Окото на света

Глава 26 Бели мост

За всеобща радост последните колебливи тонове на онова, което трябваше да мине за „Вятъра, който клати върбата“, заглъхнаха и Мат свали от устата си гравираната със злато и сребро флейта на Том. Ранд, от своя страна, свали ръце от ушите си. Един моряк, който навиваше въже на палубата близо до тях, въздъхна облекчено. За миг единствените звуци около тях останаха плисъкът на вълните, ритмичното проскърцване на греблата и виенето на силния вятър. Вятърът духаше право срещу носа на „Вейка“ и безполезните платна, както в повечето случаи, бяха прибрани.

— Би трябвало да съм ти благодарен — изтърси най-сетне Том, — че ми показа колко вярна е старата поговорка. Колкото и да го учиш, прасето никога няма да засвири на флейта. — Морякът избухна в смях, а Мат надигна флейтата, сякаш се канеше да го удари с нея по главата. Том ловко измъкна инструмента от юмрука му и го прибра в кожения калъф. — Все си мислех, че вие, овчарите, си убивате времето, като надувате гайди и цафари, докато пасете стадата си. Сега вече разбрах, че трябвз да вярвам само на онова, което съм разбрал от първа ръка.

— Ранд е овчар — изсумтя Мат. — Той свири на гайда, не аз.

— Е, тъй де, той поне вдъхва известни надежди. А ти, момче, ти май по-добре да наблегнеш на жонглирането. Поне за това имаш известен талант.

— Том — намеси се Ранд. — Не разбирам защо се мъчиш толкова упорито. — Той хвърли поглед към моряка и сниши глас. — В края на краищата, ние всъщност нямаме намерение да ставаме веселчуни. Правим го само за да се прикрием, докато намерим Моарейн и другите.

Том дръпна мустака си и се загледа умислено в меката тъмнокафява кожа на калъфа на флейтата.

— Ами ако не ги намерим, момче? Не може да се каже със сигурност дори дали са живи.

— Живи са — отвърна му убедено Ранд и се обърна към Мат, за да подири подкрепа от него, но Мат беше сбърчил вежди и беше стиснал устни, а очите му се бяха забили в палубата. — Добре де, кажи и ти нещо — подкани го Ранд. — Какво си се нацупил толкова, че не можеш да свириш на флейта! И аз не се справям много добре. Пък и не знам някога да си искал да свириш на флейта.

— Ами ако са загинали? — промълви тихо Мат. — Трябва да се примирим с фактите, нали?

В този момент дежурният на мостика извика:

— Бели мост! Бели мост!

Ранд обаче остаца втренчен в лицето на приятеля си. Искаше да му каже толкова неща, за които не можеше да намери подходящи думи. Двамата бяха длъжни да вярват, че другите са оцелели. Трябваше да вярват. „А защо? — попита го един тъничък глас от дълбините на съзнанието му. — За да стане всичко като в някой от разказите на Том ли? Героите намират съкровището, побеждават злодея и заживяват дълго и щастливо, така ли? Но някои от разказите му не свършват така. В някои героите загиват. А ти герой ли си, Ранд ал-Тор? Герой ли си ти, овчарче?“

Мат внезапно се изчерви и отмести поглед. Освободил се от мислите си, Ранд скочи и се запъти към перилото, сред бъркотията по палубата. Мат бавно тръгна след него. Моряците се бяха разбързали. Босите им крака кънтяха по палубата. Някои мъкнеха големи кожени торби, натъпкани до пръсване с вълна, други оправяха въжета, дебели колкото китката на Ранд. Въпреки привидната суматоха всички вършеха работата си с увереността на хора, правили тези неща поне хиляда пъти, но капитан Домон подвикваше нареждания и ругаеше онези, които според него се пипкаха и не изпълняваха задълженията си достатъчно енергично.

Цялото внимание на Ранд беше приковано в онова, което се простираше пред тях и което се открои ясно пред очите му, след като загърбиха плавния завой на Аринел. Беше чувал много песни, разкази, и приказки на амбуланти, но сега легендата се откриваше пред очите му.

Арката на Бели мост се издигаше високо над просторната река, два пъти по-високо от мачтата на „Вейка“, ако не и повече, и от единия си край до другия блестеше в млечнобяло под слънчевите лъчи. Тънки като паешки крака пилони от същия материал стояха забити сред мощното течение и изглеждаха твърде крехки, за да могат да поддържат тежината на широкия мост. А той сякаш беше цял, сякаш издялан от един-единствен камък или изчукан от ръката на великан, просторен и съвършен, скочил над реката с въздушно изящество, което принуждаваше очите да забравят действителните му размери. Като цяло, в сравнение с него, градът, проснал се в източния му край, приличаше на джудже, макар че всъщност този град, който носеше същото име, беше много по-голям от Емондово поле. Малки лодки гъмжаха из Аринел, рибари хвърляха мрежите си. И над всичко това се извисяваше и грееше Бели мост.

— Изглежда като от стъкло — промълви Ранд.

Капитан Домон се спря зад него и пъхна палци в дебелия си кожен колан.

— Не ще да е, момко. От каквото и да е, не ще да е от стъкло. Колкото и дъжд да падне, не става хлъзгав. И най-острото длето в най-здравата ръка не може да го одраска.

— Останка от Приказния век — каза Том. — Винаги съм смятал, че е оттогава.

— Може — изсумтя капитанът. — Ама все още върши работа. Може и някой друг да го е вдигнал. Не е нужно да е работа на Айез Седай. Разшавай си кълките, глупак такъв! — изруга той някого от хората си и се забърза към кърмата.

Ранд се загледа с още по-голямо удивление. „От Приказния век.“ Или пък дело на Айез Седай? Значи затова капитан Домон беше толкова кисел, въпреки всичките си приказки за странностите на света. Работа на Айез Седай. Едно е да го чуеш, друго — да го видиш и пипнеш. „Ти сам знаеш това много добре, нали?“ За миг му се стори, че някаква сянка потрепна сред млечнобялата структура на моста. Той извърна поглед към приближаващите се към тях кейове, но мостът продължаваше да се извисява в полезрението му.

— Успяхме, Том — промълви той и се засмя насила. — И нямаше никакви бунтове.

Веселчунът само изпръхтя под мустак, но двама от моряците наблизо погледнаха сърдито Ранд. Смехът му секна и той се постара да не поглежда повече към тях.

„Вейка“ плавно изви към брега, до първия кей, чиито дебели греди се опираха върху тежки насмолени дървени колове, и спря. Неколцина моряци на палубата подхвърлиха въжета на мъжете на кея и те със замах ги прикрепиха към пилоните, докато в същото време други от екипажа спуснаха във водата дебели кожени торби, за да омекотят сблъсъка на корпуса с коловете на кея.

Още преди ладията да бъде завързана за кея, в края му се появиха карети, високи и боядисани в лъскаво черно. На вратите на всяка бяха изписани със златни или пурпурни букви имена. И щом рампата се спусна, по нея забързаха пътниците от каретите — мъже с гладки лица, облечени в дълги кадифени палта, копринени плащове и платнени пантофи, а след всеки от тях крачеше простовато облечен слуга, понесъл обковано с желязо ковчеже.

Те пристъпиха с нагласени усмивки към капитан Домон, но усмивките им се стопиха, когато той внезапно изрева:

— Ти! — И посочи с пръст Флоран Гелб, който тъкмо се опитваше да слезе незабелязан на кея, — Да не съм те видял повече!

Гелб присви рамене, изгледа с дива омраза Ранд и приятелите му, особено Ранд, изруга и си тръгна. Капитанът, мило усмихнат, се обърна към търговците, които също се усмихваха, сякаш нищо не ги беше прекъснало.

По командата на Том Мат и Ранд започнаха да събират багажа си. Не че имаха кой знае какво да прибират освен дрехите на гърба си. Ранд взе одеялото си, дисагите и бащиния си меч. За миг задържа меча в ръцете си и мъката по родния край го жегна така, че очите му запариха. Не знаеше дали изобщо ще види Трам отново. Или дома си? „Целият ти живот ще премине в тичане, в тичане и страх от собствените ти сънища.“ Той въздъхна, сви рамене и пристегна колана с меча на кръста си.

По кея нямаше много хора, а повечето от тези, които се мяркаха, бяха пристанищни работници, рибари, оправящи мрежите си, и неколцина по-добре облечени граждани, дошли да видят първата ладия, пристигнала тази година от Салдеа. Егвийн, Моарейн и Лан обаче ги нямаше.

— Можи би просто не са дошли на пристанището — каза той.

— Може би — отвърна сухо Том, докато нагласяваше багажа на гърба си. — Вие двамата да си отваряте очите за Гелб. Може да ни създаде някоя неприятност. Трябва да минем през Бели мост толкова тихо, че никой да не си спомня, че сме били тук пет минути след като го напуснем.

Капитан Домон остави за малко търговците и препречи пътя на Том.

— Да не сте решили да ме оставите, веселчуне? Дали пък не ще успея да ви уговоря да продължите с мен? Аз продължавам надолу към Иллиан, а там народът знае как да уважи веселчуните. Едва ли ще се намери по-добро място по света за вашето изкуство. Ще ви докарам там тъкмо навреме за празника Сефан. Състезанията, нали знаеш. Сто златици за най-добрия разказвач на „Великия лов на Рога“.

— Голяма е тази награда, капитане — отвърна му Том със заучен поклон и заметна широко пъстрото си наметало, при което всичките кръпки се смесиха в дъга. — И състезанията са велики, не случайно там се стичат веселчуни от всички краища на света. Но — добави той сухо, — боя се, че не можем да си позволим превоза при тези твои цени.

— А, колкото за това… — Капитанът извади кожена кесия от джоба на сетрето си и я подхвърли на Том. — Вашата такса и още малко отгоре. Щетите не се оказаха толкова големи, колкото мислех, а вие заработихте пътя си, че и повече, с твоите разкази и с лютнята. Бих могъл да уредя още толкова, ако речете да останете на борда до Морето на бурите. Оттам ще ви закарам покрай брега до Иллиан. Един добър веселчун може да натрупа там цяло състояние.

Том се поколеба, претегляйки кесията в ръката си, но Ранд се намеси:

— Имаме среща с приятели тук, капитане, а после заедно ще продължим към Кемлин. Ще трябва някой друг път да видим Иллиан.

Устата на Том се изкриви кисело, той изпухтя под мустак и пъхна кесията в джоба си.

— Може би ще дойдем, ако хората, с които трябва да се срещнем, не са тук, капитане.

— Ясно — отвърна разочарован Домон. — Ама си помислете. Колко лошо, че не мога да задържа Гелб на борда, за да отвлича гнева на останалите. Мисля, че ще трябва да подкарам по-полека, дори ако това ми струва три пъти по-дълго пътуване до Иллиан. Е, дано тези тролоци наистина да са гонили вас.

Ранд примигна, но не каза нищо. Мат обаче не беше толкова предпазлив.

— Защо смятате, че не са гонили нас? — настоя той. — Бяха дошли за същото съкровище, за което и ние.

— Може и тъй да е — избоботи капитанът, почеса брада с дебелите си пръсти и посочи джоба, в който Том беше пъхнал кесията. — Двойно ще ви дам, ако се върнете да разтушавате хората ми, та да не мърморят колко ги тормозя. Помислете си. Потеглям утре заран, при изгрев слънце. — И се обърна и закрачи към търговците.

Том все още се колебаеше, но Ранд го забута към рампата, без да му даде възможност да възрази, и веселчунът се остави да го поведат. Сред множеството по кея се разнесе шепот, когато хората забелязаха покритото с цветни кръпки наметало на Том. Някои подвикнаха дали ще прави представление и къде. „Дотук с незабелязаната ни поява“ — помисли си отчаяно Ранд. До залез слънце из целия Бял мост щеше да се разнесе мълвата, че в града е пристигнал веселчун. Той подкара Том по-бързо и веселчунът, мълчалив и нацупен, дори и не се опита да забави крачка, за да се поперчи малко заради вниманието, с което го удостояваха хората.

Кочияшите на каретите изгледаха с любопитство Том от високите си капри, но явно достойнството на службата не им позволяваше да викнат след него. Без да има никаква представа къде точно отиват, Ранд тръгна по улицата, която минаваше успоредно на речния бряг и се спускаше под моста.

— Трябва на всяка цена да намерим Моарейн и останалите — каза той. — И колкото се може по-скоро. Трябваше да се сетим да подменим наметалото на Том.

Том изведнъж разтърси рамене и закова на място.

— Някой ханджия би могъл да ни каже дали са тук, или са минали през града. Ханджиите знаят всички новини и клюки. Ако не са тук… — Той погледна Ранд и Мат. — Ако не са тук, трябва да си поговорим. — На Ранд и Мат им се наложи да побързат, за да не изостанат.

В центъра на града имаше голям площад, застлан с камъни, изтрити от поколения пешеходци и колелета на каруци. Странноприемници обграждаха площада, а също и магазини, все високи сгради от червени тухли, с табели на входа, носещи същите имена като онези, които Ранд беше прочел на вратите на каретите на кея. Том нахълта в един от хановете, сякаш го беше избрал напосоки. Клатената от вятъра табела над вратата представяше олюляващ се мъж с вързоп на гърба от едната страна, и същия мъж, положил глава на възглавница от другаа, а надписът отдолу гласеше: „Отдих за пътника“.

Дневната се оказа празна, с изключение на самия ханджия, който точеше ейл от едно буре, и двама мъже с груби дрехи на пристанищни работници, които бяха забили унили погледи в халбите си седяха на една маса в дъното на помещението. Само ханджията вдигна глава да ги погледне, когато влязоха. Висока до рамото стена разделяше на две цялото пространство от дъното до входа, с маси и запалени от двете страни камини. Ранд разсеяно си помисли дали всички ханджии по света са шишкави и плешиви.

Потривайки енергично ръце, Том заговори ханджията за лошото време през тази късна зима и поръча греяно вино с пипер, след което тихо добави:

— Има ли къде да седнем с двамата ми приятели, за да можем да си говорим насаме?

Ханджията кимна към ниската стена.

— От другата страна е най-доброто, което мога да ви предложа, освен ако не решите да наемете стая. Разделил съм го така заради моряците, дето идват от реката. Все става така, че половината екипажи не понасят другата половина. Не ми се ще да ми разнебитят имота, като се сбият, затова ги държа отделени. — Той през цялото време оглеждаше наметалото на Том и след като свърши, килна глава и го изгледа пресметливо: — Ще останете ли? От доста време не се е мяркал веселчун тъдява. Хората ще платят добри пари за нещо, което би отвлякло за малко ума им от грижите. Готов съм дори да отстъпя от цената за стаята и храната ви.

„Незабелязани“ — помисли си унило Ранд.

— Вие сте твърде щедър — отвърна Том с поклон. — Може и да се възползвам от предложението ви. Но засега искаме само малко спокойствие.

— Ей сега ще ви приготвя виното. Тук един веселчун може да изкара добри пари.

Всички маси от другата страна на стената се оказаха празни, но Том избра онази, която се намираше точно по средата на помещението.

— Така никой няма да може да ни подслушва, без да го забележим — обясни той на младежите. — Чухте ли го оня? Щял да свали от цената. Само да седя тук, и ще му удвоя клиентелата. Всеки честен ханджия в такъв случай би предложил на един веселчун безплатна стая, храна, че и нещо отгоре.

Незастланата с покривка маса далеч не изглеждаше чиста, а подът не беше помитан от дни, ако не и от месеци. Ранд направи кисела гримаса. Господин ал-Вийр не би оставил хана си в такова състояние.

— Тук сме само заради информацията. Нали се разбрахме?

— Но защо точно тук? — настоя Мат. — Минахме и покрай други ханове, които ми се сториха много по-чисти.

— Право от моста — обясни Том — тръгва Кемлинският път. Всеки, който мине по моста, минава през този площад, освен ако не дойде по реката, а ние знаем, че вашите приятели не са могли да дойдат по нея. Ако тук не знаят нещо за тях, значи никой не знае. Оставете ме аз да говоря. Това трябва да се направи внимателно.

В този момент се появи ханджията с три нащърбени калаени халби. Дебелият мъж отри мръсната маса с още по-мръсна кърпа, стовари халбите и прибра парите на Том.

— Ако останете, няма да плащате за пиенето. Виното ми е добро.

Усмивката на Том едва докосна устните му.

— Ще си помисля, добри стопанино. Какви са новините тъдява? Отдавна не сме чували нищо.

— Какви ли? Ами че големи. Големи новини.

Ханджията преметна кърпата през рамо, издърпа свободния стол, седна, въздъхна дълбоко и им заразправя колко хубаво било да може човек да си почине. И продължи да им се оплаква с подробности от краката си, от шипове и бодежи, колко дълго му се налагало да стои прав и в какво си киснел краката всяка вечер, докато Том не намекна още веднъж за новините, след което „добрият стопанин“ — казваше се Бартим — смени темата, без дори да се спира.

Новините се оказаха точно толкова големи, колкото беше заявил. Логаин, Лъжедракона, бил пленен след едно голямо сражение край Лугард, докато се опитвал да прехвърли войските си от Геалдан към Тийр. Пророчествата, нали разбирате? Том кимна и той продължи. Пътищата на юг били претъпкани с хора, тези, които имали късмет да се спасят, нарамили кой каквото може на гръб. Хиляди души бягали в различни посоки.

— Никой — ухили се кисело Бартим — не е поддържал Логаин, разбира се. Е, поне сега няма да се намери ни един, който да си го признае. Само бежанци, търсят убежище, където да преживеят някак, докато отминат бедите.

В пленяването на Логаин, разбира се, участвали Айез Седай. Като спомена това, Бартим се изплю на пода и после отново се изхрачи, след като им обясни, че водели Лъжедракона към Тар Валон. Той, Бартим, бил свестен човек, и ако питали него, Айез Седай можели преспокойно да си отидат в Погибелта, откъдето са дошли, и да си вземат целия Тар Валон с тях. Ако зависело от него, той нямало да се приближи до някоя Айез Седай и на хиляда мили разстояние. Разбира се, те спирали по пътя си във всяко село и град, за да покажат Логаин на хората, поне така разправяли. За да покажат на хората, че Лъжедракона е пленен и че светът отново е читав. Виж, това той много искал да го види, дори за целта да трябвало да се приближи до Айез Седай. За малко сам щял да тръгне за Кемлин.

— Ще го заведат там да го покажат на кралица Мургейз. — Ханджията докосна с пръст челото си в знак на почит. — Никога не съм виждал кралицата. Човек би трябвало да си види кралицата, не мислите ли?

Логаин можел да прави „неща“ и начинът, по който завъртя очи и езикът му се плъзна по устните, показа красноречиво за какви „неща“ става дума. Той бил виждал последния Лъжедракон, преди две години, когато го превеждали през района, но това бил само някакъв обикновен тип, който си въобразил, че може да стане крал. Тогава нямало нужда от намесата на Айез Седай. Войниците го карали окован в един фургон с решетки. Бил някакъв начумерен тип, който стенел в клетката, докато хората го замеряли с камъни и го ръгали с тояги. Много го ръгали и войниците изобщо не се намесвали да го защитят, стига озверелите хора да не го убият. Така било най-добре, за да се уверят хората, че не е нищо особено. Той не можел да прави „неща“. Но виж, тоя Логаин бил друга работа.

Ранд го слушаше с жив интерес. Когато Падан Фейн донесе вестта за Лъжедракона в Емондово поле — за мъж, който наистина владеел Единствената сила, това се беше превърнало в най-голямата новина, дошла в Две реки от години. Какво се беше случило по-нататък, той не знаеше, но това събитие беше толкова голямо, че хората щяха да говорят за него с години и да го разказват на внуците си. Бартим сигурно щеше да разказва на своите, че сам той е видял Логаин, независимо дали наистина го беше видял. Никой обаче нямаше и да си помисли, че случилото се с няколко селянчета от Две реки си струва изобщо да се обсъжда, освен самите обитатели на Две реки.

— Това — каза Том — ще да е нещо, достойно за разказ, разказ, който бих могъл да разправям хиляда години. Толкова съжалявам, че не съм бил там. — Гласът му прозвуча съвсем искрено и Ранд си помисли, че веселчунът не се преструва. — Може пък и да се опитам да го видя. Не ни казахте накъде са тръгнали. Дали няма и други пътници тъдява? Те може би ще знаят посоката.

Бартим небрежно махна с косматата си ръка.

— На север, това е, което се знае. Ако искате да го видите, трябва да тръгнете към Кемлин. Толкова знам, а ако има нещо да се узнае тук в Бели мост, аз ще го знам.

— Не се и съмнявам — отвърна като по ноти Том. — Предполагам, че оттук минават много пътници. Вашата табела привлече окото ми още от стъпенките на Бели мост.

— Не само откъм запад, ще ви кажа. Преди два дни тук отседна един човек, от Иллиан, с прокламация, цялата увита с разните там ленти и запечатана с оловни печати. Прочете я насред площада. Каза, че е тръгнал чак за Мъгливите планини, а ако проходите били отворени, и до Аритския океан. Каза, че били пратили хора да я прочетат по всички земи на света. — Ханджията поклати глава. — Мъгливите планини. Чувал съм, че са покрити с мъгла през цялата година и че в мъглата се криели такива неща, които могат да ти смъкнат месата от кокалите, докато се сетиш да побегнеш. — Мат неволно се изкиска и Бартим го изгледа накриво.

Том се наведе през масата, беше напрегнат.

— И какво се казваше в тази прокламация?

— Ами за лова на Рога, разбира се — възкликна Бартим. — Не ви ли го казах? Гражданите на Иллиан призовават всеки, който е готов да обрече живота си на този лов, да отиде в Иллиан. Представяте ли си? Да обречеш живота си на една легенда! Е, все ще се намерят някои глупци. Винаги се намират глупци за такива неща. Този тип твърдеше, че идел краят на света. Последната битка с Тъмния. — Той се изхили, но прозвуча някак глухо, като смях на човек, който се мъчи сам да се убеди, че наистина има за какво да се смее. — Представяте ли си, те смятат, че Рогът на Валийр трябва да бъде намерен, преди това да се случи. Какво да мисли човек за това? Разбира се, аз сам не знам дали бих спорил с тях след такава зима. Зимата, както и този Логаин, а и другите двама преди него. Защо всички тези хора напоследък все твърдят, че са Дракона? А и тази зима… Тук трябва да има нещо. Ти какво мислиш?

Том, който сякаш не го чуваше, започна да рецитира почти на себе си:

— Ето това е — ухили се Бартим, сякаш вече си представяше тълпите посетители, които му дават парите си, докато слушат Том. — Ето това е. „Великият лов на Рога“. Това да им кажеш, и ще нависнат тук от гредите на тавана. Всички в града са чули за прокламацията.

Том продължаваше да се рее някъде на хиляди мили оттук, така че Ранд реши да се намеси:

— Ние търсим едни приятели, които трябва да са минали оттук, от запад. Имаше ли много странници през последните една-две седмици?

— Ами… имаше — отвърна Бартим замислено. — Тук винаги има странници, както от изток, така и от запад. — Той изведнъж стана малко по-предпазлив и започна да ги оглежда един по един. — Как изглеждат тези ваши приятели?

Ранд отвори уста, но Том, върнал се внезапно оттам, където се беше отнесъл, го изгледа остро, за да го накара да млъкне. Веселчунът въздъхна раздразнено и се обърна към ханджията:

— Двама мъже и три жени — отрони той неохотно. — Може да са заедно, а може и да не са. — Направи им грубо описание, като ги обрисува само с по няколко думи, достатъчно за всеки, който ги е видял, да ги разпознае, без да издава що за хора всъщност бяха.

Бартим потри плешивото си теме и бавно се изправи.

— Забрави за представлението си тук, веселчуне. Всъщност ще ви бъда много благодарен, ако си изпиете набързо виното и напуснете. Напуснете веднага Бели мост, ако имате ум в главите.

— Да не би и някой друг да е питал за тях? — Том бавно отпи от халбата си, сякаш отговорът на въпроса му беше най-незначителното нещо на този свят, след което вдигна вежда и изгледа ханджията. — Кой ли може да е?

Бартим отново прокара пръсти по плешивото си теме и изсумтя:

— Преди седмица, доколкото си спомням, по моста дойде един мъж. Един такъв, като невестулка. Луд беше, всички така смятаха. Все си говореше нещо сам и не спираше да крачи, даже като застане на място. Та той питаше за същите хора… за някои от тях. Пита, сякаш е нещо много важно, пък после се държи така, сякаш отговорът изобщо не го интересува. Ту рече, че трябвало да остане тук, за да ги чака, ту че трябвало да продължи, щото много бързал. Ту скимти и моли за милостиня, ту започне да се перчи, сякаш е крал. Един-два пъти за малко да го набият. Стражата щеше да го прибере като едното нищо в тъмницата, заради собствената му безопасност. После взе че продължи за Кемлин, като все си говореше на себе си и ревеше. Побъркан, нали ви казвам.

Ранд погледна смутено Том и Мат, но двамата само поклатиха глави. Дори този човек да беше търсил точно тях, описанието му не напомняше за никой от хората, за които можеха да се сетят.

— Сигурен ли сте, че е питал за същите хора? — попита Ранд.

— За някои от тях. За онзи, воина, и за жената в коприна. Но не те го интересуваха толкова. Най-вече разпитваше за три селски момчета. — Погледът му се плъзна по Ранд и Мат и се отмести толкова бързо, че Ранд не бе сигурен дали наистина го е видял, или само му се е сторило. — Държеше да ги намери на всяка цена. Но си беше луд, нали ви казах.

Ранд потръпна и се замисли кой ли може да е бил този луд и защо е търсил тях. Мраколюбец? Нима Баал-замон е използвал луд, за да ги издири?

— Тоя беше луд, но виж, другият… — Очите на Бартим зашариха уплашено и езикът пробяга по устните му, сякаш не можеше да намери достатъчно слюнка, за да ги овлажни. — На следващия ден… На следващия ден за пръв път се появи другият…

— Другият ли? — отрони Том.

Бартим се озърна, въпреки, че помещението беше съвсем празно. Дори се надигна на пръсти и надникна през стената. Когато най-сетне проговори, речта му потече бързо и в шепот.

— Целият в черно. Държи качулката си спусната, та да не можеш да видиш лицето му, но усещаш като те гледа, все едно че са ти пъхнали ледунка зад врата. Той… той ми проговори. — Той пак се огледа уплашено. — Гласът му беше като змия, плъзнала по сухи листа. Честно, стомахът ми стана на лед. Всеки път, като се върне, пита едно и също. Същото, дето питаше и лудият. Никой не може да го види как идва — просто се появява ей тук отведнъж, кога денем, кога нощем, и като те погледне, замръзваш на място. Хората взеха да се озъртат през рамо. Най-лошото е, че пазачите на портите разправят, че не са го виждали нито да влиза, нито да излиза от града.

Ранд се помъчи да си придаде равнодушен израз. Стисна челюсти, докато зъбите не го заболяха. Мат се навъси, а Том заби поглед в чашата си. Думата, която никой от тримата не искаше да изрече, бе увиснала във въздуха помежду им. Мърдраал.

— Струва ми се, че ще го запомня за цял живот, ако срещна такъв — отрони Том след дълга пауза.

Бартим заклати глава.

— Да ме изгори дано, ще го запомниш, и още как! Светлината ми е свидетел, че ще го запомниш. Той… той питаше за същите, за които и лудият, само каза, че с тях имало и едно момиче. И — той погледна Том накриво — и един белокос веселчун.

Веждите на Том се вдигнаха. Изненадата му, поне според Ранд, изглеждаше съвсем непресторена.

— Белокос веселчун ли? Е, аз едва ли съм единственият позастарял веселчун на този свят. Уверявам те, че не познавам този човек и няма никаква причина той да е търсил точно мен.

— Може и така да е — отвърна Бартим унило. — Не го каза с много думи, но останах с чувството, че ще е много недоволен, ако някой се опита да помогне на тези хора или да ги скрие от него. Ще ви кажа какво му рекох. Рекох му, че не съм виждал ни един от тях, нито съм чувал за тях, и то си е точно така. Ни един от тях — натърти той.

Внезапно ханджията тръсна парите на Том на масата.

— А вие да си допивате виното и да се махате. Нали тъй? Нали тъй? — След което стана и бързо се отдалечи от масата им.

— Чезнещ — изпъшка Мат. — Трябваше да се досетим, че ще ни потърсят и тук.

— И ще се върне — каза Том тихо. — Предлагам да се връщаме бързо на ладията и да се възползваме от предложението на капитан Домон. Те ще се впуснат да ни търсят по Кемлинския път, а ние вече ще сме се отпрашили за Иллиан, на хиляди мили от там, където биха могли да ни очакват.

— Не — каза твърдо Ранд. — Или изчакваме Моарейн и останалите тук, в Бели мост, или тръгваме за Кемлин. Едно от двете, Том. Нали така решихме?

— Това е лудост, момче! Нещата се промениха. По-добре ме послушайте. Каквото и да разправя този ханджия, когато мърдраалът го погледне отново, ще му разкаже всичко за нас, чак до това какво сме пили и колко прах е имало по ботушите ни. — Ранд потръпна, като си спомни за безокия поглед на Чезнещия. — Колкото за Кемлин… Да не мислите, че Получовеците не знаят, че искате да стигнете до Тар Валон? Моментът е много подходящ да тръгнем с капитан Домон.

— Не, Том. — Ранд вложи известно усилие, за да придаде твърдост на гласа си, докато си мислеше как може да се озове на хиляди мили от мястото, където Чезнещите го търсят, но си пое дъх и успя да повтори решително: — Не.

— Помисли си, момче! Иллиан! Няма по-величествен град в целия свят. И Великият лов на Рога! Не е имало Лов на Рога от близо четиристотин години. Цял нов цикъл сказания, чакащи някой да ги сътвори. Само си помисли! Човек не би могъл и да мечтае за такова нещо. Докато онези се сетят накъде си тръгнал, вече ще си стар, побелял, и ще си толкова уморен от гледането на внуци, че ще ти е все едно дали ще те намерят, или не.

На лицето на Ранд се беше изписало упорство.

— Колко пъти трябва да ти кажа не? Те ще ни намерят, накъдето и да тръгнем. В Иллиан също ще ни чакат Чезнещи. А как ще можем да се отървем от кошмарите си? Аз искам да разбера какво става с мен, Том, и защо. Аз тръгвам за Тар Валон. С Моарейн, ако мога. Без нея, ако се наложи. Сам, ако трябва. Но трябва да разбера.

— Но Иллиан, момче! И безопасен път по реката, докато те ви търсят в съвсем друга посока. Кръв и пепел, момче, ти буден ли си, или сънуваш?

Ранд не отвърна нищо. „Сънувам ли? А може ли един сънуван трън да ти изкара кръв на пръста?“ Почти му се дощя да разкаже на Том за последния си сън. „Смееш ли да го кажеш на когото и да било? Баал-замон е в сънищата ти, но какво има между съня и реалността? На кого би посмял да кажеш, че Тъмния те докосва?“ Том, изглежда, разбираше. Лицето на веселчуна се отпусна.

— Дори онези сънища, момко. Все пак те са си сънища, нали? В името на Светлината, Мат, кажи му. Знам, че ти поне не искаш да ходиш в Тар Валон.

Лицето на Мат почервеня, отчасти от объркване, отчасти от гняв. Той се въздържа да погледне към Ранд и вместо това изгледа Том свъсено.

— А ти какво все се бъркаш и ни досаждаш? Искаш да се върнеш на кораба? Ами че върви. Ние сами ще се погрижим за себе си.

Слабите рамене на веселчуна се разтресоха от тих смях, но гласът му си остана напрегнат и сърдит.

— Смятате, че знаете достатъчно, за да можете да се измъкнете, така ли? И сте готови да отидете в Тар Валон и да се предадете в ръцете на Амирлинския трон? А можете ли поне да отличите една Аджа от друга? Светлината да ме изгори, момче, когато си сигурен, че поне можете да стигнете до Тар Валон сами, тогава ще ми кажеш да си вървя.

— Махай се — изръмжа Мат и пъхна ръка под наметалото си. Ранд изумен осъзна, че приятелят му е стиснал камата от Шадар Логот и че може би е готов да я използва.

От другата страна на ниската стена, преграждаща залата, избухна дрезгав смях и нечий насмешлив глас заговори високо.

— Тролоци ли? Що не си сложиш веселчунско наметало, човече! Ти си пиян! Тролоци! Тия ги разправят само в Граничните земи!

От думите се изливаше гняв. Дори Мат се извърна към стената, ококорил очи.

Ранд се изправи, колкото да надникне през стената, и веднага се сниши, почувствал парене в корема. От другата страна на масата с двамата работници в дъното седеше Флоран Гелб. Двамата му се смееха, но продължаваха да го слушат. Бартим триеше една от масите, която определено се нуждаеше от това, без да поглежда към Гелб и другите двама, но и той се вслушваше.

— Гелб — прошепна Ранд и двамата му приятели настръхнаха. Том бързо огледа тяхната страна на помещението.

Отвъд стената се намеси тънкият глас на втория мъж.

— Не-не, че е имало тролоци, имало е. Но всички са ги избили по време на Тролокските войни.

— Приказки от Граничните земи! — повтори първият.

— Истина е, казвам ви — възрази обидено Гелб. — Сам аз съм ходил до Граничните земи. Виждал съм тролоци, а че и тия бяха тролоци съм толкоз сигурен, колкото че седя тук до вас. Ония тримата разправяха, че тролоците ги преследвали, но на мен такива не ми минават. Затова напуснах „Вейка“. Имах някои подозрения към Бейл Домон за известно време, но за ония тримата съм сигурен, че са Мраколюбци. Казвам ви… — Смях и груби подмятания заглушиха останалата част от онова, което говореше Гелб.

Ранд се зачуди колко ли им остава, докато ханджията чуе описанието на „ония тримата“? Ако вече не го беше чул. Ако вече не го бе свързал с тримата непознати, с които беше говорил преди малко. Единствената врата откъм тяхната половина на общата зала щеше да ги прекара право покрай масата на Гелб.

— Може би корабът не е толкова лоша идея — промърмори Мат, но Том поклати глава.

— Вече е. — Веселчунът заговори тихо и бързо. Докато говореше, извади кожената кесия, която му беше дал капитан Домон, и припряно раздели съдържанието й на три равни купа. — Тази история ще плъзне из целия град само за час, независимо дали някой ще повярва, или не, а Получовекът може да я чуе всеки момент. Домон няма да потегли преди заранта. В най-добрия случай тролоците ще го преследват по целия му път до Иллиан. Е, по някаква си своя причина той почти го очаква, но това на нас с нищо няма да ни помогне. Не ни остава нищо друго освен да бягаме — да си плюем на петите и да бягаме колкото се може по-бързо.

Мат бързо мушна парите, които Том избута към него, в джоба си. Ранд прибра своята купчина малко по-бавно. Домон им беше дал равностойно количество сребро, но Ранд, без сам да знае защо, съжали, че монетата на Айез Седай я няма. Пъхна своя дял в джоба си и погледна въпросително веселчуна.

— В случай че се разделим… — почна Том, — е, най-вероятно няма, но ако все пак се случи… тогава вие двамата ще се справите и сами. Добри момци сте. Само гледайте да се държите по-настрана от Айез Седай, с цената на всичко.

— Мислех, че тръгваш с нас — каза Ранд.

— Тръгвам, момче, тръгвам. Но сега те са вече наблизо и само Светлината знае какво ще стане. Все едно. Едва ли ще се случи нещо чак толкова… — Том замълча, изгледа Мат и рече сухо: — Вече не възразяваш да остана с вас, нали?

Мат сви рамене.

— Просто нервите ми не издържат. Май никога няма да се измъкна от всичко това. Тъкмо спрем да си поемем дъх, и те отново се появяват, за да ни спипат. Чувствам се, сякаш някой непрекъснато занича в тила ми. Какво ще правим сега?

Смехът отвъд стената избухна отново, прекъсван от Гелб, който се мъчеше гръмко да убеди двамата мъже, че им говори истината. „Колко още?“ — зачуди се Ранд. Рано или късно Бартим щеше да свърже тримата от неговия разказ с тях.

Том издърпа леко стола си и се изправи, като се стараеше да стъпва леко приведен. Никой от другата страна на стената нямаше да го забележи, ако хвърлеше случайно поглед към тях. Махна с ръка да го последват и прошепна:

— Тихо.

Прозорците от двете страни на камината в тяхната половина на помещението гледаха към някаква уличка. Том внимателно огледа единия прозорец, преди да вдигне кепенеца му, само колкото да могат да се промушат през него. Той съвсем леко изскърца, нямаше да се чуе и на три стъпки от масата отвъд стената, където се водеше изпълненият с насмешки и кикот спор.

Щом се озоваха на улицата, Мат забърза напред, но Том го дръпна за ръката.

— Не толкова бързо! Не и преди да сме сигурни какво правим.

Том затвори прозореца и се озърна да огледа уличката.

— Защо правиш всичко това? — отново настоя Мат. — За теб ще е по-безопасно, ако ни оставиш. Защо толкова държиш да останеш с нас?

Том го изгледа.

— Имах един племенник, Овин — промълви той уморено и присви рамене. Свали навитото си одеяло и постави върху него калъфите с инструментите. — Единственият син на брат ми, единственият ми жив роднина. Той се забърка с Айез Седай, но тогава бях твърде зает с… с други работи. Не знам какво щях да направя, но когато най-накрая се опитах, беше твърде късно. Овин умря след няколко години. Може да се каже, че Айез Седай го убиха. — Той се изправи, без да поглежда към тях. Гласът му не трепна, но Ранд мерна сълзи в очите му. — Ако успея да ви предпазя от Тар Валон, може би ще престана да мисля за Овин. Изчакайте тук. — Продължавайки все така да избягва да ги погледне, той забърза към площада и се скри от очите им.

Мат понечи да тръгне след него, но спря.

— Не може да си ги остави — промълви той и докосна калъфите с лютнята и флейтата. — Ти вярваш ли на тази история?

— Какво ти става напоследък, Мат? — попита Ранд. — Не беше такъв. Не съм те чувал да се засмееш от няколко дни.

— Не ми харесва да ме гонят като див заек — сряза го Мат. После въздъхна и се озърна боязливо. — Извинявай. От бягането е, от всичките тези непознати и… просто от всичко. Непрекъснато се стряскам. Погледна някого и не мога да се отърва от мисълта дали няма да ни издаде на Чезнещите, или да ни измами, или да ни окраде, или… О, Светлина, Ранд, та нима ти не си изнервен?

— Прекалено съм изплашен, за да съм изнервен — изсмя се Ранд.

— Какво смяташ, че са направили Айез Седай с племенника му?

— Не знам — отвърна притеснено Ранд. Знаеше за само една неприятност, която можеше да докара един мъж дотам, че да се забърка с Айез Седай. — Не е като нас, предполагам.

— Да, сигурно не е.

Известно време останаха умълчани. Ранд вече не беше сигурен от колко време чакат. Няколко минути сигурно, но на него му се струваше цял час. Чакаха да се върне Том, чакаха Бартим и Гелб да отворят прозореца и да ги обявят за Мраколюбци. А след това някакъв мъж влезе в уличката. Висок мъж. Качулката на черното му наметало беше дръпната напред и прикриваше лицето му, а наметалото беше черно като самата нощ.

Ранд стисна дръжката на меча толкова здраво, че кокалчетата на пръстите го заболяха. Мат също се изправи, приведе се и бръкна под наметалото си.

Човекът запристъпва право към тях и гърлото на Ранд се свиваше с всяка негова поредна стъпка. Внезапно мъжът се спря и отметна качулката. Беше Том.

— Е, щом и вие не можахте да ме познаете — ухили се веселчунът, — значи добре съм се маскирал за градските порти.

Избута ги и почна да прехвърля разни неща от старото си наметало в новото си облекло — толкова ловко, че Ранд не можеше да различи какво изважда и какво прибира. Забеляза, че новото наметало всъщност е тъмнокафяво. Кафяво, не черно. Мат продължаваше да държи ръката си под дрехата и така се беше втренчил в гърба на Том, сякаш беше готов да използва скритата си кама.

Том ги изгледа сърдито и изсумтя:

— Ей, няма време да си играем на плашене. Излизаме един по един, така, че да се виждаме. Ти не можеш ли малко да се поизгърбиш, Ранд? Така, както си щръкнал, си като знаме. — Той преметна вързопа на гръб и отново смъкна качулката над лицето си. Изобщо не приличаше на белокос веселчун. По-скоро имаше вид на някой от многото пътници, беден човек, който не може да си позволи кон, да не говорим за карета. — Хайде, тръгваме. Вече загубихме много време.

Ранд нямаше нужда да го убеждават, но въпреки това се поколеба преди да излезе на площада. Никой от редките минувачи не им обръщаше внимание — повечето дори не ги поглеждаха, — но раменете му, се бяха стегнали на възел и той очакваше всеки момент някой да го посочи и да викне, че е Мраколюбец, което щеше да превърне хората наоколо в тълпа, готова за убийство. Очите му пробягаха по откритото пространство, над хората, улисани в суровото си ежедневие — и когато отново се върнаха на площада, мърдраалът вече го беше прекосил наполовина.

Дори и не се опита да размишлява откъде ли се е появил. Но съществото закрачи към тримата с бавна и зловеща крачка, като хищник, приковал жертвата си с поглед. Хората боязливо се заотдръпваха от силуета с черния плащ, избягваха да погледнат към него. Площадът някак изведнъж опустя.

Ранд замръзна. Опита се да призове празнотата, но беше все едно да хванеш дим. Невидимият поглед на Чезнещия го прерязваше до костите.

— Не гледайте в лицето му — промърмори Том. Гласът му беше дрезгав и скършен, сякаш със сила измъкваше думите от гърлото си. — Светлината да ви изгори, не го гледайте в лицето!

Ранд се насили да извие очите си настрана — и почти изстена: сякаш в лицето му се беше впила пиявица — но дори когато заби поглед в камъните на паважа, продължаваше да вижда приближаващия се мърдраал. Беше като котка, играеща си с мишки, развеселена от напразните им усилия да избягат. Чезнещият вече преполовяваше разстоянието помежду им.

— Така ли ще стоим? — изхриптя Ранд. — Трябва да бягаме… да се измъкнем. — Но не можеше да накара краката си да помръднат.

Мат бе измъкнал камата с рубина на дръжката; ръката му трепереше. Зъбите му се бяха оголили от ярост и страх.

— Мислиш… — Том спря да преглъща и продължи дрезгаво. — Мислиш, че можеш да го надвиеш, така ли, момче? — Старецът започна да мърмори на себе си. Единствената дума, която Ранд успя да долови, беше „Овин“. Внезапно Том изръмжа: — Не трябваше изобщо да се замесвам с вас, момчета. Не трябваше. — Той смъкна вързопа си и го хвърли в ръцете на Ранд. — Погрижи се за това. Като кажа „бягай“, бягате и няма да спирате чак до Кемлин. „Кралски благослов“. Това е хан. Запомнете това в случай… просто го запомнете.

— Защо… — почна Ранд. Мърдраалът вече беше на не повече от двадесетина крачки. Краката на младежа сякаш бяха станали оловни.

— Просто го запомнете! — изръмжа Том. — „Кралски благослов“. Сега БЯГАЙТЕ!

И ги блъсна назад. Ранд побягна, Мат хукна след него.

— БЯГАЙТЕ! — Том скочи напред с гърлен, безсловесен рев. Право срещу мърдраала. Ръцете му политнаха в плавен жест, сякаш поемаше овациите на публиката за най-доброто си представление, в китките му се появиха две ками. Ранд се закова на място, но Мат го задърпа.

Чезнещият беше не по-малко изненадан. Ленивата му походка замря в полукрачка, ръката му посегна към дръжката на черния меч, увиснал на кръста му, но дългите крака на веселчуна бързо преодоляха разстоянието, което ги делеше. Том връхлетя върху мърдраала преди черното острие да изпълзи наполовина от ножницата и двамата с трясък се срутиха сред площада. Неколцината все още останали минувачи се изпокриха.

— БЯГАЙТЕ! — Ослепително синя мълния прониза въздуха и Том изкрещя, но дори сред крясъка успя да извика отново: — БЯГАЙТЕ!

Ранд се подчини. Крясъците на веселчуна го подгониха.

Притиснал вързопа на Том до гърдите си, той се затича с всичка сила. Паника се плъзна от площада през целия град, докато Ранд и Мат тичаха, понесени на вълната на ужаса. Продавачи оставяха стоката си и се скриваха в дюкяните си при вида на лудо тичащите младежи. Издрънчаха кепенци, изплашени лица надничаха през прозорците на къщите и бързо се скриха. Градът вреше като разровен мравуняк.

Когато наближиха градските порти, Ранд внезапно се сети за онова, което Том му беше подхвърлил за ръста му, и без да забавя ход, се сгърби, като се постара да не си личи, че го прави нарочно.

Портите бяха отворени. Двама пазачи със стоманени шлемове и ризници до кръста, навлечени върху грубите им червени куртки с бели яки, стискаха алебардите си и гледаха притеснено към града. Единият изгледа подозрително Ранд и Мат, но те не бяха единствените, които тичаха навън. Заедно с тях се изсипваше мощен поток изплашени хора, задъхани мъже, разхлипаци жени, понесли бебета и влачещи разплакани дечица, пребледнели майстори, още не свалили престилките си, стиснали инструментите си в ръце.

„И накъде ли са се запътили? — помисли си Ранд зашеметен. — Том. О, Светлината да ме спаси дано, Том!“

Продължиха да тичат, докато и последният от избягалите през градските порти изостана зад тях, и още, чак докато градът се скри от погледа им.

Най-сетне Ранд рухна на колене на земята. Пътят се простираше празен пред тях и се губеше сред голи дървеса. Мат го задърпа.

— Хайде. Хайде — подканяше го задъхано Мат. Кална пот се стичаше по лицето му. — Не бива да спираме.

— Том — промълви Ранд. Ръцете му стиснаха вързопа с наметалото и вещите на веселчуна. — Том!

— Той е мъртъв. Сам видя. Сам чу. О, Светлина, Ранд, той е мъртъв!

— Ти смяташе, че Егвийн, Моарейн и останалите също са мъртви. Ако са мъртви, защо мърдраалите продължават да ги търсят? А?

Мат падна на колене до него.

— Добре. Те може би са живи. Но Том… ти видя! Кръв и пепел, Ранд, същото може да сполети и нас.

Ранд бавно кимна. Пътят зад тях все още беше празен. Почти очакваше — надяваше се поне — Том все пак да се появи, забързан, пухтящ под мустаците си, за да им покаже каква беля са му те двамата. „Кралски благослов“ в Кемлин. Той с мъка се изправи и метна вързопа на Том на гърба си Мат го изгледа боязливо, с присвити очи.

— Да тръгваме — въздъхна Ранд и пое по пустия Кемлински път.