешко сетре и с бричове. Изглеждаше малко по-възрастна от него, с тъмни очи, по-големи и от тези на Егвийн, и странно напрегната.

— Ти си Ранд, нали? — продължи тя. — Аз се казвам Мин.

— Не съм в никаква беда — отвърна той. Не знаеше какво й е казала Моарейн, но помнеше добре предупрежденията на Лан да не привличат ничие внимание. — Какво те кара да смяташ, че съм в беда? Две реки е мирен район и ние сме кротки хора. При нас няма особени неприятности освен онова, което е свързано с реколтата и с овцете.

— Кротки ли? — каза Мин и леко се усмихна. — Чувала съм за народа в Две реки. Чувала съм шеги за твърдоглави овчари, а тук има доста хора, които са слизали към селските ви краища.

— Твърдоглави ли? — каза Ранд навъсено. — И какви шеги?

— Тези, които ви познават — продължи тя, сякаш изобщо не беше го чула, — казват, че сте преизпълнени с учтивост и изтъкани от усмивка, меки сте като прясно масло. На повърхността обаче. Отдолу, както разправят, сте корави като дъбови коренища. Твърди сте като остени, казват, и камък може да изровите. Но камъкът не е заровен много дълбоко в теб, нито у приятелите ти. Сякаш буря е отмила почти всичко, което го е покривало. Моарейн не ми каза всичко, но което виждам, го виждам.

Дъбови коренища? Камъни? Това съвсем не приличаше на нещо, което търговците или хората биха им разказвали. Името обаче го накара да подскочи.

Той бързо се огледа. Дворът беше празен и най-близките прозорци бяха затворени.

— Не познавам никой, който да се казва… това последното, как беше?

— Госпожа Алис, ако така предпочиташ — отвърна Мин развеселено и той се изчерви. — Не бой се, никой няма да ни чуе.

— Какво те кара да мислиш, че госпожа Алис има и друго име?

— Защото тя ми го каза — отвърна Мин толкова търпеливо, че той отново се изчерви. — Не че е имала избор, предполагам. Аз видях, че е… различна… от пръв поглед. Когато се отби тук преди, на път към вашия край. Тя знаеше за мен. Говорила съм с… други като нея.

— „Видях“? — повтори изумен Ранд.

— Е, предполагам, че няма да се затичаш да ме изкажеш на Чедата, особено като се има предвид що за компания си имаш за из път. Белите плащове няма да харесат това, с което се занимавам аз, повече от нейните деяния.

— Не разбирам.

— Тя смята, че виждам късове от Шарката. — Мин се засмя и поклати глава. — За мен това звучи малко надуто. Просто виждам някои неща, като погледна хората, и понякога знам какво означават те. Погледна някой мъж и жена, които дори не са говорили помежду си, и разбирам, че ще се оженят. И те се женят. Такива работи. Тя поиска да погледна вас. Всички заедно.

Ранд потръпна.

— И какво видя?

— Когато сте заедно ли? От вас хвърчат искри, хиляди, и една голяма сянка, по-тъмна от среднощен мрак. Силна е и ми е чудно защо не я виждат всички. Искрите се мъчат да запълнят сянката, а сянката се мъчи да погълне искрите. — Тя сви рамене. — Всички вие сте свързани един с друг в нещо опасно, но повече от това не мога да разбера.

— Всички ние ли? — промърмори Ранд. — Но те не гонят… тоест…

Мин сякаш не забеляза, че се е изтървал.

— Момичето ли? И тя е част от това. И веселчунът. Всички вие. Ти си влюбен в нея. — Младежът я зяпна. — Това мога да го позная и без да ми се привиждат неща. Тя също те обича, но не е за теб, нито ти си за нея. Във всеки случай не и по начина, по който ви се иска.

— Това пък какво означава?

— Когато я погледна, виждам същото като у… госпожа Алис. Други неща, неща, които не разбирам, но знам добре какво означава това. Тя няма да се откаже от него.

— Това са глупости — отрони притеснен Ранд. Главоболието му го затъпяваше. Главата му сякаш наистина бе натъпкана с вълна, както обичаше да казва Премъдрата. Дощя му се да се отърве от това момиче и от нещата, които то виждаше. И все пак…

— А какво виждаш, когато погледнеш… другите?

— Всякакви неща — отвърна Мин с усмивка, сякаш знаеше какво точно иска да разбере той. — Стра… аа… господин Андра има около главата си седем разрушени кули, и бебе в люлка, вдигнало меч, и… — Тя поклати глава. — Мъже като него… нали разбираш?… винаги имат около себе си много образи, струпани един върху друг. Най-силните образи около веселчуна са един човек… не той самият… жонглиращ с огън, и Бялата кула, а това изобщо не се свързва с един мъж. Най-силните неща, които виждам около едрия ти къдрокос приятел, са вълк и счупена корона, и разцъфнали дървета около него. А около другия — червен орел, око над везни, кама с рубин на дръжката, рог и смеещо се лице. Има и разни други неща, но нали ме разбираш — засега не мога да разбера нито едно от тях. — И тя го изчака, все така усмихната, докато той не попита.

— А за мен?

Момичето за малко щеше да избухне в смях.

— Същите неща като при другите. Меч, който не е меч, златен венец с лаврови листа, просешка тояга, как изливаш вода върху пясък, окървавена ръка и нажежено до бяло желязо, три жени, застанали около ковчег, и ти в него, черна скала, цялата в кръв…

— Добре, добре — прекъсна я той. — Няма нужда да ми изброяваш всичко.

— Но най-важното, виждам мълнии, някои от тях те поразяват, а други излизат от теб. Не знам какво означава всичко това, освен едно. Ние двамата отново ще се срещнем. — Тя го погледна озадачено, сякаш сама не разбираше смисъла на думите си.

— Че защо да не се срещнем? — каза той. — На връщане към дома пак ще мина оттук.

— Може би. — Изведнъж усмивката се върна на лицето й, бегла и загадъчна, и тя го погали по бузата. — Но ако ти кажа всичко, което видях, косата ти ще се накъдри като на твоя приятел с широките рамене.

Той се дръпна от ръката й, сякаш беше нажежена.

— Какво искаш да кажеш? Виждаш ли нещо, свързано с плъхове? Или сънища?

— Плъхове? Не, плъхове не. А за сънищата… може би това е твоята представа за сънища, но не бих казала, че е и моя.

Той се зачуди дали не е луда. Толкова странна изглеждаше усмивката й.

— Трябва да тръгвам — промълви Ранд. — Аз… трябва да се срещна с приятелите си.

— Върви тогава. Но няма да се измъкнеш.

Той не се затича, но всяка следваща стъпка беше по-бърза от предишната.

— И да тичаш, и да не тичаш — извика тя след него, — от мен няма да се измъкнеш.

Смехът й го подгони през двора и навън на улицата, сред човешката гмеж. Последните й думи твърде много напомняха онова, което му беше казал Баал-замон в съня. Шмугна се сред тълпата и започна да си пробива път, предизвиквайки сърдити погледи и още посърдити упреци, но не забави ход, докато не се намери на няколко пресечки от хана.

Чак след известно време започна да обръща внимание на това, което го заобикаляше. Бейрлон бе найстина голям град, макар и да не приличаше съвсем на градовете от приказките на Том. Ранд крачеше по широки улици, застлани с плочести камъни, после по тесни, криволичещи калдъръми, натам, накъдето го поведеше множеството. През нощта беше валяло и непавираните улици вече бяха разкаляни от многобройните човешки стъпки, но калните улици не бяха нещо, което можеше да го притесни. В Емондово поле нямаха нито една павирана улица.

Не се виждаха палати и само малко къщи бяха по-големи от онези на село, но всяка къща бе покрита или с керемиди, или с каменни плочи като хана „Виноструй“. Предположи, че може би в Кеймлин ще видят дори и дворец. Колкото до хановете, дотук изброи девет и нито един от тях не беше по-малък от „Виноструй“.

Всяка улица беше претъпкана с дюкянчета и сергии, отрупани със стока, всичко — от платове до книги, гърнета и ботуши. Сякаш стотина фургона на амбуланти бяха изсипали съдържанието си по тях. Толкова се заглеждаше, че неведнъж му се налагаше да се забърза, смутен от подозрителния поглед на някой търговец. Отначало не разбираше защо и това започна да го ядосва, докато не осъзна, че тук той е странникът. Тъй или иначе, не можеше да направи кой знае каква покупка. Ахна, когато видя колко медни монети струва дузина смачкани ябълки или шепа съсухрени гулии, с които в Две реки щеше да нахрани конете — но хората, изглежда, плащаха охотно за тази оскъдна храна.

По негова преценка хората в града наистина бяха много. За известно време многобройността го зашеметяваше. Някои бяха облечени в много по-фини дрехи от тези, които носеха хората в Две реки, почти като тези на Моарейн. Немалко от минувачите бяха навлекли дълги кожени палта, които се спускаха до глезените им. Рудничарите, за които говореха всички в хана, наистина имаха вид на мъже, сякаш излезли изпод земята. Но все пак повечето хора не изглеждаха по-различно от онези, сред които беше отраснал — нито по облекло, нито в лицето. Беше очаквал, че ще се окажат някак по-различни. Всъщност някой от тях толкова му приличаха на хората от Две реки, че си представяше, че принадлежат към един или друг от родовете в и около Емондово поле. Ето онзи беззъб сивокос старец с уши като дръжки на котел, седнал на една пейка пред странноприемницата и загледан мрачно в празната си халба, спокойно можеше да мине за братовчед на Били Конгар. Шивачът с провисналата челюст, кърпещ нещо пред дюкяна си, можеше да е брат на Джон Тейн, чак до петното плешивина на темето му. Почти огледално отражение на Самел Крейв премина покрай Ранд и зави на пресечката и…

И той зяпна с невярващи очи един дребен костелив човечец с дълги ръце и голям нос, който забързано се провираше през тълпата. Очите на мъжа бяха хлътнали, мръсното му лице беше изпито, сякаш не беше ял и спал от няколко дни, но Ранд можеше да се закълне… Парцаливият мъж също го забеляза и замръзна в полукрачка, без да обръща внимание на хората, които за малко щяха да го стъпчат. Последната сянка на съмнение в главата на Ранд се изпари.

— Господин Фейн! — извика той. — Ние мислехме, че сте…

Амбулантът се обърна и почти побягна, но Ранд се затича след него. Свиха в някаква уличка.

Изведнъж амбулантът спря. Висока ограда задънваше пътя му. Ранд също спря и подвикна:

— Господин Фейн? Какво има? Това съм аз, Ранд ал-Тор, от Емондово поле. Всички си мислехме, че тролоците са ви отвлекли.

Фейн рязко вдигна ръце и изхриптя:

— Недей! — Главата му непрекъснато се въртеше, сякаш се мъчеше да види всичко, което преминава по широката улица зад гърба на младежа. — Не споменавай… — гласът му премина в сподавен шепот — за тях. Тук в града са Белите плащове.

— Няма за какво да се обезпокоите — каза Ранд. — Елате с мен в „Елена и Лъва“. Отседнал съм там с моите приятели. Повечето от тях ги познавате. Ще се радват да ви видят. Всички си мислехме, че сте умрял.

— Умрял? — сряза го възмутен амбулантът. — Аз, Падан Фейн? Аз съм хитър и знам как да оцелявам… — Изведнъж лицето му се стегна. — Изгориха фургона ми, цялата ми стока. Нямаше никаква причина да го правят, нали? Не можах да намеря конете си. Онзи дебел дърт ханджия ги беше заключил в конюшнята! Трябваше да бягам, за да не ми прережат гърлото, и какво спечелих? Само това, че все още съм жив. Кажи ми, честно ли е? А кажи де?

— Конете ви са в безопасност в конюшнята на господин ал-Вийр. Винаги можете да си ги вземете. Ако дойдете с мен в хана, сигурен съм, че Моарейн ще ви помогне да се върнете в Две реки.

— А, не! Тя е… тя е Айез Седай, нали? — Той млъкна и нервно облиза устни. — Колко ще останете в този… как беше… „Елена и Лъва“?

— Тръгваме утре — отвърна Ранд. — Но какво общо има това с…

— Ти просто не знаеш — простена Фейн. — Хапваш си там и си спиш на топличко. А аз от онази нощ не съм спал и един миг. Ботушите ми се скъсаха от тичане, а какво трябваше да ям… — Лицето му се сгърчи. — Не искам да си имам работа с Айез Седай… но може би ще трябва. Май нямам избор, нали? Като помисля само как ще ме изгледа… Обещай ми, че няма да й казваш. Тя ме плаши. Няма смисъл да й казваш. Няма смисъл да знае, че съм жив. Трябва да ми обещаеш. Трябва!

— Обещавам — отвърна му Ранд, за да го успокои. — Но няма никаква причина да се плашите от нея. Елате с мен. Най-малкото, ще хапнете топла храна.

— Може би. Може би. — Фейн поглади замислено брадичката си. — Утре, казваш? Дотогава… Нали няма да забравиш обещанието си? Няма да й позволиш да…

— Няма да й позволя да ви причини нещо лошо — каза Ранд и се зачуди как би могъл да възпре една Айез Седай от това, което си науми да направи.

— Тя няма да ми направи нищо — каза Фейн. — Не, няма. Аз няма да й позволя. — И той се шмугна като светкавица покрай Ранд и се вля в тълпата.

— Господин Фейн! — извика Ранд и хукна след него. — Почакайте!

Затича се и се блъсна в някакъв минувач, събори го и двамата се сринаха в разкаляната улица.

— Защо не гледаш къде вървиш? — измърмори човекът под него и Ранд го погледна изненадано.

— Мат?

Мат седна, изгледа го ядосано и зачисти с ръце калта от наметалото си.

— Ти май наистина се превръщаш в градски човек. Спиш цял предобед и после почваш да блъскаш хората. — Приятелят му се изправи, огледа изкаляните си длани, промърмори и ги изтри в наметалото си. — Знаеш ли с кого се разминах?

— Падан Фейн — каза Ранд.

— Как позна?

— Току-що говорих с него, но той избяга.

— Значи тро… — Мат млъкна и се озърна предпазливо, но тълпата се точеше около тях, без дори да ги поглежда — Значи че са го хванали. Но защо ще бяга от теб?

— Не разбрах нищо, освен че се бои от… госпожа Алис. — Цялото това мерене на приказките не беше никак лесно. — Не иска тя да разбере, че е тук. Накара ме да му обещая, че няма да й кажа.

— Е, от моя страна тайната му е запазена — изсумтя Мат. — Аз също бих искал тя да не знае къде съм.

— Мат? — Хората край тях не им обръщаха никакво внимание, но въпреки това Ранд сниши глас и се наведе към него. — Мат, да си сънувал един кошмар снощи? За един мъж, дето уби плъх?

Мат го зяпна, без да мига.

— И ти ли? — отрони той най-сетне. — Перин също, предполагам. За малко да го попитам тази заран, но… Сигурно и той. Кръв и пепел! Някой май ни кара да сънуваме разни неща. Ранд, да знаеш колко ми се ще никой да не знае къде съм!

— Тази заран целият хан беше пълен с мъртви плъхове. — Вече не го беше толкова страх да го каже. — И на всички гръбнаците им са счупени. — Гласът му отекна в собствените му уши. Ако му прилошееше, може би трябваше да отиде при Моарейн. Изненада се, че дори мисълта за Единствената сила, използвана върху него, не го притесни.

Мат си пое дълбоко дъх, уви се в наметалото си и се огледа, сякаш преценяваше накъде да тръгнат.

— Какво става с нас, Ранд? Какво?

— Не знам. Ще ида да потърся съвет от Том. Дали да го кажа… на някой друг.

— Не! Не и на нея. Може би на него, но не и на нея.

Резкият му тон стресна Ранд.

— Значи вярваш на онзи? — Не беше нужно да пояснява кого има предвид под „онзи“. Гримасата по лицето на Мат му подсказа, че го е разбрал.

— Не — отвърна бавно Мат. — Въпрос на късмет, това е всичко. Ако приемем, че той е лъгал, тогава може би нищо няма да ни се случи. Може би. Но може би само неговата поява в сънищата ни е достатъчна за… Не знам. — Той млъкна и преглътна. — Ако не й кажем, може би ще сънуваме още нещо. Плъхове или не, но сънищага все пак са по-добре, отколкото… Помниш ли сала? Предлагам да си мълчим.

— Добре. — Ранд помнеше сала, и заплахата на Моарейн също, но това някак му се струваше минало. — Добре.

— Перин няма да й каже нищо, нали? — продължи Мат. — Трябва да се върнем при него. Ако той й каже, тя ще се досети и за нас. Может да си сигурен. Хайде. — Той енергично закрачи към хана, после се обърна и попита: — Какво ти е? Не си ли се наспал?

— Май съм се простудил — каза Ранд. Главата му думтеше като барабан.

— Ще изядеш една гореща пилешка супа и ще ти мине — каза Мат.

Запровираха се из претъпканите улици. Ранд полагаше усилие да върви след Мат и дори да вметва по някоя и друга дума от време на време, но наистина му беше лошо. Не беше изморен. Не му се спеше. Просто му се струваше, че се носи в безтегловност. След малко се усети, че разказва на Мат за разговора си с Мин.

— Значи кама с рубин? — каза Мат. — Това ми харесва. Но за окото не знам нищо. Сигурен ли си, че не си го е измислила? Според мен би трябвало да знае какво означава всичко това, ако наистина е прорицателка.

— Тя не каза, че е прорицателка — отвърна Ранд. — Вярвам, че наистина вижда разни неща. Не помниш ли, Моарейн говореше с нея, когато излязохме от банята. А тя знае коя е Моарейн.

Мат го изгледа намръщен.

— Нали не трябваше да използваме това име?

— Да — промърмори Ранд и разтри слепоочията си. Беше му трудно да се съсредоточи.

— Ти май наистина си болен — каза начумерено Мат, после изведнъж дръпна Ранд за ръкава и го спря. — Я ги виж!

Трима мъже в ризници и със стоманени шапки, лъснати до сребрист блясък, си пробиваха път посред улицата към тях двамата. Дългите им плащове, достолепно бели, с избродиран от лявата страна златен слънчев изгрев, забърсваха калта и локвите по улицата. Десниците им лежаха върху дръжките на мечовете. Тримата се оглеждаха, сякаш виждаха твари, изпълзели изпод някой гнил дънер. Никой от минувачите обаче не се обръщаше към тях. Все едно че не ги забелязваха. Просто им правеха път.

— Това Чедата на Светлината ли са? — попита високо Мат. Един минувач ги изгледа грубо и бързо се отдалечи.

Ранд кимна. Чедата на Светлината. Белите плащове. Мъжете, които мразеха Айез Седай. Мъжете, които учеха хората как да живеят и им създаваха неприятности, ако откажеха да им се подчинят. Ако опожарените ферми и още по-лошите неща можеха да се нарекат само „неприятност“. „Би трябвало да се уплаша — помисли той или да изпитам любопитство. Поне нещо.“ Но вместо това той ги изгледа безстрастно.

— Не ми приличат на такива — каза Мат. — Как са се надули, а?

— Те не са важни — каза Ранд. — Да вървим в хана. Трябва да поговорим с Перин.

— Надуват са като Евард Конгар. И той така си вири носа. — Изведнъж Мат се ухили и му намигна.

— Това какво общо има с Перин?

— Виждаш ли това? — Мат пак му намигна и посочи една каруца, пълна с бъчви. Една пръчка придържаше на място дузината бъчви на дъното е. — Само гледай. — Той се засмя и се затича към близкия ножарски дюкян вляво от тях.

Ранд зяпна към него, досещайки се, че приятелят му пак е намислил нещо. Този хитър поглед в очите на Мат винаги означаваше, че ще направи някаква лудория. Но колкото и да беше странно, той не предприе нищо, за да го спре, а остана на място, изчаквайки да види какво се кани да правиприятелят му. Нещо му подсказваше, че е погрешно, дори опасно, но въпреки това той се усмихна одобрително.

След минута Мат се появи от едно таванско прозорче. Прашката беше в ръцете му. Очите на Ранд се преместиха към каруцата. Почти веднага след това последва рязък трясък и пръчката, държаща бъчвите, се счупи тъкмо когато бронираните гърди на Белите плащове се изравниха с каруцата. Чуха се изненадани викове. Бъчвите се затъркаляха по улицата, пръскайки кал и мръсна вода. Някои от минувачите изпопадаха, вдигайки още повече пръски, но тримата с белите плащове се отместиха ловко, отбягвайки търкалящите се бъчви. Не можаха обаче да избегнат разплискалата се кал, която изпоцапа белите им наметала.

Ранд погледна към покрива на магазинчето. Мат се беше покрил. Изстрелът му не беше особено труден за който и да е хлапак от Две реки, но резултатът определено беше търсеният. Младежът не можа да се сдържи и се разсмя — шегата беше доста грубичка, но все пак беше смешна. Когато отново се извърна към улицата, тримата с белите плащове гледаха право към него.

— Нещо май ти се струва смешно, а? — Този, който заговори, стоеше малко пред другите. Погледът му беше надменен и немигащ, очите му светеха особено, сякаш знаеше нещо, което не знае никой друг.

Смехът на Ранд секна. Той и Чедата се бяха оказали сами сред калта и бъчвите. Тълпата, която допреди минута-две ги делеше, набързо си беше намерила някаква много важна работа и се бе пръснала.

— Да не би страхът от Светлината да ти е вързал езика? — Ядът правеше тясното лице на Белия плащ още по-измършавяло. Той погледна пренебрежително към дръжката на меча, подаваща се изпод наметалото на Ранд. — Може би ти си виновен за това, а? — За разлика от останалите, той носеше златна значка под слънчевия изгрев на плаща си.

Ранд помръдна, за да прикрие меча си, но не успя и дръжката щръкна напред.

— Случва се — каза младежът. — Дори и на Чеда на Светлината.

Мъжът с тясното лице вдигна едната си вежда:

— За толкова ли страшен се мислиш, хлапако? — Не изглеждаше много по-възрастен от Ранд.

— Знак на чаплата, лорд Борнхалд — предупреди го един от другите.

Мъжът с тясното лице отново хвърли поглед към дръжката на меча на Ранд — бронзовата чапла се виждаше съвсем ясно — и очите му моментално се разшириха. След това погледът му се вдигна към лицето на младежа и той изсумтя пренебрежително.

— Много е млад — хладно продума той и пак се обърна към Ранд. — Не си тукашен, нали? Откъде идваш?

— Току-що пристигнах в Бейрлон. — Тръпка на възбуда премина по ръцете и краката на Ранд. Усети, че се изчервява, стана му топло. — Да ми кажете някой добър хан?

— Отбягваш въпросите ми! — сряза го Борнхалд, — Какво зло се таи в теб, че не ми отговаряш? — Другарите му пристъпиха до него. Въпреки калните петна по плащовете им, сега в тях нямаше нищо смешно.

Тръпката изпълни цялото тяло на Ранд; топлината се превърна в треска. Дощя му се да се разсмее, чувстваше се отлично. Вътрешният му глас му подсказваше, че нещо не е наред, но единственото, за което можеше да мисли сега, беше колко е пълен с енергия — енергията почти бликаше от него. Той се усмихна и зачака да види какво ще се случи. Разсеяно, някак от разстояние, се зачуди какво ли може да е това, което става с него.

Лицето на водача им потъмня. Един от другите издърпа меча си достатъчно, за да блесне малко от стоманата, и заговори с треперещ от гняв глас:

— Когато Чедата на Светлината задават въпроси, глупаво тикво, очакваме отговори или… — Той млъкна, когато онзи с тясното лице вдигна предупредително лявата си ръка.

На улицата се беше появила Градската стража — десетина мъже с кръгли стоманени шлемове и обковани с метални плочки къси кожени дрехи, понесли на рамене дълги пики. Имаха вид на хора, които знаят как да боравят с тях. Те застанаха на десетина крачки от тях и започнаха да ги наблюдават.

— Този град е изгубил Светлината — изръмжа мъжът, който беше измъкнал наполовина меча си, после извика към патрула. — Бейрлон стои в Сянката на Тъмния! — Борнхалд му махна с ръка и той прибра меча в канията.

Борнхалд отново се обърна към Ранд. В очите му грееше блясък на фанатична увереност.

— Мраколюбците не могат да се измъкнат от нас, хлапако. Дори и в град, който стои в Сянката. Пак ще се срещнем. Бъди сигурен в това!

Той се обърна и тръгна по улицата. Двамата му спътници го последваха, все едно че Ранд изобщо престана да съществува за тях. Поне засега. Градските стражи се поколебаха, изгледаха Ранд накриво и тръгнаха след Белите плащове. Ранд едва се сдържаше да не заподскача на място.

Мат се показа от дюкяна, втренчи се в него и каза:

— Ти май не си болен. Ти направо си луд!

Ранд си пое дълбоко въздух. Изведнъж странното усещане изчезна и той се присви, сякаш едва сега разбрал какво можеше да стане. Облиза устни и срещна погледа на Мат.

— Мисля, че е най-добре да се върнем в хана, и то веднага.

— Съгласен — отвърна Мат. — И на мен така ми се струва.

Улицата отново започна да се изпълва с народ и не един от минувачите заглеждаше двете момчета, промърморвайки нещо на спътника си. Ранд беше сигурен, че мълвата ще се разнесе. Някакъв луд се е опитал да се сбие с трима от Чедата на Светлината. Това беше тема за приказки. „Може би тези сънища ме подлудяват.“

Двамата на някошко пъти се изгубиха сред заплетените улици, но след известно време се натъкнаха на Том Мерилин, който крачеше наперено из тълпата, за да привлече вниманието на минувачите. Веселчунът им обясни, че просто е излязъл да се поразтъпче и да подиша малко чист въздух, но щом някой задържеше погледа си върху шареното му наметало, той обявяваше гръмко:

— Отседнал съм в „Елена и Лъва“. Само тази вечер.

Мат пръв започна да разказва объркано на Том за съня и тревогата им дали да кажат на Моарейн, или не, но Ранд скоро се включи, тъй като имаше известна разлика в начина, по който двамата го бяха запомнили. „Или всеки сън по малко се различава“ — помисли си той. Но основната част на сънищата им съвпадаше.

Още в самото начало на разказа им Том ги заслуша внимателно. Когато Ранд спомена за Баал-замон, веселчунът ги сграбчи за раменете и им заповяда да си държат езиците зад зъбите, след което се вдигна на пръсти и се огледа над тълпата, а после ги избута извън претъпканата улица пред някаква порта, където освен тях имаше само едно мършаво псе с жълтеникава козина.

— Не споменавайте никога повече това име, където някой непознат може да ви чуе. — Гласът на Том беше тих, но настоятелен. — Дори на места, където никой не би могъл да ви чуе. Това име е много опасно, дори да ги нямаше Чедата на Светлината из улиците.

Мат изсумтя.

— Аз да ти кажа на теб за Чедата на Светлината — изтърси той и погледна кисело към Ранд.

Том не му обърна внимание.

— Ако само един от вас беше сънувал този сън… — Той нервно подръпна мустаците си. — Я ми разкажете пак всичко, което си спомняте. — Докато ги слушаше, продължаваше да се озърта предпазливо към улицата.

— …той изброи мъжете, за които каза, че били използвани — завърши Ранд. Мислеше, че дотук му е разказал всичко. — Гуаир Амалазан. Раолин Прокобник.

— Давиан — добави Мат. — И Юриан Каменолък.

— И Логаин — завърши Ранд.

— Опасни имена — промълви Том. Очите му сякаш се впиваха в тях още по-напрегнато отпреди. — Почти толкова опасни, колкото неговото. Всички вече са мъртви, с изключение на Логаин. Някои от тях отдавна са мъртви. Раолин Прокобник е загинал преди близо две хиляди години. Но и това име е опасно. Най-добре ще е да не ги споменавате на глас, дори когато сте сами. Повечето хора не знаят тези имена, но ако ви чуе някой неподходящ човек…

— Но какви са били те? — каза Ранд.

— Мъже — промърмори Том. — Мъже, които са разтърсвали стълбовете на небесата и са разклащали света из основи. — Той поклати глава. — Няма значение. Забравете за тях. Сега те са само прах.

— Дали… били ли са използвани, както каза той? — попита Мат. — И убити?

— Може да се каже, че Бялата кула ги е убила. Би могло. — Устните на Том за миг се свиха, след което той отново поклати глава. — Но да са използвани… Не, едва ли. Амирлинският трон извършва какви ли не заговори, но точно това не ми се вярва.

Мат потръпна.

— Той каза толкова много неща. Налудничави неща. Имам предвид Луз Терин Родоубиеца и за Артур Ястребовото Крило. И за Окото на света. Какво трябва да е пък това, в името на Светлината?

— Легенда — отвърна замислен веселчунът. — Може би. Голяма като легендата за Рога на Валийр, поне в Граничните земи. Там, горе, младите мъже ходят да търсят Окото на света, така както младите мъже на Иллиан търсят Рога. Най-вероятно е само легенда.

— Какво да правим, Том? — попита Ранд. — Да й кажем ли? Не искам да сънувам повече такива сънища. Може би тя ще направи нещо.

— Но това, което ще направи, може да не ни хареса — обади се Мат.

Том ги изгледа изпитателно, после каза:

— Съветвам ви да си траете. Не казвайте на никого, поне засега. Винаги може да премислите, ако решите, но кажете ли й веднъж, край — ще се окажете още по-обвързани… с нея. — Изведнъж той изправи рамене и изгърбената му стойка почти изчезна. — Другият момък! Казахте, че е сънувал същия сън! Дали ще има достатъчно разум да си държи устата затворена?

— Така мисля — каза Ранд и Мат бързо добави:

— Връщаме се в хана да го предупредим.

— Дано Светлината се е погрижила да не сме закъснели!

На вратата на хана се сблъскаха с Перин.

— Тъкмо излизах да ви потърся — задъхано промълви той.

Ранд го сграбчи за рамото.

— Каза ли на някого за съня?

— Кажи, че не си — настоя Мат.

— Много е важно — допълни Том.

Перин ги изгледа объркано.

— Не, не съм. Станах преди по-малко от час. — Той отпусна рамене. — Главата ме заболя, докато се мъчех да престана да мисля за това, камо ли да го кажа на някого. Вие защо сте му казали? — И той кимна към веселчуна.

— Трябваше да говорим с някого, иначе щяхме да се побъркаме — отвърна Ранд.

— Ще ти обясня по-късно — обади се Том и погледна многозначително към хората, които влизаха и излизаха от хана.

— Добре — въздъхна Перин. — За малко да ме накарате да забравя. Дошла е Нинив.

— Кръв и пепел! — изпъшка Мат. — Как е успяла да стигне дотук? Нали… салът…

Перин изсумтя.

— Смяташ, че дреболия като един потънал сал може да я спре? Измъкнала е Вишекула по бели гащи… не знам той как е преминал обратно реката, но тя разправя, че се криел в спалнята си и за нищо на света не искал да се приближи до реката — все едно, тя го принудила да намери лодка, достатъчно голяма за нея и коня й, и да я прехвърли на отсрещния бряг. Лично.

— О, Светлина! — въздъхна Мат.

— Какво прави тя тук? — попита Ранд.

Мат и Перин го изгледаха свъсено.

— Тръгнала е за нас — отвърна Перин. — Тя е с… с госпожа Алис в момента и вътре при тях е толкова студено, все едно че вали сняг.

— Не можем ли да отидем за малко на някое друго място? — попита Мат. — Баща ми обича да казва, че само глупак си пъха главата в гнездо на усойници, освен ако няма друг избор.

— Тя не може да ни принуди да се върнем — прекъсна го Ранд. — Трябва да го е разбрала след Зимната вечер. Ако не е, ще трябва да я убедим.

Веждите на Мат се повдигаха при всяка негова дума и когато Ранд свърши, той тихо подсвирна.

— Опитвал ли си някога да накараш Нинив да разбере нещо, което не иска да разбере? Аз съм се опитвал. Предлагам ви да останем настрана, докато се стъмни, и тогава да се промъкнем вътре.

— Доколкото успях да си изградя някаква представа за тази млада жена — каза Том, — не мисля, че ще се спре, докато не си каже това, което има да казва. Ако не й се позволи да го направи скоро, тя ще настоява, докато не привлече вниманието на някои хора, с които не бихме искали да се срещаме.

Това ги отрезви. Тримата младежи се спогледаха, поеха дълбоко дъх и влязоха в хана с такава боязън, сякаш им предстоеше да се срещнат с тролоци.