Окото на света

Глава 46 Фал Дара

Егвийн огледа околността, придърпа пелерината си и потръпна от хлад.

— Мъртво като в Изпепелените земи — промълви намръщено Нинив.

— Поне сме навън — каза Перин, а Мат добави:

— Навън, но къде?

— Шиенар — каза Лан. — Вече сме в Граничните земи. — В твърдия му тон се долови лека нотка на радост. Стражникът си беше почти у дома.

Граничните земи. Значи и Погибелта не беше далеч. Погибелта. Окото на света. И онова, заради което бяха дошли тук.

— Близо сме до Фал Дара — каза Моарейн. — Само още няколко мили.

На североизток от тях, над върховете на дърветата се издигаха кули, тъмни на фона на утринното небе.

Докато яздеха, Ранд забеляза някакви разцепени дървета, сякаш ударени от мълнии.

— Студът — отговори Лан на незададения му въпрос. — Понякога зимата тук е толкова студена, че дървесната мъзга замръзва и те се цепят. Има нощи, в които можеш да чуеш как дървото се пука от студ, а въздухът е толкова остър, че ти се струва, че и той ще се разтресе. Това е съвсем обичайно, да не говорим за миналата зима.

Ранд поклати глава. Дървета да се цепят от студ? И то в една обикновена зима? А какво ли е било през миналата! Сигурно нещо невъобразимо.

— Кой каза „миналата зима“? — обади се Мат с тракащи зъби.

— Ха, това си е най-обикновена пролет, овчарю — отвърна Лан. — Чудесна пролет, колкото да оживее човек. Но ако искате горещина, какво пък, в Погибелта ще ви стане доста горещо.

— Кръв и пепел. Кръв и проклета пепел! — тихо промърмори Мат.

Започнаха да подминават ферми, но въпреки че беше време да се готвят гозбите за обяд, над каменните комини не се виеше никакъв пушек. Из полетата не се мяркаха нито хора, нито стока, макар понякога да се мяркаше по някой плуг или кола, изоставени, сякаш собственикът им щеше да се върне всяка минута.

В двора на една от фермите кълвеше самотно пиле. Едното крило на вратата към обора се люлееше свободно на вятъра; долната панта на другото се беше счупила и то се беше килнало. Високата къща с необичайно островърх покрив, който се допираше почти до земята, беше притихнала и мълчалива. Нямаше куче, което да се затича към оградата и да залае по тях. Насред двора бе захвърлена коса. Край кладенеца се виждаха преобърнати ведра.

— Къде ли са заминали всички? — попита Егвийн. — И защо? Отишли са си скоро.

— Какво те кара да мислиш така? — обади се Мат. — Като я гледам тази врата на обора, може да ги е нямало цяла зима. — Нинив и Егвийн го изгледаха, сякаш беше малоумен.

— Пердетата на прозорците — обясни търпеливо Егвийн. — Много тънки са за зимни пердета, дори и тук. Колкото и да е студено тук, никоя стопанка не би окачила такива преди повече от седмица-две.

Премъдрата кимна.

— Пердета — изкикоти се Перин. Но веднага изтри усмивката от лицето си, щом двете жени го изгледаха с вдигнати вежди. — О, съгласен съм с вас. Ръждата по онази коса в двора показва, че не е стояла повече от няколко дни на открито. Трябва да си го забелязал, Мат. Дори и да си пропуснал пердетата.

Ранд изгледа Перин накриво, стараейки се да прикрие удивлението си. Собственият му поглед беше по-остър от този на Перин беше поне когато ловяха заедно зайци из Западния лес, — но и той не бе забелязал острието на косата толкова добре, че чак да различи и ръждата по него.

— Все ми е едно къде са отишли — изръмжа Мат. — Това, което ми се ще, е само да намерим някое място с топло огнище. И то по скоро.

— Но защо ли са се махнали? — промърмори Ранд почти на себе си.

Погибелта не бешс далече оттук. Погибелта, където обитаваха всички Чезнещи и тролоци, с изключение на онези, които бяха слезли в Андор, за да ги преследват. Погибелта, където те самите отиваха.

— Нинив, може би все пак вие двете с Егвийн не трябва да тръгвате с нас към Окото — каза Ранд. Те го изгледаха така, сякаш им говореше глупости, но след като Погибелта беше толкова близо, той беше длъжен да направи последен опит. — Може би ще е достатъчно, че сте иаблизо. Моарейн не каза, че е необходимо да ходите там. Ти също, Лоиал. Защо не останете във Фал Дара? Докато се върнем, или да заминете за Тар Валон. Може би ще се намери някой търговски керван за там, или пък, бас държа, че Моарейн би могла дори да наеме някоя каляска. И после, когато всичко свърши, да се срещнем в Тар Валон.

— Тавирен. — Въздишката на Лоиал изтътна глухо като гръмотевица. — Ти завихряш живота на другите около себе си, Ранд ал-Тор. Ти и твоите приятели. Вашата съдба предопределя нашите. — Огиер сви рамене, а после изведнъж лицето му се разполови от широка усмивка. — А освен това, струва си да срещнеш Зеления човек. Стареят Хаман много пъти ми е разказвал за своята среща със Зеления човек, както и баща ми, а и повечето останали Стареи.

— Толкова много? — обади се Перин. — Според сказанията е трудно да се намери Зеления човек и никой не може да го намери два пъти.

— Не, два пъти не — съгласи се Лоиал. — Но пък аз никога не съм го срещал, нито вие. Той, изглежда, не избягва толкова нас, Огиер, колкото вас, човеците. Толкова много знае за дърветата. Знае дори Дървесните песни.

— Исках само да кажа, че… — почна Ранд, но Премъдрата го прекъсна:

— Тя твърди, че двете с Егвийн също сме част от Шарката. Всички сме втъкани в нея заедно с вас тримата. Ако трябва да й се вярва, в тази част на Нишката се заплита нещо, което би могло да спре Тъмния. А се боя, че вече й вярвам — твърде много неща се случиха, за да не й вярвам. Но ако двете с Егвийн се отдръпнем, как бихме могли да повлияем на Шарката?

— Аз исках само да…

Нинив отново рязко го прекъсна:

— Знам какво искаше. — Тя го изгледа, докато той не се помръдна неловко върху седлото си, след което лицето й омекна. — Знам какво се опитваше, Ранд. На мен Айез Седай никак не ми допадат, а тази — най-малко от всички, струва ми се. Още по-малко ме привлича ходенето до Погибелта. Но най-малко от всичко ми харесва Бащата на лъжите. Ако вие, момчета… вие, мъже, можете да направите това, което трябва да се направи, защо си мислите, че аз не мога? Или Егвийн? — Нямаше вид на човек, който очаква отговор. Стисна юздите и кимна намръщена напред, към Айез Седай. — Чудя се дали най-после ще стигнем Фал Дара, или тя смята да изкараме цяла нощ така?

След като Премъдрата се понесе напред към Моарейн, Мат отрони:

— Виж ти. Нарече ни мъже. Струва ми се, че едва вчера ни разправяше, че не би трябвало да излизаме от повоите си, а сега ни нарече мъже.

— Вие все още би трябвало да се държите за престилките на майките си — обади се Егвийн, но Ранд не мислеше, че го казва искрено. Тя придърпа Бела по-близо до дорестия му кон и заговори тихо, за да не чуят останалите, въпреки че Мат наостри слух. — Само танцувах с този Ейрам, Ранд — промълви тя тихо, без да го поглежда. — Нали няма да го вземеш навътре, че съм танцувала с някой, когото никога повече няма да срещна?

— Не — отвърна й той. „Какво ли я кара да повдига този въпрос тъкмо сега?“ — Разбира се, че не. — Но изведнъж си спомни за нещо, което Мин му беше казала в Бейрлон. Сякаш се беше случило преди сто години. „Тя не е за теб, нито ти за нея; поне не така, както и на двамата ви се иска.“

Градът Фал Дара беше построен върху по-високи хълмове, отколкото заобикалящата го околност. Съвсем не беше толкова голям, колкото Кемлин, но стените му бяха високи като Кемлинската крепост. По протежение на цяла миля извън крепостната стена, околовръст, по земята нямаше никаква растителност освен трева, при това подрязана ниско. Нищо не можеше да се приближи, без да бъде забелязано от някоя от многобройните високи кули, покрити с дървени навеси. Докато стените на Кемлин представляваха произведение на каменоделското изкуство, строителите на Фал Дара, изглежда, изобщо не бяха се интересували дали някой ще намери крепостта за красива. Сивият камък изглеждаше безмилостно мрачен и прогласяваше, че предназначението му е само едно: да брани. На кулите плющяха флагове, създаващи впечатлението, че извисяващият се Черен ястреб, гербът на Шиенар, се рее над крепостните стени.

Лан свали качулката на плаща си и въпреки студа подкани и останалите да го последват. Моарейн вече беше свалила своята.

— Според закона на Шиенар — поясни Стражникът — и според закона на всички Гранични земи, никой няма право да крие лицето си вътре в стените на един град.

— Всички тук ли са толкова хубави? — изсмя се Мат.

— Един Получовек не може да се скрие, покаже ли лицето си — отвърна с равен тон Стражникът.

Усмивката на Ранд се стопи. Мат припряно свали качулката си. Портите стояха разтворени, високи и обковани с тъмно желязо, но пред тях стояха на стража дузина мъже със златистожълти туники над ризниците, всички със знака на Черния ястреб. Дръжките на дългите мечове на гърбовете им стърчаха над раменете, а на кръстовете им висяха широки ханджари, боздугани и секири. Конете им бяха привързани наблизо и имаха заплашителен вид със стоманените брони, покриващи гърдите, шиите и вратовете им, и с копията, прикрепени до стремената. Изглеждаха готови всеки миг да бъдат яхнати. Но стражите не понечиха да спрат Лан, Моарейн и техните спътници. Вместо това размахаха ръце и завикаха радостно.

— Даи Шан! — извика един от тях и размаха облечените си в стоманени ръкавици ръце. — Даи Шан!

Други неколцина се развикаха:

— Слава на Строителите! Кисераи ти Ваншо! — Лоиал изглеждаше изненадан, но скоро се заусмихва доволно и също замаха на стражите.

Един от мъжете се затича край коня на Лан, без изобщо да изглежда затруднен от тежката си броня.

— Ще полети ли отново Златния жерав, Даи Шан?

— Мир, Раган — беше краткият отговор на Стражника и мъжът изостана след него. Върна се при стражите, но лицето му беше помръкнало.

Навлязоха с конете по застланите с камък улици, изпълнени с народ и коли, и Ранд се намръщи угрижено. На пръв поглед Фал Дара гъмжеше от народ, но хората не приличаха на нетърпеливите тълпи в Кемлин нито на суетливата човешка гмеж из Бейрлон. Тук хората се измерваха с тежки погледи, мрачните им лица сякаш бяха лишени от всякакво чувство. Коли и фургони, отрупани догоре с покъщнина, бяха изпълнили улиците. Отгоре седяха децата — възрастните не ги пускаха да слязат дори за да си поиграят. Децата гледаха още по-безмълвно от възрастните и тъжните им очи сякаш бяха обладани от духове. Пространствата между фургоните бяха пълни с рунтави крави и шарени свине, с кафези, натъпкани с пилета, патици и гъски. И той разбра защо фермите бяха празни.

Лан ги поведе към цитаделата в центъра на града — масивна каменна камара на билото на най-високия хълм. Сух ров, дълбок и широк, на чието дъно стърчеше гора от остри стоманени пръти с върхове като бръснач, обкръжаваше високите стени на каменния вал. Последната защита, ако останалата част на града паднеше. Откъм едната кула на портата облечен в тежка ризница мъж извика:

— Добре дошъл, Даи Шан.

Последваха други викове:

— Златния жерав! Златния жерав!

Копитата на конете им забарабаниха по тежките греди на спуснатия мост и те преминаха над рова и после под подвижната решетка. Щом влязоха в крепостта, Лан скочи от седлото и поведе Мандарб, давайки знак и на останалите да слязат.

Първият площад на цитаделата се оказа огромен квадрат, застлан с камъни и обграден от кули и бойници, яки като онези на външните стени. Колкото и да беше голям, дворът изглеждаше не по-малко претрупан с народ от улиците извън цитаделата и суматохата беше не по-малка, макар все пак да се долавяше някакъв ред. Край половин дузина ковачници около площада, в които трещяха чукове, горяха пещи, чиито мехове се задвижваха от по двама яки мъже, облечени в кожени престилки. Момчета тичаха, помъкнали кошове с току-що изковани подкови към налбантите. Ковачи на стрели размахваха чукове край тях и щом някой кош се напълнеше, други момчета го отнасяха и поставяха празен на негово място.

Пред входа на замъка ги чакаха слуги в златисточерни ливреи, които поеха конете им, а един облечен в плетена ризница човек им се поклони официално. Беше без шлем и главата му беше обръсната, с изключение на опашката в средата на темето му, привързана с кожена лента.

— Толкова време мина, Моарейн Айез Седай. Колко е хубаво, че отново ви виждам, Даи Шан. — Той отново се поклони, този път на Лоиал. — Слава на Строителите. Кисераи ти Ваншо.

— Недостоен съм — отвърна официално Лоиал. — Нищожен е трудът ми. Цингу ма чоба.

— Чест е за нас, Строителю — отвърна мъжът. — Кисераи ти Ваншо. — Той отново се обърна към Лан. — Лорд Агелмар ви очаква, Даи Шан. Насам, моля.

Последваха го в замъка по груби каменни коридори с окачени по стените цветни килими и дълги копринени завеси с извезани ловни и бойни сцени. Посрещачът им продължи:

— Радвам се, че призивът ни е достигнал до вас, Даи Шан. Ще развеете ли отново знамето на Златния жерав?

Коридорите имаха суров, войнствен вид, с изключение на тъканите по стените. А дори и по тях фигурите бяха простовати, извезани с минимално количество нишки, само колкото да се очертае грубо смисълът им, макар да бяха с ярки цветове.

— Наистина ли положението е толкова лошо, колкото изглежда, Ингтар? — попита спокойно Лан.

— Нещата никога не са чак толкова лоши, колкото изглеждат, Даи Шан. Малко по-зле е тази година, отколкото обикновено, това е всичко. Набезите продължиха и през зимата, дори в самия й разгар. Но шурмовете не бяха по-тежки, отколкото навсякъде другаде из Граничните земи. Все още продължават нощем, но какво друго може да се очаква през пролетта, ако това изобщо може да се нарече пролет. От Погибелта се завръщат съгледвачи — тези от тях, които успеят да се върнат, разбира се — с вести за тролокски станове. Все пресни новини, за нови станове. Но ние ще ги пресрещнем при Тарвинската клисура, Даи Шан, и ще ги отблъснем, както винаги.

— Разбира се — отвърна Лан, но не изглеждаше съвсем убеден. Ингтар спря пред една врата, заяви, че го чакат неотложни задачи, и ги остави.

Влязоха. Помещението беше оборудвано съвсем по предназначение, както и всичко останало в цитаделата, с бойници по външната стена и тежък лост за дебелата врата, по която също имаше процепи за стрелба. Само едно пано беше окачено тук. Покриваше цяла стена и изобразяваше мъже, облечени в брони като воините на Фал Дара, сражаващи се с мърдраали и тролоци в някакъв планински проход.

Маса, голяма ракла и няколко стола съставяха цялата мебелировка, както и две стойки на стената, които веднага привлякоха вниманието на Ранд. На едната беше окачен дълъг двуостър меч, по висок от човешки бой. Под него имаше масивен боздуган с големи метални шипове, а до него — правоъгълен щит с изобразени върху него три лисици. На другата стойка бе окачено рицарско снаряжение, подредено така, както би го носил притежателят му. Дори тук, в самата сърцевина на цитаделата, оръжията и снаряжението изглеждаха готови всеки момент да влезнат в употреба. Както цялото обзавеждане, и те бяха масивни и само семпло украсени със златни инкрустации.

При тяхното влизане Агелмар се изправи и обиколи масата, отрупана с карти, пергаменти и пера, поставени на стойки до мастилниците. На пръв поглед видът му беше твърде миролюбив за цялата тази военна обстановка — синьо кадифено палто с висока бяла яка и меки кожени ботуши, — но след като го погледна повторно, Ранд реши, че се е заблудил. Като всички други войнствени мъже, които вече беше видял из двора, главата на Агелмар беше обръсната, с изключение на дългата опашка на темето му, вече съвсем побеляла. Лицето му беше сурово като на Лан, с малки бръчици само около очите. Очи като кафяв камък, които сега грееха усмихнати.

— Мир. Колко се радвам, че те виждам, Даи Шан — каза владетелят на Фал Дара. — И вас, Моарейн Айез Седай, може би още повече. Вашата поява ме топли, Айез Седай.

— Нинте каличние но домашита, Агелмар Даи Шан — отвърна официално Моарейн, но с нотка, подсказваща, че са стари приятели. — Вашето госпоприемство ме топли, лорд Агелмар.

— Кодоме каличние хо ни, Айез Седай, хей. Тук Айез Седай винаги е приета радушно. — Той се обърна към Лоиал. — Вие сега сте далеч от стеддинг, Огиер, но сте чест за Фал Дара. Вечна слава на Строителите. Кисераи ти Ваншо, хей.

— Недостоен съм — отвърна Лоиал с поклон. — Честта е моя. — Той погледна към суровите каменни стени и изглежда, се бореше със себе си. Ранд се зарадва, че Огиер успя да се въздържи от друг коментар.

В стаята влязоха слуги в черно-златисти ливреи. Някои поднесоха върху сребърни подноси сгънати кърпи, влажни и топли, та пътниците да избършат праха по лицата и ръцете си. Други носеха греяно вино с подправки и купи с изсушени сливи и кайсии. Лорд Агелмар се разпореди да приготвят стаи за отдих и бани.

— Дълъг е пътят от Тар Валон — каза той. — Трябва да сте много уморени.

— Маршрутът, по който минахме, беше кратък — отвърна Лан. — Но не по-малко изтощителен от дългия.

Агелмар изглеждаше леко озадачен, след като Стражникът не поясни нищо повече, но само промълви:

— Няколко дни почивка и напълно ще се възстановите.

— Моля ви за подслон само за една нощ, лорд Агелмар — отвърна Моарейн. — За нас и за конете ни. И пресни провизии за утре заран, ако можете да ни отделите. Опасявам се, че трябва да ви напуснем много скоро.

Агелмар се намръщи.

— Но аз смятах… Моарейн Седай, нямам право да ви моля за това, но в Тарвинската клисура вашето присъствие ще бъде по-ценно от хиляда копия. Както и вашето, Даи Шан. Хиляди мъже ще се притекат само като чуят, че Златният жерав отново е полетял.

— Седемте кули са разрушени — отвърна дрезгаво Лан. — И Малкиер е мъртва. Малцина останаха от нея, пръснати по земния лик. Аз съм Стражник, Агелмар. Заклел съм се в Пламъка на Тар Валон и дългът ме обвързва с Погибелта.

— Разбира се, Даи Ш… Лан. Разбира се. Но няколко дни забавяне, е, най-много няколко седмици, няма да са от голямо значение. Вие сте необходим. Вие, както и Моарейн Седай.

Моарейн си взе сребърен бокал от един от слугите.

— Ингтар, изглежда, е убеден, че ще се преборите с тази заплаха, както сте ги надвивали толкова пъти през годините.

— Айез Седай — отвърна кисело Агелмар. — Ако се наложи Ингтар да язди сам до Тарвинската клисура, той ще язди, провъзгласявайки по целия си път, че тролоците и този път ще бъдат отблъснати. Гордостта му е толкова голяма, че е в състояние да си повярва, че и сам може да ги надвие.

— Този път не е толкова убеден, колкото си мислиш, Агелмар. — Стражникът задържа бокала в ръката си, без да отпива. — Много ли е тежко положението?

Агелмар сс поколеба, после издърпа една карта от купчината на масата, погледна я за миг и я хвърли обратно.

— Щом тръгнем към Клисурата — промълви той тихо, — народът ще бъде отпратен на юг към Фал Моран. Надявам се поне столицата да удържи. Мир, трябва да удържи. Все нещо трябва да удържи.

— Толкова ли е зле? — попита Лан, а Агелмар кимна унило. Ранд, Мат и Перин се спогледаха тревожно. Не беше трудно да се повярва, че тролоците, струпващи се в Погибелта, се готвят да тръгнат срещу тях тримата. Агелмар продължи мрачно:

— Кандор, Арафел, Салдеа — тролоците ги нападаха през цялата зима. Такова нещо не е бивало от Тролокските войни насам; набезите никога не са бивали така жестоки и кръвопролитни. Всеки крал и всеки съвет е убеден, че откъм Погибелта иде голям щурм; и всеки в Граничните земи е убеден, че щурмът е срещу неговата земя. Никой от техните съгледвачи и никой от Стражниците не съобщава, че тролоците се трупат до тяхната граница, както тук при нас, но въпреки това са убедени и всеки от тях се страхува да изпрати свои воини на друго място. Хората мълвят, че светът е на свършване, че Тъмния отново се е освободил от оковите. Шиенар сама ще тръгне в поход към Тарвинската клисура и враговете ще ни превъзхождат най-малко десет към един. Най-малко. Това може да се окаже последният Сбор на копията.

— Лан… не! — Даи Шан, защото ти все пак си Увенчаният с диадема Боен повелител на Малкиер, каквото и да казваш. Даи Шан, пряпорецът на Златния жерав в челото на колоната ще повдигне духа на мъжете, които знаят, че тръгват на север, за да умрат. Мълвата ще се разнесе като горски пожар и макар кралете им да са заповядали да стоят по местата си, копия ще се стекат от Арафел и Кандор, та дори и от далечна Салдеа. Макар и да не могат да пристигнат навреме, за да застанат редом до нас в Клисурата, те могат да спасят Шиенар.

Лан заби поглед във виното си. Лицето му не се промени, но виното се разля по ръката му, понеже сребърният бокал се смачка в стиснатата му десница. Един от слугите го взе от ръката му и я изтри с кърпа; друг постави в ръката му нов бокал. Лан сякаш не забеляза всичко това.

— Не мога! — прошепна той. Очите му блестяха от гняв, но гласът му бе спокоен. — Аз съм Стражник, Агелмар. — Острият му поглед се плъзна по лицата на Ранд и Мат, Перин и Моарейн. — При първи зори тръгвам към Погибелта.

Агелмар въздъхна тежко.

— Моарейн Седай, вие поне няма ли да дойдете? Една Айез Седай би могла да промени развоя на битката.

— Не мога, лорд Агелмар. — Моарейн изглеждаше обезпокоена. — Наистина тежка битка предстои, не е случайно, че тролоците се сбират край Шиенар, но нашата битка, истинската битка е с Тъмния и тя ще се състои в Погибелта, при Окото на света. Вие трябва да водите вашата битка, ние нашата.

— Не ми казвайте, че се е освободил! — Гласът на коравия като скала Агелмар изкънтя отчаяно, но Моарейн бързо поклати глава.

— Все още не. Ако ние спечелим при Окото на света, може би никога повече няма да се измъкне.

— Но нима можете да намерите Окото, Айез Седай? Ако задържането на Тъмния в затвора му зависи от това, то все едно че всички ние сме загинали. Мнозина са се опитвали и са се проваляли.

— Мога да го намеря, лорд Агелмар. Надеждата все още не е изгубена.

Агелмар замислено я изгледа, а после погледна и останалите. Изглеждаше твърде озадачен от присъствието на Нинив и Егвийн — грубите им селски дрехи ярко се различаваха от копринените одежди на Моарейн, макар и нейните да бяха изцапани и запрашени от пътя.

— Те също ли са Айез Седай? — попита той със съмнение. Моарейн мълчаливо поклати глава и той се обърка още повече. Погледът му обходи младежите от Емондово поле и се спря на Ранд, който попипваше увития в червен плат меч на кръста си.

— Странна охрана си водите, Айез Седай. Само един боец. — След това погледна към Перин и секирата, окачена на колана му. — Може би двама. Но и двамата са почти момци. Нека поне да пратя хора с вас. Стотина копия повече или по-малко няма съществено да променят нещата в Клисурата, докато на вас ще ви трябва много повече от един Стражник и трима младоци. А и двете жени няма да помогнат много, освен ако не са предрешени айилки. Тази година в Погибелта е по-лошо от обикновено. Тя… се размърдва.

— Сто копия ще са твърде много — отвърна Лан. — А хиляда няма да стигнат. Колкото по-голям отряд вземем в Погибелта, толкова по-голяма е вероятността да привлечем внимание. Трябва да стигнем до Окото без битка, ако може. Сам знаеш, че когато тролоците предприемат сражение сред Погибелта, изходът е почти предрешен.

Агелмар кимна мрачно, но все пак не искаше да се предаде.

— Тогава по-малко. Дори десетина добри воини ще ти осигурят по-сигурното превеждане на Моарейн Седай и другите две жени до Зеления човек, отколкото само тези трима млади приятели.

Ранд внезапно осъзна, че според владетеля на Фал Дара тъкмо Нинив и Егвийн, заедно с Моарейн, щяха да се сражават с Тъмния. Това изглеждаше естествено. Подобна битка предполагаше използването на Единствената сила, а това означаваше жени. „Такава битка предполага използването на Силата.“ Той пъхна палци под колана си и го стисна здраво, за да спре треперенето на ръцете си.

— Никакви воини — заяви Моарейн. Агелмар отвори отново уста, но тя продължи, без да му позволи да се намеси. — Всичко опира до природата на Окото и същността на Зеления човек. Колцина от Фал Дара изобщо са намирали Зеления човек и са се добирали до Окото?

— Изобщо? — Агелмар повдигна рамене. — От Стогодишната война насам не могат да се съберат на пръстите на едната ми ръка.

— И никой не е стигал до Окото на света — добави Моарейн. — Освен ако Зеления човек сам не пожелае да го намерят. Нуждата е ключът, и намерението. Знам къде да отида… Била съм там и преди.

Ранд извърна глава изумен. Погледнаха я и другите, но Айез Седай сякаш не забеляза реакцията им.

— Но ако дори само един сред нас търси славата в желанието си името му да се добави към останалите четирима, може никога да не го намерим, макар че ще ги заведа точно на мястото, което си спомням.

— Вие сте виждали Зеления човек, Моарейн Седай? — Владетелят на Фал Дара беше искрено впечатлен. — Но щом като вече сте го срещали…

— Нуждата е ключът — повтори тихо Моарейн. — А няма по-велика нужда от моята. От нашата. А и аз разполагам с нещо, което другите търсачи не са имали.

Очите й за миг се откъснаха от лицето на Агелмар и се стрелнаха към Лоиал.

— Тавирен — промълви тихо Огиер.

Агелмар вдигна ръце.

— Ще бъде, както кажете, Айез Седай. Мир, щом истинската битка ще се състои при Окото на света, изкушавам се да развея флага на Черния ястреб след вас, вместо към Клисурата. Бих могъл да ви проправя път…

— Това би било истинско бедствие, лорд Агелмар. Пълно поражение, както при Клисурата, така и при Окото. Вие имате вашата битка, ние — нашата.

— Мир! Както кажете, Айез Седай.

След като решението бе взето, колкото и да не му харесваше, гологлавият владетел на Фал Дара ги покани на трапезата си, като през цялото време си говореха за ловни соколи, коне и кучета, без никой повече да споменава за тролоци, за Тарвинската клисура или за Окото на света.

Трапезарията също беше обзаведена сурово. Голяма камина огряваше стаята, но не толкова, че човек, извикан внезапно навън, да се стресне от студа. Слуги в ливреи им поднесоха гореща супа, хляб и сирене, а разговорът продължи за книги и музика, докато лорд Агелмар не забеляза, че хората от Емондово поле седят смълчани. Като добър домакин, той учтиво им зададе приканващи въпроси, целящи да ги изкарат от свенливото мълчание.

Ранд скоро се усети, че му се иска да разкаже за Емондово поле и Две реки. Трябваше да прояви усилие, за да не се впуска в дълги разкази. Надяваше се, че и останалите ще успеят да се сдържат, особено Мат. Единствена Нинив остана мълчалива, похапвайки и отпивайки сдържано от чашата си.

— У нас, в Две реки имаме една песен — изтърси Мат. — „На връщане от Тарвинската клисура“. — Той млъкна разколебан, усетил, че отново е повдигнал тема, която всички досега старателно отбягваха, но Агелмар се справи леко.

— Нищо чудно. Малко земи не са изпращали през годините свои мъже да отблъснат Погибелта.

Ранд се спогледа с Мат и Перин. Мат безмълвно оформи с устни името Манедерен.

Агелмар пошепна нещо на един от слугите и скоро той донесе кутия табак и лули за Лан, Лоиал и лорд Агелмар.

— Табак от Две реки — кимна одобрително владетелят на Фал Дара, докато тримата тъпчеха лулите си. — Трудно стига дотук, но си струва цената.

Когато Лоиал и двамата мъже запухкаха доволно, Агелмар хвърли поглед към Огиер.

— Изглеждащ ми смутен, Строителю. Не си обзет от Копнежа, надявам се. От колко време си извън стеддинг?

— Не е от Копнежа и не съм бил навън чак толкова дълго. — Лоиал сви рамене и от лулата му се изви спирала сиво-синкав дим. — Очаквах… надявах се… че дъбравата все още ще е тук. Или поне някакви останки от Мафал Дадаранел.

— Кисераи ти Ваншо — промърмори Агелмар. — Тролокските войни не са оставили нищо освен спомени, Лоиал, сине на Арент, и хората да градят върху тях. А те не са могли да уподобят работата на Строителите повече, отколкото аз самият. Онези сложни плетеници и шарки, които вашият народ създава, не са по силите на човешките очи и ръце. Може би сме искали да избегнем неумелото подражание, което би представлявало само едно вечно напомняне за онова, което сме изгубили. Друга е красотата на простите неща, само в една линия, врязана просто така. В едно цвете сред камъните. Грубостта на камъка прави цветето още по-красиво. Мъчим се да не живеем непрекъснато със спомена за онова, което си е отишло. И най-силното сърце би се скъсало под такава тежест.

— Цветът на лотоса се носи над водата — зарецитира тихо Лан. — Над блатото плющят крилете на рибаря. Завихрят се в смъртта живот и хубост.

— Да — отрони Агелмар. — Да. И за мен самия това винаги е символизирало всичко. — Двамата мъже поклатиха замислено глави.

„Поезия в устата на Лан?“ Този човек беше като кромид лук — всеки път, когато Ранд решаваше, че е разбрал всичко за Стражника, откриваше отдолу поредния слой.

Лоиал бавно кимна.

— Може би и аз самият отдавам твърде много мисли на онова, което е отминало. Но все пак дъбравите бяха красиви. — Сега той оглеждаше строгото помещение, сякаш го вижда за пръв път и изненадващо за самия себе си намира в него неща, които си струва да бъдат видени.

На вратата се появи Ингтар и се поклони.

— Моля да ме извините, владетелю, но поискахте да ви съобщаваме за всичко по-необичайно, колкото и дребно да е то.

— Да, какво има?

— Дребна работа, владетелю. Един странник се опита да проникне в града. Не е от Шиенар. По говора изглежда, че е люгардец. На такъв прилича. Когато стражите на Южната порта се опитали да го разпитат, той им се отскубнал. Видели го да навлиза в леса, но скоро след това го хванали да се катери по крепостната стена.

— И това наричате дребна работа! — Агелмар рязко се изправи и столът му се килна на пода. — Мир! Стражата на кулата е толкова разсеяна, че човек може да се доближи до стената, без да го забележат, и ти наричаш това „дребна работа“?

— Този човек е луд, владетелю. — В гласа на Ингтар се долавяше благоговеен трепет. — Светлината закриля лудите. Може би Светлината е заслонила очите на стражата на кулата и му е позволила да се доближи до стените. Разбира се, един нещастен луд не би могъл да създаде неприятности.

— Докараха ли го вече? Добре. Доведете ми го тук. Веднага. — Ингтар се поклони и излезе, а Агелмар се обърна към Моарейн. — Моля за вашето извинение, Айез Седай, но трябва да разбера какъв е случаят. Може би е просто някой окаян нещастник, чийто разсъдък е заслепен от Светлината, но… Само преди два дни хванаха двама от собствените ни хора, които се опитвали в нощта да прережат пантите на една порта за коне. Малка, но достатъчна, за да минат тролоците през нея. — Лицето му се сгърчи в гримаса. — Мраколюбци, предполагам, макар че ми е противно да допускам, че има такива и в Шиенар. Хората ги разкъсаха преди стражите да успеят да ги доведат при мен, така че никога няма да разбера. Ако и сред шиенарци е възможно да има Мраколюбци, трябва да съм особено предпазлив спрямо външни хора. Ако желаете да се оттеглите, ще се разпоредя да ви покажат стаите.

— Мраколюбците не знаят нито граници, нито родна кръв — отвърна Моарейн. — Има ги във всяка земя и не са отникъде. Аз също съм заинтересована да видя този човек. Шарката образува Сплит, лорд Агелмар, но крайната форма на Сплита все още не е ясна. Тя все още е в състояние да заплете света или да го разплете и да завърти Колелото да затъче наново. В този момент дори и най-малките неща могат да изменят формата на Сплита. В този момент съм длъжна да бъда бдителна и спрямо най-дребните и необичайни неща.

Агелмар погледна Нинив и Егвийн и каза:

— Както желаете, Айез Седай.

Ингтар се върна, повел зад себе си двама стражи с дълги алебарди, които охраняваха един човек, приличащ на парцалена торба, обърната с хастара навън. Лицето му беше покрито с мръсотия, оплескала разрошената му, неподстригвана коса и брада. Той пристъпи в стаята и хлътналите му очи зашариха насам-натам.

— Нямате основание да ме задържате — проплака омърляният скитник. — Аз съм само един нещастен човек, изоставен от Светлината, който като всички търси място, където да намери убежище от Сянката.

— Граничните земи са странно място да търсиш… — почна Агелмар, но Мат го прекъсна.

— Амбулантът!

— Падан Фейн — съгласи се Перин и закима.

— Просякът — добави дрезгаво Ранд и подскочи на стола си, стреснат от внезапната омраза, блеснала в очите на Фейн. — Това е човекът, който разпитваше за нас из Кемлин. Той беше.

— Е, значи това наистина ви засяга, Айез Седай — промълви замислено Агелмар.

Моарейн кимна.

— Много се опасявам, че наистина ни засяга.

— Аз не исках — проплака Фейн. — Той ме накара! Той, с пламтящите си очи. — Ранд трепна. Мат беше пъхнал ръка под сетрето си, без съмнение стиснал отново камата от Шадар Логот. — Той ме превърна в своя хрътка! В негова хрътка, да душа и преследвам без мир и покой. Само в негова хрътка, дори след като ме изхвърли.

— Това не засяга всички присъстващи — каза мрачно Моарейн. — Има ли къде да поговоря с него насаме, лорд Агелмар? — Устата й се беше стиснала от отвращение. — И първо го измийте. Може да се наложи да го докосна. — Агелмар кимна и заговори тихо на Ингтар, който се поклони и излезе.

— Не можете да ме заставите! — Гласът беше на Фейн, но сега той вече не плачеше, а жалкото хленчене се бе сменило с рязък, арогантен тон. Вече стоеше изправен, гърбицата му бе изчезнала. Отметнал глава, той извика към тавана: — Никога вече! Няма… да… позволя! — Той погледна надменно Агелмар, сякаш ескортиращите го воини бяха собствената му стража, а владетелят на Фал Дара не беше този, който го бе задържал, а равен нему. — Тонът му стана угоднически и мазен. — Тук има някакво недоразумение, велики владетелю. Понякога ме спохождат видения, но това скоро ще мине. Да, скоро ще се отърва от тях. — И пръстите му презрително дръпнаха дрипите, с които се беше навлякъл. — Не се подвеждайте от всичко това, велики владетелю. Трябваше да се крия от онези, които се опитваха да ме спрат, а пътят ми беше дълъг и труден. Но най-сетне стигнах земи, в които хората все още познават заплахите на Баалзамон, където мъжете все още се сражават срещу Тъмния.

Ранд го гледаше задавен. Гласът наистина беше на Фейн, но думите му изобщо не звучаха като от устата на амбуланта.

— Значи си дошъл тук, защото ние се сражаваме с тролоци? — каза Агелмар. — И си толкова важен, че някой се опитва да те спре? Тези хора казват, че си амбулант на име Падан Фейн, и че тъкмо ти си ги преследвал.

Фейн се поколеба. Лудешкият му поглед трескаво обходи хората от Емондово поле, след което отново се върна на Агелмар. Ранд усети омразата в този поглед, както и страха. Но когато Фейн заговори отново, гласът му прозвуча невъзмутимо.

— Падан Фейн е просто една от многото маски, които трябваше да нося през всичките тези години. Мраколюбци ме преследват, защото разбрах как може да бъде победена Сянката. Мога да ви покажа как да го сразите, велики владетелю.

— Справяме се и сами, според човешките си възможности — отвърна сухо Агелмар. — Колелото тъче, както то само пожелае, но ние тук сме се сражавали с Тъмния почти от самото Разрушение на света, без разни амбуланти да ни учат как да го правим.

— Велики владетелю, вашата мощ е неоспорима, но може ли тя да се противопоставя вечно на Тъмния? Нима не ви се е случвало да изпитвате безсилие? Простете ми за грубостта, велики владетелю, но вие сте смъртен човек и той в края на краищата ще ви скърши. Знам го, повярвайте, че го знам. Но аз мога да ви покажа как да изтриете Сянката от земята, велики владетелю. — Тонът му стана още по-мазен, макар и високомерен. — Само ако опитате да се възползвате от съвета ми, ще се убедите, велики владетелю. Вие сам ще изчистите земята. Вие, велики владетелю, можете да го постигнете, стига да насочите своята мощ в правилна посока. Не позволявайте повече на Тар Валон да ви вплита в своите примки и можете да спасите света. Велики владетелю, вие ще се превърнете в човека, когото историята ще запомни с това, че е донесъл окончателната победа на Светлината. — Стражите стояха на местата си, но бяха стиснали здраво дългите дръжки на алебардите си, сякаш смятаха, че ще се наложи да ги употребят.

— Твърде много си въобразява за обикновен амбулант — промълви Агелмар през рамо към Лан. — Смятам, че Ингтар е прав. Той просто е луд.

Очите на Фейн проблеснаха от гняв, но гласът му остана гладък и мазен.

— Велики владетелю, знам, че думите ми може би изглеждат надути, но стига само вие да… — Той изведнъж млъкна и отстъпи назад, понеже Моарейн се изправи и бавно заобиколи масата. Само снишените алебарди на стражите попречиха на Фейн да се изниже заднишком от стаята.

Моарейн се спря зад стола на Мат, постави ръка на рамото му и се надвеси, шепнейки нещо в ухото му. Никой не чу какво му каза, но напрежението се стопи от лицето му и той измъкна ръката си от сетрето. Айез Седай продължи и застана до Агелмар, с очи впити във Фейн. Амбулантът отново се сви и изгърби.

— Мразя го — проплака той. — Искам да се освободя от него. Искам отново да тръгна в Светлината. — Раменете му се разтресоха и сълзите бликнаха отново от очите му. — Той ме накара да го направя.

— Боя се, че той е нещо много повече от амбулант, лорд Агелмар — промълви Моарейн. — По-нищожен от човек, по-страшен от усойница и по-опасен, отколкото можете да си представите. Може да го изкъпят и след като поговоря с него. Нямам време за губене. Хайде, Лан.