Окото на света

Глава 53 Колелото се завърта

Призори вече имаше белези от опустошения. Земята беше застлана дебело с окапали листа. Цветята си бяха отишли, с изключение на съвсем малко в края на полянката. Малко неща можеха да растат в почвата под дъба, но около центъра на дебелия му ствол, над гроба на Зеления човек се бе оформила тънка окръжност от цветя и трева. Самият дъб беше задържал едва половината от листата си и това беше повече, отколкото на всяко друго дърво, като че някакъв остатък от Зеления човек в него все още се бореше да ги удържи. Прохладният ветрец беше изчезнал, заменен от нарастваща лепкава жега. Пеперудите ги нямаше, птиците бяха замлъкнали. Групата, готвеща се за заминаване, се беше умълчала.

Ранд се качи на седлото на дорестия с усещане за загуба. „Не трябваше да е така. Кръв и пепел, нали победихме!“

— Дано да си е намерил друго място — промълви Егвийн, докато се качваше на Бела.

Носилката, направена от Лан за Моарейн, бе вързана между рунтавата кобила и Алдийб; Нинив щеше да язди от другата страна и да държи поводите на бялата кобила. Премъдрата свеждаше очи всеки път, щом срещнеше погледа на Лан, избягвайки втренчените му очи. Стражникът я поглеждаше всеки път, когато тя извръщаше очи, но не й говореше. Никой не попита кого има предвид Егвийн.

— Не е справедливо — каза Лоиал, загледан в дъба. Той беше единственият, който все още не беше яхнал коня си. — Не е справедливо Дървесният брат да бъде поразен от Погибелта. — Той подаде юздите на коня си на Ранд. — Не е редно.

Лан отвори уста, когато великанът пристъпи до огромния дъб, но Моарейн, излегната на носилката, вдигна немощно ръка и Стражникът не каза нищо.

Лоиал коленичи под дъба, затвори очи и протегна ръце. После вдигна лице към небето и туфите в ушите му щръкнаха. И запя.

Ранд трудно можеше да определи дали песента има думи, или е само мелодия. С този боботещ глас сякаш беше запяла самата земя, но въпреки това той беше сигурен, че отново чу птичите трели, леката въздишка на пролетния ветрец и пърхането на пеперудите. Унесен в песента, той си помисли, че е продължила едва няколко минути, но когато Лоиал свали ръце и отвори очи, слънцето вече се беше вдигнало над хоризонта. Листата, които все още стояха по дъба, изглеждаха вече по-зелени и по-здраво крепящи се по клоните, отколкото преди. Цветенцата, които обкръжаваха дървото, се бяха изправили, утринните звездици изглеждаха бели и росни, любовничетата грееха алени.

Лоиал се надигна, отри потта от широкото си лице и пое юздите от ръката на Ранд. Клепачите му клюмнаха свенливо, като че ли се бе притеснил да не помислят, че е искал да се изтъкне.

— Никога досега не съм пял толкова усилно. Нямаше да го направя, ако тук не бе останало нещо от Дървесния брат. Моите Дървесни песни не са толкова силни като неговите. — Когато седна на седлото си, изгледа със задоволство дъба и цветенцата наоколо. — Поне това малко място няма да потъне в Погибелта. Погибелта няма да посегне на Дървесния брат.

— Добър човек си ти, Огиер — каза Лан.

Лоиал се ухили.

— Ще го приема за комплимент, но не знам какво би казал стареят Хаман.

Тръгнаха в колона, с Мат зад Стражника, за да използва пълноценно лъка си, ако се наложи, и Перин на опашката, поставил секирата в готовност напряко на седлото си. Изкачиха един хълм и само след едно примигване на очите се озоваха обкръжени от Погибелта — гнила, сгърчена и потънала в отровните си цветове. Ранд се огледа през рамо, но полянката на Зеления човек вече не се виждаше. Само Погибелта, проснала се зад тях, както преди. За миг му се стори, че зърва извисяващия се връх на дъба — зелена и тучна корона, но не беше сигурен. И после остана единствено Погибелта.

Беше очаквал, че ще им се наложи да си пробиват път с бой както на идване, но Погибелта беше притихнала и неподвижна като смъртта. Нито едно клонче не потрепваше, за да ги застигне, нямаше писъци и вой нито наблизо, нито надалеч. Погибелта сякаш се беше присвила, но не за да се спусне към плячката си, а все едно че й беше нанесен голям удар и очакваше нов. Дори слънцето не беше толкова червено като преди.

Когато минаха край огърлицата от езера, слънцето вече бе почти в зенита. Лан ги водеше доста встрани от езерата и старателно не обръщаше очи към тях, но на Ранд му се стори, че седемте кули изглеждат по-високи, отколкото когато ги видя за първи път. Да, порутените им върхове стърчаха по-високо, а над тях сякаш се мяркаше нещо — остри метални шпилове, блеснали на слънцето, и развени от вятъра флагове с извезани златни жерави. Виждаха се смътно, докато Погибелта отново не скри езерата от погледа му.

Преди залез слънце Стражникът избра място за бивак, а Моарейн накара Нинив и Егвийн да я изправят, за да разположи преградите си. Айез Седай прошушна нещо на другите две жени, преди да започне. Нинив се поколеба, но когато Моарейн затвори очи, двете я последваха.

Ранд забеляза, че Мат и Перин зяпнаха, и се учуди от какво се изненадват толкова. „Всяка жена е Айез Седай — помисли си той безрадостно. — Светлината да ми е на помощ, аз също.“ Мъката стисна гърлото му.

— Защо всичко е толкова различно? — попита Перин, докато Нинив и Егвийн помагаха на Моарейн да легне отново на носилката. — Имам чувството, че… — Яките му рамене се присвиха, сякаш му беше трудно да намери подходящите думи.

— Нанесохме мощен удар на Тъмния — отвърна Моарейн, прилягайки с въздишка. — На Сянката ще й е нужно много време, за да се съвземе.

— Как? — настоя Мат. — Какво толкова направихме?

— Спете — каза Моарейн. — Все още не сме напуснали Погибелга.

На другата заран Ранд отначало не забеляза нищо особено. Погибелта се скри зад гърба им, разбира се, след като продължиха да яздят на юг. Сгърчените дървета се замениха с прави. Лепкавият зной постепенно намаля. Гнилите храсталаци отстъпиха място на просто болнави. Но после забеляза, че вече не са болнави. Гората около тях започна да червенее — дърветата бяха напъпили. По шубраците под дърветата се виждаха листенца, по земята — зелени стръкове трева. Сякаш пролетта, задържана толкова дълго от зимата, бързаше да навакса онова, което не беше сторила досега.

Не беше единственият, който гледаше смаяно околността.

— Могъщ удар — промърмори Моарейн и не добави нищо повече.

Дива роза обвиваше каменната колона, бележеща Границата. От наблюдателниците наизлязоха мъже, за да ги поздравят. Смехът им беше пълен с радостно изумление и очите им грееха от почуда, сякаш още не можеха да повярват на зелената трева, стелеща се по равнината.

— Светлината съкруши Сянката!

— Велика победа в Тарвинската клисура! Получихме посланието! Победа!

— Светлината отново ни благославя!

— Крал Изар е силен в пътя на Светлината — сдържано отвърна Лан на радостните им възгласи.

Късно следобед стигнаха Фал Дара и обкръженият с мрачни стени град ги посрещна с празнични камбани. Звъняха тържествено и оглушително. Ранд се съмняваше дали е останала някоя камбана в града, която да не звъни, от най-малкото сребърно звънче до огромните бронзови гиганти по върховете на кулите. Портите на крепостта бяха широко разворени и през тях по улиците със смях и песни се стичаха мъже с набодени по металните шлемове и ризници цветя. Обикновеният народ още не беше се върнал от Фал Моран, но воините току-що бяха пристигнали от Тарвинската клисура и радостта им беше достатъчна, за да изпълни всички улици.

— Победа в Клисурата! Победихме!

— Чудо в Клисурата! Приказният век се върна!

— Пролет дойде! — Един посивял ветеран се засмя и окачи на врата на Ранд гирлянд от бели утринни звездици. Собственият му шлем бе увенчан с цветна корона. — Светлината отново ни благославя с пролет!

Когато разбраха, че искат да отидат в цитаделата, ги обкръжи група мъже, облечени в стомана и накичени с цветя, които затичаха пред тях да им отворят път през ликуващите улици.

Ингтар беше първият човек, чието лице не беше весело.

— Твърде много закъснях — каза той на Лан с кисела усмивка. — С цял час, и нищо не видях. Мир! — Изскърца със зъби, но веднага на лицето му се изписа разкаяние. — Простете. Мъката ме накара да забравя задълженията си. Добре дошъл, Строителю. Добре дошли всички. Щастлив съм да видя, че сте се измъкнали живи и здрави от Погибелта. Ще доведа знахаря да се погрижи за Моарейн Седай в покоите й и ще уведомя лорд Агелмар…

— Отведете ме при лорд Агелмар — разпореди се Моарейн. Отведете ни всички. — Ингтар отвори уста да и възрази, но се поклони пред властния й поглед.

Агелмар беше в кабинета си, поставил въоръжението и бронята си на окачалките им, и той се оказа второто лице, което не се усмихваше. Беше се свъсил тревожно и лицето му стана още по-навъсено, когато видя Моарейн. Слугите се засуетиха притеснено, че се налага да доведат Айез Седай, без да може най-напред да се освежи и да я види знахарят. Лоиал носеше златната ракла. Късчетата от печата още бяха в кесията на Моарейн; знамето на Луз Терин Теламон Родоубиеца беше увито в одеялото й, а то бе поставено на гърба на Алдийб, зад седлото й. Конярят, отвел кобилата, бе получил изрични нареждания да се погрижи одеялото да бъде занесено недокосвано в покоите, определени за Айез Седай.

— Мир! — промърмори повелителят на Фал Дара. — Ранена ли сте, Моарейн Седай? Ингтар, защо не си се погрижил Айез Седай да бъде отнесена в леглото й и знахарят да я прегледа?

— Успокойте се, лорд Агелмар — намеси се Моарейн. — Ингтар постъпи така, както аз пожелах. Не съм толкова зле, колкото, изглежда, си мислят всички тук. — Тя даде знак на две от жените да й помогнат да седне в едно от креслата. Те плеснаха с ръце и възкликнаха, че е твърде изнемощяла, че би трябвало да я занесат в затоплено легло, да доведат лечителя и да си вземе гореща баня. Но Моарейн само повдигна вежди и те мигом затвориха уста и побързаха да я пренесат в стола. Щом седна, тя раздразнено махна с ръка на слугите да напуснат стаята.

— Искам да поговоря с вас, лорд Агелмар.

Агелмар кимна и Ингтар подкара слугите през вратата. Повелителят на Фал Дара изгледа очаквателно останалите в кабинета. И с особен интерес, както се стори на Ранд, Лоиал и златната ракла в ръцете му.

— Чуваме — каза Моарейн, след като вратата се затвори зад гърба на Ингтар, — че сте спечелили велика победа в Тарвинската клисура.

— Да — отвърна замислено Агелмар и лицето му отново се намръщи тревожно. — Да, Айез Седай, и не. Получовеците и тролоците бяха избити до крак, но ние почти не се сражавахме. Чудо, така го наричат хората ми. Земята ги погълна и планините ги затрупаха. Останаха само няколко драгхара, но бяха толкова изплашени, че не можаха да направят нищо друго освен да отлетят колкото се може по-бързо на север.

— Наистина чудо — каза Моарейн. — И пролетта отново се върна.

— Чудо — повтори Агелмар и поклати глава. — Но… Моарейн Седай, хората ми разправят какво ли не за онова, което се случи в Клисурата. Че самата Светлина се въплътила и се сражавала на наша страна. Че самият Създател слязъл в Клисурата, за да нанесе удар върху Сянката. Но аз видях само един човек, Моарейн Седай. Най-обикновен мъж, и това, което направи той, е просто невъзможно, не може да бъде.

— Колелото тъче, както самото то пожелае, повелителю на Фал Дара.

— Както кажете, Моарейн Седай.

— А Падан Фейн? Пазят ли го добре? Трябва да поговоря с него, след като си отдъхна.

— Пазят го така, както наредихте, Айез Седай, и ту хленчи на пазачите си, ту се опитва да ги командва, но… Мир, Моарейн Седай, а с вас какво се случи в Погибелта? Намерихте ли Зеления човек? Виждам неговата ръка в зеленината, която избуя преди малко.

— Намерихме го — отвърна тя притеснено. — Зеления човек загина, лорд Агелмар, и Окото на света вече го няма. Няма вече да ви навестяват търсещи слава младежи.

Повелителят на Фал Дара се навъси и поклати глава.

— Загинал? Зеления човек? Но той не може да… Значи са ви победили? Но тези цветя, зеленината?

— Победихме, лорд Агелмар. Победихме и това, че земята се освободи от зимата, е доказателство, но много се опасявам, че последната битка все още предстои. — Ранд се размърда, но Айез Седай го изгледа осъдително и той се укроти. — Погибелта все още си стои на мястото и ковачниците на Такандар още коват под Шайол Гул. Все още има твърде много Получовеци и безчет тролоци. Не си въобразявайте, че е отпаднала необходимостта да бъдете бдителни по Граничните земи.

— Не съм си и помислял, Айез Седай — отвърна той настръхнал.

Моарейн даде знак на Лоиал да постави златната ракла пред нозете й и след като той го стори, я отвори и извади рога.

— Рогът на Валийр — обяви тя и Агелмар зяпна. Ранд си помисли, че е готов да падне на колене.

— С това, Моарейн Седай, вече няма значение колко Получовеци и тролоци са останали. След като древните герои бъдат вдигнати от гробовете им, ще тръгнем в поход към Изпепелените земи и ще сринем Шайол Гул.

— НЕ! — Агелмар зяпна от изненада, но Моарейн продължи спокойно. — Не ти го показах, за да ти се подиграя, а за да знаеш, че каквито и битки да ни предстоят, нашата мощ няма да отстъпва на тази на Сянката. Мястото му не е тук. Рогът трябва да бъде отнесен в Иллиан. Тъкмо там, ако ни застрашат нови битки, той трябва да вдигне на крак силите на Светлината. Ще те помоля да осигуриш ескорт от най-добрите си воини, за да стигне до Иллиан в безопасност. Все още има Мраколюбци, както и Получовеци и тролоци, и тези, които се вдигнат под зова на Рога, ще последват онзи, в чиито ръце е той. Трябва да стигне до Иллиан.

— Ще направя така, както казвате, Айез Седай. — Но когато раклата се затвори, повелителят на Фал Дара имаше вид на човек, комуто е отказано за сетен път да види Светлината.

Седем дни по-късно камбаните из Фал Дара продължаваха да кънтят. Хората се бяха завърнали от Фал Моран и тържествата продължаваха денонощно, възгласите и песните се смесваха със звъна на камбаните.

Ранд беше на една дълга тераса, която гледаше към личните градини на Агелмар, зелени и обрасли с цветя — но той самият не гледаше към тях. Пролетта в Шиенар беше по-прохладна, отколкото беше свикнал, но въпреки това по голите му гърди и рамене блестяха капчици пот, докато размахваше меча със знака на чаплата, всеки следващ замах — по-съвършен от предишния и все пак някак далечен, докато се носеше сред покрова на празнотата. И дори и тук и сега се чудеше колко ли по-голям щеше да бъде възторгът из града, ако бяха научили за знамето, което Моарейн държеше скрито.

— Добре, овчарю. — Облегнат на перилата, със скръстени на гърдите ръце, Стражникът го наблюдаваше с критичен поглед. — Добре се справяш, но не напирай толкова. Не можеш да станеш майстор на меча само за няколко седмици.

Празнотата изчезна като спукан мехур.

— Не държа толкова да бъда майстор на меча.

— Този меч е предназначен за майстори, овчарю.

— Държа само баща ми да се гордее с мен. — Ръцете му стиснаха покритата с кожа дръжка. „Искам само Трам да си остане мой баща.“ Той плъзна меча в ножницата. — Все едно, не разполагам с няколко седмици.

— Значи не си променил намерението си?

— А ти би ли го променил? — Лицето на Лан си остана невъзмутимо. — Нали не би се опитал да ме спреш? Нито Моарейн Седай?

— Можеш да постъпиш така, както сам пожелаеш, овчарю, или както Шарката те заплете. — Стражникът се изправи. — Сега те оставям.

Ранд се извърна да погледне оттеглящия се Лан и видя на входа Егвийн.

— За какво намерение става дума, Ранд?

Той изведнъж усети хлад и грабна сетрето и наметалото си.

— Заминавам, Егвийн.

— Къде?

— Някъде. Още не знам. — Не искаше да среща очите й, но не можа да се въздържи и я погледна. Беше накичила падащата по раменете й коса с червени рози. Беше увила плътно около тялото новата си пелерина, тъмносиня и избродирана по ръба с тънка ивица бели цветя. Цветята не бяха по-бледи от бузите й; очите й бяха големи и тъмни. — Надалеч.

— Сигурна съм, че Моарейн Седай няма да ти разреши да си тръгнеш току-така. След… след онова, което направи, заслужаваш някаква награда.

— Моарейн изобщо не се интересува от мен, жив ли съм, или не. Направих, каквото тя поиска от мен, и с това се свърши. Дори не ми говори, когато отида при нея. Не че толкова съм се опитвал да се приближа до нея, но тя просто ме избягва. Изобщо не я интересува дали ще си замина, а и на мен ми е все едно дали се интересува, или не.

— Моарейн все още не се е възстановила, достатъчно, Ранд. — Егвийн се поколеба. — Аз трябва да замина в Тар Валон за обучението си. Нинив също идва с мен. Мат също се нуждае от Лечителството, за да се освободи от онова, което го свързва с камата, а и Перин иска да види Тар Валон преди да замине… някъде си. Ти също би могъл да дойдеш с нас.

— И да изчакам, докато още някоя Айез Седай освен Моарейн не разбере какво представлявам и да ме опитомят, така ли? — Гласът му беше рязък, почти сърдит. — Това ли искаш?

— Не.

Разбираше, че никога няма да успее да й каже колко благодарен й е, че не се поколеба преди да му го каже.

— Ранд, няма от какво да се боиш… — продължи тя. Бяха сами, но въпреки това тя се огледа и продължи по-тихо. — Моарейн Седай казва, че не бива да докосваш Верния извор. Ако не докосваш сайдин, ако не се опитваш отново да владееш Единствената сила, ще останеш невредим.

— О, изобщо не мисля повече да го докосвам. Дори и да се наложи да отрежа ръката си. — „Ами ако не мога да се спра? Та аз изобщо не се опитвах да я овладявам, дори при Окото. Ако не мога да се спра?“

— За дома ли заминаваш, Ранд? Баща ти сигурно ще умре от радост, като те види. Дори бащата на Мат сигурно умира от желание да го види. Аз смятам да се завърна в Емондово поле догодина. Поне за малко.

Той погали с длан дръжката на меча и усети релефния знак на чаплата. „Баща ми. У дома. О, Светлина, колко бих искал…“

— Не. — „Някъде, където няма да нараня хора, ако не успея да се спра. Някъде, където ще съм сам.“ Изведнъж му стана студено, сякаш на терасата бе завалял сняг. — Надалеч, но не за дома. „Егвийн, Егвийн, защо трябваше да ставаш една от онези…?“ Той я прегърна и прошепна в косата й: — Никога вече у дома.

В личната градина на Агелмар под една беседка, отрупана с бял черешов цвят, Моарейн се помръдна на дивана си. Късчетата от счупения печат лежаха в скута й. Тя разсеяно си играеше с малката гема, която понякога носеше в косата си. Бледосинкавият блясък на камъка потъмня и на устните й се изписа лека усмивка. Сам по себе си камъкът не притежаваше никаква сила, но едно от първите неща, на които се беше научила още като момиче в кралския палат на Кайриен, бе да се вслушва с помощта на камъка в думите на хората, докато те си мислят, че са твърде далече, за да бъдат подслушани.

— Пророчествата ще се сбъднат — прошепна Айез Седай. — Драконът се прероди.