Окото на света

Глава 23 Вълчият брат

От самото начало Перин си даде сметка, че пътуването им няма да е никак лесно. Започна се с настояването на Егвийн да се редуват на гърба на Бела. Тя каза, че не знаят колко дълъг ще е пътят им, но че според нея е твърде далече, за да язди само тя. Беше стиснала челюсти и го гледаше с немигащи очи.

— Твърде съм едър, за да яздя Бела — отвърна той. — При това съм свикнал да вървя пеш и го предпочитам.

— Какво, а аз не съм ли свикнала? — сряза го Егвийн.

— Нямах предвид…

— Значи само аз да се схващам от язденето? А след като повървиш, докато краката ти откажат да те държат, аз да се грижа за теб, така ли?

— Добре, така да бъде — въздъхна той, разбрал, че иначе няма да може да я спре. — Но ти яздиш първа. — Тя се смръщи, но той не й позволи да му възразява. — Ако не се качиш сама на седлото, ще се наложи да те кача аз.

Тя го погледна изненадано и на устните й се изписа бегла усмивка.

— В такъв случай… — Сякаш беше готова да се разсмее, но все пак се качи.

Той изсумтя под нос и тръгнаха. В сказанията водачите никога не изпадаха в подобно положение.

Егвийн наистина настояваше да се редуват в язденето и когато той се опитваше да откаже, го тикаше насила на седлото. Ковашкият занаят беше направил тялото му доста едро, а и Бела не беше достатъчно плещеста като другите коне. Всеки път, когато сложеше крак в стремето, рунтавата кобила обръщаше глава и го поглеждаше с неприкрито недоволство. Дреболии, но го дразнеха. Скоро започна да се мръщи всеки път, когато Егвийн обявяваше:

— Твой ред е, Перин.

В сказанията водачите рядко се цупеха и никога не ги караха да правят нещо насила. Но, прецени той, в сказанията те никога не бяха си имали работа с момичета като Егвийн.

Запасите им от хляб и сирене наистина бяха твърде оскъдни и свършиха още първата вечер. Когато спряха, Перин постави примки по местата, където според него се виждаха следи от зайци — бяха стари, но си струваше да опита — докато Егвийн се залови да стъкми огън. След като приключи с примките, реши да си опита късмета и с прашката, докато все още е светло. Не бяха виждали и следа от нещо живо наоколо, но… като по чудо почти веднага се натъкна на едно мършаво зайче. Толкова се изненада, когато зверчето изникна от един храст точно под краката му, че за малко да му избяга, но успя да го спипа точно когато се опитваше да се скрие зад едно дърво.

Когато се върна в бивака, понесъл зайчето за ушите, Егвийн вече беше начупила съчки и стъкмила огъня. Сега се беше надвесила на колене над огъня и бе притворила очи.

— Какво правиш? Човек не може просто да си пожелае огън.

Егвийн подскочи на първата му дума, извърна се и го изгледа, стиснала гърлото си с ръка.

— Ти… стресна ме.

— Имах късмет — обяви той и вдигна заека да й го покаже. — Извади си кремъка и желязото. Тази нощ поне ще похапнем добре.

— Нямам кремък — отвърна бавно тя. — Беше в джоба ми, но е паднал в реката.

— Тогава как?…

— Беше толкова лесно край брега, Перин. Просто както ми го показа Моарейн Седай. Просто сякаш се пресегнах и… — Тя направи жест, сякаш хващаше нещо, след което отпусна ръката си с въздишка. — Но сега не мога да го уловя.

Перин облиза устни.

— С… Силата? — Тя кимна и той я зяпна изумен. — Ти луда ли си? Искам да кажа… Единствената сила! Не можеш ей така да си играеш с такова нещо.

— Беше толкова лесно, Перин. Мога да го направя. Мога да преливам Силата.

Младият мъж си пое дълбоко дъх.

— Ще запаля с триене, Егвийн. Обещай ми, че няма да опитваш това… това нещо повече.

— Не мога да го направя. — Тя го изгледа с такава твърдост, че той въздъхна. — Ти би ли се отказал от твоята секира, Перин Айбара? Би ли се съгласил да тръгнеш с една ръка вързана на гърба ти? Няма да го направя!

— Ще запаля огъня с триене — повтори той отчаяно. — Поне тази нощ не го опитвай повече. Моля те.

Тя се съгласи, макар и неохотно, и дори след като заекът беше изпечен на шиш над пламъците, имаше чувството, че би се справила по-добре. След това се опитваше всяка вечер, въпреки че най-доброто й постижение беше да предизвика тънка струйка пушек, която веднага изчезваше. След всеки свой опит го изглеждаше предизвикателно дали няма да каже нещо, но той благоразумно държеше устата си затворена.

След първата вечер дълго караха на горски грудки и някой и друг покарал филиз. При положение че времето все още беше студено, а пролетта така и не идваше, нито грудките, нито филизите бяха много. Никой от двамата не се оплакваше, но не минаваше ядене, без да въздъхнат, мечтаейки си за хапка сирене и дори мирис на хляб. Веднъж се натъкнаха на гъби — сърненки, от най-добрите — и това им се стори голяма находка. Докато ги ядяха, се смееха и си разказваха най-различни истории от Емондово поле, които винаги започваха с „А помниш ли, когато…“, но гъбите свършиха бързо, както и смехът им. Не намираха нищо забавно в глада си.

Който от двамата вървеше пеша, носеше прашката, но не се виждаше нито заек, нито катерица. Примките, които поставяха толкова грижливо вечер, си оставаха празни на заранта, а те не смееха да се задържат на едно място през деня, за да си уловят нещо. Не знаеха колко път им остава до Кемлин и нямаше да се чувстват в безопасност, докато не стигнеха дотам, ако изобщо стигнеха.

Струваше му се, че се придвижват с добра скорост, но след като продължаваха да се отдалечават от Аринел, без да се натъкват нито на село, нито дори на някоя самотна ферма, където да могат да попитат за посоката, съмненията в правотата на собствения му план започнаха да нарастват. Егвийн продължаваше външно да се държи точно толкова самоуверено, колкото в началото на пътя им, но той беше сигурен, че рано или късно ще му каже, че е било по-добре да рискуват да срещнат тролоците, отколкото да се скитат така.

Релефът се промени в гъсто обрасли с гори хълмове, също така стиснати от хватката на дълго проточилата се зима, както и навсякъде. А ден по-късно хълмовете отново преминаха в равнинна местност, като гъстите лесове се прекъсваха от заблатени пространства, повече от миля широки. В рововете и деретата все още се забелязваха снежни преспи, въздухът беше мразовит заран, а вятърът — студен непрекъснато. Никъде не се виждаше нито път, нито разорани ниви или пушек на комин в далечината, или какъвто и да било друг знак за човешки живот — във всеки случай знак, че тук все още обитават хора.

Веднъж на върха на един хълм се натъкнаха на останки от крепостна стена. Гората отдавна беше погълнала укреплението — дървета бяха поникнали сред камънаците и големите каменни блокове бяха оплетени от диви лози. Друг път на пътя им се появи каменна кула с рухнал връх, обрасла с мъх. Но така и не намираха някое място, където скоро да се бяха появявали хора. Споменът за Шадар Логот ги караше да заобикалят руините и да ускоряват хода си, докато отново не навлязат сред места, в които сякаш никога не беше стъпвал човешки крак.

Кошмари изтощаваха неспокойния сън на Перин. Гонеше го Баал-замон, преследваше го през лабиринти, мъчеше се да го улови, но Перин така и не се оказваше лице в лице с него, доколкото можеше да си спомни, след като се събудеше. Егвийн на свой ред се оплакваше от сънища за Шадар Логот, особено след онези две нощи, когато бяха намерили изоставеното укрепление и рухналата кула. Перин продължаваше да следва плана си неотстъпно, дори когато се събуждаше посред нощ, плувнал в пот и треперещ. Тя очакваше от него да стигнат безопасно до Кемлин, а не да споделя с нея тревоги, за чието предотвратяване не можеха да сторят нищо.

Когато усети миризмата, той вървеше до главата на Бела и се чудеше дали ще намерят тази вечер нещо за ядене. В същия момент ноздрите на кобилата се разшириха и тя извърна глава, но той я стисна за юздите, преди да успее да изцвили.

— Пушек е — каза възбудено Егвийн, наведе се от седлото и вдиша дълбоко. — Някой си пече нещо. Заек.

— Може би — отвърна предпазливо Перин и нетърпеливата й усмивка се стопи.

Той прибра прашката и хвана извитата като полумесец брадва. Беше си истинско оръжие, но нито скришните му тренировки в задния двор на ковачницата, нито няколкото урока на Лан го бяха научили да я използва както трябва. Даже и битката пред Шадар Логот му се струваше твърде незначителна, за да му вдъхне увереност. А и никога нямаше да постигне онази „празнота“ на ума, за която говореха Ранд и Стражникът.

— Почакай ме тук — каза тихо. — Тя се начумери, но той я прекъсна: — И пази тишина!

Тя кимна, макар и с нежелание, но все пак се съгласи. Перин за миг се зачуди защо това не ставаше, когато се опитваше да я накара да продължи да язди вместо него. Пое си дълбоко дъх и тръгна предпазливо към източника на пушека.

Не беше се скитал толкова много из горите около Емондово поле, колкото Ранд и Мат, но и той нерядко беше ловувал зайци. Притичваше внимателно от дърво до дърво, почти без да издава шум, с изключение на някой и друг настъпен клон, който изпукваше под тежките му нозе. Скоро се озова зад един дебел дъбов ствол. Надникна. Пред него се виждаше бивак. Слаб мъж с лице, загрубяло от слънцето, се беше облегнал на един пън недалече от огъня.

Поне не беше тролок. Но беше най-странният човек, който Перин беше виждал през живота си. Преди всичко, цялото му облекло, изглежда, беше съшито от животински кожи, без да е свалена козината, чак до ботушите и странната плоска и кръгла шапка на главата му. Наметалото представляваше шантав юрган, съшит от заешка и катерича кожа; гащите му, изглежда, бяха скроени от кожи на кафяви и бели кози. Сбрана на тила му със суха животинска жила, прошарената му кафява коса се спускаше до кръста. Гъста брада растеше до гърдите му. На колана му висеше дълъг нож, почти колкото меч, а на един близък клон беше окачен лък.

Мъжът се беше изтегнал със затворени очи, явно спеше, но Перин не помръдна от скривалището си. Над огъня на непознатия бяха окачени три шиша и на всеки от тях беше набит по един заек, препечен до кафяво. От време на време от тях върху жаравата със съсък капваше мазнйна. Устата му се изпълни със слюнка.

— Докога ще си играем на криеница? — Мъжът отвори едното си око и се взря към скривалището на младежа. — По-добре ще е ти и приятелката ти да дойдете тук и да хапнете някой залък. От два дни не съм ви виждал да ядете кой знае какво.

Перин се поколеба, след което бавно се изправи, все още стиснал здраво дръжката на брадвата.

— Следите ме от два дни?

Мъжът се изсмя гърлено.

— Да, следя те. Както и онова хубаво момиченце. Разиграва те като див петел. Предимно ви слушам. От трима ви конят май е единственият, който не топурка толкова шумно, че да се чуе на няколко мили околовръст. Ще я поканиш ли все пак, или смяташ да изядеш целия заек сам?

Перин се ядоса. Знаеше, че не вдига много шум. Във Водния лес човек не можеше да се приближи достатъчно до някой заек, за да го удари с прашката, ако вдига много шум. Но миризмата на печеното заешко му напомни, че и Егвийн е гладна, да не говорим, че го чакаше да разбере дали не са надушили огън на тролоци.

Той пъхна дръжката на брадвата в кожената халка на колана си и извика:

— Егвийн! Всичко е наред! Наистина е заешко! — Подаде ръка и се представи малко по-спокойно: — Аз съм Перин. Перин Айбара.

Мъжът огледа ръката му, преди да я поеме неловко, сякаш не беше свикнал да се здрависва.

— На мен ми викат Илиас — каза той: — Илиас Мачира.

Перин ахна и за малко да изтърве ръката на Илиас. Очите на мъжа бяха жълти като злато. Някакъв смътен спомен прониза съзнанието на Перин. Единственото, което можа да съобрази в момента, беше, че очите на всички тролоци, които беше виждал, бяха почти катраненочерни.

Егвийн се появи, повела предпазливо Бела за юздите. Докато Перин я представяше на Илиас, очите й непрекъснато шареха към зайците над огъня и когато Илиас ги подкани да хапнат, тя охотно се зае да уважи поканата му. Перин се поколеба само минутка преди да се присъедини към гощавката.

Илиас изчака мълчаливо да се нахранят. Перин беше толкова гладен и късаше мръвките толкова горещи, че трябваше да ги подмята от ръка на ръка, докато изстинат достатъчно, за да ги хапне. Денят се стопи в преднощен здрач, след което безлунният мрак се схлупи над всичко около огъня, Тогава вече започнаха да се хранят по-бавно и Елиас най-сетне заговори.

— Какво търсите тук? Една къща няма на петдесет мили околовръст.

— Тръгнали сме за Кемлин — отвърна Егвийн. — Може би вие ще можете… — Веждите й се вдигнаха студено, когато Елиас отметна глава и се разсмя гърлено. Перин го зяпна, надигнал заешка кълка към устата си.

— Кемлин ли? — изхриптя Илиас през сълзи. — Посоката, която сте избрали, и по която вървите от два дни, ще ви отведе на стотина мили на север от Кемлин.

— Смятахме да питаме за посоката — опита се да ги защити Егвийн. — Просто досега не намерихме никакво село или ферма.

— Няма и да намерите — отвърна през смях Илиас. — Както сте тръгнали, можете да си вървите чак до Гръбнака на света, без да срещнете друг човек. Разбира се, ако успеете да изкачите Гръбнака — може да стане на някои места — можете да се натъкнете на хора в пустинята Айил, но там никак няма да ви хареса. Ще се изпечете денем, ще замръзвате нощем и ще умирате от жажда по всяко време. За самите айилци е трудно да намерят вода в пустинята, а пък и те никак не си падат по чужденци. Да, никак не си падат по чужденци. — Той отново избухна в бурен смях, като този път буквално се затъркаля по земята. — Ама съвсем не си падат! — Отново се задави от смях.

Перин се помръдна неловко на мястото си. „Дали не сме седнали да се храним с луд човек?“

Егвийн се намръщи, но изчака, докато смехът на Илиас позатихне, след което каза:

— Може би вие ще ни покажете пътя. Изглежда, вие знаете много повече от нас.

Илиас спря да се смее, намести кръглата си козинява шапка и я изгледа изнод смръщените си вежди.

— Не си падам много по хората — отвърна мъжът равнодушно. — Градовете са пълни с хора. Избягвам и селата, дори и фермите, освен ако нещо не ми потрябва. Селяните и фермерите не обичат приятелите ми. И на вас нямаше да помогна, ако не се скитахте наоколо съвсем безпомощни.

— Но поне можете да ни кажете накъде да тръгнем — настоя тя. — Ако ни насочите към най-близкото село, дори да е на петдесет мили, там сигурно ще ни покажат накъде е Кемлинския път.

— Стойте мирно — предупреди ги Илиас. — Приятелите ми идват.

Бела изведнъж изцвили от страх. В тъмната гора около тях изникнаха сенки. Бела се изправи на задните си крака и изцвили.

— Успокойте кобилата — каза Илиас. — Няма да я нападнат. Нито вас, ако стоите мирно.

В светлината на огъня пристъпиха четири вълка. Рунтави, високи до човешки кръст силуети, чиито челюсти можеха спокойно да скършат нечий крак. Сякаш хората изобщо ги нямаше, те се приближиха до огъня и налягаха. Светлината на огъня се отрази в очите на още вълци, които ги бяха обградили отвсякъде.

„Жълти очи“ — помисли си Перин. Като очите на Илиас. Това се беше мъчил да си спомни. Той огледа предпазливо обградилите го вълци и попипа дръжката на брадвата си.

— Аз не бих го направил — каза Илиас. — Ако си помислиш да им навредиш, ще престанат да се държат приятелски с вас.

Перин забеляза, че четирите вълка са вперили погледи в него. Кожата му настръхна. Той внимателно свали ръка от дръжката. Стори му се, че усеща как напрежението сред вълците спада. Ръката му трепереше. Егвийн се беше вцепенила. Един от вълците, с почти черна козина и малко по-бледо, сивкаво петно на муцуната, беше прилегнал толкова близо до нея, че почти я допираше.

Бела беше спряла да цвили. Стоеше трепереща и въртеше глава, мъчейки се да обхване с очите си всички вълци едновременно. От време на време подритваше назад, сякаш искаше да им покаже, че ако й се наложи, ще продаде скъпо живота си. Вълците сякаш не обръщаха никакво внимание нито на нея, нито на останалите. Бяха изплезили езици, отпуснати край огъня.

— Добре — каза Илиас. — Сега е по-добре.

— Те питомни ли са? — попита Егвийн плахо. — Да не са… домашни?

Илиас изсумтя.

— Вълците не могат да станат питомни, момиче, дори толкова, колкото хората. Те просто са мои приятели. Правим си дружина с тях, ловуваме заедно, говорим си. Просто като приятели. Така ли е, Пъструша? — Една вълчица, чиято козина преливаше в стотици оттенъци на сиво, тъмно и светло, извърна глава и го погледна.

— Вие разговаряте с тях? — ахна Перин.

— Не може да се нарече точно разговор — отвърна бавно Илиас. — Думите нямат значение, а и не винаги са точни. Името й не е точно Пъструша. Всъщност истинското й име означава игра на сенки сред горска поляна призори сред зима, когато вятърът свири в сухата трева, и вкус на лед, когато водата докосва езика ти, и снежен повей преди нощна виелица. Но и този превод не е съвсем точен. Не можеш да го изразиш с думи. По скоро е въпрос на усещане. Така си говорят вълците. Другите трима са Горньо, Скокливец и Вятър.

Горньо имаше стар белег от изгоряло на рамото си, което, изглежда, обясняваше името му, но нищо по външността на другите два звяра не показваше на какво дължат имената си.

— Как… как се научихте да разговаряте с вълците, Илиас? — попита Перин.

— Те го откриха — отвърна Илиас. — Не аз. Поне в началото. Както разбирам, винаги става така. Вълците те намират, а не ти тях. Някои хора решиха, че ме е хванал Тъмния, защото където и да отидех, около мен се появяваха вълци. Известно време май и аз си мислех същото. Повечето порядъчни хора започнаха да ме отбягват, а тези, които ме търсеха, съвсем не бяха от хората, с които тъй или иначе бих искал да си имам работа. После забелязах, че вълците някак си разбират какво мисля и че откликват на това, което е в ума ми. Това беше истинското начало. Те проявяваха любопитство към мен. Обикновено вълците усещат човешко присъствие, но не по този начин. Те се радваха, че са ме намерили. Те казват, че е минало много време, откакто са ловували заедно с хората, а когато те казват много време, усещането, което получавам, е като някакъв студен вятър, духащ по целия път от Първия ден досега.

— Никога не съм чувала хора да ловуват с вълци — каза Егвийн.

Гласът й не беше съвсем спокоен, но това, че вълците просто си лежаха кротко, изглежда, й възвърна донякъде увереността. И да беше я чул, Илиас с нищо не го показа.

— Вълците помнят нещата по различен от хората начин — отвърна той. Странните му очи се премрежиха, сякаш самият той се бе понесъл по течението на паметта. — Всеки вълк помни историята на всички вълци, или поне очертанията й. Както вече ви казах, не мога да го изразя много добре с думи. Те помнят как са тичали след плячка редом с хората, но това е било толкова отдавна, че прилича поскоро на сянка на сянката, отколкото на спомен.

— Това е много интересно — каза Егвийн и Илиас я изгледа остро. — Не, ама наистина. Наистина е интересно. — Тя облиза устни. — Можете ли… можете ли да ни научите да говорим с тях?

Илиас отново изсумтя.

— Такова нещо не може да се научи. Някои просто го правят. Други не могат. Те казват, че той може. — Мъжът посочи Перин.

Перин изгледа пръста на Илиас, сякаш беше нож. „Този наистина е луд.“ Вълците отново бяха извърнали очи към него. Той се помръдна неловко.

— Значи казвате, че сте тръгнали за Кемлин — каза Илиас. — Но това все още не обяснява как сте се озовали тук, на дни разстояние от всякакви хора. — Той придърпа козинявото си наметало, прилегна настрана и зачака отговор.

Перин хвърли поглед към Егвийн. Бяха съчинили една история, в случай че се срещнеха с хора, за да обяснят закъде пътуват, без да си навлекат неприятности. Така, че никой да не може да разбере откъде са всъщност и накъде наистина отиват. Кой знае коя непредпазлива дума можеше да бъде чута от ухото на някой Чезнещ? Бяха я обмисляли всеки ден, като я разнищваха и я украсяваха с безобидни подробности. И бяха решили, че ще я разказва Егвийн. Тя се оправяше с думите по-добре от него и твърдеше, че винаги може да познае кога той лъже — по лицето му.

Егвийн веднага започна да разказва заучено. Идвали от север, от Салдеа, от едни ферми извън някакво малко градче. Преди това никой от тях не бил излизал на повече от двайсетина мили от дома. Но били чували разказите на веселчуни и приказките на търговци и искали да видят света. Кемлин и Иллиан, Морето на бурите и може би също така приказните острови на Морския народ.

Перин я слушаше доволен. Дори и Том Мерилин не можеше да измисли по-добра приказка от малкото неща, които знаеха за света извън Две реки, нито по-подходяща за техните нужди.

— От Салдеа, казваш, а? — отрони Илиас, след като тя завърши разказа си.

Перин кимна.

— Точно така. Мислехме първо да видим Марадон. Аз, разбира се, много исках да видя краля. Но престолнината щеше да е първото място, където бащите ни щяха да ни потърсят.

Това беше неговата част от измислената им история, за да даде да се разбере, че никога не са стъпвали в Марадон. Така никой нямаше да очаква от тях да знаят нещо за града, ако се случеше да се натъкнат на някой, който е бил там. Всичко това беше твърде далече от Емондово поле или събитията през Зимната нощ. Никой, който чуеше правдоподобния им разказ, нямаше да има повод и да помисли за Тар Валон или за Айез Седай.

— Голяма история — кимна Илиас. — Да, голяма история. Някои неща в нея бяха погрешни, но главното е, че както твърди Пъструша, всичко това е куп лъжи. От първата до последната дума.

— Лъжи ли? — възкликна Егвийн. — Че защо да ви лъжем?

Жълтите очи на вълците се взираха в двамата младежи от Емондово поле, без да мигат.

Перин не каза нищо, но ръката му неволно се пресегна към дръжката на секирата. Четирите вълка мигновено се изправиха и ръката му замръзна. Не издадоха никакъв звук, но яките им вратове настръхнаха. Един от вълците сред дърветата нададе сърдит вой. Други му отвърнаха — пет, после десет, двадесет, докато мракът не се изпълни с вълчи вой. След което също така внезапно млъкнаха. Студена пот потече по лицето на Перин.

— Ако смятате… — почна Егвийн, — ако смятате, че лъжем, може би ще предпочетете да си направим бивак отделно, далече от вашия.

— В други случаи бих предпочел точно това, момиче. Но точно сега искам да ми кажете за тролоците. И за Получовеците. — Перин се помъчи да не се издаде и се надяваше, че опитът му е по-успешен от този на Егвийн. Илиас продължи със спокоен тон. — Пъструша твърди, че е подушила Получовеците и тролоците в умовете ви, докато разказвахте тази глупава история. Всички са ги подушили. По някакъв начин сте се забъркали с тролоци, както и с Безоките. Вълците мразят тролоците и Получовеците повече от горски пожар, повече от всичко друго, и да ви призная, аз също.

— Горньо иска просто да приключат с вас — продължи Илиас. — Тъкмо тролоците са му оставили този белег, когато бил на по-малко от година. Той казва, че плячката е оредяла и че вие сте по-тлъсти от която и да е сърна, която е виждал от месеци, и че трябва да приключим с вас. Но Горньо винаги е нетърпелив. Защо все пак не ми разкажете за това? Надявам се, че не сте Мраколюбци. Не обичам да убивам хора, след като съм ги нахранил. Просто го разберете — те ще усетят, ако лъжете, а дори и Пъструша е не по-малко изнервена от Горньо. — Очите му, жълти като на вълк, не мигаха повече от техните. „Ама те наистина са вълчи очи“ — помисли си Перин.

Усети, че Егвийн го гледа, очаквайки той да реши какво да правят. „О, Светлина, виж как се оказа, че отново съм водачът.“ Още в самото начало бяха решили, че не могат да рискуват да разкажат истинската си история на никого, но сега той не виждаше никаква възможност да се измъкнат, дори и да успееше да вдигне брадвата преди…

Пъструша изръмжа гърлено и ръмженето й беше подето от другите три вълка край огъня, а после и от останалите, скрити в мрака наоколо.

— Добре — каза бързо Перин. — Добре! — Ръмженето рязко спря. — Всичко започна няколко дни преди Зимната нощ — почна Перин. — Когато нашият приятел Мат забеляза един мъж в черен плащ…

Илиас изобщо не промени изражението или позата си, но начинът, по който беше наклонил главата си, подсказваше, че слухът му е наострен. Четирите вълка седяха кротко, докато Перин разказваше. Имаше чувството, че и те слушат внимателно. Разказът беше дълъг и той не пропусна почти нищо. Премълча единствено за съня който беше споходил него и двамата му приятели в Бейрлон. Изчака да види дали вълците ще забележат този пропуск, но те само го гледаха. Пъструша изглеждаше отново настроена приятелски. Горньо беше сърдит. Когато свърши, гласът му беше пресипнал.

— …и ако тя не ни намери в Кемлин, ще продължим сами до Тар Валон. Нямаме никакъв друг избор освен да получим помощ от Айез Седай.

— Тролоци и Получовеци толкова далече на юг — промълви замислен Илиас. — Виж, това си струва да се обмисли. — Той зарови с ръка зад себе си и подхвърли на Перин мях с вода, без дори да го поглежда. Изглеждаше потънал в размисъл. Изчака, докато Перин пийне, и след като наби обратно чепа, отново заговори: — Не се разбирам много с Айез Седай. Червената Аджа, онези, дето търсят мъже, които са се забъркали с Единствената сила — веднъж те искаха да ме опитомят. Казах им в очите, че са Черна Аджа. Служите на Тъмния, им казах, а на тях това никак не им хареса. Не успяха обаче да ме хванат, понеже се скрих в горите, но че ме търсиха, търсиха ме. И още как. Като заговорихме за това, съмнявам се, че след тази работа Айез Седай биха се отнесли добре с мен. Наложи ми се да убия двама Стражници. Лоша работа е това, да ви кажа, да убиеш Стражници. Не ми хареса.

— Това говорене с вълците — промълви Перин. — То… има ли нещо общо със Силата?

— Разбира се, че няма — изръмжа Илиас. — Тяхното опитомяване нямаше хич да ми подейства, но ми скъсаха нервите, докато се опитваха да ме хванат. Това — моето — е стара работа, момче. По-стара от Айез Седай. По-стара от всички, които са използвали Единствената сила. Стара като човешкия род. Стара като вълците. На тях също не им харесва, на Айез Седай имам предвид. Това, че стари неща отново се връщат. А аз не съм единственият. Има и други неща, други хора. Това Айез Седай много ги изнервя, мърморят, че се рушали древни граници. Нещата се разпадали, казват. Страх ги е, че Тъмния може да се измъкне от оковите, от това ги е страх. Така, както ме гледаха, човек можеше да помисли, че аз съм виновен. Амирлинският трон… Аааах! Гледам да стоя настрана от тях, настрана от приятели на Айез Седай също. Ти също ще го направиш. Не си глупав.

— Нищо друго не ми се ще толкова, колкото да съм по-настрана от Айез Седай — потвърди Перин.

Егвийн го изгледа сърдито, но не продума нищо. Перин продължи:

— Ние обаче нямаме никакъв избор. Преследваха ни тролоци, Чезнещи и драгхар. Всичко, с изключение на Мраколюбци. Не можем нито да се скрием, нито да се борим сами. И кой ще ни помогне тогава? Кой друг освен Айез Седай е достатъчно силен?

За известно време Илиас не проговори, само гледаше вълците, най-вече Пъструша и Горньо. Перин нервно се размърда — мъчеше се да не гледа към тях. Когато все пак ги поглеждаше, имаше чувството, че Илиас и вълците си говорят нещо. Макар и да нямаше нищо общо със Силата, не му се искаше да се забърква в това. „Сигурно си правеше някаква безумна шега с мен. Не мога да говоря с вълци.“ Един от вълците, Скокливец, както му се стори, го погледна и сякаш му се ухили. Той се учуди как ли му беше улучил името.

— Можете да останете с мен — каза най-сетне Илиас. — С нас. — Егвийн вдигна вежди, а челюстта на Перин провисна. — Можете ли да измислите нещо по-безопасно за себе си? — попита ги предизвикателно Илиас. — Тролоците биха дали всичко, за да могат да убият някой вълк-единак, но усетят ли глутница, бягат като попарени. А няма защо да се тревожите и за Айез Седай. Те не идват в тези лесове.

— Не знам. — Перин едва се сдържаше да не погледне вълците, застанали от двете му страни. — Впрочем не са само тролоците.

Илиас хладно се изсмя.

— Виждал съм глутница, която унищожи и един от Безоките. Половината глутница загина, но не се отказаха. Тролоци или мърдраали, за вълците е все едно. Всъщност те искат теб, момче. Чували са за други мъже, които могат да говорят с вълци, но ти си първият, когото срещат след мен. Освен това приемат и приятелката ти и тук с нас вие ще бъдете в по-голяма безопасност, отколкото в който и да е град. В градовете има Мраколюбци.

— Слушайте — почна притеснено Перин. — Престанете да повтаряте това. Аз не мога… да правя това… което вие правите, което казвате, че…

— Както искаш, момче. Играй ролята на коза, ако така предпочиташ. Не искаш ли да си в безопасност?

— Не искам да се лъжа. Няма за какво да се лъжа. Искаме само…

— Ние отиваме в Кемлин — заговори решително Егвийн. — И оттам в Тар Валон.

Перин затвори уста и сърдитите им погледи се срещнаха. Разбираше, че тя приема неговото водачество, когато пожелае, и не го приема, когато не иска, но поне можеше да го остави да отговори за себе си.

— А ти, Перин? — зададе си той гласно въпрос и сам си отговори. — Аз ли? Ами, чакай да помисля. Да. Да, мисля, че трябва да продължим. — Той й се усмихна. — Е, Егвийн, така ставаме двама. Мисля, че по този въпрос съм съгласен с теб. Добре щеше да е все пак най-напред да го обсъдим, преди да решим, нали?

Тя се изчерви, но продължаваше все така упорито да стиска устни.

Илиас изсумтя.

— Пъструша казва, че вие сами трябва да решите. Казва също, че момичето е вкоренено здраво в човешкия свят, докато ти стоиш някъде по средата. При тези обстоятелства май ще е по-добре да тръгна на юг с вас. Иначе ще умрете от глад или ще се загубите, или…

Внезапно Горньо се изправи и Илиас извърна очи и изгледа едрия звяр. Миг след това Пъструша също стана и също погледна Горньо в очите. Сцената замръзна за секунда, след което Горньо се обърна и изчезна в нощта. Пъструша се отърси и отново прилегна на мястото си, сякаш нищо не се беше случило.

Илиас срещна питащия поглед на Перин.

— Тази глутница я командва Пъструша — обясни той. — Някои от мъжкарите могат да я надвият, ако се сбият, но тя е най-умната и те го знаят. Неведнъж е спасявала глутницата. Но Горньо смята, че глутницата просто си губи времето с вас тримата. Той е обсебен от омразата си към тролоците и ако толкова на юг са се появили тролоци, иска веднага да тръгне, за да ги избие.

— Напълно го разбираме — промълви Егвийн. — Ние наистина можем да се оправим и сами… стига да ни насочите, разбира се.

Илиас махна с ръка.

— Нали ви казах, че Пъструша води тази глутница! Призори ще тръгна с вас на юг, и те също.

По изражението на Егвийн си личеше, че това не е най-добрата вест, която й се иска да чуе.

Перин приседна и се умълча. Сега просто усещаше напускането на Горньо. При това белязаният мъжкар не беше сам. Дузина други, млади мъжкари, се бяха понесли след него. Искаше му се да повярва, че Илиас просто беше развинтил въображението му, но не можеше. И тъкмо преди заминаването на вълците да заглъхне в ума му, той усети в главата си мисъл, която идеше от Горньо, остра и ясна, сякаш беше негова собствена. Омраза. Омраза и вкус на кръв.