Окото на света

Глава 17 Съгледвачи и преследвачи

Ранд се запъти към общата зала. Имаше нужда да послуша хорски смях, за да забрави какво му беше казала Нинив, както и за неприятностите, които тя можеше да им причини.

Помещението наистина беше претъпкано, но никой не се смееше, въпреки че всеки стол и пейка бяха заети и имаше много хора, облегнати на стените. Том отново беше устроил представление, изправен на една маса, опряна на задната стена, и това бе достатъчно, та голямата зала да се напълни с посетители. Това, което изпълняваше, отново беше откъс от „Великия лов на Рога“, но, разбира се, никой не възразяваше. Толкова много приказки имаше да се разкажат за всеки един от Ловците и толкова много Ловци, за които да се разказва, че нямаше две сказания, които да си приличат. В един непрекъснат разказ всичко би отнело повече от седмица. Единственият звук, който се смесваше с гласа на веселчуна и музиката на лютнята му, беше пращенето на огъня в камините.

— …към осемте краища на света яздеха ловците, към осемте стълба на Небесата, там, откъдето духат ветровете на времето и където съдбата сграбчва за перчема и великия, и нищожния. А най-великият сред ловците е Рогош Талмурски, Рогош Орловото око, прославен в двора на Върховния крал, от когото се плашат дори по склоновете на Шайол Гул… — Ловците, разбира се, до един бяха могъщи герои.

Ранд мерна двамата си приятели и седна до Перин, който му направи място на ръба на пейката. Миризмата, която се носеше откъм кухнята, му напомни, че е гладен, но дори хората, пред които имаше храна, бяха забравили за нея. Прислужничките, които трябваше да сервират, стояха като замръзнали, изпаднали в унес, скръстили ръце на престилките си и зяпнали веселчуна, и изглежда, никой не се сърдеше. Беше им по-хубаво да слушат, отколкото да ядат, колкото и вкусна да беше храната.

— …От самия ден на раждането й Тъмния беше белязал Блес за своя. Но не така смяташе тя, нямаше да стане от Блес Матучинска Приятелка на мрака! Силна е тя, яка като върбов клон, красива като розата. Златокосата Блес. Готова е да умре, но не и да се покори. Но чуйте! Екнат тръбите над градските кули, гордо бронзът им блести. Възвестяват глашатаите, че в кралския й двор е дошъл герой. Тътнат барабани и пеят цимбали! Рогош Орловото око е дошъл да отдаде почест…

„Облогът на Рогош Орловото око“ свърши, но Том млъкна само колкото да отпие от халбата ейл и се впусна в „Защитата на Лиан“. На свой ред това сказание бе последвано от „Падането на Алет-Лориел“, „Мечът на-Гайдал Каин“ и „Последната езда на Буад Албаински“. Паузите ставаха все по-дълги и вечерта отминаваше, и когато Том замени лютнята си с флейтата, всички разбраха, че за тази вечер е дошъл краят на разказването на легенди. Двамина музиканти с барабан и ксилофон се присъединиха към Том.

Тримата младежи започнаха да пляскат с ръце в ритъма на „Вятъра, който клати върбата“, и не бяха единствени. Тази песен беше много популярна в Две реки, и както изглежда — в Бейрлон също. Тук-там гласове дори подхванаха думите.

Следващата песен не беше толкова тъжна. Всъщност в сравнение с предишната беше дори весела, което веселчунът може би целеше съзнателно. Хората се размърдаха, за да разчистят масите от пода и да отворят място за танци. Първият танц завърши със смях и танцуващите освободиха мястото за други желаещи.

Том изсвири началните ноти на „Диви гъски полетели“ и спря, за да могат всички желаещи да заемат място на дансинга.

— Мисля да пробвам няколко стъпки — каза Ранд и скочи. Перин щръкна зад него. Мат реагира най-бавно от тримата и му се наложи да остане да пази наметалата им, както и меча на Ранд и секирата на Перин.

Танцуващите се подредиха в две дълги редици една срещу друга, мъжете от едната страна, жените от другата. Първо барабанът, а после ксилофонът подхванаха ритъма и всички танцуващи започнахл да приклякат. Момичето срещу Ранд, чиято тъмна коса, сплетена ва плитки, му напомни за дома, му се усмихна срамежливо, но в последвалото й намигане нямаше и капчица свян. Флейтата на Том се вля в мелодията и Ранд пристъпи напред да посрещне тъмнокосата девойка; тя извърна хубавата си главица и се засмя, а той я завъртя и я подаде на следващия мъж в редицата.

Всички в залата се смееха, забеляза Ранд, докато танцуваше със следващата си партньорка, една от прислужничките — всички освен някакъв непознат, сгушен край една от камините. И този непознат беше с белег, който пресичаше лицето му от едното слепоочие до челюстта от другата страна, разцепваше носа му и единият край на устата му беше провиснал надолу. Човекът улови погледа му и направи гримаса, принуждавайки Ранд да отмести смутено очи. Може би с този белег човекът просто не можеше да се смее.

Той прихвана следващата си партньорка, която се беше завъртяла, и вихрено я подхвърли към мъжа зад себе си, преди да продължи. Още три жена преминаха в танц през ръцете му, докато музиката набираше скорост, след което той отново се озова пред първото тъмнокосо момиче за бърза обиколка из дансинга, в която редиците напълно се объркаха. Тя отново се засмя и му намигна предизвикателно.

Мъжът с белега го гледаше навъсено. Той обърка стъпката и бузите му пламнаха. Нямаше никакво желание да смущава непознатия. Дори не беше си и го помислил, когато го погледна. Той се извъртя да посрещне следващата си партньорка и забрави за мъжа. Следващата жена, която танцът подхвърли в ръцете му, се оказа Нинив.

Той обърка стъпката и за малко щеше да я настъпи. Тя се извъртя достатъчно елегантно и се усмихна.

— Смятах, че си по-добър танцьор — засмя се Премъдрата и двамата отново смениха партньорите си.

Остана му само миг, за да влезе отново в ритъм, преди да се разменят, и този път се оказа, че танцува с Моарейн. Колкото и да се чувстваше несръчен в прегръдката на Нинив, беше нищо в сравнение с това, което изпита от близостта на Айез Седай. Тя ловко се завъртя около него и роклята й се завихри около стройното й тяло; а той за малко щеше да се сгъне на две. Тя му се усмихна съчувствено, от което той се почувства още по-зле, отколкото ако му беше помогнала. С огромно облекчение посрещна новата си партньорка в общата плетеница на танца, въпреки че тя се оказа Егвийн.

Успя някак да си възвърне самочувствието — в края на краищата беше танцувал с нея четири години. Косата й все така се вееше несплетена, но я беше стегнала с червена лента. „Вероятно все още не може да реши на коя от двете да достави удоволствие, на Моарейн или на Нинив“ — помисли си той кисело. Устните й бяха разтворени и тя сякаш се канеше да му каже нещо, но не проговори, а той нямаше желание да я заговори пръв. Не и след като го беше отрязала при предишния му опит в трапезарията. Двамата се погледнаха хладно и се разделиха във вихъра на танца, без да си промълвят нито дума.

Ранд с облекчение се върна на пейката, когато рилът свърши. Докато сядаше, музиката засвири друг танц. Мат побърза да се включи, а Перин уморено се отпусна на пейката до него.

— Видя ли я? — почна Перин. — Видя ли я?

— Коя точно? — попита Ранд. — Премъдрата или… госпожа Алис? Аз танцувах и с двете.

— И с госпожа Алис ли? — възкликна Перин. — Аз танцувах само с Нинив. Не съм и предполагал, че изобщо танцува. На село никога не се е включвала в танци.

— Ха — каза Ранд. — Представяш ли си какво би казал Женският кръг, ако види Премъдрата да танцува?

Танците и песните продължиха до среднощ. Прислужничките най-после се сетиха за задълженията си. Ранд с радост загълта горещата гозба, която му поднесоха. Всички се нахвърлиха върху храната. Ранд се включи в още три танца и този път се справи по-добре, когато отново се озова в прегръдката на Нинив и на Моарейн. Сега и двете го похвалиха, че танцува добре, от което той загуби дар слово. Потанцува малко и с Егвийн; тя го изгледа с тъмните си очи, сякаш се канеше да му каже нещо много важно, но не промълви и дума. Той също така остана безмълвен, но беше сигурен, че не се е намръщил, докато й правеше компания, каквото и да му разправяше Мат след това, когато се върна на пейката.

Някъде към полунощ Моарейн се оттегли. Егвийн хвърли припрян поглед от Айез Седай към Нинив, след което забърза след нея. Премъдрата изгледа и двете с неразгадаем израз, след което нарочно се включи в още един танц, преди и тя да напусне с вид, сякаш е спечелила една точка в спора си с Айез Седай.

Скоро след това Том започна да прибира флейтата си, спорейки добродушно с онези, които настояваха да остане още малко. Лан се появи, за да подкани Ранд и останалите да си лягат.

— Налага се да тръгнем по-рано — каза им Стражникът, надвесен над тях, за да могат да го чуят въпреки шума. — И освен това трябва да се съберем всички.

— Някакъв непознат непрекъснато ме гледа — оплака се Мат. — Мъж с белег през лицето. Мислиш ли, че може да бъде някой от… някой от приятелите, за които ни предупреди?

— Така ли? — каза Ранд и показа с пръст през носа си към долния край на устата. — И мен ме гледаше. — Той хвърли поглед към залата. Някои от хората напускаха, но повечето се бяха скупчили около Том. — Вече го няма.

— Забелязах го — каза им Лан. — Според господин Фич той е съгледвач на Белите плащове. Няма причини да се безпокоим. — Сигурно беше така, но Ранд усещаше, че нещо тревожи Стражника.

Хвърли крадешком поглед към Мат, чието лице беше напрегнато, както винаги, когато криеше нещо. „Съгледвач на Белите плащове. Нима Борнхалд толкова държи да ни спипа?“

— Значи тръгваме рано? — попита той. — Колко рано? — Може би щяха да се измъкнат преди работата да стане сериозна.

— Призори — отвърна Стражникът.

Щом напуснаха общата зала, към тях въодушевен се присъедини Том. Когато се запътиха към стълбите, физиономията на Лан отнво стана безизразна.

— Къде спи Нинив? — попита Мат. — Господин Фич каза, че ни е дал последните свободни стаи.

— В стаята на госпожа Алис и момичето — отвърна Том.

Перин подсвирна през зъби, а Мат измърмори:

— Кръв и пепел! Не бих пожелал да съм на мястото на Егвийн срещу всичкото злато на Кемлин!

— Ще ида да пийна малко мляко — каза Ранд. Може би това щеше да му помогне да заспи. „Може би няма да сънувам кошмари тази нощ.“

Лан го изгледа накриво.

— Тази нощ нещо не е наред. Не се отдалечавай много. И запомни, тръгваме независимо дали си достатъчно буден да седиш на седлото, или ще се наложи да те вържем за него.

Стражникът тръгна нагоре по стълбите, останалите го последваха. Ранд остана сам в коридора. След като допреди малко беше с толкова много хора, сега наистина се почувства самотен.

Забърза към кухнята, където една от прислужничките му напълни чаша мляко.

Когато излезе от кухнята, една черна фигура тръгна към него по коридора, вдигайки бледите си ръце, за да свали тъмната качулка, покриваща лицето й. Плащът оставаше неподвижен въпреки движението на фигурата, а лицето… Беше човешко лице. но слузесто и бяло, като гол охлюв под камък, и безоко. От мазната черна коса до тъмните бузи всичко беше гладко като черупка на яйце. Ранд сс задави и разплиска млякото.

— Ти си един от тях, момче — каза Чезнещият с хриплив шепот.

Ранд изтърва чашата и отстъпи. Не можеше да се измъкне от това безоко лице; погледът му беше прикован, а стомахът му — свит на топка. Опита се да извика за помощ, да изкрещи; гърлото му беше пресъхнало. Гърдите го заболяха.

Чезнещият се плъзна към него. Движенията му бяха плавни, смъртно изящни, като на нападаща змия, и това подобие се усилваше от застъпващите се черни люспи на бронята по гърдите му. Тънките безкръвни устни се бяха изкривили в жестока усмивка, бледата кожа на мястото на очите го правеше да изглежда още по-зловещ.

— Къде са другите? Знам, че са тук. Говори, момче, и ще те оставя да живееш.

Гърбът на Ранд опря в стената. Нямаше накъде да отстъпва. Гледаше безпомощно как мърдраалът пристъпва към него.

— Говори, казах, или…

Някъде над тях, откъм стълбището, се чу бърз тропот на ботуши. Мърдраалът млъкна и се извърна. Мъртвият му плащ висеше във въздуха. В мъртвешки бялата му ръка се появи меч, острието беше черно като плаща му. Светлината в коридора сякаш помръкна. Тропотът на ботушите стана по-силен и Чезнещият отново се извърна към Ранд, толкова гъвкаво, сякаш беше без кости. Черното острие се вдигна, тънките устни се извиха и се озъбиха.

Разтреперан, Ранд разбра, че ще умре. Тъмната като среднощен мрак стомана просветна към главата му… и спря.

— Ти принадлежиш на Великия властелин на Мрака. — Хрипливият възглас отекна като стържене на нокти по каменна плоча. — Ти си негов.

Чезнещият се завъртя като черна сянка и се понесе по коридора все по-далеч от Ранд. Сенките в дъното на коридора се протегнаха да го поемат и той се стопи в тях.

Лан скочи от няколкото последни стъпала, вдигнал меча си.

— Чезнещ — изпъшка момъкът. — Това беше… — Изведнъж се сети за меча си. Изправен пред мърдраала, съвсем беше забравил за него. Сега опипа с пръсти знака на чаплата, въпреки че вече беше късно. — Избяга натам!

Лан му кимна разсеяно. Изглежда, се вслушваше в нещо друго.

— Да, отива си. Изчезва. Вече е късно да го преследвам. Тръгваме веднага, овчарю.

Още ботуши изтопуркаха по стълбите и дойдоха Мат, Перин и Том, натоварени с одеяла и дисаги.

— Тръгваме ли? — попита Ранд. — Сега? През нощта?

— Искаш да почакаш Получовекът да се върне ли, овчарю? — попита нетърпеливо Стражникът. — Или половин дузина от тях? Сега той вече знае къде сме.

— Аз също ще дойда с вас — каза Том на Стражника. — Стига да не възразявате. Твърде много хора видяха, че пристигнах с вас. Боя се, че до утре този град ще стане неподходящо място за човек, известен като ваш приятел.

— Ако желаеш, можеш да тръгнеш с нас или да запрашиш към Шайол Гул, веселчуне. Все ми е едно. — Ножницата на Лан изтрещя от силата, с която той прибра меча си.

Дойде един от конярите, после се появи Моарейн заедно с господин Фич, а зад тях Егвийн. И Нинив също. Егвийн изглеждаше изплашена, а лицето на Премъдрата се беше вкаменило от гняв.

— Чуй ме добре — говореше Моарейн на ханджията. — Тази сутрин със сигурност ще си имаш неприятности. Мраколюбци, може би, може да се окаже и по-лошо. Когато се случи, веднага им кажи, че сме си заминали. Не оказвай никаква съпротива. Каквито и да са, просто им кажи, че сме си заминали през нощта и те не би трябвало да те безпокоят повече. Те гонят нас.

— Вие за мен не се притеснявайте — отвърна й безгрижно господин Фич. — Ни най-малко. Да дойде само някой да ми създава неприятности заради мои гости… е, ще ги изхвърлим с момците като едното нищо. Като едното нищо. И няма и думичка да чуят от мен, нито накъде сте тръгнали, нито кога, нито дали изобщо сте били тук. А сега трябва да видя какво става с конете ви. Нито дума няма да чуят за вас. Нито думичка!

И тръгнаха към конюшнята.

— Твърдоглав мъж — въздъхна отчаяно Моарейн. — Няма да ме послуша.

— Смятате ли, че тролоците могат да нахълтат тук да ни търсят? — попита Мат.

— Тролоци! — сряза го Моарейн. — Разбира се, че не! Има други неща, от които трябва да се боим, не на последно място как са ни намерили. Чезнещия няма да допусне, че сме останали тук, след като вече ни е намерил, но господин Фич се отнася твърде безгрижно към Мраколюбците. Представя си ги като някакви отрепки, които се крият в сенките, но Мраколюбци могат да се намерят в дюкяните и по улиците на всеки град, както и в най-висшите градски съвети. Мърдраалът може да ги изпрати, за да се опита да разбере какви са ни плановете.

Тръгнаха към конюшнята и Ранд попита Нинив:

— Значи все пак тръгваш с нас? — „Мин беше права.“

— Наистина ли имаше нещо тук долу? — попита го тя тихо. — Тя каза, че било… — Изведнъж Нинив млъкна и го изгледа.

— Чезнещ — отвърна й той. Изненада се, че можа да го произнесе толкова спокойно. — Нападна ме в коридора, а после дойде Лан.

— Може би наистина нещо ви преследва. Но аз дойдох, за да се уверя, че ще се върнете здрави и читави в Емондово поле, всички, и няма да ви оставя, докато това не стане. Няма да ви оставя сами с такива като нея.

В прозорците на конюшнята заиграха светлини. Ратаите вече оседлаваха конете.

— Мъч! — чу се гласът на ханджията. — Размърдай се!

Скоро тръгнаха. В този час на нощта улиците на Бейрлон бяха пусти. Само тук-там по някой смътен отблясък се прокрадваше през плътно затворените кепенци на прозорците. От време на време пролайваше куче. Никакъв друг звук не смущаваше нощния покой освен тропота на копитата и вятъра, свирещ по покривите. Ездачите потънаха в мълчание, всеки сгушен в наметалото си и вглъбен в собствените си мисли.

Стражникът ги поведе, както обикновено, а Моарейн и Егвийн го следваха плътно. Нинив яздеше близо до момичето, а останалите оформиха тила, скупчени плътно един до друг.

Пред Кемлинската порта Лан слезе от коня си и почука на вратата на малката тухлена постройка, прилепена към крепостната стена. Отвътре излезе сънен пазач. Когато Лан го заговори, сънливостта му изчезна и той изгледа Стражника и групата зад него.

— Искате да излезете? — възкликна тои. — Сега? Посред нощ? Вие сте луди!

— Освен ако няма някаква заповед от Управителя, която да ни забранява да го направим — обади се Моарейн.

— Не съвсем, госпожо — отвърна й пазачът и се взря свъсен към нея, опитвайки се да различи лицето й. — Но портите са затворени от залез до изгрев слънце. Никой не може да влиза в града освен през деня. Такава е заповедта. Но все едно, навън е пълно с вълци.

— Никой не може да влиза, но нищо не е казано за излизащите — заяви Моарейн, сякаш с това въпросът приключваше. — Виждате ли? Ние не искаме от вас да нарушавате заповедта на Управителя.

Лан пусна нещо в ръката на пазача и промърмори:

— Заради безпокойството.

— Е, тогава — изхъмка пазачът, погледна златната монета в шепата си и бързо я мушна в джоба си. — Май сте прави, заповедта не се отнася за напускащите. Почакайте малко. — Той пъхна главата си в прозорчето на ниската пристройка. — Арин! Дар! Елате да ми помогнете да отворим.

Изведнъж откъм тъмната улица се чу хладен глас:

— Какво е това? Не е ли заповядано тези врати да стоят затворени до изгрев слънце?

Петима мъже изникнаха на светлината, струяща през прозорчето на караулката. Качулките прикриваха лицата им, но златните слънца на лявата им гръд недвусмислено издаваше кои са. Мат измърмори нещо под носа си.

— Това не е ваша работа — отвърна им войнствено пазачът. Белите качулки се извърнаха към него и той продължи малко покротко: — Тук Чедата нямат власт. Управителят…

— Чедата на Светлината — заговори спокойно първият Бял плащ — имат власт навсякъде, където хората вървят в Светлината. — После се обърна към Лан и се взря в лицето му.

Стражникът не помръдна. Всъщност изглеждаше съвсем отпуснат. Много малко хора можеха да изглеждат толкова спокойни пред Чедата. Белият плащ заговори отново, тонът му беше изпълнен с подозрителност:

— Що за хора са тези, които искат да напуснат градските стени в такова време, посред нощ? При толкова вълци отвън и онази твар на Тъмния, дето лети над града? — Той мерна с очи завързаната през челото на Лан кожена лента, която придържаше дългата му коса. — Северняк си, нали?

Ранд се приведе боязливо в седлото си. Драгхар! Сигурно беше това, освен ако мъжът не беше нарекъл твар на Тъмния нещо, за което той нямаше представа. След Чезнещия можеше да очаква появата на драгхар, но в момента нямаше време да мисли и за това. Стори му се, че позна гласа на Белия плащ.

— Пътници сме — отвърна спокойно Лан. — Не представляваме интерес за вас.

— За Чедата на Светлината всеки представлява интерес.

Лан леко поклати глава.

— Наистина ли държите да си навлечете още неприятности с Управителя? Той ограничи броя ви в града, дори пусна патрул да ви следи по улиците. Какво ли ще направи, когато разбере, че притеснявате почтените граждани край градските порти? — Той се обърна към пазачите, които вече бяха отворили вратата наполовина. — А вие защо спряхте?

— Управителят не знае какво става под носа му — възкликна Белият плащ. — Тук има зло, което той не вижда, нито надушва. Но Чедата на Светлината виждат. — Пазачите се спогледаха. Изглежда, съжаляваха, че са оставили пиките си в караулката. — Чедата на Светлината надушват злото. — Очите на Белия плащ се извърнаха към останалите пътници. — Надушваме го и го изкореняваме. Където и да е то.

Ранд се опита да се сниши още повече, но движението му само привлече вниманието на мъжа.

— Да видим какво имаме тук? Някой, който не желае да бъде забелязан, а? — Мъжът свали качулката на белия си плащ и Ранд се озова лице в лице с човека, когото вече бе познал по гласа. Борнхалд кимна с явно задоволство. — Пазачо, спасих те от голяма неприятност. Тези, на които се канеше да помогнеш да избягат от Светлината, са Мраколюбци. За теб трябва да се докладва на Управителя или може би да бъдеш даден на Разпитвачите, за да разберат какви са били истинските ти намерения тази нощ. — Той млъкна и изгледа изплашения пазач; думите му очевидно бяха произвели желания ефект. — Не би искал това, нали? По-добре да отведа в нашия стан тези обесници, за да бъдат разпитани в Светлината?

— В стана си ли смяташ да ме отведеш, белодрешко? — изведнъж отекна гласът на Моарейн, едновременно от всички страни. — Мен ли ще разпитваш? — Тя пристъпи още крачка напред и внезапно сякаш стана по-висока. — Смяташ да заставаш на пътя ми?

Още една стъпка — и Ранд ахна. Тя наистина беше станала по-висока. Главата й вече се изравни с неговата, така както беше на коня. Сенките се сгъстяваха около лицето й като буреносни облаци.

— Айез Седай! — изкрещя Борнхалд и пет меча изсвистяха от ножниците си, — Умри! — Другите четирима се поколебаха, но той се хвърли напред.

Ранд извика, когато тоягата на Моарейн се вдигна да посрещне острието. Невъзможно беше това фино издялано дърво да устои на силния замах на стоманата. Мечът се удари в тоягата, от удара изхвърчаха искри, Борнхалд отхвърча назад към другарите си и петимата изпопадаха. От меча на Борнхалд, паднал на земята до тях, заструи пушек, острието се огъна и се стопи на мястото, където се беше ударило в тоягата.

— Смееш да ме нападаш! — прокънтя гласът на Моарейн. Около нея се завихриха сенки и я обгърнаха, тя се издигна и надвисна над улицата. Искрящите й очи гледаха надолу — очи на гигант, взрял се в насекоми.

— Тръгвайте! — извика им Лан, сграбчи поводите на кобилата на Моарейн и скочи на седлото си. — Бързо! — И излетя с жребеца си навън като хала.

За миг Ранд остана замръзнал на място, не вярвайки на очите си. Главата и раменете на Моарейн вече стърчаха над крепостната стена. Стражите и Белите плащове боязливо се отдръпнаха от нея. Лицето на Айез Седай се скри в нощта, но очите й, големи като две пълни луни, грееха гневно. Той преглътна, срита Облак и препусна след останалите.

На петдесет стъпки извън стената Лан ги спря и Ранд се обърна. Фигурата на Моарейн беше надвиснала високо над дървената палисада. Главата и раменете й бяха обкръжени от сребристия ореол на луната. Докато я наблюдаваше с широко отворена уста, Айез Седай премина над стената. Портите започнаха да се затварят панически. Щом стъпи на земята извън крепостната стена, тя отново възвърна нормалния си ръст.

— Задръжте портите! — извика нечий несигурен глас от вътрешната страна на стените. Ранд реши, че трябва да е Борнхалд. — Трябва да ги хванем! — Но пазачите на портата не забавиха скоростта, с която я затваряха. Двете крила се затръшнаха и миг след това тежкият лост се намести с трясък на мяетото си.

Моарейн бързо изтича до Алдийб, погали бялата кобилка по носа и пъхна тоягата си в подпръга. Този път на Ранд дори не му трябваше да погледне, за да се увери, че на тоягата й не е останал и белег от стълкновението.

— Ти беше по-висока от великан — промълви без дъх Егвийн, свила се на гърба на Бела. Никой от останалите не проговори, макар че Мат и Перин подкараха конете си по-настрана от Айез Седай.

— Нима? — отвърна разсеяно Моарейн и се метна на седлото си.

— Видях те — възрази Егвийн.

— Човешкият ум може да се подведе нощем. Окото вижда неща, които не съществуват.

— Не е време за игрички — намеси се сърдито Нинив, но Моарейн я прекъсна.

— Наистина няма време за игрички. Може би току-що загубихме преднината си. — Тя се извърна към портата и поклати глава. — Ако можех поне да съм сигурна, че в небето няма драгхар. Или ако мърдраалът беше наистина сляп. Ако започна да си пожелавам, сигурно ще си пожелая наистина невъзможни неща. Както и да е. Те знаят, че е трябвало да тръгнем, но ако имаме малко късмет, можем да са задържим на една крачка пред тях. Води, Лан!

Стражникът потегли на изток по Кемлинския път, останалите го последваха плътно.

Яздеха леко и бързо, със скорост, на която конете можеха да издържат в продължение на часове дори и без помощта на Айез Седай. Но още преди да са изминали и един час път, Мат извика и посочи назад.

— Вижте!

Всички дръпнаха юздите и се обърнаха.

Пламъци осветяваха нощта над Бейрлон и вятърът разпръскваше искри във въздуха.

— Предупредих го — промълви Моарейн, — но той така и не го прие на сериозно. — Алдийб затанцува на една страна, пригласяйки на безсилието на Айез Седай.

— Ханът ли? — попита Перин. — Откъде сте сигурна?

— Колко съвпадения са ви нужни, за да се уверите? — попита го Том. — Може да е и къщата на Управителя, но не е. Нито е склад или нечия кухненска печка, или сеновала на баба ти.

— Може би Светлината ще ни освети малко тази нощ — подхвърли Лан и Егвийн го изгледа сърдито.

— Как можете да говорите така? Ханът на бедния господин Фич гори! Може да има пострадали!

— Ако са нападнали хана — каза Моарейн, — може би нашето излизане от града и моето… представление са останали незабелязани.

— Освен ако мърдраалът не иска да си помислим точно това — добави Лан.

— Може би. Тъй или иначе, трябва да ускорим ход. Тази нощ няма да има много почивка.

— Казваш го толкова спокойно! — възкликна Нинив. — А онези хора в хана? Сигурно има пострадали, а ханджията ще загуби целия си имот — и всичко това заради теб! Въпреки всичките ти приказки за вървенето в Светлината ти си готова да продължиш, без дори и да помислиш за него. Това, което той търпи сега, е заради теб!

— Заради тези тримата — намеси се ядосано Лан. — Пожарът, ранените, това, че бягаме — всичко е заради тях тримата. Щом трябва да се плати такава цена, значи си струва. Тъмния иска тези ваши момчета, а той не трябва да бъде допускан до нищо, до което се домогва толкова настоятелно. Или ти би предпочела да оставим Чезнещия да ги хване?

— Успокой се, Лан — каза Моарейн. — Успокой се. Премъдра, ти смяташ, че мога да помогна на господин Фич и на хората в хана? Е, права си. — Нинив понечи да каже нещо, но Моарейн махна с ръка и продължи: — Мога да се върна и да му помогна. Не много, разбира се. Това ще привлече вниманието към тези, на които съм помогнала, внимание, за което те никак няма да ми бъдат благодарни, особено след като Чедата на Светлината са в града. А това ще означава, че при вас ще остане само Лан. Той е много добър, но силите му няма да стигнат, ако върху вас връхлети мърдраал и цял юмрук тролоци. Разбира се, можем да се върнем заедно, но това ще напъха всички ви в ръцете на онзи, който е подпалил хана, да не говорим за Белите плащове. Коя възможност би избрала ти, Премъдра, ако беше на мое място?

— Щях да направя нещо — промълви Нинив.

— И най-вероятно щеше да връчиш победата в ръцете на Тъмния — отвърна й Моарейн. — Спомни си какво — кого — иска той. Ние сме във война, както в Геалдан, макар че там воюват хиляди, а тук сме само осмина. Ще изпратя на господин Фич злато, достатъчно злато, за да си построи нов хан, злато, чийто произход няма да бъде проследен до Тар Валон. И също така помощ за всички, които са пострадали. Повече от това само ще им навреди. Не е толкова просто, колкото си мислиш. Давай, Лан.

Стражникът отново ги поведе.

От време на време Ранд се озърташе назад. Единственото, което виждаше, бяха отблясъците от пожара в нощните облаци, а после и това се изгуби в мрака. Надяваше се, че Мин не е пострадала.

Стражникът най-сетне сви встрани от утъпкания черен път и слезе от коня. Ранд прецени, че остават не повече от два часа до зазоряване.

— Един час — предупреди ги Лан, докато всички се загръщаха в одеялата. — Един час и трябва отново да тръгнем.

След няколко минути Мат прошепна едва доловимо:

— Какво ли е направил Дав с онзи язовец? — Ранд мълчаливо поклати глава и Мат се поколеба, след това добави: — Знаеш ли, Ранд, мислех, че вече сме в безопасност. Откакто прекосихме Тарен нямаше и следа от заплаха,при това се намираме в град, обкръжен от стени. Мислех си, че сме в безопасност. А после онзи сън. И Чезнещ. Дали изобщо някога ще бъдем в безопасност?

— Не и преди да сме стигнали в Тар Валон — отвърна Ранд. — Тя така каза.

— А дали и тогава ще бъдем в безопасност? — намеси се тихо Перин.

— Мисля, че е по-добре да поспим — прозя се Ранд. — Дори да останем будни, няма да можем да си отговорим на тези въпроси.