Окото на света

Глава 41 Стари приятели и нови заплахи

Ранд запъхтян спря чак пред вратата на „Кралски благослов“. Беше тичал цялото време, без да се притеснява дали някой ще го види, че носи червено, или дори че могат да използват тичането му като повод да го преследват. Не мислеше дори и за това, че някой Чезнещ може да го забележи.

На пейката до вратата седеше Ламгвин, прегърнал една рижава писана. Изправи се да погледне дали не се приближава някоя беда, стреснат от паническия бяг на Ранд, и като се увери, че няма никаква опасност, седна и каза:

— Преди малко някакви глупаци се опитаха да откраднат няколко от котките в хана. — Огледа разранените кокалчета на пръстите си и добави: — Напоследък от котки се печелят добри пари.

Двамата мъже с бели знаци продължаваха да седят от другата страна на улицата.

— Къде е господин Джил? — попита Ранд.

— В библиотеката — отвърна Ламгвин. Котката започна да мърка и той се ухили. — Една котка никой не може да я притесни за дълго, дори и някой крадец, който се опитва да я напъха в торбата.

Господин Джил наистина се оказа в библиотеката — играеше на камъчета с Лоиал. На масата се беше разположила тлъста сива котка и подвила лапи под себе си, следеше с интерес ръцете на двамата играчи над инкрустираната табла.

Огиер премести едно от камъчетата с удивително нежно за дебелите му пръсти докосване. Господин Джил поклати глава и се възползва от появата на Ранд, за да отмести поглед от масата. Лоиал почти винаги побеждаваше на камъчета.

— Бях започнал вече да се безпокоя къде си, момко. Помислих, че може да си имал някакви неприятности с онези бели предатели или че си се натъкнал на онзи просяк.

Ранд зяпна. Почти беше забравил за човека, който приличаше на купчина дрипи.

— Видях го — промълви той най-сетне. — Но това е нищо. Видях също така и кралицата и Елайда!

Господин Джил се изсмя.

— Кралицата, а? И ти ги разправяш едни… Е, ние пък видяхме самия лорд Гарет в дневната. Бориха се с лорд капитан-командира на Чедата, но виж, кралицата… това е друга работа.

— Кръв и пепел! — изруга ядосано Ранд. — Защо всички днес смятат, че лъжа? — Той хвърли наметалото си на един от столовете и се тръшна на другия. Гърбът му беше твърде натъртен, за да може да се облегне. — Видях просяка и той също ме видя, и си помислих… но това не е важно. Качих се на една стена, за да мога да видя площада, през който преведоха Логаин. А после паднах от вътрешната страна.

— Току-виж съм повярвал, че не се шегуваш — замислено промълви ханджията.

— Тавирен — промърмори Лоиал.

— О, случи се — каза Ранд. — Светлината да ми е на помощ, случи се, и още как.

Докато им разказваше, скептицизмът на господин Джил постепенно се стопи и премина в няма тревога. Ханджията се навеждаше все повече напред, докато не кацна на ръба на стола си, досущ като Ранд. Лоиал го слушаше равнодушно, като от време на време потриваше огромния си нос и щръкналите от ушите му туфи помръдваха.

Ранд им разказа всичко от игла до конец, с изключение на онова, което му беше промълвила Елайда. И онова, което му беше казал Гавин пред портите на двореца. За първото не искаше и да си помисля. Второто му се струваше съвсем безсмислено. „Аз съм син на Трам ал-Тор, макар да съм роден извън Две реки. Такъв съм! В мен тече кръвта на Две реки и Трам е мой баща.“

Внезапно осъзна, че е престанал да говори и е потънал в собствените си мисли. Двамата го гледаха мълчаливо. За миг се паникьоса да не би да е казал прекалено много.

— Е… — промълви най-сетне господин Джил. — Не ти остава много време да чакаш приятелите си. Трябва да напуснеш града, и то скоро. Един-два дни, най-много. Ще можеш ли да изправиш Мат на крака за това време, или да пратя да потърсят мама Гръб?

Ранд го изгледа смутен.

— Два дни?

— Елайда е съветничка на кралица Мургейз, първата след самия капитан-генерал Гарет Брин. Може би стои и над него. Ако тя изпрати кралските гвардейци да те издирят — а лорд Гарет няма да може да я спре, — е, гвардейците могат да претърсят всички ханове из града за два дни. И то ако нямаме лош късмет да започнат оттук още първия ден. Може би имаш още малко време, ако започнат от „Короната и лъва“, но време за мотаене нямаш.

Ранд кимна замислено.

— Ако не изправя Мат на крака, извикайте тази мама Гръб. Останали са ми още малко пари. Може би ще ми стигнат.

— Аз за мама Гръб ще се погрижа — каза дрезгаво господин Джил. — И мисля, че ще мога да ви наема два коня. Ако тръгнете пеш за Тар Валон, това, което е останало от ботушите ви, ще се разпадне още на половината от пътя.

— Вие сте добър приятел — промълви Ранд. — Ние май ви донесохме само неприятности, но въпреки това искате да ни помогнете. Наистина сте добър приятел.

Господин Джил беше видимо смутен. Той сви рамене, окашля се и сведе очи. Това вкара таблата с камъчетата в полезрението му и той отново отмести поглед. Лоиал очевидно печелеше играта.

— Хм. Добре де, Том винаги е бил мой добър приятел. Щом той е пожелал да се отклони от пътя си заради вас, и аз мога да направя нещо по вашия въпрос.

— Бих искал да дойда с вас, когато тръгнете, Ранд — неочаквано каза Лоиал.

— Мисля, че се разбрахме, Лоиал. — Ранд се поколеба — господин Джил все още не беше научил за цялата опасност, — после добави: — Знаеш какво ни очаква с Мат и какво ни преследва.

— Мраколюбци — изръмжа кротко Огиер. — А също така и Айез Седай, и Светлината знае какво още. Или Тъмния. Вие тръгвате за Тар Валон, а там има много хубава дъбрава, за която, както съм чувал, Айез Седай се грижат добре. Тъй или иначе, по света има да се видят много повече неща освен дъбравите. А ти наистина си тавирен, Ранд. Шарката се сплита около теб и ти си в самата й сърцевина.

„Този човек е в сърцевината.“ Ранд усети хладни тръпки.

— Не съм в сърцевината на нищо! — възкликна ядно той.

Господин Джил примигна и дори Лоиал изглеждаше стреснат от яда му. Ханджията и Огиер се спогледаха, след което и двамата забиха очи в пода. Ранд се насили да си придаде спокоен израз и задиша равномерно. За миг постигна празнотата и спокойствието, които му се бяха изплъзвали от толкова дълго време. Двамата не заслужаваха гнева му.

— Можеш да дойдеш, Лоиал — каза той. — Не разбирам защо държиш толкова, но мога да съм ти само благодарен, ако ни станеш спътник. Ти… знаеш в какво състояние е Мат.

— Знам — отвърна Лоиал. — Все още не мога да изляза по улиците, без да се разкрещят подире ми: „Тролок, тролок!“ Но Мат поне само приказва. Не се е опитал да ме убие.

— Разбира се, че не — отвърна Ранд. „Не би могъл да стигне толкова далече. Не й Мат.“

На вратата се почука и една от прислужничките, Джилда, си показа главата. Беше стиснала устни, а очите й гледаха тревожно.

— Господин Джил, елате бързо. В дневната дойдоха Бели плащове.

Господин Джил изтърси люта ругатня и стана рязко, отпращайки седналата върху масата котарана на пода. Животното се шмугна през открехнатата врата, навирило обидено опашка.

— Идвам. Бягай да им кажеш, че идвам, и стой настрана от тях. Разбра ли, момиче? Стой настрана от тях. — Джилда кимна и изчезна. — А ти ще е най-добре да останеш тук — обърна се той към Лоиал.

Огиер изсумтя така, сякащ някой беше раздрал чаршаф.

— Бездруго нямам никакво желание отново да се срещам с Чедата на Светлината.

Очите на господин Джил се спряха за момент върху камъчетата на таблата и лицето му просветна.

— Изглежда, след това ще трябва да започнем играта отначало.

— Не е нужно. — Лоиал се протегна към рафтовете и взе една книга. Дланите му погладиха платнената й корица. — Можем да продължим от това положение. Ти си на ред.

Господин Джил направи гримаса.

— Ако не е едно, ще е друго — изсумтя той и заситни към вратата.

Ранд го последва, без да бърза. Не изпитваше по-голямо желание от Лоиал да се замесва с Чедата. „Този човек е в самата сърцевина.“ Той се спря до вратата на дневната, откъдето можеше да следи какво става вътре, но достатъчно далече, както се надяваше, за да не го забележат.

В залата се беше възцарила мъртва тишина. В средата стърчаха петима Бели плащове, хората по масите съзнателно не поглеждаха към тях. Един от тях имаше под слънчевия изгрев на плаща си бродирана сребърна мълния — знак, че е с подофицерски ранг. Ламгвин стоеше на прага на външната врата и съсредоточено почистваше ноктите си с някаква треска. Още четирима от наетите от господин Джил охранници се бяха облегнали на стената до него и старателно избягваха да погледнат към Белите плащове. Ако и да забелязваха нещо, Чедата на Светлината не го показваха. Единствен подофицерът изобщо показваше някакви чувства, като нервно потупваше сребристите си ръкавици, очаквайки най-после ханджията да се появи.

Господин Джил бързо се приближи до него.

— Светлината да ви освети — поздрави той с премерен поклон, не много дълбок, но не и толкова небрежен, че да ги оскърби. — И нашата добра кралица Мургейз. С какво бих могъл да помогна на…

— Нямам време за празните ти брътвежи, ханджийо — прекъсна го сърдито подофицерът. — Днес съм обиколил вече двайсет хана и всеки от тях е още по-голяма кочина от предишния, а до залез слънце трябва да обиколя още толкова. Търся едни Мраколюбци, едно момче от Две реки…

С всяка следваща дума лицето на господин Джил все повече помръкваше. Ханджията запухтя, сякаш едва се сдържаше да не избухне, но най-накрая не издържа и на свой ред прекъсна Белия плащ.

— В моето заведение няма Мраколюбци! Всеки посетител тук е добър поданик на кралицата!

— Знаем я ние каква е Мургейз. — Подофицерът изкриви устните си в злорада усмивка. — Знаем и нейната вещица от Тар Валон.

Столовете в помещението изскърцаха и изведнъж всички посетители скочиха. Стояха безмълвни като статуи, но всички гледаха мрачно Белите плащове. Подофицерът си даде вид, че не ги е забелязал, но останалите четирима се огледаха притеснено.

— За теб самия ще е по-добре — заяви подофицерът, — ако ни сътрудничиш. Времената напоследък са много трудни за тия, дето прдслоняват Мраколюбци. Не мисля, че хан с надраскан Драконов зъб на вратата ще има много клиенти. Току-виж и някой пожар ти се стоварил на главата.

— Сега вие изчезвате веднага оттук — отвърна му спокойно господин Джил. — Или ще повикам кралската гвардия да откара това, което е останало от вас, на градското бунище.

Мечът на Ламгвин изсвистя от ножницата, последван от дрезгавото стържене на стомана в кожа из цялото помещение.

Подофицерът се огледа свъсено, с невярващ поглед.

— Драконовият зъб…

— Няма да помогне на вас петимата — довърши мисълта му господин Джил, вдигна под носа му стиснатия си юмрук и изправи показалеца. — Едно.

— Трябва да си луд, за да заплашваш Чедата на Светлината!

— Белите плащове нямат власт в Кемлин. Две.

— Наистина ли вярваш, че това ще свърши току-така?

— Три.

— Ние ще се върнем — изджавка подофицерът, след което припряно изкомандва хората си да се обърнат кръгом и закрачи към изхода, стараейки се да си придаде вид, все едно че напускат в ред и по негово собствено решение. Усилията му бяха осуетени от нетърпението, с което хората му се запътиха към изхода — без да бягат, но и без да крият, че искат да излязат навън колкото се може по-бързо.

Ламгвин се беше изпречил с извадения си меч на вратата и отстъпи едва след отчаяните знаци, които му направи господин Джил. След като Белите плащове излязоха, ханджията тежко се отпусна на най-близкия стол. Отри с длан челото си я зяпна, изненадан, че по нея няма пот. Посетителите насядаха по местата си и започнаха да се смеят, доволни от това, което току-що бяха направили. Ранд пристъпи към ханджията и го потупа по рамото.

— Кой би повярвал, че мога да стана истински герой! — възкликна удивен дебелият мъж. — Светлината да ме освети. — Той рязко разтърси оплешивяващата си глава и заговори по-спокойно: — Трябва да се скриеш, докато ви изведа от града. — Огледа се предпазливо, после стана и избута Ранд в коридора. — Тази сган скоро ще се върне или най-малкото ще пратят шпиони с червено, колкото за през деня. След представлението, което им изиграх, съмнявам се, че изобщо ще ги интересува дали си тук, или не. Ще действат все едно че си тук.

— Това е лудост — възрази бурно Ранд, но ханджията му направи жест и той заговори по-тихо. — Белите плащове нямат никаква причина да ме търсят.

— Не знам за причините им, момко, но че търсят теб и Мат е ясно като бял ден. В какво все пак си се забъркал? Елайда, а сега и Белите плащове.

Ранд понечи да протестира, но се отказа. Не виждаше никакъв смисъл във всичко това, но нали сам беше чул Белите плащове.

— А вие? Белите плащове ще ви създадат неприятности дори и да не ни намерят.

— Ти за мене не се грижи, момко. Кралската гвардия все още поддържа закона, нищо че са оставили тия предатели да щъкат наоколо и да ми размахват бялото си. Колкото за през нощта… е, Ламгвин и неговите хора ще спят по-малко, но тежко му и горко на онзи, дето ще се опита да ми надраска Драконовия зъб на вратата.

До тях се появи Джилда и чинно се поклони на господин Джил.

— Господине… пристигнала е една дама. В кухнята! — Изглеждаше направо скандализирана от съчетанието. — Разпитва за господин Ранд, господине, както и за господин Мат, по име.

Ранд погледна озадачен ханджията.

— Момко — отрони най-сетне ханджията. — Ако наистина си успял да докараш лейди Елейн в хана ми, май всички ще свършим под брадвата на палача. — Джилда изписка при споменаването на щерката-наследница и зяпна Ранд с ококорени очи. — Я се пръждосвай, момиче! — скастри я ханджията. — И да си мълчиш за това, което чу. Не е работа на никого. — Джилда заклати енергично глава и се забърза по коридора, мятайки любопитни погледи през рамо към Ранд. — Само след пет минути — въздъхна господин Джил — ще е казала на другите жени, че си предрешен принц. Докато се стъмни, целият Нов град ще е научил.

— Господин Джил — промълви Ранд, — аз изобщо не съм споменавал на Елейн за Мат. Не може да е… — Изведнъж на лицето му грейна широка усмивка и той се затече към кухнята.

— Чакай! — извика след него ханджията. — Чакай първо да разберем. Стой, глупако!

Ранд отвори широко вратата към кухнята и ги видя. Моарейн извърна студените си очи към него, без изобщо да показва някаква изненада. Нинив и Егвийн, както и щръкналият зад гърбовете им Перин, се затичаха със смях да го прегърнат и го затупаха по раменете, сякаш искаха да се уверят, че е от плът и кръв. На вратата към конюшнята стоеше Лан, стъпил с един крак на прага, раздвоил вниманието си между кухнята и двора отзад.

Ранд се опита да прегърне двете жени и да се ръкува с Перин едновременно, ръцете им се оплетоха сред смях, а положението стана още по-сложно от опитите на Нинив да опипа лицето му, за да се увери, че няма треска. Всички изглеждаха доста изпатили — лицето на Перин беше покрито с отоци и той гледаше някак надолу, нещо съвсем необичайно за него — но тъй или иначе, всички бяха живи и здрави, и отново заедно. Гърлото му така се беше стегнало, че едва успя да проговори:

— Страхувах се, че никога повече няма да ви видя — отрони най-сетне той. — Страхувах се, че всички сте…

— А аз знаех, че си жив — промълви Егвийн, склонила глава на гърдите му. — През цялото време го знаех. През цялото време.

— А аз не — каза Нинив. Гласът й прозвуча рязко, но после отново се смекчи и тя го погледна усмихната. — Добре изглеждаш, Ранд. Е, в никакъв случай не си се прехранил, но изглеждаш добре, слава на Светлината.

— Е — намеси се зад него господин Джил. — Доколкото разбирам, все пак познаваш тези хора. Това ли са приятелите, които търсехте?

Ранд кимна.

— Да, приятелите ни. — И той започна да ги представя един на друг. Все пак прозвуча необичайно, че спомена истинските имена на Лан и Моарейн. Двамата го изгледаха сурово.

Ханджията поздрави всички с щедра усмивка, но особено беше впечатлен от запознаването си със Стражника, да не говорим за Моарейн. Срещу нея той откровено зяпна. Едно беше да чуе, че Айез Седай е помагала на момчетата, а съвсем друго — да я види в собствената си кухня — и й се поклони ниско.

— Добре сте дошла в „Кралски благослов“, Айез Седай, като моя гостенка. Макар, предполагам, ще предпочетете да отседнете в двореца при Елайда Седай и с останалите Айез Седай, които дойдоха с Лъжедракона.

Той отново се поклони и погледна разтревожен към Ранд. Не можеше да бъде обвинен, че говори лоши неща за Айез Седай, но виж, да остане една от тях под покрива му, беше друга работа.

Ранд му кимна окуражително, мъчейки се да му подскаже без думи, че всичко е наред. Моарейн не беше като Елайда, зад всеки поглед и зад всяка дума на която се криеше заплаха. „Сигурен ли си? Дори и сега, наистина ли си сигурен?“

— Смятам, че ще остана тук — отвърна Моарейн. — За краткото време, в което ще пребивавам в Кемлин. Позволете да ви заплатя.

Една пъстра котарана влетя от коридора и се отри в глезените на господин Джил. Веднага след появата й друга, сива, изскочи изпод масата, изви гръб и изсъска. Шарената се сви и измяука заплашително, при което сивата се шмугна покрай Лан и избяга в двора.

Господин Джил започна да се извинява надълго и широко заради котките, като в същото време настояваше, че за него ще е истинска чест, ако Моарейн му бъде гостенка, стига да е сигурна, че няма все пак да предпочете двореца, което той не разбирал съвсем, но се надявал, че ще приеме най-хубавата му стая като скромен дар. Моарейн не обърна никакво внимание на цялото това объркано бърборене. Вместо да го слуша, тя се наведе и почеса оранжево-бялата котарана. Тя веднага се отказа от глезените на господин Джил и предпочете нейните.

— Дотук видях още четири котки в заведението ви — каза тя. — Да не би да имате проблем с мишките? Или плъхове?

— Плъхове, Моарейн Седай — въздъхна ханджията. — Ужасен проблем. Не че не пазя мястото чисто, нали разбирате. Заради хората е. Целият град е пълен с хора и плъхове. Но котките ми се грижат за тях. Няма да ви безпокоят, обещавам ви.

Ранд притеснено погледна към Перин, който отново сведе очи. Имаше нещо странно в очите на Перин. Пък и мълчеше. Перин винаги си беше малко тромав в приказките, но сега изобщо не говореше.

— От хората ще да е — промълви Ранд.

— С ваше позволение, господин Джил — каза равнодушно Моарейн, — няма да е никак трудно да разкараме плъховете от тази улица. С повечко късмет плъховете няма и да разберат, че сме ги отстранили оттук.

Господин Джил се намръщи при последните думи, но се поклони, приемайки предложението й.

— Стига да сте сигурна, че няма да предпочетете двореца, Айез Седай.

— А къде е Мат? — изведнъж попита Нинив. — Тя каза, че и той е тук.

— Горе е — кимна Ранд. — Той… не е добре.

Нинив вдигна разтревожено глава.

— Болен ли е? Ще оставя плъховете на нея и ще се заема с него. Веднага ме заведи при него, Ранд.

— Всички се качете горе — разпореди се Моарейн. — Ще дойда при вас след няколко минути. Бездруго се пречкаме в кухнята на юсподин Джил, а горе ще можем да си отдъхнем всички заедно. — В тона й се чувстваше нещо подмолно. „Скрийте се. Криеницата още не е приключила.“

— Хайде — подкани ги Ранд. — Ще се качим по задното стълбище.

Тръгнаха по стълбите, като оставиха Айез Седай и Стражника в кухнята с господин Джил. Ранд не можеше да се нарадва, че отново са заедно. Беше все едно че се е върнал вкъщи. Не преставаше да се усмихва широко.

Същото облекчение, почти радост, беше обзело и останалите. Само гласът на Перин изглеждаше някак приглушен и той продължаваше да държи очите си сведени към пода, но когато се заизкачваха, проговори.

— Моарейн каза, че ще ви намери с Мат, и го направи. Докато яздехме из града, другите все зяпаха — е, без Лан, разбира се — толкова много хора, сградите, всичко. — Буйните му къдрици се поклатиха, когато разтърси невярващо глава. — Толкова е голям! Толкова много хора. Някои все се заглеждаха към нас и викаха: „Червени ли сте, или бели?“, като че ли това тук е нещо много важно.

Егвийн докосна меча на Ранд, увит с червения плат.

— Това какво означава?

— Нищо — отвърна той. — Нищо съществено. Ние заминаваме за Тар Валон, нали не сте забравили?

Егвийн го изгледа, но отдръпна ръката си от меча му и подхвана оттам, където беше прекъснал Перин.

— Моарейн се интересуваше от нещата наоколо не повече, отколкото Лан. Превеждаше ни по всичките тези улици напред-назад и душеше като хрътка, търсеща миризмата на плячката, така че в един момент реших, че ви няма. След това изведнъж се понесе по една улица и следващото, което разбрах, беше, че даваме юздите на конярите, и се озовахме в кухнята. Изобщо не попита някого дали сте тук. Просто каза на една жена, която месеше тесто, да съобщи на Ранд ал-Тор и на Мат Каутон, че някой иска да ги види. И ето те и теб — тя се усмихна до уши, — като топка, внезапно изхвърчала от ръката на веселчун.

— Къде е веселчунът? — попита Перин. — С вас ли е?

Стомахът на Ранд се сви и хубавото чувство от дългоочакваната среща с приятелите се развали.

— Том е мъртъв. Мисля, че е загинал. Имаше един Чезнещ… — Не можеше да им каже нищо повече. Нинив поклати глава и изсумтя под нос.

Тишината някак си се сгъсти, усмивките им помръкнаха.

— Мат не е точно болен — обясни им Ранд. — Просто е… Сами ще видите. — И отвори широко вратата на стаичката, която деляха с приятеля си. — Мат, виж кой е тук.

Мат продължаваше да лежи, свит на кълбо върху леглото си, както го беше оставил Ранд. Той вдигна глава и зяпна към тях.

— Ти откъде знаеш, че са точно тези, на които приличат? — попита той хрипливо. Лицето му беше зачервено, кожата — изпъната и мазна от пот. — Откъде да знам, че и ти самият си този, на когото приличаш?

— Не е болен ли? — Нинив погледна Ранд с ням укор, шмугна се покрай него и започна да сваля от рамото си торбата с лековете.

— Всички се променят — изхриптя Мат. — Откъде да съм сигурен? Перин? Това ти ли си? Променил си се, нали? — Смехът му прозвуча хрипливо, като кашлица. — О, да, променил си се, и още как.

За изненада на Ранд Перин се отпусна на ръба на другото легло, стисна главата си и заби поглед в пода. Дрезгавият смях на Мат сякаш го разкъсваше.

Нинив коленичи край леглото на Мат и посегна към челото му, за да отметне кичура коса от него. Той се дръпна и я погледна навъсен. Очите му грееха трескави.

— Ти гориш — промълви тя. — Но не би трябвало да се потиш при такава треска. — Не можеше да скрие тревогата в гласа си. — Ранд, и ти, Перин, намерете чисти парцали и донесете повечко студена вода. Първо ще ти сваля температурата, Мат, а после…

— Хубавата Нинив — изръмжа Мат. — Една Премъдра не бива да мисли за себе си, че е хубава, нали? Че е хубава жена. Но ти си го мислиш, нали? Виж какво, ти не можеш да си го избиеш от главата, че си хубава, нали така, и това те плаши. Всички се променят. — Докато говореше, лицето на Нинив пребледня — дали от гняв, или от нещо друго, Ранд не можеше да определи. Мат лукаво се засмя и трескавите му очи се спряха на Егвийн. — Ето я и хубавичката Егвийн — изграчи той. — Хубава като Нинив. Но сега ти споделяш други неща, нали така? Други мечти си имаш ти. Я ни кажи, за какво си мечтаеш точно сега?

Егвийн отстъпи крачка назад от леглото.

— Засега сме предпазени от очите на Тъмния — обяви Моарейн от прага. Лан я следваше по петите. Но щом влезе в стаята, очите й се спряха на Мат и тя изсъска, сякаш се беше опряла в нажежена печка: — Дръпнете се от него!

Нинив не се и помръдна, само извърна изненадана поглед към Айез Седай. Моарейн направи две бързи крачки и дръпна Премъдрата за раменете, сякаш беше чувал с овес. Нинив започна да се дърпа и да се противи, но Моарейн не я пусна, докато не я завлече достатъчно далече от леглото му. Премъдрата продължи да протестира, оправяйки възмутена дрехите си, но Моарейн не й обърна никакво внимание — наблюдаваше Мат, изключила всичко друго наоколо, и го гледаше така, сякаш виждаше пред себе си пепелянка.

— Всички стойте настрана от него — каза тя. — И пазете тишина.

Мат я гледаше не по-малко напрегнато, отколкото тя него. Беше оголил безмълвно зъбите си и се беше свил в още по-стегнат възел, но не откъсваше поглед от нея. Тя бавно вдигна ръка към него и съвсем леко докосна едното му коляно, свито до гърдите му. При допира й той се разтърси от конвулсия. После цялото му тяло потръпна, той рязко издърпа едната си ръка и пред лицето й блесна острието на камата с рубина на дръжката.

Само преди миг Лан стоеше на прага, а в следващия вече се беше озовал до леглото му, сякаш разстоянието помежду им не съществуваше за него. Ръката му стискаше китката на Мат, спирайки замаха й, сякаш беше хванала полетял във въздуха камък. Мат продължаваше да седи, стегнат на топка. Единствено ръката с камата се опитваше да се извърти, съпротивлявайки се на безмилостната хватка на Стражника. Очите на Мат не се отделяха от лицето на Моарейн и горяха от омраза.

Моарейн също не се помръдна. Дори не се отдръпна от острието, спряло се само на сантиметър от лицето й.

— Как се е озовало това нещо у него? — попита тя със стоманения си глас. — Попитах дали Мордет ви е давал нещо. Попитах и ви предупредих, но вие ми отговорихте, че не е.

— Той не му го е дал — отвърна Ранд. — Той… Мат сам си го взе от съкровищницата. — Моарейн го изгледа с не по-малко изпепеляващ поглед от този на Мат и Ранд отстъпи и почна да се оправдава: — Аз не знаех за това преди да се разделим. Наистина не знаех.

— Не бил знаел! — Моарейн огледа изпитателно Мат. Той продължаваше да я гледа озъбен, а ръката му, стисната от Лан, продължаваше отчаяно да се опитва да я достигне с острието на камата.

— Цяло чудо е, че сте успели да стигнете толкова далече с това нещо. Усетих злото в него още щом го погледнах, допира на Машадар, но всеки Чезнещ е могъл да го надуши от мили разстояние. Дори и да не знае къде точно се намира, би могъл да усети, че е наблизо, и Машадар щеше да привлече духа му, докато костите му си припомнят как същото това зло е погълнало цяла тяхна армия — Властелини на ужаса, Чезнещи, тролоци и всичко останало. Някои Мраколюбци също са могли да го подушат. Тези, които наистина са продали душите си. Такива не биха могли да се въздържат, освен да душат наоколо, щом усетят присъствието му, сякаш самият въздух наоколо смърди. Просто ще са принудени да го търсят. Ще ги привлича така, както магнитът привлича железните стружки.

— Имаше Мраколюбци — каза Ранд. — И то неведнъж, но все им се измъквахме. И един Чезнещ също, в нощта преди да стигнем до Кемлин, но той така и не ни видя. — Младежът се окашля. — Тук се ширят слухове за странни неща в нощта, извън града. Може да са тролоци.

— Разбира се, че са тролоци, овчарю — обади се кисело Лан. — А където има тролоци, има и Чезнещи. — Жилите на ръката му бяха изпъкнали от усилието да задържи китката на Мат, но в гласа му нямаше напрежение. — Бяха се опитали да прикрият следите си, но ги усетих, че са минавали преди два дни. Чух също някои фермери и селяни да мърморят за разни неща, които бродели в тъмното. Мърдраал бяха успели някак да нападнат Две реки незабелязано, но с всеки ден те се приближават все по-близо до тия, които могат да изпратят срещу тях войска да ги избие. Но те няма да се спрат дотук, овчарю.

— Но нали сме в Кемлин? — намеси се Егвийн. — Те не могат да се доберат до нас, докато…

— Не могат ли? — прекъсна я Стражникът. — Чезнещите струпват силите си в околностите на града. Знаците съвсем ясно го показват, стига човек да знае какво да търси. Навън вече има повече тролоци, отколкото са им нужни само за да следят изходите от града. Поне десет юмрука. За това нещо може да има само една причина: когато Чезнещите решат, че броят им е достатъчен, ще нахлуят тук, за да ви хванат. Това може да ги принуди да изтеглят половината си войски от юга, но има ясни признаци, че са готови да поемат този риск. Вие тримата им се измъквате прекалено дълго време. Изглежда, че сте на път да докарате нова тролокска война на Кемлин, овчарю.

Егвийн плахо изстена, а Перин поклати рошавата си глава, сякаш искаше да го отрече. Ранд усети, че му прилошава, като си представи ордите на тролоците, маршируващи по улиците на Кемлин. И всички тези хора тук, хванали се едни други за гърлата, без да подозират истинската опасност, дебнеща ги извън стените на града. Какво ще правят, когато изведнъж тролоците и Чезнещите започнат да ги избиват? Представи си пламналите кули, облизаните от пламъци куполи, върлуващите по улиците тролоци. Самият дворец в пламъци. Елейн и Гавин, и самата Мургейз… мъртви.

— Все още не — обади се разсеяно Моарейн. Очите й все така бяха впити в Мат. — Ако намерим някакъв изход от Кемлин, Получовеците повече няма да се интересуват от това място. Ако. Толкова много „ако“.

— По-добре всички да бяхме загинали — изведнъж продума Перин и Ранд подскочи при това странно ехо на собствената си мисъл. Перин продължаваше да се взира упорито в пода — по-скоро го гледаше гневно — и гласът му беше изпълнен с горчивина. — Където и да отидем, носим след себе си само болка и страдания. За всички щеше да е по-добре, ако бяхме загинали.

Нинив се извърна към него с лице, отчасти обладано от гняв, отчасти — от тревога и страх, но Моарейн я изпревари.

— Какво смяташ, че ще спечелиш за себе си и за всички други, ако умреш? — попита Айез Седай. Гласът й беше спокоен, но рязък. — Ако Властелинът на гроба е получил толкова много свобода, че да може да се докосва до Шарката, както се опасявам, сега той може да се добере до вас мъртви много по-лесно, отколкото живи. Мъртви не можете да помогнете никому — нито на хората, които са ви помогнали, нито на своите приятели и близки в Две реки. Сянката пада над света и никой от вас не може да я спре мъртъв.

Перин вдигна гдава да я погледне и Ранд се стресна. Ирисите на приятеля му бяха станали жълти. Заедно с къдравата му коса и този напрегнат поглед в него имаше нещо… Ранд не можеше да го обхване добре с ума си, за да го определи.

Перин заговори тихо, което придаде на думите му повече тежест, отколкото ако ги беше изкрещял:

— Но не можем да я спрем и живи, нали?

— Ще имаме време да поспорим за това друг път — отвърна Моарейн. — Сега вашият приятел има нужда от мен. — Тя се отдръпна, за да могат всички да видят Мат добре. Очите му не се извръщаха от нея, изпълнени с гняв, не беше се помръднал, нито беше сменил позата си върху леглото. По лицето му се стичаше пот, а обезкръвените му устни се бяха отворили широко, оголвайки зъбите му. Всичките му сили сякаш се бяха излели в ръката, която безсилно напираше да порази Моарейн с камата, стисната в юмрука на невъзмутимия Стражник. — Или забравихте?

Перин смутено сви рамене и вдигна ръце, без да казва нищо повече.

— Какво му е? — попита Егвийн, а Нинив добави:

— Заразно ли е? Все пак мога да го излекувам. Досега не ме е хващало нищо, колкото и да е заразно.

— Ох, заразно е, и още как — въздъхна Моарейн. — Дори и твоята… защита няма да те спаси. — Тя посочи камата с рубина, като внимаваше пръстът й да не я докосне. Острието потръпна, понеже Мат отново се опита да я прониже. — Това е от Шадар Логот. Няма и едно камъче в онзи град, което да не е заразно и опасно да се изнася извън стените на града, а това е много по-опасно от камъчетата. В него е събрано цялото зло, унищожило Шадар Логот, и сега то е проникнало и у Мат. Подозрителност и омраза, толкова силни, че дори и най-близките ти се струват врагове, и прониква толкова дълбоко, до костите, че в един момент единствената мисъл, която остава в ума на поразения, е да убива. Изнасяйки камата извън стените на Шадар Логот, той го е освободил, освободил е семето му от онова, което го е свързвало с мястото. Ту е набъбвало, ту е зачезвало, докато се е борил с него, с онова, коете в сърцето му, докато се е съпротивлявал на заразата на Машадар, но сега битката вътре в него почти е приключила и той е почти поразен. Скоро, ако първо не умре, той ще започне да пръска това зло като чума навсякъде, където мине. Тъй като само едно одраскване от това острие е достатъчно да те зарази и унищожи, така само за няколко минути, прекарани с Мат, ще станат не по-малко смъртоносни.

Лицето на Нинив беше пребледняло.

— Можеш ли да направиш нещо? — прошепна тя.

— Надявам се — въздъхна Моарейн. — В името на целия свят, надявам се, че не съм дошла прекалено късно. — Ръката й зарови в кесийката на колана й и извади оттам увития в коприна ангреал. — Сега ме оставете. Идете някъде, където да не ви виждат, и ме оставете. Ще направя за него каквото мога.