Окото на света

Глава 4 Веселчунът

Вратата се затръшна зад гърба на белокосия мъж, той се обърна и я изгледа вбесен. Беше висок, попрегърбен — ако това на раменете му наистина не беше гърбица, а пъргавите му движения прикриваха истинската му възраст. Наметалото му беше съшито от всевъзможни разноцветни парчета със странни форми и размери и се развяваше при всеки полъх на вятъра със стотиците си неописуеми цветове.

— Веселчун! — възкликна удивена Егвийн.

Белокосият мъж се завъртя и наметалото му проблесна с всичките цветове на дъгата. Дългата му дреха беше със странни торбести ръкави и големи джобове. Дебелите му мустаци, снежнобели като косата му, се спускаха около устните му, лицето му беше набръчкано. Той махна заповеднически към Ранд и останалите младежи с дългата си, богато гравирана лула, от която димеше тънка струйка. Под гъстите му побелели вежди надничаха сини очи, които задълбаваха във всичко, до което се докоснеха.

Ранд зяпна в очите му, които го изумиха не по-малко от всичко останало, свързано с външността на госта. Всички в Две реки бяха с тъмни очи, както и повечето дохождащи в района търговци, техните охранници и всякакви други хора, които бе виждал през живота си. Конгарови и Коплинови имаха навик да му се подиграват заради сивите му очи, докато веднъж не кипна и не цапардоса Евал Коплин през носа. Премъдрата, разбира се, го беше скастрила за тази постъпка. Още тогава той се чудеше дали има някое място по света, където хората не са с тъмни очи. Може би Лан също идваше от такова място?

— Що за място е това? — попита възмутен веселчунът и гласът му прозвуча някак си по-гръмко, отколкото можеше да се очаква от обикновен човек. Дори и тук, на открито, сякаш го беше изговорил в затворено помещение и стените бяха отекнали. — Тъпите селяндури в онова селище на хълма ми казват, че мога да стигна тук преди да се стъмни, забравяйки да уточнят, че това може да стане само ако тръгна рано заранта. Когато най-сетне пристигам, премръзнал до кости и готов за топла постеля, вашият ханджия ми крещи колко било късно, сякаш съм някой скитащ свинар, а не ме е помолил точно вашият Селски съвет да дойда и да ви покажа изкуството си на този ваш тъп празник. Да беше ми казал поне, че е кметът. Замълча, колкото да си поеме дъх, изгледа ги ядно и отново заговори: — Когато слязох долу да изпуша една лула и да си изпия халбата с ейл, всички мъже в пивницата ме изгледаха така, сякаш съм най-омразният им зет, дошъл да им иска пари назаем. Един от старците започна да ме учи какви приказки трябвало да разказвам и какво да не разказвам, а някакво момиченце, расло-непорасло, ми се разкрещя и ме заплаши, че ще ме халоса с тоягата си, ако не си размърдам бързо кокалите и не изчезна от помещението. Чувал ли е някой досега да са заплашвали веселчун?

Лицето на Егвийн беше напрегнато, очите й бяха грейнали при вида на веселчуна и в същото време — помръкнали от желанието да защити Нинив.

— Ще прощавате, господин веселчун — обади си Ранд. Сам усещаше, че се е ухилил глупаво. — Тази вътре е нашата Премъдра и…

— Това малко хубаво девойче? — възкликна веселчунът. — Селска Премъдра? На нейната възраст щеше повече да й отива да се закача с момците, вместо да предсказва времето и да лекува болните.

Ранд неловко пристъпи от крак на крак. Дано само Нинив не чуеше отнякъде мнението на този човек. Поне не докато си направи представлението. Перин прехапа език, а Мат тихо подсвирна от изумление. Сякаш и двамата си бяха помислили същото, което премина в главата му.

— Мъжете са Селският ни съвет — продължи Ранд. — Сигурен съм, че не са искали да ви оскърбят. Разбирате ли, тук току-що научихме, че в Геалдан има война и че там се появил човек, който твърдял, че е Преродения Дракон. Лъжедракон. Конница на Айез Седай е тръгнала натам от Тар Валон. Съветът ни сега се мъчи да прецени доколко всички тези събития са заплаха за нас.

— Стари новини са това, дори и за Бейрлон — махна пренебрежително с ръка веселчунът. — Обаче това място май е последното в света, където новините достигат. — Старецът замълча, огледа селските къщи и добави сухо: — Почти последното. — Очите му се спряха на фургона пред хана. — Я, тук май е пристигнал старият Падан Фейн, както ми се струва. — Гласът му продължаваше да е все така дълбок, но вече не ехтеше толкова и в него се долавяше насмешлива нотка. — Фейн е най-бързият разносвач на лоши вести и колкото са по-лоши, толкова е по-бърз. У него има нещо по-скоро гарванско, отколкото човешко.

— Господин Фейн често посещава Емондово поле, господин веселчун — намеси се Егвийн, в гласа й се долавяше неодобрение. — Той винаги ни разсмива и новините, които ни носи, са повече добри, отколкото лоши.

Веселчунът я изгледа кисело и после ведро се засмя.

— Виж ти, какво мило девойче. Ти по това време трябва да си закичена с розово цветче на ухото. За съжаление, не мога да вадя рози от въздуха, всеки случай не и тази година, но какво ще кажеш да застанеш утре до мен и да ми помагаш в представлението? Да ми подадеш флейтата, щом поискам, или някой друг от инструментите ми? Винаги избирам най-хубавото момиче, което срещна в селото, да ми помага в представленията.

Перин се изкикоти, а Мат, който вече се подхилкваше, се разсмя неудържимо. Ранд примигна смутено. Егвийн го гледаше ядосана, макар че той самият дори не беше се усмихнал. Тя изправи снага и отвърна с подчертано спокоен тон.

— Благодаря ви, господин веселчун. С радост бих ви помагала.

— Том Мерилин — представи се веселчунът. Тримата зяпнаха. — Името ми е Том Мерилин, а не господин Веселчун. — Той намести многоцветния си плащ на раменете и изведнъж гласът му прозвуча многократно по-мощно от началото, сякаш прокънтя в огромна зала. — Навремето бях дворцов бард, бях истински възвеличен до титлата преславна „Господин Веселчун“, но все пак простичко ми викат Том Мерилин и веселчун е простичката титла, с която се гордея днес. — И той направи елегантен поклон пред девойката, при което стоцветният му плащ така грейна, че Мат неволно изпляска с ръце, а Егвийн ахна възхитена.

— Господин… ааа… господин Мерилин — запелтечи Мат, който се колебаеше какво обръщение да използва след всичко, което беше издекламирал Том Мерилин. — Какво всъщност става в Геалдан? Знаете ли нещо за този Лъжедракон? Или за Айез Седай?

— Имам ли вид на амбулант, момченце? — начумери се веселчунът, почуквайки с лулата си по ръката си. Лулата му изведнъж изчезна някъде, сред гънките на наметалото или из големите джобове на дрехата му — Ранд така и не разбра къде точно. — Аз съм веселчун, а не клюкар. И по възможност гледам да не знам нищо за Айез Седай. Така е много по-безопасно.

— Но войната… — почна нетърпеливият Мат.

— Във войните, момчето ми, едни глупци убиват други глупци заради глупави стремежи — сряза го веселчунът. — На човек му стига да знае това. Аз съм дошъл тук заради изкуството си. — И той неочаквано заби пръст в гърдите на Ранд. — Ами ти, момко. Височък си. Още не си пораснал колкото ти се полага, но се съмнявам в околността да се срещат други мъже с твоя ръст. А и бих се обзаложил, че тъдява няма други с цвят на очите като твоите. Работата е там, че раменете ти са колкото дръжка на топор и си висок като някой мъж от Айил. Как ти викат, момко?

Ранд каза името си колебливо, без да е сигурен дали мъжът не му се надсмива, но веселчунът вече се бе обърнал към Перин.

— А пък ти си едър колкото цял Огиер. Почти толкова. Теб как те викат?

— Не и ако не се изправя на раменете си — засмя се Перин. — Ние двамата с Ранд сме си най-обикновени хора от тукашния народ, господин Мерилин, а не сме измислените същества от вашите приказки. Аз съм Перин Айбара.

Том Мерилин засука единия си мустак.

— Е, добре. Измислените същества от приказките ми, казваш. Такива ли смяташ, че са? Вие, момци, изглежда, много сте пътували и ги знаете тия работи?

Ранд си държеше устата затворена, сигурен, че веселчунът ги прави за посмешище, но Перин заговори:

— Ами, и тримата сме стигали до Стражеви хълм, че даже и до Девенов просек. Малцина тукашни хора са стигали толкова далече. — Не се хвалеше. Перин изобщо рядко се хвалеше. Каза си чистата истина.

— Даже и Тресавището сме виждали — добави Мат, което обаче прозвуча самохвално. — Това е едно блато от другия край на Водния лес. Друг никой изобщо не е стигал дотам. Пълно е с подвижни пясъци и мочурища, в които можеш здравата да затънеш. Никой освен нас. А и освен това никой не стига до Мъгливите планини, а ние веднъж стигнахме. Е, до подножието де, но все пак.

— Чак дотам? — промърмори веселчунът, който усилено триеше мустаци, докато ги слушаше. Ранд си помисли, че се мъчи да прикрие усмивката си, и забеляза, че Перин се мръщи.

— На лошо е, ако влезеш в планините — продължи Мат, сякаш търсеше оправдание за това, че не са се осмелили да пристъпят навътре в тях. — Това всички го знаят.

— Това са пълни глупости, Матрим Каутон — сряза го сърдито Егвийн. — Нинив казва… — Тя млъкна, бузите й порозовяха и девойката изгледа Том Мерилин не толкова приятелски, колкото преди. — Не е много хубаво да правите… Не е… — Лицето й поруменя и тя млъкна. Мат, комуто явно беше трудно да проумее какво става, само примигна.

— Права си, детето ми — промълви разкаяно веселчунът. — Покорно се извинявам. Поканен съм тук, за да ви забавлявам. Ох, този мой език, все ми създава неприятности.

— Може и да не сме пътували толкова, колкото вас — обади се спокойно Перин. — Но какво общо има всичко това с ръста на Ранд например?

— Просто така. Малко по-късно ще се оставя да се опитате да ме повдигнете от земята, но няма да можете и единия ми крак да отлепите. Нито ти, нито този твой приятел — Ранд ли беше? — нито който и да е друг мъж в селото. А? Какво ще кажете за това?

Перин се засмя презрително.

— Струва ми се, че мога да ви вдигна още сега. — Но когато пристъпи напред, Том Мерилин му даде знак да се дръпне.

— По-късно, момко, по-късно. Когато се събере народ да гледа. Един артист винаги има нужда от публика.

Междувременно, откакто веселчунът се беше появил от входа на хана, на Моравата се беше сбрала група зяпачи, млади мъже и жени, заедно с няколко хлапета, които надничаха онемели и с широко ококорени очи иззад по-възрастните. Всички сякаш очакваха от веселчуна някакви чудеса. Белокосият мъж ги изгледа преценяващо, сякаш ги броеше наум, след което поклати глава и въздъхна.

— Струва ми се, че ще трябва да ви покажа нещо. За да ви накарам да изтичате и разкажете на другите. А? Само да вкусите малко от онова, което ще можете да видите утре на Празника.

Той отстъпи крачка назад, после изведнъж подскочи във въздуха и започна да се премята на задни салта, докато не кацна с лице към тях върху каменната площадка пред странноприемницата. На всичко отгоре, още докато се приземяваше, в ръцете му ненадейно се появиха три топки — червена, бяла и черна, и затанцуваха във въздуха.

Зрителите ахнаха, къде от изненада, къде от възхита. Дори Ранд забрави доскорошното си раздразнение. Веселата му усмивка се стрелна към Егвийн и момичето му отговори със същото, след което и двамата зяпнаха с искрена радост веселчуна.

— Искате приказки? — заяви патетично Том Мерилин. — Приказките си чудесни щедро с вас ще споделя. Ще оживеят пред очите ви. — Нова, синя топка, появила се незнайно откъде, се присъедини към другите, после още една, зелена, и друга, жълта. — Приказки за битки величави и герои велики, сказания сладостни за слуха и на мъже, и на момчета. За жени и момички — целия Аптаригински цикъл. Сказания древни за Артур Пейендраг Танриал, Артур Ястребовото крило, Артур Върховния крал, що нявга царувал над земите от Айилската пустиня до Аритския океан, че и отвъд. Разкази чудни за народи странни и още по-странни земи, за Зеления човек, за Стражници и за тролоци, за Огиер и Айил. „Хилядата приказки на Анла, Великия съветник.“ „Джаем, убиецът на Гиганта.“ „Как Суза укроти Джейин Бродяжника.“ „Мара и тримата глупави крале.“

— Разкажи ни за Лен — извика Егвийн. — Как полетял до луната в корема на огнен орел. Разкажи ни и за дъщеря му Саля, скитащата сред звездите.

Ранд я изгледа под око, но тя сякаш бе погълната от веселчуна. Никога досега не беше показвала, че й харесват разкази за приключения и дълги пътешествия. Нейните любими приказки бяха смешните, за жени, които надхитрят мъже, смятани за по-умни от всички на света. Беше сигурен, че сега искаше да чуе приказки за Лен и Саля само за да му се подиграе. Разбира се, Егвийн трябваше да си дава сметка, че външният свят не е за хората от Две реки. Да слушаш разкази за легендарни приключения, дори да си ги мечтаеш, беше едно. Но да се озовеш на живо сред тях сигурно беше нещо съвсем различно.

— Стари истории са тия — отвърна Том Мерилин и изведнъж започна да подхвърля три от разноцветните топки само с едната си ръка. — Истории от Века преди Приказния век, казват някои. Може би дори още по-стари. Но аз, забележете, зная всички истории, за Векове, които са били и които ще бъдат. Векове, когато хората властвали над небесата и звездите, и векове, когато човекът скитал редом до зверовете, като техен брат. Векове на чудеса и векове на ужаси. Векове, завършили с огън, завалял от небесата, и Векове, засипани със сняг и лед, покрили цялата земя. Знам всички истории и всички истории ще ви разкажа. Приказки за Моск Гиганта с неговото Огнено копие, що достигало до всяка точка по света, и за неговите войни с Алзбет, Кралицата на Всичко. Приказки за Матерез Лечителката, Майката на чудодейната Инд.

Сега топките заподскачаха в ръцете на Том в два пресичащи се кръга. Гласът му стана почти напевен и той се обръщаше бавно, оглеждайки публиката си, за да оцени впечатлението, което беше направил.

— Ще ви разкажа за края на Приказния век, за Дракона и за това как се опитал да пусне Тъмния на свобода в света на хората. Ще ви разкажа за Времето на Лудостта, когато Айез Седай разтърсили света; и за Тролокските войни, когато хората воювали срещу тролоците за господство над света; за Стогодишната война, когато хора воювали срещу хора и на бял свят се появили днешните държави. Ще ви разкажа за приключенията на мъже и жени, богати и бедни, велики и дребни, горди и скромни. „Обсадата на Световните стълбове“. И „Как добрата стопанка Карил изцерила своя съпруг от хъркане“. За „Крал Дарит и падането на Дома на…“

Изведнъж потокът от думи секна заедно с жонглирането на топките. Том набързо улови летящите във въздуха топки и млъкна. Незабелязано от Ранд, Моарейн се беше присъединила към зрителите. До рамото й стърчеше Лан, въпреки че младежът го забеляза едва когато погледна повторно към тях. За миг Том изгледа Моарейн накриво. Тялото му беше замръзнало, само дето направи така, че топките да изчезнат в широките ръкави на дрехата му. После й се поклони ниско, развявайки широко краищата на наметалото си.

— Ще ме извините, но вие със сигурност не сте от този край?

— Лейди! — изсъска яростно Егвийн. — Лейди Моарейн.

Том примигна, след което отново се поклони, още по-ниско.

— Отново моля за извинение… ааа, лейди. Неуважението, което проявих, беше неволно.

Моарейн му махна небрежно.

— Никой не го е забелязал, господин бард. А името ми е просто Моарейн. Наистина съм чужденка тук, пътник, като вас самия, далече от дома си и сама. Светът може да се окаже опасно място, когато човек е чужденец.

— Лейди Моарейн събира предания — обади се Евин. — Предания за неща, които са се случвали в Две реки. Макар че аз не знам какво толкова може да се е случило тук, че да става за предание.

— Вярвам, че ще харесате и моите разкази… Моарейн. — В погледа, с който Том се взираше в дамата, се долавяше определена напрегнатост. Ранд изведнъж се зачуди какво ли забавление може да се предложи на дама като нея в град като Бейрлон, или дори в Кемлин. Едва ли можеше да се измисли нещо по-забавно от представление на веселчун.

— Въпрос на вкус, господин бард — отвърна Моарейн. — Някои истории ми харесват, други — не.

Този път поклонът на Том беше още по-дълбок и длъгнестото му тяло се прегъна почти успоредно на земята.

— Уверявам ви, че никой от моите разкази няма да ви подразни. Ще ви развеселя и ще ви доставя удоволствие. Но вие ми оказвате прекалена чест. Аз съм най-обикновен веселчун. Само това и нищо повече.

Моарейн отвърна на поклона му с грациозно кимване. За миг тя се стори на Ранд в още по-голяма степен благородната дама, както я беше нарекъл Евин, приела току-що дара на един от своите поданици. После тя се извърна и се отдалечи, последвана от Лан, подобен на вълк, крачещ след носещ се над земята лебед. Том се загледа след тях, свъсил рунтавите си вежди, подръпвайки нервно мустаци и сумтейки нещо под носа си, докато не стигнаха средата на Моравата. „Изобщо не остана доволен от срещата“ — отсъди Ранд.

— Няма ли да ни пожонглираш още малко? — настоя Евин.

— Гълтай огън! — извика Мат. — Искам да видя как гълташ огън.

— Лютнята! — извика нечий глас сред тълпата. — Посвири на лютнята! — Друг пък го подсети за флейтата.

В този момент вратата на хана се разтвори и от нея се изсипа целият Съвет, с Нинив редом с мъжете. Падан Фейн не беше сред тях — явно бе предпочел да остане на топло в кръчмата и да си изпие греяното вино с билки.

Мърморейки си нещо за „силна ракия“, Том Мерилин се шмугна вътре покрай излизащите съветцици.

— Този веселчун ли е, или крал? — запита Кен Буйе раздразнено. — Жива загуба на пари, ако питате мен.

Бран ал-Вийр изгледа влизащия артист през рамо и поклати глава.

— Този човек май ще ни създаде повече грижи, отколкото си струваше.

Нинив набързо се загърна в пелерината си и изсумтя високо.

— Можеш да се притесняваш колкото си искаш заради веселчуна, Бранделвин ал-Вийр. Той поне е тук, в Емондово поле, което не може да се каже за оня Лъжедракон. Но щом така и така си се загрижил, тук има и други, за които наистина заслужава да се потревожиш.

— Ако обичаш, Премъдра — отвърна й сърдито Бран, — моля те остави на мен да преценявам за какво да се грижа и какво сам да решавам. Госпожа Моарейн и господин Лан са гости в хана ми, при това са прилични, авторитетни хора. Никой от тях не ме е наричал глупак пред целия Селски съвет. Никой от тях не си е позволил да каже на Селския съвет, че от всичките им глави не може да се събере и шепа здрав разум.

— Изглежда, че оценката ми е била завишена два пъти — отряза го Нинив и се отдалечи, без да се обръща, оставяйки Бран да мърда безпомощно челюсти, търсейки подходящия за случая отговор.

Егвийн погледна Ранд, сякаш се канеше да му заговори, но после се затича да догони Премъдрата. Ранд си даде сметка, че има някакъв начин да я спре да напуска Две реки, но единственият начин, който можеше да измисли, беше този, за който самият той не бе подготвен, дори и тя да се съгласеше. А на всичко отгоре тя преди малко беше казала, че също не го желае, от което му стана още по-зле.

— На тази млада жена й трябва мъж — изръмжа сърдито Кен Буйе. Лицето му бе мораво от яд. — Що за липса на уважение! Ами че ние все пак сме Селски съвет, не сме някакви си момчетии, щуреещи из двора и…

Кметът издиша тежко през нос и изведнъж се извърна към покривчията.

— Кен, я да млъкнеш! Престани да се държиш като забулен в черно Айил! — Кокалестият старец замръзна стъписано. Кметът, който никога не се поддаваше на гнева си, сега го изгледа ядно. — Да пукна дано, но ми се струва, че си имаме по-големи грижи от цялата тази глупоет. Или искаш да ми докажеш, че Нинив е права? — С тези думи той се затътри обратно към хана и тръшна вратата след себе си.

Членовете на Съвета изгледаха мрачно Кен и после тихо се разпръснаха. Всички, с изключение на Харал Люхан, който закрачи с вдървилия се от гняв старец, като му говореше спокойно. Ковачът беше единственият, който умееше да се спогажда и намираше някакъв разум в думите на свадливия Кен.

Ранд пристъпи към баща си, приятелите му тръгнаха след него.

— Никога не съм виждал майстор ал-Вийр толкова ядосан — бяха първите думи на Ранд, при което Мат го изгледа с негодувание.

— Кметът и Премъдрата рядко се разбират помежду си — отвърна Трам. — А днес — по-малко от всякога. Това е всичко. Почти във всяко село е така.

— А какво се разбра за Лъжедракона? — обади се Мат, а Перин нетърпеливо добави:

— А Айез Седай?

Трам бавно поклати глава.

— Господин Фейн не знаеше много повече от това, което каза пред всички. Най-малкото пък неща, които да ни засягат. Спечелени и загубени битки. Превзети и върнати градове. Всичко това става в Геалдан, да се благодарим на Светлината. Войната не се е разпространила, поне доколкото знае господин Фейн.

— Битките ме интересуват — рече Мат, а Перин добави:

— Какво ви разказа той за тях?

— Мен битките не ме интересуват, Матрим — отвърна Трам. — Но съм сигурен, че по-късно ще ви разкаже всичко за тях, с найголяма охота. Това, което ме интересува, е, че по нашите места не се налага да се тревожим за тях, поне доколкото Съветът може да прецени. Не виждаме никаква причина Айез Седай да дойдат дотук в похода си на юг. Що се отнася до пътя им на връщане, те едва ли ще предпочетат да пресекат Гората на сенките или да преплават Бялата река.

Ранд и другите двама младежи се изкикотиха. Имаше три причини, поради които до Две реки не можеше да се стигне по друг път, освен от север, през Таренов сал. Мъгливите планини бяха първата преграда, разбира се, и то най-сериозната, на запад, но Тресавището блокираше в не по-малка степен достъпа до околността. А откъм юг течеше Бялата река, носеща името си от това, че скалите и камъните разпенваха водите й. А пък отвъд Бялата река се простираше Гората на сенките. Малцина от народа на Две реки изобщо бяха преброждали Бялата река, а и дори някой да беше успял, не беше се върнал да разкаже. Като цяло обаче се смяташе, че Гората на сенките се простира на стотина мили ширина на юг, без никакви пътища или селце, и че е пълна с вълци и мечки.

— Значи с това нещата приключват за нас — каза Мат, като че ли малко разочарован.

— Не съвсем — отвърна Трам. — След някой и друг ден смятаме да изпратим хора до Девенов просек, а също и до Стражеви хълм и дори до Таренов сал, за да уговорим стражеви наблюдения. Също така конни патрули около Бялата река и около Тарен, и постове между тях. Трябваше да се уговори още днес, но само кметът се съгласи с мен. Другите така и не могат да разберат защо трябва да си провалят Бел Тин в скитосване из Две реки.

— Но нали според вас няма причини да се тревожим? — каза Перин.

Трам поклати глава.

— Казах, че не би трябвало, момчето ми, но не и че няма причини. Виждал съм хора да загиват само защото са били убедени, че това, което не им се ще да се случи, няма да се случи. А освен това битките ще раздвижат какви ли не хора. Мнозина просто ще се опитат да потърсят безопасност, но други ще гледат да се облагодетелстват от общата бъркотия. Ще трябва да се подготвим да помогнем на първите, но трябва да сме готови и да отпратим вторите да си вървят по пътя.

Мат рязко се намеси.

— Защо и ние да не вземем участие? Аз поне бих искал. Знаете, че мога да яздя не по-зле от всеки друг в селото.

— Искаш да прекараш няколко седмици на студено, в пълна скука и да спиш на твърдата земя ли? — засмя се Трам. — Най-вероятно такава ще излезе цялата работа. Надявам се това да е всичко. Ние сме доста изолирани, дори за бежанци. Но ако наистина решиш, можеш да поговориш с господин ал-Вийр. Ранд, време е да се връщаме във фермата.

Ранд примигна изненадан.

— Мислех, че ще останем за Зимната нощ.

— Положението става такова, че се налага да си гледаме фермата и ще ми трябваш.

— Даже да е така, едва ли се налага да тръгваме веднага. А пък и на мен ми се ще да се включа в тези патрули.

— Тръгваме си веднага — отвърна баща му с тон, който не търпеше никакви възражения. И после добави, малко по-меко: — Утре ще се върнем и ще имаш достатъчно време да говориш с кмета. И много време за Празника също. А сега — пет минути и те чакам при конюшнята.

— Ти ще дойдеш ли с Ранд и мен за патрулите? — попита Мат Перин, когато Трам ги остави сами. — Бас държа, че такова нещо в Две реки никога не се е случвало. Ей, ако отидем чак до Таренов сал, може да видим и войници, и какво ли още не. Даже калайдж ии.

— Надявам се да дойда — отвърна Перин предпазливо. — Стига майстор Люхан да няма нужда от мен, разбира се.

— Войната е чак в Геалдан — сряза ги Ранд. После сниши глас и продължи: — Войната е в Геалдан, а Айез Седай са Светлината знае къде, но нито войната, нито те са тук. Но човекът с черното наметало е тук, или вече го забравихте? — Другите двама се спогледаха смутено.

— Извинявай, Ранд — промърмори Мат. — Но възможността да направя в живота си нещо по-различно от това да доя кравите на баща ми, не ме спохожда толкова често.

— Черният ездач — припомни им Ранд. — Ами ако някой пострада от него?

— Може да е някой бежанец от войната — подхвърли Перин, без сам да си вярва.

— Който и да е — отвърна Мат, — патрулът ще го намери.

— Може би — каза Ранд. — Но той, изглежда, изчезва, когато си поиска. Може би ще е по-добре да им кажем за него.

— Да кажем на господин ал-Вийр, когато поискаме да ни включат в патрулите — предложи Мат. — Той ще каже на Съвета и те ще предупредят тукашната стража.

— Съветът! — възкликна недоверчиво Перин. — Трябва да сме доволни, ако кметът не ни се изсмее на глас. Майстор Люхан и бащата на Ранд вече смятат, че ни се привиждат сенки.

Ранд въздъхна.

— Ако изобщо ще го правим, по-добре е да го направим още сега. Днес няма да ни се смее повече, отколкото утре.

— Може би — отвърна Перин и погледна косо Мат — трябва да намерим и още някой, който го е видял. Тази вечер би трябвало да се срещнем с почти всички из село. — Мат се намръщи, но не каза нищо. Всички разбираха какво има предвид Перин. Трябваше да намерят някой по-надежден свидетел от Мат. — Няма да ни се смее повече утре — добави Перин, забелязал колебанието на Ранд. — И аз бих предпочел да има още някой с нас, когато утре отидем при него. Половината село ще е най-добре.

Ранд кимна замислено. Вече чуваше в ума си гръмкия смях на майстор ал-Вийр. А ако те тримата бяха видели страшния непознат, трябваше да има й други, които да са го видели.

— Е, добре, тогава утре. Стига вие двамата да намерите някой до утре, отиваме при кмета. А пък после… — И двамата го изгледаха безмълвно, без никой да попита какво ще стане, ако не намерят някой, който също да е виждал мъжа в черното наметало. Въпросът обаче се четеше в очите им и той нямаше отговор за него. Младежът въздъхна. — Аз трябва да тръгвам. Баща ми чака.

Приятелите му пожелаха „на добър час“ и той закрачи към двора на конюшнята, където стоеше колата с високите колелета.

Конюшнята представляваше дълга тясна постройка с покрит със слама покрив. Отделенията за животните, чиито подове бяха застлани със слама, изпълваха двете страни на мрачния коридор, осветен единствено от широко разтворените двойни порти в двата й края. Впрягът на амбуланта предъвкваше овеса си в осем от отделенията, а масивните дърански жребци, които майстор ал-Вийр отдаваше под наем, когато тегленето на изсечени дървета се оказваше свръх силите на фермерските кончета, заемаха още шест. Останалите три коня… Ранд си помисли, че може да свърже всеки кон с неговия ездач без никакви усилия. Високият, с издута гръд черен жребец трябваше да е на Лан. Гъвкавата бяла кобилка с висока шия, със ситни стъпки, грациозни като на танцуващо момиче, не можеше да е на никой друг, освен на Моарейн. А третият — дългокрак петнист скопец с прашливо кафяв цвят, съвършено подхождаше на Том Мерилин.

Трам го чакаше в дъното. Държеше Бела за поводите и разговаряше тихо с Хю и Тад. Преди Ранд да направи и две крачки в конюшнята, баща му кимна на конярите и изведе Бела, подканяйки безмълвно Ранд след себе си.

Двамата впрегнаха рунтавата кобила, без да си продумат. Трам изглеждаше така погълнат от мислите си, че Ранд не посмя да го заговори. Всъщност младежът не изгаряше чак толкова от нетърпение да се опита да убеди баща си в съществуването на черния ездач, още по-малко пък кмета. Утре щяха да разполагат с достатъчно време, след като Мат и Перин намереха други хора, които са виждали човека. Стига да намереха.

Потеглиха. Ранд свали лъка от гърба си, пристегна колчана към кръста си и закрачи покрай каруцата. Когато стигнаха до последните къщи на селото, извади една стрела и я сложи на тетивата. Нямаше какво друго да се види освен голи дървета, но въпреки това раменете му се стегнаха. Черният ездач можеше да се появи всеки миг, преди да го забележат. Можеше да не му остане време да извади стрела от колчана — така че беше по-добре да е готов.

— Татко — промълви той най-сетне. — Така и не разбрах защо Съветът трябваше да разпитва Падан Фейн. Струва ми се, че решението, което сте взели, можеше да се направи на място. Кметът едва ли не побърка всички в селото, споменавайки за Айез Седай и за Лъжедракона тук, в Две реки.

— Хората се държат странно, Ранд. Дори и най-добрите. Вземи например Харал Люхан. Майстор Люхан е як мъж, и смел при това, но не може да понесе мисълта за клане. Пребледнява като лист.

— Но какво общо има това с всичко останало? Всички знаят, че майстор Люхан не понася кръв, и никой освен Коплинови и Конгарови не обсъжда това.

— Работата е в следното, момко. Хората не винаги се държат така, както би очаквал от тях. Този народец зад гърба ни… ако градушка съсипе нивите им и ветровете отнесат покривите на къщите им, и ако вълците унищожат половината от стадата им, ще запретнат ръкави и ще започнат отначало. Ще ръмжат, но няма да си губят времето с оплаквания. Но само им подхвърли за Айез Седай и за Лъжедракона в Геалдан, и да видиш как веднага ще решат, че Геалдан не е толкова далече от другата страна на Гората на сенките, и че една права черта от Тар Валон до Геалдан няма да мине толкова на изток от нас. Сякаш Айез Седай няма да тръгнат по Пътя за Кемлин и Люгард, вместо да прекосяват страната! Още утре ще видиш — половината село ще е убедено, че войната всеки момент може да връхлети върху ни. Ще минат седмици, докато им го избиеш от главите. Един добър Бел Тин може донякъде да оправи нещата. Освен това те поне видяха, че Съветът поема грижата в свои ръце, и отсега насетне ще се вслушват в неговите думи. Избрали са ни, защото са преценили, че можем да обмислим разумно нещата, които са обща грижа. Доверяват се донякъде на мненията ни. Дори на това на Кен, което впрочем не говори много добре за всички ни. Все едно, ще чуят, че няма кой знае за какво да се тревожим, и ще ни повярват. Не че сами не могат да стигнат до този извод и че не биха го направили, но така поне няма да развалим празника и никой няма да се безпокои толкова за неща, които едва ли ще се случат. А пък ако се случат, въпреки всички вероятности… е, тогава поне стражите ще ни предупредят навреме, та да можем да направим това, което е по силите ни. Аз обаче наистина съм убеден, че няма да се стигне чак дотам.

Ранд изпухтя. Да си член на Съвета явно беше по-сложна работа, отколкото си мислеше. Каруцата им затрополи по Каменния път.

— Някой освен Перин видял ли е този странен конник? — попита Трам.

— Мат го е видял, но… — Ранд примигна смутено и погледна към баща си над гърба на Бела. — Ти повярва ли ми? Трябва да се върна. Трябва да им го кажа…

— Стой, момчето ми, стой! Нима смяташ, че те заговарям за него чак сега, без да има някаква причина?

Макар и с неохота, Ранд продължи да крачи до колата, скърцаща зад търпеливата Бела.

— Защо да не мога да го кажа на останалите?

— Те сами ще го разберат, и то скоро. Перин ще мълчи, но за Мат не съм сигурен. Мълвата ще плъзне по фермите и след някой и друг час в Емондово поле няма да има ни един над шестнайсет години, поне такъв, който може да носи някаква отговорност за приказките си, който да не е чул, че около селото скита някакъв странник.

— Странник ли? — отвърна Ранд. — Ако беше го видял, нямаше да пожелаеш да го видиш и на десет мили наоколо. Че и на сто, ако щеш.

— Може и да си прав — отвърна Трам спокойно. — Може да е просто някой бежанец от онези бъркотии в Геалдан, или по-скоро някой крадец, който си мисли, че да обира тук ще му е по-лесно, отколкото в Бейрлон или в Таренов сал. И така да е, никой тук не разполага с толкова, че да си позволи да го обират. Ако пък човекът се мъчи да се измъкне от войната… е, и това все пак не е извинение да плашиш хората. Щом пуснем стражите, или ще го намерят, или ще го подплашат и ще го накарат да избяга.

— Надявам се да го изплашат. Но защо ми повярва чак сега, а заранта не?

— Тогава трябваше да повярвам на собствените си очи, момко, а не видях нищо. — Трам разтърси прошарената си глава. — Както изглежда, само млади мъже виждат този човек. Но когато Харал Люхан ми спомена, че Перин виждал сенки, ми стана ясно. Най-голямото момче на Джон Тейн също го е видяло, както и момчето на Самел Крейв, Бандри. Е, щом всичките твърдите, че сте видели нещо — а всички сте стабилни момци, — започваме да си мислим, че може би наистина е тъдява, нищо че ние самите не сме го видели. Всички освен Кен, разбира се. Все едно, тъкмо за това се прибираме у дома. Ако и двамата ни няма, този странник може да направи някаква поразия. Да не беше празникът, нямаше да се върна в селото и утре. Но не можем сами да се превърнем в затворници в къщите си само защото някакъв си странник се мотае наоколо.

— Не знаех за Бан, нито за Лем — отвърна Ранд. — Тримата се канехме да отидем при кмета утре, но се притеснявахме, че няма да ни повярва.

— Сивите коси все още не означават, че мозъците ни са станали на пихтия — отвърна му сухо Трам. — Тъй че дръж окото си будно. Може би и аз ще го забележа, ако отново ни се изпречи.