Окото на света

Глава 3 Амбулантът

Все още обсаден от тълпата — селяни и фермери от околността, дошли за празника — амбулантът дръпна поводите на конете и ги спря пред странноприемницата. От всички околни улички заприижда още народ и мястото около огромния фургон, чиито колелета бяха по-високи от един човешки бой, се изпълни с нетърпелива глъч. Погледите на всички бяха вперени в амбуланта, седнал на капрата.

Собственикът на фургона се казваше Падан Фейн, блед, мършав човечец с възлести ръце и дълъг клюнест нос. Откакто Ранд се помнеше, Фейн, който непрекъснато се подхилваше и се смееше на глас, сякаш знае някоя шега, която другите още не са чули, всяка година в началото на пролетта идваше в Емондово поле.

Звънчетата по конските сбруи издрънчаха и впрягът спря пред портите тъкмо когато вратата на хана се отвори и от него се изсипа целият Селски съвет, предвождан от майстор ал-Вийр и Трам. Съветниците крачеха важно сред възбуденото множество, натърпеливо да си накупи кой игли, кой дантела, кой книги и какво ли още не. Макар и неохотно, тълпата се разстъпи, без да спира да подвиква на амбуланта. Най-много от всичко селяните бяха зажаднели за вести.

В очите на съселяните на Ранд иглите, чаят и всичките други дребни стоки бяха едва половината от онова, което фургонът им носеше. Не по-малко важни от тях бяха новините от външния свят, разказът на амбуланта за онова, което ставаше извън Две реки. Някои от амбулантите просто им разказваха онова, което знаеха, избълвайки го накуп, сякаш искаха да се отърват от боклука и да не ги занимават повече с разпитване. На други пък трябваше да им теглиш думите от устата като с ченгел, говореха тромаво и недодялано. Фейн обаче разказваше хубаво и понякога — дразнейки публиката си, усукваше разказа си така, че можеше да се състезава по сладкодумие дори с веселчун. Обичаше да е в центъра на вниманието. Ранд си помисли, че Фейн може би няма да се зарадва, като разбере, че в Емондово поле този път е пристигнал истински веселчун.

Амбулантът обърна на Селския съвет точно толкова внимание, колкото и на селяните, ще рече — почти никакво. Кимаше разсеяно, без да поздравява някого определено. Усмихваше се, без да говори, и махваше небрежно с ръка на хора, с които беше в малко по-приятелски отношения.

Настояванията на хората да започне да разказва станаха по-твърди, но Фейн изчакваше нетърпението на тълпата да нарасне до очакваните от него размери, като се суетеше с разни дреболии на капрата. Единствено членовете на Съвета мълчаха, пазейки достойнството, отговарящо на положението им, но облаците пушек от лулите издаваха нетърпението им.

Ранд и Мат си пробиха път през тълпата, докато не се озоваха зад Съвета.

— Мислех, че ще си останете горе във фермата и ще пропуснете празника — извика сред околната глъч Перин Айбара на Ранд.

Половин глава по-нисък от Ранд, къдрокосият калфа на ковача беше толкова едър, че изглеждаше един път и половина по-широк от обикновен мъж и ръцете и мишците му можеха да се мерят дори с тези на самия майстор Люхан. Лесно можеше да си пробие път през любопитната тълпа, но това не беше в нрава му. Пристъпваше бавно и непрекъснато се извиняваше на околните, които сякаш не забелязваха нищо освен амбуланта, и гледаше да не сбута някого, докато се приближаваше към Ранд и Мат.

— Представяте ли си! — каза той, когато най-после стигна до тях. — Бел Тин и амбулант едновременно. Бас държа, че ще има и фойерверки.

— Ти още нищо не знаеш — засмя се Мат.

Перин го изгледа с подозрение, след което погледна въпросително Ранд.

— Прав е — извика му в отговор Ранд и посочи прииждащата и шумяща наоколо тълпа. — По-късно. Ще ти обясня по-късно. По-късно, рекох!

В този момент Падан Фейн се изправи на капрата, тълпата в миг замлъкна и последните думи на Ранд отекнаха сред внезапно настъпилата тишина. Амбулантът тъкмо беше вдигнал ръката си в драматичен жест и понечваше да отвори уста. Всички присъстващи извърнаха очи към Ранд. Кокалестият дребен човечец, приготвил се вече да види как всички са зяпнали при първите му думи, изгледа остро младежа.

Ранд се изчерви и съжали, че ръстът му не е колкото на Евин, та да не стърчи толкова пред хорските погледи. Приятелите му също се присвиха неловко. Едва миналата година Фейн ги беше забелязал за първи път и им беше обърнал внимание като на зрели мъже. Обикновено Фейн не удостояваше с никакво внимание хлапаците, които не можеха да купят нещо по-голямо от стоката му. Ранд се надяваше, че няма отново да бъде принизен до положението на дете в очите на амбуланта.

Фейн въздъхна тежко и се уви плътно в наметалото си.

— А, не. Не по-късно — викна амбулантът и отново вдигна ръка във величествена поза. — Ще ви кажа туй, що е за казване, още сега. — Докато говореше, той правеше широки жестове с ръце и сякаш сипеше думите си към тълпата. — Вие тук, в Две реки, си мислите, че си имате грижи, нали тъй? Е, целият свят си има грижи, от Погибелта на юг до Морето на бурите, от Аритския океан на запад до Айилската пустиня на изток. Че и отвъд. Зимата, ще ми кажете, тук била по-люта от всякога, толкова люта, че кръвта на пача да стане и кости да се трошат? Не е така! Зимата беше люта навсякъде. В Граничните земи биха ви завидели за тукашната зима. Но пролетта не идва, това ли ще ми кажете? Вълци били изяли овцете ви? А може би вълци са нападали и хора? Така ли? Е, добре. Пролетта закъсня навсякъде. Вълци има навсякъде и всички са гладни за каквато и ще да е плът, в която да забият зъби, било то овча, кравешка или човешка. Но има и по-лоши неща от вълците или зимата. Има хора, които биха се радвали да имат вашите дребни грижи. — И той направи пауза, изчаквайки отклика на онемялата тълпа.

— Че какво по-лошо може да има от вълците, дето убиват овци и хора? — настоя Кен Буйе. Останалите го подкрепиха с ропот.

— Хора, които убиват хора. — Зловещите нотки в отговора на амбуланта усилиха ропота сред стреснатата тълпа и той продължи: — Война, искам да кажа. В Геалдан има война. Война и безумие. Снеговете в Далинския лес са почервенели от човешка кръв. Гарвани и гарванов грак изпълват въздуха. Войски са тръгнали на поход към Геалдан. Държави, велики кралства и велики мъже изпращат воините си на бран.

— Война ли? — Устата на майстор ал-Вийр се изкриви при произнасянето на тази необичайна дума. Никой в Две реки си нямаше и най-малка представа от война. — Че за какво са във война?

Фейн се ухили и на Ранд му се стори, че се надсмива над затънтеността и невежеството на съселяните му. Амбулантът се надвеси, сякаш с намерение да сподели някаква тайна с кмета, но го изшептя така, че да се чуе и разнесе сред цялата тълпа.

— Вдигнат е пряпорецът на Дракона. Отвсякъде се стичат хора да го възпрат. И други — да го подкрепят.

Народът ахна.

— Дракона? — изстена някой сред селяните. — Тъмния се е измъкнал на свобода и е нападнал Геалдан!

— Не е Тъмния — изръмжа Харал Люхан. — Дракона не е Тъмния. А и освен това този е Лъжедракон.

— Чакайте да чуем какво има да каже господин Фейн — намеси се кметът, но хората не можаха да се успокоят толкова лесно. Викаха от всички страни, мъже и жени, без да се слушат един друг.

— Все същата лошотия като Тъмния!

— Нали Дракона е разрушил света, че кой друг?

— Той го е започнал! Той е докарал Времето на лудостта!

— Знаем ги ние пророчествата! Когато Дракона се прероди, най-лошите кошмари ще ти се сторят най-невинни сънища!

— Ама този е само един от поредните Лъжедракони. Не може да е друго!

— Че каква е разликата? Не помните ли последния Лъжедракон? И той започна война. Хиляди души загинаха, така ли е, Фейн? Той обсади Иллиан.

— Дошло е времето на Злото! Никой не беше се обявявал за Преродения Дракон от двайсет години, а сега ги имаме трима, само за последните пет години. Зли времена! Вижте само какво е времето!

Ранд, Мат и Перин се спогледаха. Очите на Мат бяха грейнали от възбуда, но Перин се беше намръщил загрижено. Ранд помнеше всички приказки за мъже, самообявили се за Възкръсналия Дракон, и макар всички те да се бяха оказали Лъжедракони. загивайки или изчезвайки, без да изпълнят пророчествата, деянията им се бяха оказвали достатъчно гибелни. Цели държави се бяха разцепили от битки и немалко големи градове и градчета бяха опожарени. Хората гинеха като есенни листа, бежанците изпълваха пътищата като стада овце. Така поне разправяха амбулантите и търговците и никой здравомислещ човек от Две реки не се съмняваше в разказите им. Светът щеше да свърши, поне така твърдяха някои, когато се прероди истинският Дракон.

— Престанете! — изкрещя най-сетне кметът. — Запазете тишина! Престанете да се пените със собственото си въображение. Да оставим господин Фейн да ни разкаже за този Лъжедракон. — Хората един по един се смълчаха, но Кен Буйе отказваше да се съобрази с благоразумната подкана на кмета.

— Наистина ли е Лъжедракон? — попита кисело покривчията.

Господин ал-Вийр примигна изненадан и му кресна:

— Не се дръж като глупак, Кен! — Но Кен бе успял отново да наостри тълпата.

— Не може да е Преродения Дракон! Светлината да ни е на помощ, не може да е той!

— Ти си глупак, Кен! Сам си търсиш белята, нали?

— Още малко и ще спомене името на Тъмния! Ти си обладан от Дракона, Кен Буйе! Искаш всички да пострадаме!

Кен предизвикателно изгледа гълчащите го и надигна ядосано глас:

— Аз не чух Фейн да казва, че е Лъжедракон. А вие? Вижте сами с очите си! Къде са посевите, дето по това време трябваше да са израсли до коляно, че и повече? Защо още цари зима, след като от месец насам вече трябва да е пролет? — Последваха яростни викове Кен да си държи езика зад зъбите. — Няма да млъкна! И на мен тази приказка никак не ми харесва, но няма да си крия главата под коша, докато дойде някой от Таренов сал да ми пререже гърлото. И няма да вися тук за удоволствие на Фейн, стига толкоз. Кажи ни го ясно, амбуланте. Какво си чул? А? Този човек Лъжедракон ли е?

Ако и да беше притеснен от лошите вести, които им носеше, или от това, че е разбунил толкова тълпата, Фейн не го издаде. Само сви рамене и се почеса по носа с кокалестия си пръст.

— Колкото за това, може ли някой да каже със сигурност, преди да е свършило? — Замълча и огледа тълпата, предвкусвайки какъв ще е откликът при следващите му думи, като че ли му беше много забавно. — Това, което знам — продължи той небрежно, — е, че може да владее Единствената сила. Другите преди него не можеха. Но този може да прелива. Земята се разтваря пред нозете на враговете му, а яките градски стени рухват под вика му. Мълнии връхлитат, когато извика, и удрят там, където посочи. Това чух, и то от хора, на които вярвам.

Стъписаният народ замлъкна. Ранд се обърна към приятелите си. Перин явно си представяше неща, които не му харесваха, но Мат тръпнеше от възбуда.

Трам, чието лице изглеждаше малко по-напрегнато от обичайното, пристъпи до кмета, но преди да заговори, Евин Фингар изведнъж изписка:

— Той ще полудее и ще умре! Според преданията мъжете, които преливат Силата, полудяват и после чезнат от болест и загиват. Само жени могат да се докоснат до нея. Той не го ли знае?

— Ти да мълчиш, сополанко! — изръмжа Кен и размаха юмрук пред лицето му. — Дръж се прилично и остави тези неща на възрастните. Пръждосвай се веднага оттук!

— По-спокойно, Кен — сряза го Трам. — Момчето просто е любопитно. Не се дръж глупаво.

— Дръж се подобаващо за възрастта си — добави Бран. — И запомни най-после, че си член на Селския съвет.

Кен се навъси и каза ядосано:

— Знаете много добре за какви жени говори той. А вие престанете да ми се мръщите, Люхан и Кроуи. Това е почтено село. Не ни стига този Фейн да ни приказва за Лъжедракони, използващи Силата, ами сега и този обладан от Дракона глупав хлапак ще ми намесва и Айез Седай. За някои неща просто не бива да се говори и хич не ме интересува, че ще оставите онзи глупак, веселчуна, да ни плещи опасните си приказки. Тези работи нито са редни, нито са прилични.

— Не съм виждал, нито чувал или помирисвал нещо, за което не може да се говори — отвърна Трам, но Фейн още не беше свършил.

— Айез Седай вече са се намесили в тези неща — заговори отново амбулантът. — Част от тях са тръгнали на юг от Тар Валон. Щом той може да владее Силата, никой освен Айез Седай не може да го надвие, въпреки всички битки, които се водят, нито пък да се оправи с него, след като бъде надвит. Стига да бъде надвит, разбира се.

Някой сред тълпата простена на глас и този път дори Трам и Бран се спогледаха разтревожено. Хората се скупчиха на малки групички и някои от присъстващите се загърнаха зиморничаво в наметалата си, въпреки че вятърът беше поутихнал.

— Разбира се, че ще бъде надвит — извика някой сред тълпата.

— Най-накрая винаги ги надвиват, Лъжедраконите.

— Трябва да го надвият, нали така?

— Ами ако не го надвият?

Трам най-после успя да каже нещо в ухото на кмета и Бран надигна глас:

— Слушайте ме сега всички. Замълчете и ме чуйте! — Виковете отново заглъхнаха в глухо мърморене. — Всичко това минава границите на обичайните новини от външния свят. Трябва да бъде обсъдено от Селския съвет. Господин Фейн, ако ни последвате вътре в хана, бихме искали да ви поразпитаме.

— Една хубава халба с горещо вино точно сега няма да ми дойде никак зле — отвърна ухилено амбулантът, скочи от капрата на фургона, изтри ръце в дрехата си и с усмивка оправи гънките на наметалото си. — Ако обичате, погрижете са за конете ми.

— Оставете го да каже какво има още за разправяне! — надигнаха се сърдити гласове сред множеството.

— Не може така да го отвеждате! Жена ми ме прати да й купя куки за плетене! — викна Уит Конгар.

— Ние също имаме право да му зададем въпроси — извика някой от ладиите редици. — Аз…

Тихо! — изрева кметът и народът се стъписа. — След като Съветът го разпита, господин Фейн ще се върне тук да отговори на всичките ви въпроси. И да ви продаде колкото искате гърнета и куки. Хю! Тад! Приберете в конюшнята впряга на господин Фейн!

Трам и Бран пристъпиха от двете страни на амбуланта, останалите от Съвета се сбраха плътно зад тях и цялата група се изсипа в хана „Виноструй“, затваряйки плътно яката врата под носовете на първите от тълпата, които се опитаха да нахлуят заедно с тях. Тропането по вратата предизвика единствено вика на кмета отвътре:

— Разотивайте се по домовете си!

Ранд приседна на древната каменна основа пред портата на хана, придърпа наметалото около себе си и се загледа в залостената врата. Геалдан. Тар Валон. Самите имена звучаха странно и възбуждащо. Това бяха места, които му бяха известни единствено от вестите, донасяни от амбулантите, и от приказките на търговците. Айез Седай, войни, Лъжедракони. За тези неща се говореше в историите, разказвани късно през нощта, пред огнището, на запалената единствена свещ, хвърляща причудливи сенки по стената, докато вятърът блъска кепенците. Изобщо, той би предпочел да си има работа със зимни фъртуни и вълци. И все пак да живееш извън Две реки беше като да попаднеш сред приказка, разказвана от веселчун. Приключение. Дълго, безкрайно приключение. Цял живот приключения.

Селяните бавно започнаха да се разпръскват, като не спираха да мърморят и да клатят угрижено глави. Уит се беше заковал на място и зяпаше фургона, като че ли очакваше оттам да се появи втори амбулант. Най-сетне останаха само неколцина от по-младите хора. Мат и Перин пристъпиха към седналия Ранд.

— Не виждам как веселчунът ще може да надмине това — рече възбуден Мат. — Чудя се дали и ние някога ще можем да видим този Лъжедракон?

Перин поклати рошавата си глава.

— Никак не ми се ще да го видя. Някъде на друго място може би, но не и тук, в Две реки. Не и ако това значи война.

— Не и ако означава Айез Седай, също — добави Ранд. — Забравихте ли кой е причинил Разрушението? Дракона може и да го е започнал, но всъщност Айез Седай са разрушили света.

— Веднъж чух една приказка — отвърна бавно Мат. — От охранника на един изкупвач на вълна. Той рече, че Дракона ще се прероди в миг на превелика нужда за света, за да спаси всички ни.

— Е, ако е вярвал на това, е бил пълен глупак — отвърна убедено Ранд. — А пък ти си бил глупак, че си го слушал. — Гласът му не прозвуча сърдито. Ранд рядко се гневеше. Но понякога лековатите фантазии на Мат просто го вбесяваха и сега в думите му прозвучаха нотки на такова раздразнение. — Предполагам, че според него след това едва ли не ще заживеем в нов Приказен век.

— Не съм казал, че съм му повярвал — възрази Мат. — Просто го слушах. Нинив също го чу и направо очаквах, че ще ни съдере кожата, на мен и на охранника. Той, охранникът де, разправяше, че мнозина хора вярвали на това, само че ги било страх да го признаят, заради Айез Седай и Чедата на Светлината. След като Нинив скочи да ни насмете, повече дума не обели. Нинив го наклевети пред търговеца и онзи обеща, че повече няма да го взима със себе си.

— И добре е направил — кимна Перин. — Дракона щял да ни спаси? Все едно че слушам някой от Коплинови.

— Каква ще да е тази нужда, в която трябва да изпаднем, че да трябва самият Дракон да ни отървава от нея? — промълви замислено Ранд. — Все едно да поискаш помощ от Тъмния.

— Е, това не ми каза — отвърна Мат притеснено. — Не е споменавал и за Приказния век. Напротив, каза, че светът ще се разпадне с появата на Дракона.

— Това ще ни спаси, няма що — намеси се сухо Перин. — Още едно Разрушение.

— Да ме изгори дано! — изръмжа Мат. — Само ви казвам какво ми разказа охранникът.

Перин поклати глава.

— Само дано Айез Седай и този Дракон, лъжлив или не, си стоят там, където са. Може пък така Две реки да си останат пощадени.

— Мислите ли, че наистина са Мраколюбци? — Мат се беше навъсил умислен.

— Кой? — попита Ранд.

— Айез Седай.

Ранд погледна Перин, който само сви рамене.

— Според преданията… — почна бавно едрият младеж, но Мат го прекъсна:

— Не всички предания казват, че служат на Тъмния, Ранд.

— О, Светлина, Мат — възкликна Ранд. — Нали те са предизвикали Разрушението. Какво повече искаш?

— Нищо — въздъхна Мат, после на лицето му изведнъж грейна усмивка. — Старият Били Конгар разправя, че не съществували Айез Седай. Нито Мраколюбците. Казва, че това били само приказки. Казва, че той самият не вярвал и в съществуването на Тъмния.

Перин изсумтя.

— Коплинови брътвежи от един от Конгарови. Какво друго можеш да очакваш?

— Старият Били спомена името на Тъмния. Бас държа, че това не сте го чували.

— О, Светлина! — изпъшка Ранд.

Мат се ухили още по-широко.

— Миналата пролет, точно преди гъсеницата да нападне нивите му, при това само неговите. Точно преди всички в къщата му да се натръшкат от жълтенка. Сам го чух. Той и досега твърди, че не вярвал, но като го попитам за името на Тъмния, все търси да хване нещо и да ме замери.

— А ти не си ли твърде глупав, щом го правиш, Матрим Каутон? — Сред групичката младежи пристъпи самата Нинив ал-Мийра. Тъмната й плитка беше преметната през рамо, очите й направо горяха от гняв. Ранд тромаво се изправи. Слабичка и едва стигаща до раменете на Мат, сега Премъдрата им се струваше по-висока и от тримата, при това нямаше никакво значение, че е млада и хубава. — Очаквах, че се е случило нещо подобно с Били Конгар, но все си мислех, че в главата ти има малко повече разум и че не би ти хрумнало да го подтикваш да върши такова нещо. Ти, Матрим Каутон, може да си пораснал вече за женене, но умът ти е такъв, че не би трябвало да излизаш изпод фустата на майка си. Остава сам да споменеш името на Тъмния.

— Ама не, Премъдра — възрази Мат. Личеше си, че в този момент единственото му желание е да се озове някъде другаде. — Беше старият Бил… тоест господин Конгар, не бях аз! Кръв и пепел, аз…

— Внимавай какви ги приказваш, Матрим!

Ранд се изпъна, макар яростният й поглед да не беше предназначен за него. Перин изглеждаше не по-малко сконфузен. По-късно все някой от тях щеше да се оплаче, че го е сгълчала една жена, която съвсем не е по-голяма от него — мъжете в селото често го правеха, след като Премъдрата ги сгълчеше, като внимаваха да не ги чуе — но когато човек се озовеше лице в лице с нея, разликата в годините изглеждаше значително по-голяма. Особено когато беше сърдита. Тоягата в ръката й беше дебела в единия край и леко извита в другия и тя имаше право да халоса било по главата, било през ръцете или краката всеки, за когото преценеше, че върши глупости, независимо от възрастта или положението му.

Премъдрата така бе обсебила вниманието му, че отначало Ранд даже не забеляза, че не е сама. Щом разбра пропуска си, веднага му се дощя да се махне, каквото и да кажеше след това Нинив за него.

На няколко крачки зад Нинив стоеше Егвийн и ги наблюдаваше с жив интерес. Висока колкото Нинив и облечена в същите тъмни цветове, в този момент девойката приличаше на живо отражение на настроението на Нинив, скръстила ръце пред гърдите си и стиснала укорително устни. Качулката на бледосивата й пелерина засенчваше лицето й и в големите й кафяви очи нямаше и помен от характерната им веселост.

Ако всичко беше честно, според него разликата от две години във възрастта им трябваше да му даде достатъчно предимства, но нещата съвсем не стояха така. Обикновено езикът му съвсем не беше вързан, когато разговаряше с другите момичета в селото, но винаги, когато Егвийн го погледнеше така съсредоточено с големите си, широко отворени очи, сякаш цялото й внимание беше впито в него, той просто не успяваше да намери подходящите думи, които трябваше да изрече. Може би щеше да се измъкне веднага, щом Нинив престанеше да ги гълчи. Но знаеше, че няма да го стори, макар да не разбираше защо.

— А пък ти, Ранд ал-Тор, можеш да престанеш да зяпаш като смахнато агне и да ми обясниш — обърна се Нинив към него — защо сте се заприказвали за неща, за които дори и телета като вас тримата би трябвало да знаят, че не бива и устата да си отварят.

Ранд се стресна и откъсна очи от Егвийн. Когато Нинив му заговори, на лицето на другата девойка се бе изписала смущаваща усмивка. Тонът на Нинив беше язвителен, но на нейните устни също се прокрадна разбираща усмивка… докато Мат не се разсмя на глас. Усмивката на лицето на Премъдрата се стопи и смехът му се превърна в приглушен грак.

— Е, Ранд? — подкани го Нинив.

С крайчеца на окото си той забеляза, че Егвийн продължава да се усмихва. „Какво толкова смешно намира?“

— Съвсем естествено беше да говорим за това, Премъдра — отвърна той набързо. — Амбулантът — Падан Фейн… ааа… господин Фейн — донесе вести за Лъжедракон в Геалдан, за война и за Айез Седай. Съветът реши, че новините са достатъчно сериозни, и го прибраха да поговорят. За какво друго може да се говори?

Нинив поклати укорително глава.

— Значи затова фургонът на амбуланта е изоставен. Чух, че народът се стича да го посрещне, но не можех да оставя госпожа Аелин, докато не й мине треската. Съветът разпитва амбуланта за събитията в Геалдан, така ли? Доколкото ги познавам, те ще му задават все неподходящи въпроси и нито един уместен. Ще събера Женския кръг да измислим нещо полезно. — Тя придърпа пелерината си плътно около крехките си рамене и влезе в хана.

Егвийн не я последва. Когато вратата на хана се затвори зад гърба на Нинив, по-младата жена се озова пред Ранд. Лицето й вече не беше намръщено, но съсредоточеният й поглед, забит в него, го накара да се почувства неловко. Той потърси подкрепа от приятелите си, но те се отдръпнаха, ухилени до уши.

— Не бива да позволяваш на Мат да те замесва в глупостите си, Ранд — каза Егвийн също толкова сериозно, колкото самата Премъдра, но после изведнъж се изкикоти. — Не бях те виждала в подобно положение, откакто Кен Буйе ви хвана двамата с Мат да берете от ябълките му, когато бяхте на десет години.

Той се завъртя и погледна към приятелите си, които бяха застанали наблизо. Мат говореше нещо и ръкомахаше възбудено.

— Ще танцуваш ли с мен утре? — Всъщност не искаше да каже точно това. Наистина му се щеше да потанцува с нея, но в същото време най-малко от всичко му се искаше да се чувства така неловко, както когато оставаше насаме с нея. Както се чувстваше в момента.

Ъгълчетата на устните й се изкривиха в лека усмивка.

— Следобед — отвърна му тя. — Преди обяд ще съм заета.

Откъм другите момчета се чу възбуденият вик на Перин.

— Гледайте, веселчун!

Егвийн се извърна към тях, но Ранд постави ръка на рамото й.

— Заета ли? С какво?

Въпреки студа тя отметна качулката на пелерината си и с небрежно движение преметна буйната си коса през рамото. Последния път, когато я срещна, косата й се сипеше на тъмни вълни върху раменете, привързана само с една червена лентичка, за да се открие лицето й. Сега беше грижливо стегната в дълга плитка.

Той зяпна в плитката, сякаш виждаше усойница, а после хвърли поглед към Пролетния стълб, стърчащ самотен сред Моравата, подготвен за утрешния ден. Заранта неомъжените жени, на възраст за задомяване, щяха да играят около Стълба. Младежът преглътна.

Досега въобще не беше се сещал, че тя ще навърши възраст за задомяване по същото време, когато и той.

— Само това, че човек е пораснал за женене — промърмори той, — още не значи, че трябва да го направи. Поне не веднага.

— Разбира се. Впрочем, може и изобщо да не се задоми.

Ранд примигна.

— Изобщо ли?

— Една Премъдра обикновено остава неомъжена. Нинив ме обучава, сигурно си чул. Според нея аз имам талант, мога да се науча да слушам вятъра. Нинив твърди, че не всички Премъдри го умеят, макар да казват, че могат.

— Премъдра! — изсмя се той. Опасният блясък в очите й му убягна. — Нинив ще бъде тукашната Премъдра поне в следващите петдесет години. А сигурно и повече. Нима смяташ да изкараш остатъка от живота си като неин чирак?

— Има и други села — отвърна тя разгорещено. — Нинив казва, че селата северно от Тарен винаги си избират за Премъдра някоя външна. Смятат, че това я предпазва от изкушението да си има предпочитани хора от народа в селото.

Насмешката му изведнъж помръкна.

— Извън Две реки? Така аз никога повече няма да те видя.

— И какво от това? Да не би това да те натъжи? Досега никога не си ми давал знак, че те интересувам.

— Никой не напуска Две реки — продължи той. — Най-много да ги напусне някой от Таренов сал, ама те и бездруго са си особняци. Изобщо не приличат на останалите хора в Две реки.

Егвийн въздъхна раздразнено.

— Какво пък? Може и аз да съм особнячка. Може пък да ми се ще да видя някои от местата, за които съм слушала от разкази и приказки. Мислил ли си някога за такова нещо?

— Разбира се, че съм мислил. Понякога дори си го мечтая, но мога да различавам мечтите от истинския живот.

— А аз не мога ли? — отвърна тя ядосано и му обърна гръб.

— Не исках да кажа това. Имах предвид себе си. Егвийн?

Тя се обви плътно в пелерината, давайки му ясен знак, че не иска повече да го слуша. Младежът безсилно потърка чело с длан. Как да го обясни? Не за пръв път тя изцеждаше от думите му смисъл, който той не можеше и да предположи, че съдържат. При сегашното й настроение една погрешна стъпка щеше да влоши още повече нещата, а той бе повече от сигурен, че каквото и да се опита да каже, ще бъде не на място.

Мат и Перин се приближиха. Егвийн гледаше встрани и не им обърна внимание.

— Моарейн е дала такава монета и на Перин — каза Мат. — Като нашите. — Той замълча и после добави: — Той също е видял ездача.

— Къде? — настоя да разбере Ранд. — Кога? Някой друг видял ли го е? Казвал ли си на някой друг за това?

Перин вдигна широките си длани да го накара да поспре.

— Едно по едно. Видях го в окрайнините на селото, да гледа към ковачницата, точно преди залез слънце, вчера. Че ме накара да се разтреперя, накара ме. Казах веднага на майстор Люхан, само че когато той погледна, нямаше никого. Според него съм видял някаква сянка. Но докато зареждахме пещта и гласяхме инструментите, държеше до себе си най-големия чук. Никога преди не го е правил.

— Значи ти е повярвал — каза Ранд, но Перин сви рамене.

— Не знам. Попитах го защо е помъкнал този чук, щом като съм видял сянка, а той смотолеви нещо за вълците, които се осмелявали да стигат чак до селото. Може и да си е помислил, че съм видял някой вълк, но би трябвало да знае, че мога да направя разлика между вълк и човек на кон, дори по здрач. Знам много добре какво видях и никой не може да ме убеди, че съм се заблудил.

— Вярвам ти — отвърна Ранд. — Нали знаеш, че и аз го видях.

Перин кимна.

— Вие за какво си говорите? — изведнъж запита Егвийн. Ранд веднага съжали, че не бяха разговаряли малко по-тихо. Щеше да го направи, ако бе забелязал, че ги подслушва. Мат и Перин, ухилени глупаво, започнаха да й обясняват един през друг за срещите си с конника в черно, но Ранд се умълча. Знаеше много добре какво ще им отвърне, след като млъкнат.

— Нинив е права — обяви Егвийн, вдигнала очи към небето, след като двамата младежи завършиха разказа си. — Нито един от вас не е готов да излезе изпод полата на майка си. Вие не знаете ли, че хората яздят коне? Това все още не ги прави чудовища, излезли от приказка на веселчун. — Ранд кимна. Точно както си го беше помислил. Тя се извърна към него. — А и ги разпространявате тези страшни приказки. Понякога нямаш и капчица разум, Ранд ал-Тор. Тази зима не беше ли достатъчно лоша, че да плашите още хорските деца?

— Не съм разпространявал нищо, Егвийн — отвърна кисело Ранд. — Но каквото видях, видях го, и трябва да ти кажа, че съвсем не беше фермер, излязъл да подири изгубената си крава.

Егвийн пое дълбоко дъх и отвори уста да му отговори, но каквото и да се канеше да им каже, го забрави, понеже вратата на хана се отвори и от нея бързо изскочи мъж с рошава бяла коса, сякаш някой го гонеше.