Окото на света

Глава 29 Очи без жалост

Илиас ги дърпаше настойчиво напред, сякаш искаше да преодолеят загубата на време с Пътуващия народ. Но въпреки бързането сега той вземаше такива предпазни мерки, за които преди не беше и помислял. Нощем палеха огън само там, където можеха да се намерят сухи дървета по земята. Не даваше и клонче да отчупят от здраво дърво. Огньовете, които кладеше, бяха малки, винаги скрити в дупка, изкопана грижливо, като преди това изрязваше дебел чим. Щом си приготвеха вечерята, заравяше въглените и ги покриваше с чима. Всеки път преди отново да потеглят, още в сивкавата предутрин, оглеждаше бивака сантиметър по сантиметър, за да е сигурен, че не е останала следа от това, че някой е пренощувал тук. Дори наместваше обърнати камъни и изправяше стъпкани стръкове по земята. Правеше го бързо и това не отнемаше повече от пет минути, но не тръгваха преди да остане доволен.

Перин не смяташе, че тези предпазни мерки ще го отърват от сънищата, но когато си помислеше от какво могат да ги отърват, предпочиташе да си остане само със сънищата. Първия път Егвийн смутено попита дали са се върнали тролоците, но Илиас само поклати глава и ги подкани да побързат. Перин не каза нищо. Той знаеше, че наблизо няма тролоци. Вълците надушваха само трева, дървета и дребни животни. Не страх от тролоците тласкаше Илиас напред, но онова друго нещо, за което дори и Илиас не беше сигурен. Вълците също не знаеха какво е то, но долавяха настойчивата предпазливост на Илиас и започнаха да разузнават, сякаш заплахата гк следваше по петите или ги чакаше, скрита в засада зад следващотс възвишение.

Теренът скоро премина в издължени ниски възвишения, твърде ниски, за да се нарекат хълмове. Пред тях се простираше земя, осеяна бъс смрадливи бурени, полюшвани от източния вятър. Горските шубраци ставаха все по-редки. Слънцето се издигаше лениво, без да топли.

Илиас не говореше и непрекъснато се озърташе, понякога се взираше втренчено, сякаш виждаше нещо друго, а не грубата суха трева. Но дори и да виждаше нещо, Перин и вълците не го забелязваха. Лицето на Илиас се смръщваше все повече, въпреки че той не казваше нито защо трябва да бързат толкова, нито от какво се опасява.

Понякога на пътя им се изпречваше рид, по-дълъг от останалите, на мили на изток и на запад. В такива случаи дори Илиас трябваше да се съгласи, че заобикалянето му би ги отвело твърде далече от основното им найравление. Но не им разрешаваше просто да го пресекат. Оставяше ги в подножието на склона, изпълзяваше по корем до билото и оттам надничаше толкова внимателно, сякаш вълците не бяха разузнали терена само десетина минути преди това.

„Вълците ще ни предупредят, ако има някаква опасност — мислеше Перин. — Би било чудесно, ако са се махнали, ако просто са изчезнали, но точно сега… точно сега те ще ни предупредят. Какво толкова търси този човек? Какво?“

След дълго оглеждане Илиас им махваше да продължат след него. Всеки път теренът пред тях се оказваше чист. Всеки път, до следващия рид, който не можеха да заобиколят. При третия такъв рид Перин не издържа и каза:

— Аз… Аз идвам с теб.

— Сниши се — каза му само Илиас.

Когато почти стигнаха билото, Илиас бързо посочи надолу, просна се по корем на земята и пропълзя последните няколко метра. Перин го последва.

На самия връх Илиас свали шапката си и предпазливо вдигна глава. Перин също надникна през няколкото трънливи стръка бурени, но не забеляза нищо освен същата хълмиста равнина, която се простираше и зад тях. Долният скат беше оголен, чак в ниското бяха щръкнали група дръвчета, може би на половин миля южно от рида. Вълците сигурно вече бяха минали през тях и не бяха надушили никакви следи от тролоци или мърдраали.

На изток и запад, доколкото Перин можеше да прецени, теренът беше същият, същата вълниста степ, тук-там осеяна с шубраци. Не се забелязваше никакво движение. Вълците се намираха може би на повече от миля пред тях и той трудно долавяше присъствието им. Те не бяха забелязали нищо, когато бяха преминали през този участък. „Какво търси той? Тук няма нищо.“

— Само си губим времето — промълви Перин и понечи да се надигне, но в този момент от горичката под тях се издигна ято гарвани. Петдесетина, може би сто черни птици, които закръжиха в спирала към небето. Младежът замръзна. „Очите на Тъмния. Дали са ме забелязали?“ По лицето му потекоха струйки пот.

Сякаш пронизани от една и съща мисъл, всички гарвани рязко се понесоха в една посока. На юг. Ятото се скри зад следващото възвишение. На изток от друг шубрак се надигна друго ято. Черната маса се завъртя два пъти в кръг и също се насочи на юг.

— От това ли се боеше? — попита Перин. — Защо не ни каза нищо? Защо вълците не ги забелязаха?

— Вълците не се заглеждат много-много по дърветата — изръмжа Илиас. — Но не, не това търсех. Вече ви казах. Не знам какво… — Далече на запад, над друга група дървета, се издигна черен облак и се понесе на юг. Бяха твърде далече, за да се различат отделните птици. — Не са много, слава на Светлината. Още не знаят. Дори след… — Той се обърна и погледна в посоката, откъдето бяха дошли.

Перин преглътна. Дори след съня. Това имаше предвид Илиас.

— Не са много ли? — каза той. — На село човек за цяла година не може да види толкова много гарвани.

Илиас поклати глава.

— В Граничните земи съм виждал хиляди гарвани в едно ято. — Той продължаваше да се взира на север. — Шшт, тихо.

И тогава Перин също усети усилието му да достигне със съзнанието си до далечните вълци. Илиас искаше Пъструша и спътниците й да нрекратят разузнаването си напред и бързо да се върнат и да огледат следите, които бяха оставили. Напрегнатото му лице се изпъна още повече от усилието. Вълците бяха толкова далече, че Перин не можеше да ги усети. „Бързай. Внимавай към небето. Бързай.“

Перин смътно долови отговора, далеч откъм юг. „Идваме.“ В съзнанието му проблесна образ — тичащи вълци, вдигнали муцуни срещу вятъра, забързани, тичащи все едно че ги гони пожар, тичащи — проблесна и след миг изчезна.

Илиас се отпусна и си пое дъх.

— Смяташ ли, че зад нас има още гарвани? — попита Перин.

— Би могло — отвърна разсеяно Илиас. — Понякога го правят. Знам едно място, стига да можем да стигнем дотам преди мръкване. Все едно, трябва да продължим, докато съвсем се стъмни, дори и да не стигнем. Но не можем да се движим толкова бързо, колкото ми се иска. Не можем да си позволим да се приближим твърде много до гарваните пред нас. Но ако са и зад нас…

— Защо по мръкване? — каза Перин. — Какво място? Където ще сме в безопасност от гарваните ли?

— Да, в безопасност от гарваните — повтори Илиас. — Гарваните спят нощем. Няма защо да се притесняваме от гарваните, че ще ни намерят по тъмно. Дано Светлината реши гарваните да са ни единствената грижа. — Той надникна още веднъж през билото, след което се надигна и даде знак на Егвийн да се изкачи с кобилата. — Но до мръкване има още много време. Трябва да продължим. — Той се затича бързо надолу по склона. — Хайде, по-живо, да ви изгори дано!

На следващото било историята се повтори. С една разлика обаче. Внезапно от групата дървета малко на запад от тях изскочи лисица и се затича бясно. От клоните след нея се изсипа ято гарвани плясъкът на крилете им почти заглушаваше отчаяния писък на лисицата. Черният вихър закръжи и се спусна над зверчето. Лисицата се понесе назад към горичката, а гарваните пляскаха с криле около и над нея и пърхащата им черна маса се сгъстяваше, докато не я покри напълно. После внезапно, също както се бяха спуснали, гарваните се издигнаха, закръжиха и се скриха зад следващото възвишение на юг. На мястото на лисицата остана жалка купчина разкъсана червеникавокафява козина.

Перин преглътна с мъка. „О, Светлина! Могат да направят същото и с нас…“

— Хайде! — изръмжа Илиас и се изправи със скок. Махна към Егвийн да ги последва и без да чака, се затича към дърветата. — Хайде по-живо, да ви изгори дано! — извика им той през рамо. — По-живо!

Егвийн препусна с Бела по склона. Когато мина покрай останките от лисицата, лицето й пребледня.

Илиас стигна края на горичката и им замахна да побързат. Перин се опита да се затича още по бързо и се препъна. Размаха ръце и едва се задържа да не забие нос в земята. „Кръв и пепел! Бягам с всички сили!“

От гората изпърха самотен гарван, зави над тях, изграчи и полетя на юг. После внезапно увисна във въздуха и се строполи на земята. Перин зяпна — и след това видя прашката, увиснала в ръката на Егвийн. Тя му се ухили смутено.

— Недей да стоиш като пън! — извика Илиас.

Перин се засили към дърветата, отскачайки встрани, за да не го стъпчат Бела и Егвийн.

Далеч на запад, почти извън полезрението им, високо във въздуха се издигаше някаква тъмна мъгла. Перин усети, че вълците са тръгнали в тази посока. Тъмната мъгла се завихри на север, сякаш преследваше вълците, после се завъртя и се насочи на юг.

— Мислиш ли, че са ни забелязали? — попита Егвийн. — Вече почти бяхме стигнали дърветата! Не биха могли да ни видят от такова разстояние, нали? Могат ли? От толкова далече?

— Ние нали ги видяхме — отвърна сухо Илиас. Перин помръдна неловко, а Егвийн изхлипа уплашено. — Ако ни бяха видели — изръмжа Илиас, — щяха да се спуснат върху нас, както върху онази лисица. Мисли, ако искаш да оцелееш. Страхът ще те убие, ако не можеш да го контролираш. Хайде!

Илиас ги поведе на запад. Дъхът на Перин секна — така май следваха гарваните. Но Илиас дърпаше неуморно напред и не им оставаше нищо друго, освен да го следват. В края на краищата Илиас знаеше някакво безопасно място. Някъде. Нали така им бе казал.

Изтичаха до следващия хълм, изчакаха, докато гарваните се махнат, и отново продължиха. Пак изчакаха и отново побягнаха. Гърдите на Перин се надигаха и свиваха тежко и той гълташе въздух всеки път, когато му оставаха няколко минути на билото на поредния хълм, оставяйки Илиас да оглежда сам. При всяко спиране Бела стоеше свела глава, с потръпващи ноздри. Страхът ги обливаше и Перин не можеше да прецени дали го контролира, или не. Искаше му се само вълците да им съобщят има ли нещо зад тях, и ако има, какво е то.

Пред тях имаше безброй гарвани. Вляво и вдясно черните ята се издигаха и поемаха на юг. На няколко пъти тримата успяваха да се скрият в поредната горичка само няколко мига преди гарваните да се издигнат.

По пътя видя не едно доказателство за това какво правят. Зяпна ужасен останките на разкъсан заек. Главата бе с изкълвани очи, краката и вътрешностите бяха пръснати около нея. Видя и птици, накълцани на безформени пернати купчини. И още две лисици.

Спомни си какво беше казал Лан. Че всички твари на Тъмния изпитват удоволствие от убийството. Че силата на Тъмния е смъртта. И ако гарваните ги намереха? Безжалостни очи, блеснали като черни мъниста. Кълвящи човки, напиращи към лицата им. Човки, остри като игли, от които капе кръв. Стотици. В главата му изникна отвратителен образ. Куп гарвани, висок колкото цял хълм, кипнал като ято мухи, блъскащи се над няколко окървавени трупа.

Изведнъж образът се смени с други, всеки от които проблясваше ясно само за миг, а после избледняваше, заменен от следващ. Вълците се бяха натъкнали на гарвани на север. Грачещите птици се спускаха, отлитаха и отново налитаха. С всеки нов налет от клюновете им капеше кръв. Озъбени, вълците се кривяха и скачаха нагоре, извпваха се във въздуха, разтворили челюсти. Отново и отново Перин усещаше вкуса на разкъсана перушина, зловонния вкус на пърхащи гарвани, скършени живи, усещаше болката от кълвящите клюнове по цялото си тяло. Внезапно гарваните се пръснаха и се завихриха нагоре, грачейки яростно. Вълците не можеха да загинат толкова лесно като лисиците, а при това имаха задача. Вятър облиза раната на левия си преден крак. Нещо не беше наред с очите на Скокливец. Без да обръща внимание на собствените си рани, Пъструша ги накара да се скупчат около нея и трите звяра се понесоха в посоката, в която бяха изчезнали гарваните. Кръв бе оцапала козината им. „Идем. Пред нас опасност.“

Жълтите очи на Илиас не изразяваха нищо, но Перин разбра. „Чака ме. Чака да призная, че усещам вълците.“

— Гарвани — изпъшка неохотно Перин. — Зад нас.

— Той беше прав — въздъхна Егвийн. — Можеш да говориш с тях.

Перин чувстваше краката си като железни буци, но по-лошо бе да знае, че Егвийн го гледа. Очите й издаваха, че тя вече знае в що за същество се е превърнал той. „Какво е станало с теб? Омърсен, Светлината да ме ослепи дано! Прокълнат!“

Илиас не спираше, нито забавяше. Подканяше ги и ги теглеше напред, и ги държеше толкова близо до гарваните, трупащи се на юг, че според Перин беше достатъчно само една птица да погледне назад.

— По-живо, да ви изгори дано! Да не мислите, че ще се справите по-добре от лисиците, които изкълваха, ако ни хванат? Още малко! Само още малко! Да ви изгори дано, защо си мислех, че вие, селските младежи, сте по-издръжливи? Че работите по цял ден и танцувате по цяла нощ. Май само спите по цял ден и после по цяла нощ. Хайде, размърдайте проклетите си крака!

Започнаха да се спускат от билата на хълмовете веднага щом последният гарван изчезваше зад следващото. След това — още щом последните криле изпърхваха почти над самия хълм. „Само ако една птица се огледа назад…“

„Ще загинем — помисли си Перин, докато се препъваше и тичаше. — Разкъсани като лисиците.“ Опипа секирата си, после посегна към прашката. Тя щеше да свърши повече работа. Недостатъчно обаче. Не и срещу сто гарвана. Сто връхлитащи цели. Сто тракащи човки.

— Твой ред е да яздиш, Перин — каза уморено Егвийн.

— След малко — изпъшка той. — Все още мога да издържа няколко мили. — Тя кимна и остана на седлото. „Тя наистина е уморена. Да й го кажа ли? Или да я оставя все още да се надява, че има шанс да се спасим? Още един час надежда, макар и да е обречена, или един час отчаяние?“

Илиас отново го изгледа, без да каже нищо. Сигурно знаеше, но не искаше да го каже. Перин отново извърна очи към Егвийн и примигна, за да спре горещите сълзи. Напипа секирата си и си помисли дали ще му стигне кураж. В последните минути, когато гарваните се спуснеха върху тях, дали щеше да има куража да й спести смъртта, сполетяла онази лисица? „Светлината дано ми даде сила!“

Изведнъж гарваните пред тях като че ли изчезнаха. Перин все още различаваше тъмните им рояци далече на изток и на запад, но пред тях… нищо. „Къде ли се скриха?“

Внезапно странен хлад обля тялото му, студена и ясна тръпка, сякаш беше скочил във водите на Виноструй посред най-лютата зима. Този студ го прониза, премина като вълна през него и сякаш отнесе част от умората, малко от болката в краката му и паренето в гърдите му. Усещаше се зад… нещо. Не можеше да каже какво, но се чувстваше по-различно. Олюля се, спря и се огледа изплашен.

Илиас го погледна, погледна и двамата и в очите му пробяга весела светлинка. Виж, той знаеше какво става, Перин беше сигурен в това. Но само ги гледаше.

Егвийн дръпна юздите на Бела и се огледа колебливо, отчасти изненадана, отчасти изплашена.

— Това е… странно — прошепна тя. — Имам чувството, че изгубих нещо. — Дори кобилата беше вдигнала глава в очакване, с разтворени ноздри, сякаш беше надушила купа прясно окосено сено.

— Какво… какво е това? — попита Перин.

Изведнъж Илиас се изкиска гръмко.

— Убежище, разбира се. Успяхме, глупаци такива! Никой гарван няма да прекоси тази черта… във всеки случай никой, който носи очите на Тъмния. Един тролок може да влезе тук само ако го натикат насила. Айез Седай също. Единствената сила тук не действа — тук те не могат да докоснат Верния извор. Не могат дори да усетят Силата, все едно че е изчезнала. От това направо ги засърбява отвътре. Тук е безопасно.

Теренът не изглеждаше с нищо по-различен от нагънатите хълмове и ридове, през които бяха тичали целия ден. След това Перин забеляза някакви зелени филизи сред тревата — и те бяха оскъдни, едва-едва покарали, но все пак бяха повече, отколкото другаде. А и по-малко бурени се забелязваха сред тревата. Не можеше да си представи какво е това, но имаше… имаше нещо особено в това място. И думите на Илиас събудиха някакъв смътен спомен в главата му.

— Какво е това? — попита Егвийн. — Чувствам… какво е това място? Никак не ми харесва.

— Стеддинг! — изрева Илиас. — Никога ли не сте слушали сказания? Разбира се, тук не е имало Огиер от три хиляди години, не и след Разрушението на света, но всъщност стеддингът създава Огиер, а не обратното.

— Това… това е само легенда — заекна Перин. Според сказанията стеддинг бяха райски места, убежище както от Айез Седай, така и от създанията на Тъмния.

Илиас се ухили. По нищо не личеше, че е тичал почти цял ден.

— Хайде. Тогава да навлезем по-дълбоко в тази легенда. Гарваните не могат да ни последват, но могат да ни забележат, ако сме близо до ръба, и да ни обкръжат.

— Защо просто… не останем тук? — изпъшка Перин. — Ако това е наистина… стеддинг. Тук сме в безопасност. Никакви тролоци. Никакви Айез Седай. Защо не… просто да останем… докато всичко свърши? — „Може би и вълците няма да могат да влязат тук.“

— И колко ще продължи това? — изгледа го изпод вежди Илиас. — А какво ще ядете? Трева, като коне? Освен това има и други, които знаят това място, а нищо не задържа хората извън него, дори и да са от най-лошите. А и наоколо има само едно място, където може да се намери вода. — Той се намръщи и огледа местността, поклати глава и промърмори нещо. Перин усети, че зове вълците. „Бързай. Бързай.“ — Рискуваме между няколко злини, а гарваните са една от тях. Хайде. Остават само една-две мили.

Перин пак изпъшка.

Тръгнаха. По ниските хълмове започнаха да се показват големи канари, груби буци сив, покрит с лишеи камък, наполовина заровен в земята, някои по-високи от къщи. Повечето бяха почти скрити от къпинак и храсти. Тук-там стърчеше по някой зелен филиз, напомнящ, че това място е особено. Каквато и рана да беше поразила земята наоколо, тя беше поразила и това място, но тук сякаш раната не беше толкова дълбока.

Изкачиха поредното възвишение и в основата на хълма блесна вода. Всеки от тях можеше да я прекоси на две крачки, но водата беше достатъчно бистра и чиста, за да се види песъчливото дъно под нея, като през гладко стъкло. Дори Илиас се забърза по склона.

Когато стигна до извора, Перин се просна на земята и жадно залочи. Задави се от студената вода, избликнала от недрата на земята, и Егвийн го затупа по гърба. Той отново се наведе и залочи. „Никакви въпроси. Не сега. Никакви обяснения. Никога.“

— Ако някой иска да яде, да дойде да ми помогне — извика Илиас.

Докато приготвяха оскъдното си ядене, се смееше и сипеше шеги. Егвийн действаше чевръсто. Нищо не беше им останало освен сирене и сушено месо. Не бяха имали време да ловуват. Но чай поне имаше в изобилие. Перин също взе участие в приготовленията, но без да обели и дума. Усещаше погледа на Егвийн върху себе си, долавяше нарастващата тревога на лицето й, но избягваше да срещне очите й. Смехът й постепенно заглъхна, шегите й ставаха все по-редки и все по-напрегнати. Илиас ги гледаше, без да казва нищо. Ведрото им настроение се стопи й те започнаха да се хранят мълчаливо. Слънцето на запад почервеняваше.

„По-малко от час до залеза. Ако не беше стеддинг, всички вече щяхме да сме мъртви. Щеше ли да я спасиш? Щеше ли да я посечеш като храст? На храстите не им тече кръв, нали? Нито крещят, нито те гледат в очите, и не те питат защо?“

Усещаше, че нещо му се смее, дълбоко в съзнанието му. Нещо жестоко. Не беше Тъмния. Почти съжали, че не беше той. Не беше Тъмния. Беше самият той.

За пръв път Илиас наруши собствените си правила за кладенето на огън. Наоколо нямаше дървета, но той начупи сухи клони от храстите и стъкми огън до една скална издатина, щръкнала над хълма. По пластовете сажди, покриващи канарата, Перин можа да прецени, че мястото е използвано от много поколения пътници.

Това, което се виждаше от голямата скала над земята, представляваше нещо закръглено, леко скосено в единия край, там, където грубата повърхност бе обрасла със стар кафеникав мъх. Цепнатините и дупките, изровени от дъждовете, изглеждаха странни, но той беше твърде потънал в унинието си, за да се удивлява. Егвийн обаче огледа с любопитство скалата и каза:

— Това… ми прилича на око.

Перин примигна. Наистина приличаше на око, въпреки дебелия слой сажди.

— Да, око е — каза Илиас. Той седеше с гръб към огъня и скалата и оглеждаше местността, докато дъвчеше къс сухо месо, твърдо като кожа. — Окото на Артур Ястребовото крило, Окото на самия Върховен крал. До това се е свела, в края на краищата, цялата му власт и слава. — Каза го някак разсеяно. Дори дъвченето му беше разсеяно. Очите и цялото му внимание бяха съсредоточени към околните хълмове.

— Артур Ястребовото крило! — възкликна Егвийн. — Шегуваш се! Това изобщо не е око. Откъде накъде ще вземе някой да изсича окото на Артур Ястребовото крило на тази скала, точно тук?

Илиас й хвърли поглед през рамо и промърмори:

— Какво ви учат вас, селските хлапетии? Артур Ястребовото крило, Върховният крал, обединил всички земи от Великата погибел до Морето на бурите, от Аритския океан до пустинята Айил, дори и някои територии отвъд Пустинята. Изпратил войски даже отвъд Аритския океан. Според сказанията той властвал над целия свят, но и това, над което наистина се простирала властта му, било предостатъчно за един човек. И установил мир и справедливост над своите владения.

— Всички били равни пред закона — промълви Егвийн. — И никой човек не вдигал ръка срещу друг.

— Значи сте слушали сказанията все пак — изсумтя Илиас. — Артур Ястребовото крило наистина установил мир и справедливост, но го постигнал с огън и меч. Всяко дете можело да язди само с торба злато на гръб от Аритския океан до Гръбнака на света, и нито за миг да не го сполети някаква опасност, но правосъдието на Върховния крал било твърдо като скала спрямо всеки, който можел да оспори властта му, дори заради това, че е такъв, какъвто е, или защото би могъл и да си помисли, че може да я оспори. Да, обикновеният народ получил мир, справедливост и пълен корем, но кралят подложил Тар Валон на двадесетгодишна обсада и обявил награда от хиляда златни крони за главата на всяка Айез Седай.

— Мислех, че не обичаш Айез Седай — каза Егвийн.

Илиас й отвърна с кисела усмивка.

— Няма значение какво обичам или не обичам, момиче. Артур Ястребовото крило бил горделив глупак. Една лечителка Айез Седай можела да го спаси, когато съвсем се поболял — или бил отровен, според някои — но всички Айез Седай били обградени зад Блестящите стени и използвали цялата си Сила, за да задържат армията му, чиито лагерни огньове превръщали нощта в ден. Но той все едно нямало да позволи никоя от тях да се доближи до него. Той мразел Айез Седай не по-малко, отколкото мразел Тъмния.

Егвийн стисна устни, а когато проговори, единствените й думи бяха:

— Какво общо има всичко това с въпроса дали това нещо тук е окото на Артур Ястребовото крило?

— Общото е ето какво, момиче. След като установил мир навсякъде освен в земите отвъд Аритския океан, след като толкова многобройни поданици го посрещали с възторг навсякъде, където отивал — а те наистина го обичали, нали разбирате, понеже той бил суров човек, но не и спрямо простия народ — той решил, че е дошло времето да си издигне столица. Нов град, който да не е свързан с никоя стара кауза, фракция или съперничество. Тук щял да го издигне той, в самия център на земята, обкръжена от моретата, Пустинята и Погибелта. Тук, където никоя Айез Седай не би пристъпила драговолно, нито би могла да използва Единствената сила, ако влезе. Столица, от която един ден над целия свят да се възцари мир и справедливост. Когато чули това, обикновените хора събрали достатъчно пари, за да му издигнат паметник. За повечето от тях той бил само мъничко по-долу от Създателя. Малка стъпка. Съвсем мъничка. Пет години отнело, докато паметникът бъде изсечен и издигнат. Статуя на самия Артур Ястребовото крило, сто пъти по-голяма от естествения му ръст. Издигнали я точно тук, а градът трябвало да се въздигне около нея.

— Но наоколо няма никакъв град — изсумтя Егвийн. — Ако е имало град, все щеше да остане нещо. Каквото и да е.

Илиас кимна, без да откъсва бдителното си око от околните хълмове.

— Наистина не е имало. Артур Ястребовото крило умрял в деня, в който статуята била завършена, а синовете му и другите му роднини започнали битки заради трона. Статуята останала самотна сред тези хълмове. Синовете, племенниците и братовчедите му измрели и последната кръв на Ястребовото крило изчезнала от лицето на земята — освен може би неколцина от онези, които прехвърлили Аритския океан. Имало такива, които били готови да изтрият дори паметта за него, стига да можело. Книги били изгаряни само защото в тях се споменавало името му. Накрая не останало нищо от него освен сказанията, повечето от които погрешни. До това се свела безмерната му слава.

— Битките, разбира се, не престанали, само защото Ястребовото крило и неговите близки изгинали — продължи Илиас. — Все още оставал за превземане тронът му и всеки владетел или владетелка, които могли да съберат войска, го желаели. Така започнада Стогодишната война. Продължила всъщност сто двадесет и три години. Мнозина придобили дял от владенията му, но никой не успял да спечели цялото и някъде през онези години статуята била съборена. Сигурно не могли да понесат да се сравняват повече с него.

— Отначало звучеше така, сякаш го презираш — каза Егвийн. — А сега говориш, сякаш му се възхищаваш.

Илиас я погледна безизразно.

— Пийни още малко чай, ако искаш. Трябва да загасим огъня преди да се е мръкнало.

Сега вече Перин ясно различаваше окото, въпреки сумрачната светлина. Беше по-голямо от човешка глава, а сенките, които падаха върху него, го правеха да прилича на гарваново око, твърдо, черно и безжалостно. И той съжали, че не бяха намерили някое друго място за преспиване.