Окото на света

Глава 19 Сянката дебне

Натрошени камъни, застилали някога улиците, тракаха под копитата на конете, докато Лан ги превеждаше през града. Целият беше рухнал, според това, което виждаха очите на Ранд, и запуснат, както беше забелязал Перин. Тук-там прелиташе по някой самотен гълъб и сухи, мъртви стръкове се подаваха от пукнатините на стените и от уличната настилка. Покривите на повечето сгради се бяха срутили. От изкорубените стени по улиците се бяха пръснали парчета тухли и камъни. На места стърчаха кули, прекършени като счупени колове. Неравни нащърбени хълмове, обрасли с криви дръвчета, можеха да бъдат останки от дворци или цели квартали.

И въпреки това останките на града бяха толкова внушителни, че дъхът на Ранд секваше. И най-големите сгради в Бейрлон можеха да потънат в сенките на почти всичко, което се виждаше тук. Палати от бял мрамор, увенчани с огромни куполи, пресрещаха отвсякъде погледа му. Всяка от постройките сякаш имаше поне един купол; някои имаха четири или пет, всеки с различна форма. Дълги проходи, обкръжени от колонади, се простираха на стотина разтега, завършвайки пред кули, които сякаш достигаха до небесата. При всяка пресечка се възправяше бронзов фонтан или алабастрова основа на паметник, или пиедестал на статуя. Фонтаните обаче бяха пресъхнали и почти всички статуи бяха рухнали. Но и оцелялото бе толкова величествено, че удивлението му беше напълно оправдано.

„А аз си мислех, че Бейрлон е голям град! Да ме изгори дано, Том сигурно се е скъсал от смях. Моарейн и Лан също.“

Така се беше залисал, че се стресна, когато Лан внезапно спря пред една белокаменна сграда. Не можеше да се определи какво е представлявала тя, когато градът е бил жив и могъщ. От горните й етажи беше останала само куха черупка. Следобедното слънце прозираше през празните рамки на прозорците, стъклата и дървото отдавна ги нямаше. Но приземният етаж изглеждаше достатъчно запазен.

— Ще свърши работа — каза Моарейн.

Лан скочи от седлото си, свали Айез Седай от нейното и нареди:

— Вкарайте конете. Намерете някаква стая отзад за конюшня. По-бързо, селянчета. — И изчезна във вътрешността на сградата, понесъл Айез Седай на ръце.

Нинив се смъкна от коня си и забърза след него, помъкнала торба с билки и мехлеми. Егвийн я последва. Мъжете останаха навън с отворени усти.

— Хайде да приберем конете — промърмори сърдито Том.

Влязоха в огромно помещение с мръсен под, облицован с плочи и с парцаливи пана по стените. Лан беше сложил Моарейн в един ъгъл и я беше увил в наметалото си. Нинив беше приклекнала край Айез Седай и ровеше в торбата си, която Егвийн държеше отворена пред нея.

— Вярно е, че може и да не я харесвам — говореше Нинив на Стражника, — но помагам на всеки изпаднал в нужда, независимо дали го харесвам, или не.

— Не те обвинявам, Премъдра. Само казах, внимавай с тези твои треви.

Тя го изгледа накриво.

— Факт е, че тя има нужда от моите билки, както и ти. — Гласът й, язвителен поначало, ставаше все по-хаплив. — Факт е, че тя не може да издържи повече дори с нейната Единствена сила и че направи почти всичко, което й беше по силите, и за малко да падне изтощена. Факт е, че сега твоят меч не може да й помогне, Владетелю на Седемте кули. Но моите билки могат.

Моарейн положи немощно длан на рамото на Стражника.

— Успокой се, Лан. Тя не иска да ми навреди. Тя просто не знае.

Стражникът изсумтя презрително.

Нинив спря да рови в торбата си и го погледна намръщено, но този път заговори на Моарейн.

— Има много неща, които не знам. Какво имаш предвид?

— Първо — отвърна Моарейн, — това, от което наистина се нуждая, е малко почивка. Второ, съгласна съм с теб. Твоите умения и познания ще се окажат по-полезни за всички нас, отколкото предполагах. А сега, ако имаш нещо, което да ми помогне да поспя един час и да не ме изтощи…

— Един слаб чай от класица и марена с…

Ранд пропусна последната съставка и последва Том и Перин, които водеха конете. Мат обаче пусна поводите на коня си и се огледа. Освен вратата, през която бяха влезли, имаше още две и той отиде да види накъде водят.

— Улица и някакъв задънен двор — каза той, когато се върна.

— Ще се погрижиш ли най-после за коня си? — подкани го Перин. — Никой няма да ти свърши работата.

Ранд забеляза, че очите на Мат са някак замъглени. Приятелят му вървеше механично, а погледът му сякаш се беше зареял на стотици мили оттук.

— Добре ли си, Мат? — попита го Ранд. Мат свали седлото на коня си и застина като статуя. — Мат? Мат!

Мат се стресна и за малко да изтърве седлото.

— Какво? Ох. Просто… се бях замислил.

— Замислил ли? — изсумтя Перин. — Ти направо беше заспал.

Мат се намръщи.

— Бях се замислил за… какво стана с нас там. За онези думи, които… — Всички се извърнаха към него и той се размърда притеснено. — Ами такова, нали чухте какво каза Моарейн. Сякаш някой мъртъв проговори с устата ми. Това не ми харесва.

— Бойният вик на Аемон — изсмя се Перин. — Да не би да си прероденият Аемон? Като съдя по това как все се оплакваше колко скучно било в Емондово поле, предполагам, че това би ти се харесало — да се окажеш прероден крал и герой.

— Не споменавай това! — изпъшка Том. — Тези думи са опасни и глупави. Мъртвите не могат да се прераждат, нито да се вселяват в телата на живи, и за такова нещо не бива да се говори така безгрижно. Старата кръв, каза тя. Кръвта, а не мъртъв герой. Чувал съм, че това може да се случи. Само съм чувал, но никога не съм смятал, че наистина… Това са твоите корени, момче. Нишка, идваща от дядото на твоя дядо, чак от Манедерен, а може би и от по-рано. Е, сега вече знаеш, че родът ти е стар. Трябва просто да приемеш, че е така, и да си доволен. Повечето хора не знаят за потеклото си нищо освен, че имат баща.

„Някои от нас дори и в това не могат да бъдат сигурни — помисли си с горчивина Ранд. — Може би Премъдрата беше права. О, Светлина, дано да е била права.“

— Да, би трябвало да се радвам — кимна Мат. — Само че… смяташ ли, че това обяснява какво се случи с нас? Тролоците и всичко останало? Искам да кажа… ох, и аз не знам какво точно искам да кажа.

— Мисля, че трябва вече да забравите за това и да се съсредоточите над мисълта как да се измъкнете от тази история здрави и читави. — Том измъкна лулата си. — А аз лично смятам да попуша малко. — Той размаха лулата си и се отдалечи.

— Всички сме заплетени в тази работа, не само само ти — каза Ранд.

Мат потръпна и се изсмя късо.

— Съгласен съм. Слушайте, щом сме обвързани, сега, след като се оправихме с конете, защо не излезем да пообиколим малко този град? Та това е истински велик град, при това без тълпи наоколо, които да те блъскат с лакти и да те ръгат в ребрата. Никой няма да си пъха носа и да ни души какви сме и що сме. Все още остават час-два, докато се стъмни.

— Да не си забравил за тролоците? — каза Перин.

Мат насмешливо поклати глава.

— Не помниш ли, че според Лан те няма да се осмелят да влязат тук? Научи се да слушаш какво казват хората.

— Помня — отвърна му Перин. — И слушам. Този град… Аридол ли беше?… е бил съюзник на Манедерен. Видя ли? Значи слушам.

— Аридол трябва да е бил най-великият град по време на Тролокските войни — каза Ранд. — Щом като тролоците все още ги е страх от него. Те не се побояха да дойдат в Две реки, а Моарейн каза, че Манедерен била… как го каза тя?… трън в нозете на Тъмния.

Перин вдигна ръце.

— Не споменавайте Пастира на Нощта, моля ви.

— Добре де — засмя се Мат. — Хайде да тръгваме.

— Трябва да попитаме Моарейн — отвърна Перин.

— Да питаме Моарейн? — възкликна Мат. — Смяташ, че тя ще ни пусне да изчезнем от погледа й? А какво да кажем за Нинив? Кръв и пепел, Перин, да беше попитал госпожа Люхан дали да тръгнеш с нас!

Перин неохотно кимна и Мат ухилен се обърна към Ранд.

— А ти какво ще кажеш? Истински град! С дворци! И никакви Бели плащове, които да ни се мотаят в краката.

Ранд го изгледа кръвнишки, но се поколеба само за секунда. Дворците наоколо наистина бяха като от приказка на веселчун.

— Съгласен.

Излязоха тихо на улицата и закрачиха бързо по нея. Когато се отдалечиха от каменната сграда, Мат изведнъж затанцува весело.

— Свободни сме. — Той се засмя. — Свободни сме! Сънували ли сте някога, че ще видите палат като ето онзи? Кажете?

Перин също се засмя, но Ранд сви смутено рамене. Този град нямаше нищо общо с града от първия му сън, но все пак…

— Ако ще разглеждаме нещо, да започваме. Не ни остава много време до мръкване.

По всичко личеше, че Мат иска да види всичко, и неговият ентусиазъм скоро зарази другите двама младежи. Те се закатериха по прашните фонтани, които бяха достатъчно големи, за да поберат всички жители на Емондово поле, влизаха и излизаха от постройки, които си избираха случайно, но винаги най-големите, на които се натъкваха. На някои от тях разбираха предназначението, на други — не. Дворецът си беше дворец, но какво можеше да представлява ето онази сграда с чудовищно големия купол, колкото цял хълм, надвиснал над единственотр кръгло помещение под него? А онова обградено от стени пространство, отворено към небето и достатъчно голямо, за да побере цяло Емондово поле, заобиколено от многобройни редици каменни пейки?

Дворците с техните огромни празни помещения, всяко от които беше достатъчно просторно, за да се побере в него целият хан „Виноструй“ и пак да остане място, караха Ранд да се замисли за хората, които ги бяха обитавали. Струваше му се, че целият народ на Две реки може да се събере под всеки огромен купол, а колкото до онова място с каменните пейки…

Най-сетне дори Мат се умори, колкото и величествени да бяха сградите и се сети, че предната нощ бяха спали само един час.

— Да се връщаме и да поспим малко — предложи Ранд. — Друго не ми трябва.

— Винаги има време за сън — отвърна Мат решително. — Погледни само къде сме. Град в руини. Съкровище.

— Съкровище ли? — Челюстите на Перин изтракаха. — Няма никакво съкровище тук. Нищо няма освен прахоляк.

Ранд заслони очи към слънцето, което се беше превърнало в червена топка, кацнала ниско над покривите.

— Вече става късно, Мат. Скоро ще се стъмни.

— Може наоколо да има някакво съкровище — упорито настоя Мат. — Все едно, щѐ ми се да се кача в една от тези кули. Виж онази там. Тя е цяла. Обзалагам се, че ако се качим на нея, ще можем да видим на мили околовръст. Какво ще кажете?

— Кулите не са безопасни — чу се глас зад гърба им.

Ранд скочи и бързо се извъртя, хващайки дръжката на меча. Приятелите му се оказаха не по-малко бързи от него.

В сенките сред колоните на горния край на стълбището стоеше някакъв непознат. Той пристъпи напред и вдигна ръка да се предпази от слънчевата светлина.

— Прощавайте — произнесе меко непознатият. — Прекарах доста време сред тъмнината вътре. Очите ми още не са привикналп на светлото.

— Кой сте вие? — попита Ранд. Говорът на непознатия бе някак необичаен дори в сравнение с говора на жителите на Бейрлон. — Какво правите тук? Мислехме, че този град е безлюден.

— Аз съм Мордет. — Мъжът замълча, сякаш очакваше да знаят името му. След като никой от тях не даде знак, че го знае, той измърмори нещо под нос и продължи: — Бих могъл да попитам и вас същото. От много време никой не се е появявал в Аридол. От много, много отдавна. Не бих и предположил, че някой ден ще срещна трима млади мъже да се разхождат по улиците му.

— Ние пътуваме за Кемлин — отвърна Ранд. — Спряхме тук за подслон през нощта.

— Кемлин — повтори бавно Мордет, усуквайки името на върха на езика си, след което поклати глава. — Подслон за през нощта, казваш? Може би ще дойдете с мен.

— Вие не ни отговорихте какво търсите тук? — настоя Перин.

— Ами съкровища, разбира се.

— Намерихте ли някое? — възкликна Мат.

На Ранд му се стори, че Мордет се усмихна, но при тези сенки не можеше да е сигурен.

— Намерих — отвърна мъжът. — Много повече, отколкото очаквах. Много повече. Много повече, отколкото мога да отнеса. Никога не съм предполагал, че ще намеря трима яки младежи. Ако ми помогнете да изнеса това, което мога да натоваря на конете си, можете да си поделите останалото. Толкова, колкото можете да носите. Иначе това, което оставя, тъй или иначе ще изчезне, ще го отнесе някой друг търсач на съкровища.

— Нали ви казах, че в такова място не може да няма съкровища! — възкликна Мат и хукна нагоре по стълбите. — Ще ви помогнем да го изнесете. Само ни отведете при него. — Двамата с Мордет се скриха сред сенките на колонадите.

Ранд погледна Перин и каза:

— Не можем да го оставим сам.

Перин погледна към залязващото слънце и кимна. Двамата предпазливо се заизкачваха нагоре по стъпалата, като Перин разкопча калъфката на секирата си. Ръката на Ранд стисна меча. Мат и Мордет ги чакаха сред колоните. Мордет беше скръстил ръце на гърдите си, а Мат нетърпеливо надничаше вътре.

— Елате — каза Мордет. — Ще ви покажа съкровището. — Той се шмугна вътре и Мат го последва. Не можеха да направят нищо друго, освен да тръгнат след тях.

Коридорът беше сумрачен, но почти веднага след като влязоха, Мордет зави и пое по някакви тесни стъпала, които ту се изкачваха, ту слизаха. Ставаше все по-тъмно и накрая започнаха да се провират сред непрогледен мрак. Ранд опипваше с една ръка стената, без да е сигурен дали под него ще има стъпало, докато кракът му не го напипаше.

— Тук е страшно тъмно — обади се Мат.

— Да, тъмно е — отвърна Мордет. Изглежда, изобщо не се затрудняваше от тъмнината. — По-долу има осветление. Насам.

И наистина, скоро виещото се стълбище се отвори в широк коридор, смътно осветен от редки пушливи факли, поставени в метални скоби по стените. Примигващите им пламъци позволиха на Ранд за пръв път да огледа ясно Мордет, който бързаше напред и ги подканяше да го следват.

В този човек имаше нещо доста необичайно. Но не можеше да определи какво точно. Мордет изглеждаше възпълен, някак си мазен, с тежки клепачи, зад които сякаш криеше нещо. Беше нисък и съвсем плешив, но докато вървеше, изглеждаше сякаш по-висок от тях. Облеклото му определено не приличаше на нищо, което Ранд бе виждал. Впити черни бричове и меки червени ботуши, чиито носове бяха завити настрани към глезените му. Дълга червена дреха, бродирана със златни нишки, и снежнобяла риза с широки ръкави, чиито маншети висяха почти до коленете му. Определено не приличаха на дрехи, с които човек би тръгнал да търси съкровище в един разрушен град. Но не това го правеше толкова странен.

Коридорът свърши в облицовано с плочи помещение и младежът забрави за странностите на водача им. Ахването му отекна, сливайки се с възгласите на приятелите му. Тук светлината също идваше от факли по стените — но се отразяваше хилядократно от златото и скъпоценните камъни, струпани на пода: купища монети и накити, златни потири, блюда и фиали, позлатени и украсени със скъпоценни камъни мечове и ками, всичко това натрупано на купчини, високи до кръста.

С вик Мат се понесе напред и падна на колене пред една от купчините.

— Торби — промълви той без дъх и зарови ръце в златото. — Торби ще ни трябват, за да отнесем всичко това.

— Не можем да отнесем всичко — отвърна Ранд и се огледа безпомощно. Всичкото злато на търговците, донесено в продължение на една година в Емондово поле, не можеше да се сравни и с една хилядна от стойността на само един от тези купове. — Не и сега. Вече почти се стъмни.

Перин измъкна от купчините една двуостра секира, отмахвайки небрежно златните вериги, които се бяха увили около нея. Скъпоценните камъни проблясваха по лъскавата й черна дръжка, по остриетата бяха гравирани със злато изящни фигури.

— Тогава утре — каза той и я надигна ухилен. — Моарейн и Лан ще ни разберат, като им покажем това.

— Не сте ли сами? — каза Мордет. Беше ги пропуснал пред себе си да влезнат в съкровищницата, но сега се приближи до тях. — Кои други са с вас?

Мат, заровен до кръста в несметните богатства, му отвърна разсеяно:

— Моарейн и Лан. Освен това Нинив, Егвийн и Том. Той е веселчун. Отиваме в Тар Валон.

Ранд затаи дъх. Тишината, лъхаща от Мордет, го накара да извърне поглед към него.

Гняв, смесен със страх, беше изкривил лицето на Мордет. Устните му се разкривиха и оголиха зъбите му.

— Тар Валон! — Той размаха стиснатите си юмруци. — Тар Валон! Вие ми казахте, че отивате към този… този… Кемлин! Вие ме излъгахте!

— Ако все още искате — обърна се Перин към Мордет, — можем да се върнем утре да ви помогнем. — Той внимателно остави секирата върху купчината инкрустирани с блестящи камъни оръжия и бижута. — Ако искате.

— Не. Това е… — Дишайки тежко, Мордет заклати глава, сякаш не можеше да реши. — Вземете каквото искате. Освен… Освен…

Изведнъж Ранд осъзна какво го беше притеснявало у този непознат. Пръснатите из помещението факли обграждаха и тримата с пръстен от сенки. Само Мордет… Той сам се изненада, когато го произнесе на глас:

— Вие нямате сянка.

Златният потир падна с трясък от ръцете на Мат. Мордет кимна и за пръв път месестите му клепачи се отвориха напълно. Мазното му лице изведнъж придоби изпит и алчен вид.

— Така. — Той сякаш стана по-висок. — Вече е решено. — Внезапно Мордет се изду като балон, нарасна и главата му се опря в тавана, раменете му докоснаха стените и той изпълни целия край на помещението, преграждайки изхода им. С издути бузи и оголени в зловеща усмивка зъби, той посегна към тях с ръце, достатъчно големи, за да смачкат човешка глава като яйце.

Ранд извика и отскочи назад. Кракът му се закачи в някаква златна верига и той се срина на пода. Мъчейки се да си поеме дъх, той посегна за меча си, отмятайки наметалото, което се беше увило около дръжката му. Виковете на приятелите му се смесиха с дрънченето на фиали и потири, търкалящи се по пода. Изведнъж в ушите на Ранд пропищя болезнен вик.

Младежът най-сетне успя да измъкне меча от канията и се изправи, чудейки се кой ли от приятелите му е изпищял. Перин го изгледа с широко отворени очи, превил гръб и размахал секирата си, сякаш готов да съсече някое дърво. Мат надничаше иззад една от купчините скъпоценности, стиснал в ръка вдигната от пода кама.

В най-сенчестата част на помещението, където на достигаше бледата светлина на факлите, нещо се раздвижи и тримата подскочиха. Беше Мордет, опрял колене до гърдите си и свит в най-далечния ъгъл.

— Измами ни — изпъшка Мат. — Това беше някакъв фокус. Мордет отметна глава и нададе вой. Стените потрепераха и от тях се посипа прах.

— Вие сте мъртви! — извика той. — Всички сте мъртви! — И изведнъж се изправи и полетя срещу тях през залата.

Долната челюст на Ранд увисна и той за малко да изтърве меча. Докато Мордет се носеше във въздуха, тялото му се изтъни като струйка дим, вмъкна се между плочите на стената и изчезна в нея. Последен вик огласи залата:

— Всички сте мъртви…

— Да изчезваме оттук — плахо се обади Перин.

— Ами съкровището — възрази Мат. — Не можем просто така да го оставим.

— Не искам нищо от тези неща — отвърна Перин, като се озърташе наляво и надясно. После извика с все сила: — Това съкровище си е твое, чуваш ли? Няма да вземем нищо от него!

Ранд гневно изгледа Мат.

— Искаш да тръгне след нас ли? Или смяташ да останеш тук и да тъпчеш джобовете си, докато не се върне с още десетина като него?

Мат отчаяно посочи купищата злато и скъпоценности. Но преди да успее да каже нещо, Ранд стисна едната му мишница, а Перин го сграбчи през другата и го задърпаха яростно навън от залата.

Преди да направят и десет стъпки по коридора, бледата светлина зад тях угасна съвсем. Факлите в съкровищницата загасваха. Мат спря да крещи и тримата ускориха ход. Първата факла извън залата примигна и угасна, след нея и следващата. Докато стигнаха виещите се стъпала, вече не се налагаше да влачат Мат. Дори катраненият мрак на стълбището ги накара да се поколебаят само за миг, след което се втурнаха нагоре по стъпалата, викайки с все сила. Крещяха с пълно гърло, надявайки се да изплашат онова, което сигурно ги дебнеше. Крещяха, за да си напомнят, че все още са живи.

Влетяха в коридора на горния етаж, запрепъваха се през колонадата и накрая, останали съвсем без дъх, се изтъркулиха накуп по стъпалата и стигнаха на улицата.

Ранд, стиснал меча на Трам, се огледа боязливо. Слънцето вече се скриваше над покривите. Сенките, протягащи се към тях като нечии чудовищни ръце, бяха станали още по-черни и изпълваха цялата улица. Той потръпна. Сенките му приличаха на Мордет, който сякаш се протягаше да ги сграбчи.

— Поне се измъкнахме. — Мат се изправи последен и започна да се тупа от прахоляка. Трепереше и сякаш не беше на себе си. — Аз поне…

— Дали? — каза Ранд.

Този път разбираше, че не е само въображението му. По гърба му полазиха мравки. Нещо ги следеше иззад мрака сред колоните горе. Той се завъртя и се втренчи в сградите от другата страна на улицата. И там усети следящи очи. Ръката му стисна още по-здраво дръжката на меча, въпреки че не знаеше с какво може да му помог не оръжието. Дебнещите ги очи сякаш бяха навсякъде. Другите също се заоглеждаха тревожно. Разбра, че и те са го усетили.

— Вървим по средата на улицата — промълви дрезгаво той. Спогледаха се. Двамата му приятели изглеждаха не по-малко изплашени от кего. Той преглътна. — Оставаме по средата на улицата, колкото може по-далече от сенките, и вървим бързо.

— Много бързо — съгласи се трескаво Мат.

Невидимите преследвачи продължаваха да са около тях. Или просто имаше твърде много гледащи ги, многобройни чифтове очи, които ги следяха буквално от всяка сграда. Колкото и да се мъчеше, Ранд не забелязваше нещо да се помръдва, но усещаше очите — нетърпеливи, гладни. Не можеше да прецени кое е по-лошото. Хиляда чифта очи или само няколко, които вървят след тях.

В малкото отсечки, където слънцето все още ги достигаше, тримата забавяха ход и се вглеждаха нервно в тъмнината, която продължаваше да се простира напред. Никой от тях не бързаше да влезе пръв сред сенките. Никой не беше сигурен дали в тях не се крие нещо. Присъствието на онези, които ги дебнеха, беше съвсем осезаемо, особено на местата, където дългите сенки прекосяваха улицата, преграждайки пътя им. През тези тъмни петна притичваха с викове. На Ранд му се струваше дори че чува нечий сух, хриплив смях.

Най-после, тъкмо когато припадна здрачът, забелязаха пред себе си бялата каменна сграда, която бяха напуснали сякаш преди дни. Дебнещите ги очи внезапно изчезнаха. Без да промълви нито дума, Ранд се забърза, следван от приятелите си, а после тримата се затичаха презглава и се спряха едва след като се шмугнаха в зданието.

В средата на покрития с плочи под гореше слаб огън, чийто дим излизаше през малък отвор в тавана. Тук бяха всички освен Лан. Бяха струпани около огъня и реакциите, с които ги посрещнаха, бяха твърде различни. Егвийн се стресна и хвана гърлото си с две ръце. Когато разбра, че са те, въздишката на облекчение провали усилието й да ги дари с изпепеляващ поглед. Том само промърмори нещо, захапал лулата си, но Ранд долови думата „глупаци“, преди веселчунът отново да им обърне гръб.

— Празноглави телета! — скастри ги Премъдрата. Трепереше от глава до пети, очите й блестяха, по бузите й бяха избили червени петна. — Къде бяхте, в името на Светлината? Къде ви е умът? Какво ви става? Сега Лан обикаля навън да ви търси и ще имате голям късмет, ако не реши да ви вкара малко ум в главата като се върне, както заслужавате.

Лицето на Айез Седай не издаваше никакво вълнение, но при нахлуването им ръката, която беше стиснала наметалото й така, че кокалчетата й бяха побелели, се отпусна. Това, което й беше дала Нинив, явно беше помогнало, защото сега тя изглеждаше много по-бодра.

— Не трябваше да правите това — промълви тя с чист и хладен като водите на Виноструй глас. — Ще го обсъдим по-късно. Нещо трябва да ви е сполетяло навън, иначе нямаше да дотърчите така. Кажете ми.

— Казахте, че е безопасно — оплака се Мат. — Казахте, че Аридол е бил съюзник на Манедерен и че тролоците няма да влязат тук, и че…

Моарейн пристъпи толкова бързо към тях, че Мат замлъкна с отворена уста, а Ранд и Перин се спряха като заковани.

— Тролоци ли? Видели сте тролоци в града?

Ранд преглътна.

— Не бяха тролоци — каза той и тримата започнаха да разказват възбудено един през друг.

Всеки започна от различно място. Мат заразказва от намирането на съкровището, сякаш го беше намерил сам, докато Перин се впусна в обяснения защо преди всичко бяха излезли, без да се обадят на никого. Ранд прескочи направо на онова, което смяташе за най-важно — за срещата им с непознатия. Но и тримата бяха толкова възбудени, че никой не разказваше последователно. Щом някой се сетеше за нещо, го избълваше, без да го интересува редът на събитията или какво приказват останалите. Дебнещите. Сега всички забърбориха за дебнещите.

Така целият им разказ се получи доста объркан, но поне страхът им мина. Егвийн започна да поглежда притеснено към празните прозорци, гледащи към улицата. Навън последните отблясъци на залязващото слънце отслабваха и здрачът се сгъстяваше. Огънят изглеждаше твърде малък и недостатъчно ярък. Том беше извадил лулата от устата си и ги слушаше навел глава, намръщено. Очите на Моарейн блестяха загрижено, но тя се стараеше да не се издаде. Докато…

Изведнъж Айез Седай изсъска и стисна здраво лакътя на Ранд.

— Мордет! Сигурен ли си за това име? Помислете си добре и тримата. Наистина ли се казваше Мордет?

Стъписани от напрегнатия й глас, те промърмориха хорово:

— Да.

— Той докосна ли ви? — попита ги тя. — Даде ли ви нещо, или вие да сте направили нещо за него? Трябва да разбера.

— Не — отвърна Ранд. — Никого не докосна. И не взехме нищо от онези неща.

Перин кимна за потвърждение и добави:

— Той просто се опита да ни убие. Това не е ли достатъчно? Изду се и изпълни половината стая, разкрещя се, че сме мъртви, и после изчезна. — Той махна с ръка да покаже. — Като дим.

Егвийн изстена уплашено.

Мат се дръпна назад кисело.

— Казахте, че сме в безопасност! И че тролоците не стъпват тук. Какво друго можехме да помислим?

— Явно, че изобщо не сте мислили — отвърна тя, възстановила обичайното си хладнокръвие. — Всеки, който умее да мисли, би се пазил от едно място, в което дори и тролоците не смеят да влизат.

— Матови работи — каза Нинив с присъщия си тон. — Все ще измисли някоя глупост, а останалите си загубват и малкото разум, с който са се родили, щом се съберат с него.

Моарейн кимна, но очите й останаха приковани в Ранд и двамата му приятели.

— Към края на Тролокските войни сред тези руини останала да лагерува цяла войска — тролоци, Мраколюбци, мърдраали, Властелини на ужаса, с хиляди. След като не излезли оттук, отвън били изпратени съгледвачи. Съгледвачите намерили оръжия, късове от ризниците им и навсякъде било оплискано с кръв. По стените били издраскани надписи на езика на тролоците, с които в последния си час те призовавали Тъмния да им се притече на помощ. Дошлите по-късно тук хора не намерили нито кръвта, нито надписите. Били заличени. Но Получовеците и тролоците още ги помнят. Затова не смеят да преминат крепостните стени.

— И затова избрахте да се скрием тук? — попита Ранд недоверчиво. — Нямаше ли да е по-безопасно, ако се бяхме опитали да ги изпреварим?

— Ако не бяхте избягали така — отвърна търпеливо Моарейн, — щяхте да разберете, че пратих стражи да пазят сградата. Един мърдраал дори не би разбрал за тяхното съществуване, защото те са предназначени за друго зло, но това, което обитава Шадар Логот, не би могло да ги премине, дори да се приближи до тях. На заранта ще е безопасно да излезем и потеглим — тези същества не могат да понасят слънчевата светлина. Ще се скрият вдън земя.

— Шадар Логот? — повтори колебливо Егвийн. — Нали този град се наричал Аридол?

— Някога се е наричал Аридол — отвърна Моарейн. — И е бил една от Десетте държави, земите, които сключили Втория обет. Държавите, които се възправили срещу Тъмния още в първите дни след Разрушението на света. В дните, когато Торин ал Торен ал Бан бил крал на Манедерен, кралят на Аридол бил Балвен Желязната ръка. В мрака на отчаянието, в разгара на Тролокските войни, когато вече изглеждало сигурно, че Бащата на лъжите ще победи, в двора на Балвен пристигнал един мъж, който се наричал Мордет.

— Същият мъж? — възкликна Ранд, а Мат допълни:

— Не може да бъде!

Погледът на Моарейн ги накара да млъкнат. В притихналата зала се чуваше само гласът на Айез Седай.

— Скоро след като Мордет се появил в града, той се превърнал в най-довереното лице и бързо станал вторият човек след краля. Мордет шепнел отровни съвети в ухото на Балвен и Аридол започнал да се променя. Аридол започнал да води самостоятелна политика, изолирал се. Започнали да казват, че човек може по-лесно да се разбере с тролоци, отколкото с мъжете на Аридол. Победата на Светлината е всичко. Този боен вик им бил даден от Мордет и мъжете на Аридол го крещели по време на битка, но в делата си изоставили пътя на Светлината.

— Тази история е твърде дълга, за да ви я разказвам цялата, и е твърде тъжна, при това от нея се помнят само откъси, дори в Тар Валон. Как синът на Торин, Каар, дошъл да върне Аридол към Втория обет и как Балвен седял на трона си, чезнещ от болест и с очи, в които блестяла лудостта, и се смеел високо, докато Мордет се усмихвал край него, когато заповядал да убият Каар и останалите посланици като Мраколюбци. Как се стигнало до това принц Каар да се сдобие с прозвището Каар Едноръкия. Как успял да се измъкне от тъмницата на Аридол и избягал сам към Граничните земи, преследван по петите от свръхестествените убийци на Мордет. Как там срещнал Рея, която не знаела кой е той и се омъжила за него, и заплела конците в Шарката, довели до неговата смърт от собствените й ръце, и нейната собствена, от собствената й ръка пред гробницата му, при устието на Алет-лориел. Как армиите на Манедерен дошли да отмъстят за Каар и заварили портите на Аридол разбити, без нито един жив човек вътре, но нещо витаело сред руините, по-лошо и от смъртта. Не враг съсипал Аридол, а самият Аридол. Подозрителността и омразата породили нещо, което се подхранвало от онова, което го било породило, нещо, което било заключено в основите, над които бил издигнат Аридол. Нарекли го Шадар Логот, или „Мястото, където Сянката дебне“, или по-просто — „Дебнещата сянка“.

— Единствено Мордет не бил погълнат от Машадар, но бил впримчен от Сянката и заедно с Машадар останал да дебне сред тези стени в продължение на дълги векове. И други са го срещали. На някои е повлиял с дарове, които изкривяват ума и омърсяват духа с поквара. Ако успее да убеди някой да го придружи до стените, докъдето се простира властта на Машадар, ще може да погълне душата на тази личност. Тогава Мордет ще напусне града, вселил се в тялото на човека, който не просто е умрял, а нещо много по-лошо, и неговото зло отново ще се излее над света.

— Съкровището — изломоти Перин, когато тя замлъкна. — Той искаше да му помогнем да отнесе съкровището при конете му. Лицето му бе измъчено. — Обзалагам се, че конете му щяха да се окажат някъде извън града.

— Но сега сме в безопасност, нали? — попита Мат. — Той не ни даде нищо и не ни докосна. С тези стражи, които сте разположили, сега сме в безопасност, нали?

— В безопасност сме — съгласи се Моарейн. — Той не може да прекоси стражевата линия, също като и всички други обитатели на това място. А и те трябва да се крият от слънчевата светлина, така че щом настъпи денят, ще можем да напуснем безопасно. Сега се опитайте да поспите. Стражите ще ни пазят, докато Лан се върне.

— Той нещо много се забави. — Нинив разтревожена погледна към прозорците. Беше паднал плътен мрак, черен като катран.

— Лан ще се оправи — промълви успокояващо Моарейн, докато опъваше одеялата си край огъня. — Бил е орисан да се сражава с Тъмния още преди да напусне бебешката си люлка. В бебешките му ръце се появил меч. Освен това аз бих разбрала за неговата смърт в мига, в който го сполети, и как се е случило, също както и той за моята. Почпни си, Нинив. Всичко ще бъде наред. — Но докато се загръщаше в завивките си, тя погледна тревожно към изхода, сякаш също се притееняваше, че Стражникът се бави.

Ръцете и краката на Ранд тежаха като олово, а очите му се затваряха сами, но въпреки това сънят не настъпи бързо, а след като настъпи, той започна да сънува, бълнувайки и ритайки одеялата. Събуди се внезапно и се огледа, преди да осъзнае къде се намира.

Луната се беше издигнала високо в небето — последният тънък сърп преди новолуние, и слабият й светлик беше погълнат от нощния мрак. Всички останали спяха, макар и не спокойно. Егвийн и двамата му приятели се извиваха в завивките си и тихо бълнуваха. Хъркането на Том, друг път равномерно, сега се накъсваше от отделни несвързани думи. От Лан все още нямаше и следа.

Изведнъж си помисли, че стражите на Айез Седай не са никаква защита. Навън сред мрака можеше да има какво ли не. Каза си, че се държи глупаво, и добави още няколко дървета към догарящите в огнището въглени. Пламъкът беше твърде немощен, за да го сгрее, но поне осигуряваше малко светлина.

Нямаше представа какво го събуди от неприятния сън. Отново беше малко момче, понесъл меча на Трам, и тичаше из празните улици, гонен от Мордет, който крещеше зад гърба му, че искал само ръката му. А наблизо имаше някакъв старец, който през цялото време се кискаше лудешки.

Той легна и заби поглед в тавана. Много му се искаше да поспи, дори при риска от нови кошмари, но този път очите му не се затваряха.

Внезапно Стражникът пристъпи безшумно в помещението. Моарейн се събуди и приседна, сякаш бе звъннала камбана. Лан отвори ръка и пред нея върху плочите на пода издрънчаха три малки предмета. Три кървавочервени знака с формата на рогати черепи.

— В града са проникнали тролоци — каза Лан. — След малко повече от час ще се появят и тук. А Давол са най-лошите от всички. — Той се зае да разбужда останалите.

Моарейн чевръсто почна да прибира завивките си.

— Колко са? Знаят ли, че сме тук? — Гласът й прозвуча спокойно, сякаш в тази новина нямаше нищо обезпокояващо.

— Не мисля — отвърна Лан. — Над сто са, но са толкова изплашени, че са готови да убият всичко, което се движи, могат да се избият и помежду си. Получовеците едва ги удържат — цели четирима само с един юмрук — и дори те, изглежда, не искат нищо друго, освен да преминат през града колкото може по-бързо. Не се пръскат да претърсват и са толкова небрежни, че ако не се намирахме точно на пътя им, щях да реша, че няма защо да се безпокоим от тях.

— Нещо друго има ли?

— Само това — добави Лан замислено. — Мърдраалите са принудили тролоците да влязат в града. Но какво е принудило тях?

Всички слушаха мълчаливо. Том изруга тихо, а Егвийн изплашено попита:

— Тъмния ли?

— Не говори глупости, момиче — сряза я Нинив. — Тъмния е окован в Шайол Гул от Създателя.

— Засега поне — съгласи се Моарейн. — Не, Бащата на лъжите не е тук, но така или иначе трябва да се махаме.

Нинив я изгледа мрачно.

— Да оставим защитата на стражите и да прекосим Шадар Логот нощем?

— Или да останем и да посрещнем тролоците — отвърна Моарейн. — За да можем да ги отблъснем тук, ще ни трябва Единствената сила. Но тя ще унищожи стражите и ще привлече онова нещо, от което те са предназначени да ни пазят. Освен това ще е все едно да вдигнем сигнален огън на всички околни кули за всеки Получовек на двадесет мили околовръст. Не бих искала да напуснем, но сега ние сме плячката, а хрътките диктуват преследването.

— Ами ако извън стените има още? — попита Мат. — Тогава какво ще правим?

— Ще минем на първоначалния ми план — обяви Моарейн. Лан я погледна. Тя вдигна ръка и добави: — Бях твърде изморена, за да го споделя. Но сега си починах, благодарение на Премъдрата. Ще тръгнем към реката. Там мога да вдигна малка защита, която да задържи тролоците и Получовеците, докато успеем да приготвим салове и да я прекосим. Или още по-добре, бихме могли да спрем някой търговски съд, слизащ откъм Салдеа.

Селяните от Емондово поле ги гледаха неразбиращо и Лан поясни:

— Тролоците и мърдраалите ненавиждат дълбоката вода. Тролоците се ужасяват от нея. Нито едните, нито другите могат да плуват. Няма нещо, което един Получовек да ненавижда повече, отколкото вода до кръста, особено ако се движи. Тролците не биха влезли и толова, ако имат възможност да го избегнат.

— Значи стигнем ли до реката, сме спасени? — попита Ранд.

— За мърдраалите ще бъде почти толкова трудно да накарат тролоците да строят салове, колкото да ги прекарат през Шадар Логот. А ако ги накарат да прекосят така Аринел, половината ще избягат, а останалите ще се издавят.

— Качвайте се на конете — разпореди Моарейн. — Все още не сме стигнали реката.