Окото на света

Глава 8 Убежище

Още от прага Ранд прикова поглед в баща си — това бе неговият баща, каквото и да бе казал. Трам не помръдваше. Очите му бяха затворени, дъхът му излизаше на тежки хрипове, дълбоки и мъчителни. Белокосият веселчун прекъсна разговора си с кмета, който отново се бе надвесил над леглото и се грижеше за Трам, и изгледа Моарейн с безпокойство. Айез Седай го пренебрегна. Всъщност тя пренебрегна всички присъстващи освен Трам, в когото се загледа намръщено и съсредоточено.

Том извади незапалената лула от устата си и изръмжа недоволно.

— Човек дори не може да си попуши спокойно — промърмори той. — Я по добре да ида да видя дали някой селянин не е отмъкнал наметалото ми да си стопли кравата. Навън поне ще мога да си запаля лулата. — И се изниза през вратата.

Лан се загледа след него. Скулестото му лице беше все така невъзмутимо, като камък.

— Не ми харесва този човек. В него има нещо, което ме кара да не му вярвам. Нощес не забелязах и следа от него.

— С нас беше — отвърна Бран, поглеждайки нерешително към Моарейн. — Трябва да е бил. Наметалото му едва ли се е оцапало със сажди от огнището.

Ранд изобщо не го интересуваше дали веселчунът се е крил през цялата кощ в конюшнята.

— Нали баща ми ще се оправи? — запита той умолително Моарейн.

Бран отвори уста, но преди да заговори, Моарейн каза:

— Оставете ме насаме с него, господин ал-Вийр. Тук не можете да свършите нищо полезно, освен да ми се пречкате.

Бран се поколеба за миг, разпънат между обидата от това, че си позволяват да го командват в собствения му дом, и боязънта да откаже да се подчини на една Айез Седай. После се изправи и потупа Ранд по рамото.

— Хайде, момче. Да оставим Моарейн Седай да… ааа… да я оставим на спокойствие… Долу ме чака много работа, в която можеш да ми помогнеш. Докато се усетиш, и Трам ще се развика да му донесем лулата и халба с ейл.

— Мога ли да остана? — попита Ранд Моарейн, въпреки че тя сякаш не забелязваше никого в стаята, освен лежащия неподвижно Трам. Ръката на Бран го стисна по-здраво, но Ранд не му обърна внимание. — Моля ви. Ще стоя настрана. Дори няма да забележите, че съм тук. Той е моят баща — добави той с ярост, която изненада самия него и накара кмета да отвори широко очи от изненада. Ранд се надяваше, че останалите ще го отдадат на умората му или на напрежението от това, че си има работа с Айез Седай.

— Да, да — отвърна нетърпеливо Моарейн. Беше захвърлила пелерината и тоягата си на единствения стол в стаята и сега запряташе ръкавите на дрехата си. Вниманието й изобщо не се отдели от Трам, дори докато говореше. — Седни ей там. И ти също, Лан. — Тя махна към дългата пейка край стената. Очите й бавно обходиха Трам от стъпалата до главата, но Ранд имаше смътното чувство, че по някакъв начин погледът й прониква в същността му. — Можете да говорите, ако искате — подхвърли им тя бегло, — но по-тихо. А вие излезте, господин ал-Вийр. Тук е болнична стая, а не място за разговори. И се погрижете никой да не ме безпокои.

Кметът изсумтя, но разбира се, не толкова силно, че да привлече вниманието й, стисна отново Ранд за рамото и покорно, макар и с неохота излезе и затвори вратата.

Мърморейки нещо на себе си, Айез Седай коленичи до леглото и леко постави ръцете си върху гърдите на Трам. Затвори очи и дълго време нито помръдваше, нито издаваше някакъв звук.

В сказанията всички чудеса на Айез Седай се придружаваха от мълнии и гръмотевици или други белези на могъщи дела и величави сили. Силата, Единствената сила, извличана от Верния извор, който задвижва Колелото на Времето. Това не беше от нещата, за които Ранд предпочиташе да си мисли, за Силата, намесена около Трам, около него самия, седящ в същата стая, където Силата може би щеше да бъде използвана. Беше достатъчно лошо дори да си го помисли човек. Но доколкото можеше да прецени, Моарейн може би просто беше задрямала. В същото време му се стори, че Трам като че ли задиша по-леко. Сигурно правеше нещо с него. Толкова беше напрегнат, че подскочи, когато Лан му заговори тихо.

— Това оръжие, дето го имаш, е много хубаво. Да не би случайно на него да има чапла?

Ранд изгледа Стражника за миг, не разбирайки за какво му говори. От възбудата, че си има работа с Айез Седай, напълно беше забравил за меча на Трам. Оръжието на кръста вече не му тежеше.

— Да, има. Тя какво му прави сега?

— Не бях допускал, че ще намеря меч със знака на чаплата в такова затънтено място — каза Лан.

— Той е на баща ми. — Той хвърли поглед към меча на Лан, чиято дръжка съвсем леко се показваше изпод наметалото. Двете оръжия много си приличаха, само дето на дръжката на неговия меч нямаше никаква чапла. Очите му отново се преместиха към леглото. Дишането на Трам наистина беше станало по-леко. Можеше да се закълне в това. — Купил го е много отдавна.

— Странна покупка за един овчар.

Ранд си спести кривия поглед към Лан. За един чужденец да коментира по такъв начин меча беше невъзпитана проява на любопитство. Но за един Стражник… Все пак почувства, че трябва да му отговори нещо.

— Никога не го е използвал, това знам със сигурност. Той сам ми каза, че от него нямало никаква полза. Впрочем, до снощи. Аз дори не знаех, че го има до снощи.

— Казал ти, че е безполезен, така ли? Едва ли винаги е мислил така. — Лан леко докосна ножницата на кръста на Ранд с един пръст. — По някои места чаплата е символ на майсторска изработка. Този меч трябва да е пропътувал странен път, докато стигне при някакъв си овчар от Две реки.

Ранд пренебрегна неизказания му въпрос. Моарейн все още не беше и помръднала. Дали наистина правеше нещо? Той потръпна. Всъщност изобщо не искаше да разбере какво прави тя.

После в собствената му глава се надигна въпрос, какъвто никак не му се искаше да задава, но чийто отговор му беше необходим.

— Кметът… — той се окашля и си пое дъх. — Кметът каза, че единствената причина изобщо да остане нещо в селото е било вашето присъствие. — Той се насили да извърне очи към Стражника. — Ако ви бяха казали за един мъж в леса… човек, който плаши хората само с погледа си… това щеше ли да ви предупреди? Човек, чийто ездитен кон не вдига никакъв шум? И плащът му не се вее на вятъра? Тогава щяхте ли да знаете какво предстои да се случи? Можехте ли с Моарейн Седай да ги спрете, ако ви бяха казали за него?

— Не и без половин дузина от сестрите ми — изведнъж проговори Моарейн и Ранд се стресна. Тя все още стоеше коленичила край леглото, но беше свалила ръцете си от Трам и наполовина беше извърнала лицето си към двамата на пейката. Гласът й продължаваше да е тих, но очите й сякаш приковаха Ранд към стената. — Ако знаех, че ще заваря тук тролоци и мърдраал, когато тръгвах от Тар Валон, щях да поведа със себе си половин дузина от сестрите, дори и цяла дузина, та дори да се наложеше да ги тегля на каишка за вратовете. Колкото до мен самата, при едно предупреждение от месец, може би щеше да има разлика. Може би не. Толкова малко неща може да направи една личност, дори да призовава Единствената сила, а из този ваш район от снощи обикалят може би повече от сто тролока. Цял юмрук.

— Въпреки това щеше да е по-добре, ако знаехме — намеси се рязко Лан. Остротата му беше насочена към Ранд. — Кога точно го видя и къде?

— Това сега не е толкова съществено — каза Моарейн. — Не искам момчето да си мисли, че има вина за нещо, за което всъщност няма. Аз съм не по-малко виновна. Онзи проклет гарван вчера. Само поведението му трябваше да ме подсети. Както и теб, приятелю. — Тя сърдито изцъка с език. — Бях твърде самоуверена, чак до самонадеяност. Бях сигурна, че докосването на Тъмния не би могло да се разпростре чак дотук. Не чак толкова мощно, все още не. Толкова бях сигурна.

Ранд примигна.

— Гарванът ли? Не разбирам.

— Мръсни лешояди. — Устните на Лан се изкривиха от отвращение. — Слугите на Тъмния често си намират съгледвачи сред същества, които се хранят с мъртва плът. Главно гарвани и врани. Плъхове понякога, в големите градове.

По гърба на Ранд полазиха тръпки. Гарвани и врани съгледвачи на Тъмния? Напоследък наоколо беше пълно с гарвани и врани. Докосването на Тъмния, беше казала Моарейн. Тъмния винаги присъстваше в този свят, той знаеше това, но ако се постараеш да вървиш в Светлината, ако се опиташ да живееш праведно и да не споменаваш името му, той не би могъл да ти навреди. В това вярваше всеки и всеки го научаваше още с майчиното мляко. Но Моарейн, изглежда, казваше, че…

Погледът му отново се спря на Трам и всичко останало се изпари от съзнанието му. Лицето на баща му видимо беше престанало да гори толкова, а дишането му звучеше почти нормално. Ранд щеше да подскочи от мястото си, ако ръката на Лан не беше го възпряла.

— Вие го направихте!

Моарейн поклати глава и въздъхна.

— Все още не. Надявам се наистина да го излекувам. Оръжията на тролоците са изковани в ковачници в една долина, наречена Такандар, по склоновете на самата Шайол Гул. Някои от тях получават заразата от онова място, петно на злото, вковано в метала. Тези заразени оръжия причиняват рани, които не могат да заздравеят без намеса или които предизвикват смъртоносна треска, странни болести, с които лековете не могат да се справят. Аз само успокоих болката на баща ти, но дамгата, покварата е все още в тялото му. Ако бъде оставена, отново ще кипне и ще го погълне.

— Но вие няма да я оставите. — Думите на Ранд прозвучаха наполовина като молба, наполовина като заповед. Той изумен се усети, че говори на една истинска Айез Седай по такъв начин, но тя не показа, че тонът му й е направил особено впечатление.

— Няма — отвърна жената простичко. — Много съм уморена, Ранд, а снощи нямах възможност да си почина. Обикновено това е без значение, но при такава рана… Това… — тя извади малко вързопче от бяла коприна от кесията си, — това е ангреал. — Забеляза изражението му. — Аха, значи си чувал за ангреал. Това е добре.

Той неволно се облегна на стената, по-надалече от нея и от това, което държеше в ръцете си. В някои сказания се споменаваше за ангреал, за онези реликви от Приказния век, които Айез Седай използвали, за да изпълнят най-големите си чудеса. Изуми се, когато тя разви вързопчето и извади от него нежна костена статуетка, голяма колкото дланта й, потъмняла от времето до тъмнокафяво. Представляваше фигура на млада жена с развети от вятъра дрехи и дълга коса, спускаща се по раменете.

— Загубили сме познанията за направата им — промълви тя. — Толкова много е загубено, че може би никога няма да бъде възстановено. Толкова малко са останали от тях, че Амирлинският трон едва ми позволи да го взема. Добре е за Емондово поле, а също и за баща ти, че получих разрешението й. Но не бива да се надяваш прекалено. Дори и с него мога да направя съвсем малко повече от онова, което бих постигнала и без помощта му вчера, а заразата е силна. Имала е време да загнои.

— Вие можете да му помогнете — отвърна трескаво Ранд. — Вие знаете как.

Моарейн се усмихна.

— Ще видим.

Тя отново се обърна към Трам и постави едната си ръка върху челото му. С другата стисна костената статуетка. Притвори очи и лицето й се съсредоточи. Сякаш престана да диша.

— Онзи ездач, за който спомена — каза Лан тихо. — Който те е изплашил… Това същество със сигурност е било мърдраал.

— Мърдраал! — възкликна Ранд. — Но Чезнещите са двадесет стъпкн високи и… — Думите му заглъхнаха, щом забеляза тъжната усмивка на Стражника.

— Понякога, овчарче, сказанията правят нещата по-големи, отколкото всъщност са. Повярвай ми, и с Получовек истината е достатъчно страшна. Получовеци, Сенчести, Измамни, Чезнещи. Името им зависи от земята, в която си. Чезнещите са издънка на тролоците, почти пълно връщане към човешкия род, използван от Властелините на ужаса, за да създадат расата на тролоците. Почти. Но ако човешката жилка се е усилила, същото е станало и с покварата, израждаща тролоците. Получовеците разполагат с известна мощ, която произтича от Тъмния. Само най-слабите от Айез Седай не биха могли да се противопоставят на един Чезнещ в пряк двубой, но немалко добри и храбри мъже са загинали от тях. След войните, с които приключил Приказният век, след като Отстъпниците били оковани, тези същества били превърнати в мозъка, насочващ удара на всеки юмрук. В дните на Тролокските войни Получовеците водели тролоците в битка, докато те самите били командвани от Властелините на ужаса.

— Той ме изплаши — плахо промълви Ранд. — Само ме погледна и… — Момъкът потръпна.

— Няма защо да се срамуваш, овчарче. И мен ме плашат. Виждал съм воини ветерани да замръзват като птица, застанала пред змия, когато се озоват пред Получовек. На север, в Граничните земи покрай Погибелта, казват: „Погледът на Безокия е страх“.

— На Безокия ли? — възкликна Ранд и Лан кимна.

— Мърдраалите имат орлов поглед, както на тъмно, така и на светло, но нямат очи. Мога да изброя малко неща, които да са толкова опасни, колкото срещата с мърдраал. Моарейн Седай и аз, двамата се опитахме да убием онзи, който беше тук снощи, но не успяхме. Получовеците ги закриля ориста на Тъмния.

Ранд преглътна.

— Един тролок ми каза, че мърдраалът искал да говори с мен. Не разбрах какво имаше предвид.

Лан рязко вдигна глава. Очите му бяха като сини камъни.

— Ти си говорил с тролок?

— Н-не съвсем — заекна Ранд. Погледът на Стражника сякаш го беше заклещил. — Всъщност той ми проговори. Каза, че няма да ме нарани. Че мърдраалът искал да говори с мен. А после се опита да ме убие. — Облиза устни и поглади с длан фината кожа, обвита около дръжката на меча му. После набързо разказа как се беше върнал в къщата. — И аз го убих — завърши младежът. — Всъщност случайно. Скочи върху мен и аз вдигнах меча и…

Лицето на Лан леко омекна, колкото може да омекне една скала.

— И така да е, за това си струваше да поговорим, овчарче. До снощи имаше много малко хора на юг от Граничните земи, които можеха да твърдят, че са виждали тролоци. Камо ли, че са убили един от тях.

— И още по-малко, които биха могли да убият тролок сами, без помощ — продума уморено Моарейн. — Аз свърших, Ранд. Лан, помогни ми да се изправя.

Стражникът скочи към нея, но не можа да изпревари политналия към леглото на болника Ранд. Кожата на Трам беше хладна на допир, макар лицето му да имаше пребледнял, изтощен вид, сякаш беше престояло твърде дълго, без да го огрее слънце. Очите му все още бяха затворени, но дишаше дълбоко и плавно, като в нормален сън.

— Сега ще се оправи ли? — попита разтревожено Ранд.

— С повечко почивка, да — отвърна Моарейн. — Няколко седмици на легло, и ще бъде толкова здрав, колкото и преди.

Тя се олюляваше, въпреки че се беше опряла на ръката на Лан. Стражникът прибра пелерината и тоягата й от възглавницата на стола и й помогна да седне. Жената въздъхна, след което бавно и грижливо уви отново ангреала и го прибра в кесията си.

Раменете на Ранд се разтресоха. Момъкът прехапа устни, за да не се разсмее от облекчение. В същото време се наложи да отрие лицето си с длан, за да махне стичащите се сълзи.

— Благодаря ви.

— В Приказния век — продължи Моарейн — някои Айез Седай са могли да разпалват огъня на живота и здравето и от най-малката искрица, която е останала. Онези дни обаче са отминали — може би завинаги. Толкова много е изгубено във времето — не само направата на ангреал. Толкова много, което е могло да се прави и за което днес не можем и да сънуваме, ако изобщо е останал спомен за него. Сега сме останали много малко. Някои дарби са почти на изчезване, а повечето от оцелелите са отслабнали. Сега е нужна много сила и дух в тялото, за да може да се възстанови, иначе и най-способните от нас не могат да се справят с Изцеряването. Щастие е, че твоят баща е силен мъж — и телом, и духом. Тъй или иначе, той е използвал повечето от своята сила, борейки се да оживее, и му е останала само толкова, колкото да се възстанови. Това ще отнеме време, но заразата се махна.

— Никога няма да мога да ви се отплатя — отвърна й той, без да сваля очите си от Трам. — Но ще направя всичко, което ми е по силите за вас. Каквото и да е. — Тогава си спомни подхвърленото от нея за цената и своето обещание. Коленичил пред Трам, сега той беше още по-уверен отпреди, но все пак не му беше лесно да я погледне в очите. — Каквото и да е. Стига от него да не пострада селото или някой от приятелите ми.

Моарейн махна пренебрежително с ръка.

— Е, ако смяташ, че е толкова необходимо. Все едно, бих искала да поговорим някога. Несъмнено ще напуснете заедно с нас, така че ще имаме достатъчно време за разговори.

— Да напуснем! — възкликна той и тромаво се изправи. — Толкова ли е страшно наистина? Всички в селото са готови да започнат възстановяването. Ние тук, в Две реки, сме свикнали на уседнал живот. Никой не напуска.

— Ранд…

— И къде ще отидем? Падан Фейн каза, че времето е също толкова лошо навсякъде. Той… той е… амбулантът. Тролоците… — Ранд преглътна, съжалявайки, че е чул думите на Том Мерилин за това с какво се хранят тролоците. — Единственото, което ми се струва, че можем да сторим, е да си останем на нашата земя, тук, в Две реки, и да оправим нещата както си бяха. Имаме засято зърно, пък и скоро ще се затопли достатъчно, за да можем да острижем овцете. Не знам кой е започнал тези приказки за заминаване — обзалагам се, че е някой от Коплинови — но който и да е бил…

— Овчарче — прекъсна го Лан, — говориш, когато си длъжен да слушаш.

Момъкът примигна. Разбра, че е започнал да пелтечи и да дрънка глупости, когато тя се беше опитала да му заговори. Когато една Айез Седай му беше заговорила. Поколеба се какво трябва да каже, как да й се извини, но докато я гледаше умислен, Моарейн само му се усмихна.

— Разбирам чувствата ти, Ранд — каза тя и той изпита неудобство от чувството, че наистина го разбира. — Не мисли повече за това. — Устните й се присвиха и тя поклати глава. — Виждам, че се изразих неправилно. Предполагам, че първо трябваше да си почина, и тогава да го обсъдим. Този, който ще замине, си самият ти, Ранд. Ти трябва да заминеш оттук, заради цялото село.

— Аз? — възкликна той. — Аз? Защо трябва да заминавам? Нищо не разбирам. Не искам да ходя никъде.

Стражникът изгледа Ранд и на младежа му се стори, че отново го претегля на невидимите си везни.

— Не знаеш ли — заговори му внезапно Лан, — че някои от къщите не бяха нападнати?

— Половината село е в пепелища — възрази той, но Стражникът го прекъсна с жест.

— Някои от домовете бяха само подпалени, за да се предизвика суматоха. След това тролоците ги изоставиха, без да обръщат никакво внимание на обитателите им. Пострадали са само тези, които са се изпречили на пътя им. Повечето хора, дошли от фермите, дори не знаеха за бедата, сполетяла селото, преди да дойдат и да видят с очите си.

— Чух вече за Дарл Коплин, дето питал кога ще почва Празникът — отвърна бавно Ранд. — Предполагам, че просто не го е осъзнал.

— Всъщност нападнатите ферми са само две — продължи Лан. — Вашата и още една. Заради Бел Тин всички обитатели на втората ферма вече бяха в селото. Много хора оцеляха заради това, че мърдраалът не е знаел нищо за местните обичаи. Празникът и Зимната нощ направиха задачата му почти невъзможна, но той не е знаел за това.

Ранд погледна Моарейн, но тя не каза нищо, само го гледаше.

— Нашата ферма и чия друга? — попита най-сетне той.

— Айбара — отвърна Лан. — Тук, в Емондово поле, удариха най-напред ковачницата и дома на ковача, както и къщата на господин Каутон.

Устата на Ранд изведнъж пресъхна.

— Това е лудост — понечи да възрази той, но подскочи на мястото си, когато Моарейн се изправи.

— Не е лудост, Ранд — прекъсна го тя. — Преднамерено е. Тролоците не са дошли в Емондово поле случайно и целта им не е била да убиват и палят само заради удоволствието от убийствата, въпреки че това много им харесва. Те са знаели какво, или по-скоро кого преследват. Тролоците са дошли да пленят млади мъже на определена възраст, живеещи в района на Емондово поле.

— На моята възраст? — Гласът на Ранд бе изпълнен с боязлив трепет, но този път това изобщо не го интересуваше. — О, Светлина! Мат! А Перин?

— Жив и здрав е — увери го Моарейн. — Макар и да се е поизпърлил малко от пожара.

— А Бран Крейв и Лем Тейн?

— Те изобщо не са в опасност — отговори Лан. — Във всеки случай, не повече от всички останали.

— Но те също са видели ездача… Чезнещия, и са на същата възраст като мен.

— Къщата на господин Крейв дори не е засегната — каза Моарейн. — А мелничарят и семейството му са проспали половината от нападението, преди да се събудят от шума. Бан е десет месеца по-голям от теб, а Лем е осем месеца по-малък. — Тя се усмихна сухо, забелязала изумлението му. — Казах ти, че разпитвах из селото. И също така ти казах — младежи на определена възраст. Ти и двамата ти приятели сте родени с разлика от няколко седмици. Мърдраалът е търсил тъкмо вас тримата и никой друг.

Ранд притеснено се размърда. Не му се искаше да усеща погледа й, който сякаш разкъсваше мозъка му, мъчейки се да проникне във всяко кътче на съзнанието му.

— Но какво толкова могат да искат от нас? Ние сме най-обикновени фермери, прости овчари.

— Отговорът на този въпрос не е тук, в Две реки — отвърна Моарейн. — Но този отговор е важен. Това, че тролоците се появиха тук, където не са се мяркали от две хиляди години, е достатъчно красноречиво.

— В много сказания се говори за нападения на тролоци — отвърна Ранд с упорство. — Ние просто не сме преживявали такова нещо досега. Нали стражниците непрекъснато се сражават с тролоци.

Лан изсумтя.

— Момче, аз очаквам да се бия с тролоци по границата на Погибелта, но не и тук, близо шестстотин левги на юг. Такова мощно нападение като снощното бих очаквал да видя единствено в Шиенар или в някоя друга от Граничните земи.

— В един от вас — каза Моарейн, — а може би и в трима ви, има нещо, от което Тъмния се бои.

— Но това… това е невъзможно. — Ранд вдървено се приближи до прозореца и погледна навън към селото, към хората, които щъкаха около руините на домовете си. — Не знам какво става, но това е просто невъзможно. — Нещо сред Моравата привлече вниманието му. Той се втренчи и разбра, че е почернелият ствол на Пролетния стълб. Чуден Бел Тин, няма що! С амбулант, веселчун и странници. Потръпна и гневно поклати глава. — Не, не може да бъде. Аз съм прост овчар. Тъмния няма за какво да се интересува от мен.

— Това му е струвало огромно усилие — обади се мрачно Лан. — Да докара толкова много тролоци толкова далече, без да се вдигне шумотевица от Граничните земи до Кемлин, и по-нататък. Бих искал да разбера как го постигат. Вярваш ли, че са си създали толкова големи грижи само за да опожарят няколко селски къщи?

— Те ще се върнат — добави Моарейн. Ранд тъкмо бе отворил уста да отвърне на Лан, но думите й го накараха да заекне. Той извърна лице към жената.

— Ще се върнат ли? Не можете ли да ги спрете? Снощи сте го направили, при това бяхте изненадани. А сега вече знаете, че са тук.

— Може би — отговори му Моарейн — ще успея да извикам няколко мои сестри от Тар Валон. Те, от своя страна, може да успеят да пристигнат навреме. Мърдраалът също вече знае, че съм тук, и вероятно няма да нападне — във всеки случай, не така открито, докато не му дойдат подкрепления, още мърдраали и тролоци. При достатъчно Айез Седай и достатъчно Стражници тролоците могат да бъдат разбити, но не знам колко битки ще бъдат нужни за това.

В главата му изплува ужасна картина. Цяло Емондово поле изпепелено. Всички ферми горят. А също и Стражеви хълм, и Девенов просек, и Таренов сал. Всичко в Две реки — кръв и пепелища.

— Не — промълви той и усети, че нещо в него се пречупи. Нещо като че ли му се изплъзваше. — Затова трябва да напусна, нали? Тролоците няма да се върнат, ако мен ме няма тук. — Последната останала му следа от упорство го накара да добави: — Ако наистина преследват мен.

Моарейн вдигна вежди, едва ли не изненадана, че все още не е убеден, а Лан каза:

— Нима искаш да заложиш селото си заради това, овчарю? И цялата земя на Две реки?

Твърдоглавието на Ранд изчезна.

— Не — повтори той и усети, че го обзема пустота. — Перин и Мат също трябва да напуснат, нали? — Да напусне Две реки. Да напусне своя дом и баща си. Нали Трам щеше да се оправи и щеше да му каже, че цялото онова бълнуване по Каменния път е било безсмислица. — Предполагам, че можем да отидем в Бейрлон, или дори в Кемлин. Чувал съм, че в Кемлин живеят повече хора, отколкото в целите Две реки. Там ще сме в безопасност. — Опита се да се засмее, но смехът му прозвуча някак кухо. — Понякога съм си мечтал да видя Кемлин. Но никога не съм си помислял, че ще стане точно така.

Последва дълго мълчание, след това Лан каза:

— Не бих заложил точно на Кемлин като убежище. Ако мърдраалите ви търсят достатъчно отчаяно, ще намерят начин да се доберат до вас. Стените са слаба преграда за един Получовек. А трябва да си глупак, за да не вярваш, че те наистина ви търсят отчаяно.

Ранд вече си мислеше, че куражът му е паднал в петите, но при тези думи сякаш падна още по-ниско.

— Има едно сигурно убежище — промълви тихо Моарейн и Ранд наостри уши. — В Тар Валон ще бъдете сред Айез Седай и Стражници. Дори по времето на Тролокските войни Тъмния се е страхувал да напада Блестящите стени. Единственият им опит доведе до най-голямото им поражение за всички времена. А в Тар Валон се пазят всички познания, които Айез Седай са съхранили от Времето на лудостта насам. Някои фрагменти датират дори от Приказния век. Единствено в Тар Валон бихте могли, ако изобщо е възможно, да разберете защо мърдраалите ви преследват. Защо Бащата на лъжите ви иска. Виж, това мога да ти обещая.

За него едно пътешествие чак до Тар Валон беше почти невъобразимо. Пътуване до място, където щеше да се озове в обкръжението на Айез Седай. Разбира се, Моарейн беше изцерила Трам — или поне изглеждаше, че е така — но все пак всичките тези сказания и приказки… Достатъчно неловко му беше, че седи в една стая с една Айез Седай, но цял град, пълен с тях… А при това тя все още не беше поискала цената си. Винаги има някаква цена, така поне се казваше в преданията.

— Колко дълго ще спи баща ми? — попита най-сетне той. — Аз… Аз трябва да му го кажа. Не може просто да се събуди и да разбере, че ме няма.

Стори му се, че Лан въздъхна облекчено. Изгледа с любопитство Стражника, но лицето на Лан беше все така безизразно.

— Едва ли ще се събуди преди заминаването ни — отвърна Моарейн. — Смятам, че трябва да потеглим скоро след като падне нощта. Всеки ден забавяне може да се окаже фатален. Най-добре ще е, ако му оставиш писмо.

— През нощта ли? — повтори Ранд невярващо, а Лан кимна.

— Получовекът скоро ще разбере, че сме напуснали. Не е необходимо да го улесняваме повече от неизбежното.

Ранд оправи гънките на одеялото на баща си. Пътят до Тар Валон беше твърде дълъг.

— В такъв случай… В такъв случай май трябва да изтичам да намеря Мат и Перин.

— Аз ще се погрижа за това. — Моарейн се изправи бодро и наметна пелерината си с внезапно възстановена жизненост. Постави ръка на рамото му и той с мъка се удържа да не потръпне. Не го натисна силно, но хватката й беше желязна. Държеше го здраво. Като чатал, притиснал змия. — Ще е най-добре, ако всичко това си остане между нас. Разбра ли ме? Тези, които са нарисували Драконовия зъб на вратата на хана, могат да ни създадат неприятности, ако разберат.

— Ясно. — Той въздъхна облекчено, когато тя го пусна. — Ще кажа на госпожа ал-Вийр да ти донесе нещо за ядене — продължи тя, сякаш не забелязала реакцията му. — А след това трябва да поспиш. Пътуването ще е много трудно дори за добре отпочинал човек.

Вратата след тях се затвори и Ранд остана сам, вгледан в Трам, гледаше, без да вижда нищо. Никога до този миг не беше си давал сметка, че Емондово поле е част от самия него, точно така, както той самият беше част от селото. Разбра го едва сега, осъзнавайки, че тъкмо това е нещото, което му се беше изплъзвало. Сега го бяха откъснали от селото. Пастирът на Нощта го искаше. Това беше невъзможно — той беше само един прост овчар, — но тролоците бяха дошли тук и Лан беше прав поне в едно. Не можеше да рискува сигурността на селото заради възможността да се окаже, че Моарейн греши. Дори не можеше да го сподели с някого. Коплинови наистина щяха да предизвикат неприятности, ако научеха. Трябваше да се довери на Айез Седай.

— Не го буди — каза госпожа ал-Вийр, която влезе заедно с мъжа си. Изпод завития с покривка поднос, който носеше, лъхаше вкусен, топъл аромат. Тя постави подноса на раклата до стената и дръпна Ранд от леглото.

— Госпожа Моарейн ми обясни от какво има нужда той — промълви тя тихо. — И това съвсем не включва да рухнеш върху него от изтощение. Донесла съм ти да хапнеш. Не чакай да изстине, изяж го веднага.

— Не бива да я наричаш така — намеси се Бран раздразнено. — Правилно е Моарейн Седай. Може да се ядоса.

Госпожа ал-Вийр го потупа по бузата.

— Защо не ме оставиш сама да преценя. Двете си поговорихме дълго. И говори по-тихо. Ако събудиш Трам, ще отговаряш и пред мен, и пред Моарейн Седай. — Тя произнесе титлата на Моарейн така натъртено, че настояването на Бран изглеждаше глупаво. — А сега и двамата се дръпнете. — Тя се усмихна свойски на мъжа си и се наведе над леглото на Трам.

Господин ал-Вийр погледна немощно Ранд.

— Значи тя е Айез Седай. Половината жени приемат това все едно че е член на Женския кръг, а другата половина гледат на нея, все едно че е тролок. И нито една не разбира, че човек трябва да е много предпазлив с една Айез Седай. Мъжете може и да я гледат накриво, но поне не правят нещо, което би могло да я предизвика.

„Предпазлив“ — помисли си Ранд. Изглежда, и за него беше време да започне да се държи предпазливо.

— Господин ал-Вийр — попита той бавно, — знаете ли колко от фермите са нападнати?

— Доколкото разбрах, само две, включително вашата. — Кметът замълча и сви рамене. — Струва ми се твърде малко в сравнение с това, което стана тук. Би трябвало да се радвам, но… Е, може и да чуем за повече до залез слънце.

Ранд въздъхна. Нямаше какво да пита повече за фермите.

— А тук, в селото, те… Искам да кажа — има ли нещо, което да подсказва каква точно е била целта им?

— Целта ли? Не знам да са целели нещо друго, освен да ни избият всички. Стана точно тъй, както ти го разправях. Кучетата лаят, Моарейн Седай и Лан хвърчат из селото, после някой извика, че къщата на майстол Люхан и ковачницата горят. Изведнъж пламна и къщата на Абел Каутон… странна работа. Тя е в самия център на селото. Все едно, после тролоците изведнъж се появиха навсякъде. Не, не мисля, че са имали определена цел. — Той се изсмя нервно, но веднага млъкна и погледна притеснено жена си. Тя изобщо не отмести поглед от Трам. — Да ти кажа право — продължи той малко по-тихо, — те като че ли бяха не по-малко объркани от нас. Съмнявам се, че са очаквали да се натъкнат тук на Айез Седай и Стражник.

— Предполагам — отвърна Ранд кисело.

Щом Моарейн му беше казала истината за това, сигурно беше права и за всичко останало. За момент си помисли дали да не поиска съвет от кмета, но господин ал-Вийр очевидно не знаеше за Айез Седай нещо повече от всеки друг в селото. Освен това момъкът нямаше желание да споделя дори с кмета какво става — какво Моарейн му беше казала, че става. Не беше сигурен от какво се страхува повече — от това, че ще му се изсмеят, или че ще му повярват. Той погали с палец дръжката на меча на Трам. Баща му беше излизал по света. Сигурно знаеше повече за Айез Седай от кмета. Но ако Трам наистина беше излизал извън Две реки, то тогава… може би онова, което беше споменал в Западния лес… Момъкът оправи с две ръце косата си, мъчейки се да избие тази мисъл от главата си.

— Трябва да поспиш, момче — каза кметът.

— Наистина — добави госпожа ал-Вийр. — Току-виж си паднал на място.

Ранд примигна изненадан. Така и не беше забелязал кога се бе отдръпнала от леглото на Трам. Наистина имаше нужда от сън. Самата мисъл за това го накара да се прозее.

— Можеш да си легнеш в съседната стая — каза кметът. — Огнището там вече е запалено.

Ранд погледна баща си. Трам продължаваше да спи дълбоко.

— Бих предпочел да остана тук, ако не възразявате. Да го изчакам да се събуди.

Това зависеше от госпожа ал-Вийр и кметът я остави тя да реши. Тя се поколеба за миг, след което кимна.

— Но ще го оставиш да се събуди сам. Ако прекъснеш съня му… — Той се опита да й отвърне, че ще направи така, както му нарежда, но думите му секнаха от поредната прозявка. Тя поклати глава и се усмихна. — Ти бездруго ще заспиш скоро. Щом искаш да останеш тук, завий се до огнището. И пийни малко от телешкия бульон, преди да си задрямал.

— Ще хапна — обеща Ранд. Беше готов да се съгласи на всичко, стига да го оставят в тази стая. — Няма да го будя.

— Гледай да не го правиш — предупреди го твърдо госпожа ал-Вийр, макар и гласът й да бе ласкав. — Ще ти донеса възглавница и одеяла.

Когато излязоха, Ранд придърпа единствения стол в стаята до леглото и седна на него, за да може да наблюдава спящия Трам. Колко хубаво беше, че госпожа ал-Вийр му беше напомнила да поспи — челюстите му изтракаха при поредната прозявка, — но сън все още не го хващаше. Трам можеше да се събуди всеки момент и може би щеше да остане буден само за малко. Ранд трябваше да го изчака, докато се събуди.

Лицето му се изкриви, той се помръдна в стола и разсеяно отмести дръжката на меча, която го натискаше в ребрата. Не биваше да споменава на никого за онова, което му беше казала Моарейн. Но това все пак беше Трам. Това беше… Той стисна зъби. „Моят баща. На баща си мога да кажа всичко.“

Трябваше да остане буден, докато Трам се събуди. Трябваше само да…