Окото на света

Глава 10 Сбогуване

В конюшнята ги чакаше Перин и Лан го попита:

— Огледа ли, както ти казах, ковачо?

— Огледах — отвърна Перин. — Няма никой освен нас. И защо някой ще се крие…

— Бдителността и дългият живот вървят ръка за ръка, ковачо. — Стражникът бързо огледа сумрачната конюшня и поклати глава.

— Нямаме време. Тя каза да бързаме.

Той бързо закрачи към дъното на конюшнята, зад светлото петно от фенера, където бяха вързани петте коня — вчесани и оседлани. Два от тях бяха черният жребец и бялата кобила, които Ранд вече беше видял. Другите, макар и да не бяха толкова хубави, определено бяха най-добрите, които можеха да се намерят в Две реки. С припряна загриженост Лан започна да проверява подпръгите и коланите, които крепяха седлата, меховете с вода и навитите на рула одеяла зад седлата.

Ранд размени смутени усмивки с двамата си приятели и се опита да си придаде вид, че изгаря от нетърпение да тръгнат.

Едва сега Мат забеляза меча на кръста му и го посочи.

— Ти да не ставаш Стражник? — Засмя се, но преглътна и погледна крадешком към Лан. Стражникът явно не беше обърнал внимание на закачката му. — Или търговски охранник? — продължи Мат с усмивка, която изглеждаше малко насилена. Той потупа колана си. — Оръжието на един порядъчен човек, изглежда, не ти се струва достатъчно, а?.

Ранд си помисли дали да не размаха меча под носа му, но присъствието на Лан го спря. Стражникът дори и не поглеждаше към тях, но той беше сигурен, че следи всичко, което става около него. Затова отвърна с малко пресилена небрежност.

— Може да свърши някаква работа. — Сякаш носенето на меч на кръста беше най-обикновено нещо.

Перин се размърда, опитвайки се да скрие нещо под наметалото си. Ранд зърна широк кожен пояс, обхващащ кръста на ковашкия чирак, и яката дръжка на бойна секира, напъхана в специалната халка на колана.

— Ти какво криеш там? — попита го той.

— Цял търговски охранник, няма що — бъзна го Мат.

Къдрокосият младеж изгледа Мат навъсено, показвайки му, че му е дошло до гуша от глупавите му шеги, въздъхна тежко и разгърна наметалото, показвайки им секирата си. Въобще не приличаше на обикновено дърварско сечиво. Широкото й, извито като полумесец острие и острият шип от другата страна я правеха да изглежда не по-малко странна за Две реки от меча на Ранд.

— Майстор Люхан я направи преди две години по поръчка на един охранник на изкупчия на дървени трупи. Онзи обаче отказа да плати колкото беше обещал, а майстор Люхан не искаше да вземе по-малко. Даде ми я, когато… — той се окашля и изгледа Ранд със същия предупредителен поглед, с който беше срязал Мат — …когато видя, че тренирам с нея. Каза ми, че мога да я задържа, след като нямало да му послужи за нищо.

— Тренирал — изкикоти се Мат, но вдигна миролюбиво ръце, когато Перин го изгледа мрачно. — Добре де. Не е чак толкова лошо, че поне един от нас знае да борави с истинско оръжие.

— Твоят лък също е истинско оръжие — намеси се Лан. — Оръжие са и прашките, с които забелязах да играят момчетата в селото ви. Това, че не сте ги използвали за нещо друго, освен да ловите зайци и да гоните вълците от стадото, не ги прави нещо по-различно. Всичко може да се превърне в оръжие, стига човекът, който го държи, да има кураж да го използва за такова. Да оставим тролоците настрана, но вие, момци, трябва да разберете това колкото се може по-скоро, преди да сме напуснали Две реки, преди да сме напуснали Емондово поле, ако искате да стигнете живи до Тар Валон.

Лицето и гласът му, студени като смърт и твърди като грубо изсечен камък, сковаха усмивките и езиците им. Перин свъси вежди и придърпа наметалото си върху секирата. Мат заби поглед в краката си. Стражникът изсумтя и продължи да проверява сбруите на конете сред възцарилата се дълга тишина.

— Май не е съвсем като в приказките — отрони най-сетне Мат.

— Не знам — отвърна кисело Перин. — Тролоци, Стражник, Айез Седай. Какво повече би могъл да пожелае човек?

— Айез Седай — прошепна Мат така, сякаш изведнъж го бяха побили тръпки.

— Ти вярваш ли й, Ранд? — попита Перин. — Искам да кажа, какво могат да искат от нас тролоците?

Тримата погледнаха едновременно към Стражника. Лан си даваше вид, че е улисан в работата си, но и тримата се дръпнаха към вратата на конюшнята, по-далече от него.

Ранд поклати глава.

— Не знам, но това, което спомена тя — че само нашите ферми били нападнати, — се оказа вярно. А тук, в селото, са нападнали първо къщата на майстор Люхан и ковачницата. Попитах кмета. Доколкото мога да преценя, най-вероятно е наистина да са търсили тъкмо нас.

— Питал си кмета? — промълви с недоумение Мат. — Тя заръча да не казваме на никого.

— Не му казах защо го питам — възрази Ранд. — Да не искате да ми кажете, че не сте говорили с никого? Никой ли не е разбрал, че тръгвате?

Перин сви рамене оправдателно.

— Нали Моарейн Седай нареди да не казваме на никого.

— Оставихме бележки — каза Мат. — За семействата си. Ще ги намерят на заранта. Ранд, майка ми смята, че Тар Валон е близо до Шайол Гул и е също толкова лошо място. — Засмя се, за да покаже, че не споделя това мнение, но не изглеждаше убеден. — Щеше да ме затвори в килера, ако разбереше, че дори съм си помислил да тръгна натам.

— А пък майстор Люхан е упорит като скала — добави Перин. — За госпожа Люхан да не говорим. Ако я беше видял само как сновеше из останките на къщата и кълнеше тролоците.

— Да ме изгори дано, Ранд — рече Мат. — Знам, че тя е Айез Седай и всичко останало, но тролоците наистина бяха тук. Тя каза да не казваме на никого. Ако една Айез Седай не знае как да се оправи с такова нещо, кой тогава?

— Не знам. — Ранд се потърка по челото. Главата го бояеше. Не можеше да избие онзи сън от ума си. — Баща ми й вярва. Най-малкото се съгласи, че трябва да тръгна.

Изведнъж на прага се появи Моарейн.

— Значи си говорил с баща си за това пътуване? — Беше се облякла от глава до пети в тъмносиво, с дълга пола, срязана за странична езда. Единственото злато, което носеше по себе си, беше пръстенът с форма на змия.

Ранд хвърли крадешком поглед към тоягата й. Въпреки пламъците по нея нямаше никакви следи от изгаряне, дори и сажди.

— Не можех да тръгна, без да му кажа.

Тя го изгледа за миг със стиснати устни, после се обърна към другите двама.

— Да не би и вие да сте решили, че бележката няма да е достатъчна? — Мат и Перин заговориха един през друг, уверявайки я, че са оставили само бележки, както им била наредила. Тя им даде знак да замълчат и изгледа с укор Ранд. — Каквото е сторено, вече е втъкано в Шарката. Лан?

— Конете са готови — отвърна Стражникът. — Ако сме пестеливи, ще разполагаме с достатъчно провизии до Бейрлон. Можем да тръгнем веднага. Предлагам веднага.

— Но не и без мен. — И Егвийн се появи ненадейно отнякъде, стиснала в ръце увит в шал вързоп.

Лан беше изтеглил меча си наполовина, но щом забеляза кой е новодошлият, го прибра и очите му отново станаха безизразни. Перин и Мат запелтечиха, обяснявайки на Моарейн, че не са казвали на Егвийн за заминаването. Айез Седай не им обърна внимание, а само изгледа девойката и докосна замислено устните си с пръст.

Качулката на тъмнокафявата пелерина на Егвийн беше нахлузена, но не толкова, че да скрие решителността, с която погледна Моарейн.

— Нося си всичко за из път. Дори и храна. Няма да остана тук. Сигурно никога друг път няма да имам такава възможност да видя света извън Две реки.

— Това не ти е весела разходчица до Водния лес, Егвийн — кзръмжа Мат, но отстъпи, когато разсърдената Егвийн го изгледа изпод вежди.

— Благодаря ти, Мат. Добре че ми каза, иначе нямаше да знам. Да не мислиш, че само вие искате да видите света? Мечтала съм си за това не по-малко от теб и не смятам да пропусна тази възможност.

— Но как си разбрала, че заминаваме? — настоя Ранд. — Все едно, не можеш да тръгнеш с нас. Ние не заминаваме заради забавление. Тролоците ни преследват.

— Първо — отвърна търпеливо девойката, — видях как Мат щъка наоколо, гледайки никой да не го забележи. После видях как Перин се опитва да прикрие под плаща си тази странно голяма секира. Знаех вече, че Лан е купил кон, и се зачудих за какво ли му е притрябвал. А щом е купил един, можел е да купи и други. Като съпоставих това с Перин и Мат, примъкващи се насам като телета, които се правят на лисици… е, можех да стигна само до един отговор. Не знам дали да се учудвам, или не, че намирам и теб тук, Ранд, след онова, което ми каза за мечтите и реалността. Но щом Мат и Перин са намесени, трябваше да се досетя, че и ти си замесен в тази работа.

— Аз просто трябва да замина, Егвийн — отвърна Ранд. — И тримата трябва да заминем. Иначе тролоците ще се върнат.

— Ха, тролоците! — засмя се Егвийн. — Ранд, щом сте решили да се разходите по света, добре, но те моля да ми спестиш глупавите си приказки.

— Вярно е — обадиха се и Перин и Мат. — Тролоците…

— Достатъчно — прекъсна ги Моарейн тихо, но гласът й сряза като с нож припрения им брътвеж. — Някой друг забелязал ли е това? — Гласът й беше мек, но Егвийн преглътна и се сви, преди да отговори.

— От снощи единственото, за което мислят всички, е как и кога да започнат да си възстановяват къщите, а също и какво да правят, ако тази беда ги сполети отново. Не биха могли да забележат нищо друго, освен ако не им го напъхаш под носа. А и аз не съм споделила с никого моите подозрения. С никого.

— Добре — отвърна след кратък размисъл Моарейн. — Можеш да тръгнеш с нас.

По лицето на Лан пробягна сянка на изумление и той възкликна:

— Моарейн, недей!

— Това е вече част от Шарката, Лан.

— Но това е глупаво! — възрази той. — Няма никаква причина тя да тръгва с нас. Напротив, налице са всички основания да не тръгва.

— Има причина — отвърна му спокойно Моарейн. — Част от Шарката, Лан.

Лицето на Стражника не изразяваше нищо, но той кимна умислен.

— Егвийн — обади се Ранд. — Тролоците ще ни преследват. Ще бъдем непрекъснато в опасност, докато не стигнем в Тар Валон.

— О, я недей да ме плашиш — сряза го Егвийн. — Тръгвам с вас и толкова.

Ранд познаваше този неин тон. Не беше го чувал, откакто момичето беше решило, че катеренето по най-високите дървета е занимание за деца, но въпреки това го помнеше добре.

— Ако смяташ, че да те преследват тролоци е много забавно… — почна той, но Моарейн го прекъсна:

— Нямаме време за разправии. До изгрев слънце трябва да сме колкото се може по-далеч оттук. Ако я оставим, Ранд, тя може да вдигне на крак цялото село, преди да сме се отдалечили и на една миля, а това само би предупредило мърдраала.

— Никога не бих го направила — възрази Егвийн.

— Може да яхне коня на веселчуна — каза Стражникът. — Ще му оставя достатъчно пари, за да си купи нов.

— Това е невъзможно — отекна гласът на Том Мерилин откъм сеновала. Този път мечът на Лан излезе от ножницата и той не го прибра, а пристъпи към веселчуна. Том отметна одеялото, с което се беше увил и прехвърли през рамо кутиите с флейтата и лютнята, както и обемистите си дисаги. — Вече няма никакъв смисъл да оставам в това село, а пък от друга страна, никога не съм показвал изкуствата си в Тар Валон. И макар обикновено да пътувам сам, от тази нощ не бих имал нищо против да продължа с компания.

Стражникът хвърли убийствен поглед към Перин, който сви неловко рамене.

— Не се сетих да погледна в сеното — промърмори младежът. Докато дългокракият веселчун се спускаше по стълбата, Лан заговори през зъби с пресилена учтивост.

— И това ли е част от Шарката, почитаема Моарейн Седай?

— Всичко е част от Шарката, стари приятелю — отвърна кротко Моарейн. — Нямаме възможност да избираме. Но ще видим.

Том стъпи на пода на конюшнята и се извърна от стълбата, отърсвайки сламата от шарения си плащ.

— Всъщност — заяви веселчунът вече с по-спокоен тон — би могло да се каже, че държа да пътувам с компания. Прекарал съм много часове над много халби с ейл, премисляйки как бих могъл да завърша дните си. Тролокското гърне не влиза в плановете ми. Той погледна накриво меча на Лан. — И няма нужда от този нож. Не съм сирене да ме режеш.

— Господин Мерилин — каза Моарейн. — Ние трябва да тръгваме веднага и ще бъдем в голяма опасност. Тролоците все още са някъде наоколо, а при това ще трябва да пътуваме нощем. Сигурен ли сте, че искате да тръгнете с нас?

Том изгледа всички с присъщата си присмехулна усмивка.

— Щом няма да е прекалено опасно за момичето, значи няма да е толкова опасно и за мен. Освен това кой веселчун не би приел да се изправи пред някоя и друга опасност, заради възможността да се представи в Тар Валон?

Моарейн кимна, а Лан прибра меча в ножницата. Ранд се зачуди какво ли би станало, ако Том се беше отказал, а Моарейн не беше кимнала. Веселчунът се зае да укрепва дисагите на коня си, все едно че подобна мисъл изобщо не можеше да му хрумне, но Ранд забеляза, че неведнъж поглежда нервно към оръжието на Лан.

— А сега — каза Моарейн, — кой ще бъде конят за Егвийн?

— Конете на амбуланта са също толкова неподходящи, колкото и дъранските — отвърна Лан кисело. — Яки са, но се тътрят бавно.

— Бела — подхвърли Ранд и Лан го удостои с такъв поглед, че той съжали, че се е обадил. Но пък знаеше, че няма да може да разубеди Егвийн. В такъв случай беше по-добре да й помогне. — Бела може и да не е толкова бърза като останалите, но е издръжлива. Понякога я яздя. Може да издържи.

Лан надникна в отделението на Бела, мърморейки си под носа.

— Като че ли е малко по-добра от останалите — реши той най-сетне. — Не мисля, че имаме друг избор.

— Щом е така, трябва да я вземем — каза Моарейн. — Ранд, намери седло за Бела. Хайде, побързай! И без това вече доста се забавихме.

Ранд бързо избра едно седло и навито одеяло от стаичката за такъмите, след което изведе Бела. Сънената кобила го изгледа изненадано, докато я оседлаваше. Когато я яздеше, беше на голо. Не беше свикнала да й поставят седло. Той й заговори успокоително, докато пристягаше връзките на седлото, и тя прие странната новост само с едно разтърсване на гривата.

Ранд пое вързода от ръцете на Егвийн и го намести зад седлото, а тя се качи и намести полите си. Те не бяха скроени за странична езда, така че вълнените чорапи на девойката се оголиха до коленете. Беше се обула със същите меки кожени цървули, които носеха повечето селски момичета. Изобщо не бяха пригодени за пътуване дори до Стражеви хълм, камо ли чак до Тар Валон.

— Все още си мисля, че не бива да тръгваш с нас — каза той. — Онова за тролоците не си го измислих. Но ти обещавам, че ще се грижа за теб.

— Може пък да се наложи аз да се погрижа за теб — отвърна тя, без да обръща внимание на вбесения му поглед, и се наведе и разроши косата му. — Знам, че ще се грижиш за мен, Ранд. Всички ще се грижим един за друг. А сега по-добре яхвай коня си.

Всички останали вече бяха на конете и чакаха само него. Единственият кон, останал без ездач, беше Облак — висок сивушко с черна опашка и грива, доскоро собственост на Джон Тейн. Ранд се изкатери на седлото, макар и с известно усилие, защото сивушкото отметна глава и запристъпва настрана, щом Ранд пъхна крака си в стремето и ножницата на меча се удари в хълбока на животното. Това, че двамата му приятели бяха избегнали Облак, не беше никак случайно. Майстор Тейн неведнъж се беше състезавал със сърцатия сивушко срещу конете на търговците и Ранд не помнеше някога да беше губил, но също така не помнеше досега Облак да се беше давал лесно някой да го яхне. Лан сигурно беше платил огромна цена, за да склони мелничаря да го продаде. Когато успя да се закрепи върху седлото, Облак затанцува още по-буйно, сякаш нямаше търпение да се втурне в галоп. Ранд стисна здраво юздите и се постара да си внуши, че няма да има проблеми при ездата. Може би ако успееше да убеди себе си, щеше да вразуми и коня.

Навън избуха бухал и селските младежите подскочиха на седлата си, преди да се усетят какво ги е стреснало. Разсмяха се сконфузено и се огледаха един друт засрамени.

— Следващия път някоя полска мишка току-виж ни накарала да скочим по дърветата — изкикоти се смутено Егвийн.

Лан поклати глава и каза:

— Дано да са вълци.

— Вълци ли! — възкликна Перин, но Стражникът го изгледа невъзмутимо и поясни:

— Вълците не обичат тролоците, ковачо, а и тролоците никак не обичат вълците, както и кучетата. Ако чуя вълчи вой, ще знам, че не ни дебнат тролоци. — Той бавно подкара черния си жребец сред лунната нощ.

Моарейн тръгна след него, без да се колебае, а Егвийн пое плътно до Айез Седай. Ранд и веселчунът застанаха в тила на колоната, давайки път на Мат и Перин.

Задната страна на хана беше тъмна и безмълвна. Парцаливи лунни сенки изпълваха двора на конюшнята. Мекият тропот на копитата бързо заглъхна, погълнат от нощната тишина. В мрака плащът на Стражника го превърна в сянка.

Изведнъж Лан внезапно спря и с рязък жест им даде знак да пазят тишина.

По Коларския мост заскърцаха ботуши и на лунните лъчи проблеснаха върховете на оръжия.

После в светлото петно, изливащо се от предните прозорци, пристъпи Джон Тейн. Беше с дълга пика и къса кожена броня, покрита с метални плочки. Едва сега Ранд разбра кои са и за какво са се събрали. Бяха десетина мъже от селото и околните ферми, с шлемове и части от ризници, намерени по таваните, където бяха събирали прах от поколения насам. Всички бяха въоръжени кой с пика, кой с дърварска секира или ръждясала алебарда.

Мелничарят надникна през един прозорец, после се обърна и каза:

— Мисля, че оттук е добре.

Останалите се подредиха в две разкъсани колони зад него и забиха крак в нощта, сякаш под ритъма на три различни барабана.

— Няма да стигнат и за закуска само на двама тролоци Давол — измърмори Лан, щом стъпките им заглъхнаха. — Но имат очи да гледат и уши да слушат. — Той обърна жребеца си. — След мен.

Бавно и тихо Стражникът ги преведе обратно през двора, към брега на потока. Толкова близо до самия Виноструй студената, пенеща се вода дори не измокри краката на ездачите.

Изкачиха отсрещния бряг и под безмълвните команди на Стражника започнаха да заобикалят селото. От време на време Лан се спираше да им даде знак да пазят тишина, въпреки че никой друг нито чуваше, нито виждаше нещо. Но след всяко негово спиране минаваше друг селски патрул.

Минаха тихо покрай последните постройки и през нивята успоредно на Северния път, водещ към Таренов сал. Ранд си помисли, че сигурно ничие друго небе не е толкова хубаво, колкото небето на Две реки. Чистата му чернота сякаш се сливаше със самата безкрайност и милионите звезди проблясваха като светли точици, пръснати в огромен кристал. Луната, почти пълна, изглеждаше толкова близо, че можеше да я докосне, ако се протегне, а…

Нечий черен силует бавно прелетя през сребристото лунно кълбо. Ранд неволно дръпна юздите и сивушкото спря. „Прилеп“ — помисли си той вяло, макар да осъзнаваше, че не е. Крилете, носещи това същество, имаха подобна форма, но се носеха с бавното, уверено движение на хищна птица. И тази птица се беше впуснала в лов. Начинът, по който се носеше из небето, не оставяше никакво съмнение. Но най-лошото от всичко бяха размерите й. За да изглежда един прилеп толкова голям на фона на луната, трябваше да лети на една ръка разстояние от човек. Той се опита да прецени на какво разстояние може да се намира от тях птицата и какви са размерите й. Тялото й трябваше да е поне колкото човешко, а крилете… Тя отново прекоси лунния кръг, а след това изведнъж се понесе надолу и се сля с нощта.

Не бе и усетил, че Лан се е впуснал назад към него, докато Стражникът не го дръпна за рамото.

— Какво си зяпнал, момче? Не бива да спираш. — Другите ги чакаха зад Лан.

Очаквайки, че ще го сгълчат, че позволява страхът от тролоците да размъти ума му, Ранд обясни какво е видял. Надяваше се, че Лан ще отхвърли видението като безобиден прилеп или зрителна измама.

Лан отрони само една дума.

— Драгхар.

Егвийн и останалите от Две реки нервно заоглеждаха небето във всички посоки, а веселчунът тихо простена.

— Да — каза Моарейн. — Да се надяваме, че е нещо друго, би означавало да храним празни надежди. А ако мърдраала има драгхар, много скоро ще разбере къде сме, ако вече не го е разбрал. Трябва да се махаме колкото се може по-бързо. Може би все още не е късно да стигнем до Таренов сал.

— Драгхар ли? — обади се Егвийн. — Това пък какво е?

Дрезгавият глас, който й отговори, беше на Том Мерилин.

— Във войната, която сложила край на Приказния век, били създадени същества по-зли от тролоците и Получовеците.

Главата на Моарейн рязко се извърна към него. Дори тъмнината не можеше да скрие осъдителния й поглед.

Преди някой да е успял да зададе още въпроси на веселчуна, Лан даде указания:

— Сега поемаме по Северния път. Ако ви е мил животът, следвайте ме, не изоставяйте и се дръжте плътно един до друг.