Окото на света

Глава 13 Избор

Преди да заспят, Моарейн започна да коленичи поред до всеки и да поставя длани върху главата му. Лан изръмжа, че няма нужда от това и да не си хаби силите, но не се опита да я спре. Егвийн с нетърпение очакваше поредното изпитание, а Мат и Перин определено бяха изплашени, но също така не смееха да откажат. Том се дръпна рязко от ръцете на Айез Седай, но тя стисна побелялата му глава с изражение, показващо недвусмислено, че няма да търпи глупости. През цялото време веселчунът се мръщеше. Когато отдръпна ръцете си, тя се усмихна подигравателно. Той се намуси още повече, но видимо изглеждаше освежен, както и останалите.

Ранд се беше сврял в една ниша в неравната стена, надявайки се, че ще го пропуснат. Веднага щом отпусна гръб върху чворестите дървета, очите му понечиха да се склопят, но се насили да гледа. Затисна устата си с юмрук, за да заглуши прозявката си. Малко сън, час-два, и щеше да си е съвсем наред. Моарейн обаче не го пропусна.

Той примигна от хладината на дланите й върху лицето си и промърмори:

— Аз не…

Очите му се разшириха от удивление. Умората се оттече от него като вода от летен порой. Болката и възпаленията по тялото му се отвяха като смътен спомен и съвсем изчезнаха. Той се взря в нея с широко отворена уста. Жената само му се усмихна и отдръпна ръцете си.

— Край — промълви тя и се изправи с уморена въздишка. Младежът си припомни, че тя не може да направи същото на самата себе си. Всъщност тя само отпи няколко глътки от чая, отказа хляба и сиренето, които Лан настоятелно й подаде, и се сгуши на мястото си край огнището. Уви се в пелерината си и след миг вече спеше.

Останалите, с изключение на Лан, скоро също потънаха в сън, всеки където си беше намерил място да се изтегне, но Ранд не разбираше защо. Той лично се чувстваше така, сякаш беше прекарал цяла нощ в здрав сън. Но скоро, след като отново се облегна на гнилите дънери, той също потъна в дълбока дрямка. Когато Лан го дръпна да се събуди само час по-късно, се чувстваше така, сякаш беше спал непробудно най-малко три денонощия.

Стражникът беше събудил всички с изключение на Моарейн и шъткаше при всеки неволен звук, за да не я обезпокоят. Въпреки това им позволи съвсем кратък престой в уютната пещера сред дърветата. Преди слънцето да се издигне на хоризонта, всички следи, че някой е спирал тук, бяха заличени и те вече яздеха към Бейрлон — бавно, за да пестят силите на конете. Очите на Айез Седай плуваха в тъмни кръгове, но тя седеше изправена и бодра на седлото.

Над реката зад тях продължаваше да тегце гъста мъгла, скриваща Две реки. Ранд яздеше и се взираше през рамо назад, надявайки се да мерне за последно поне Таренов сал, докато мъгливият бряг не се изгуби от очите му.

— Никога не съм си и помислял, че ще стигна толкова далече от къщи — каза той, когато дърветата около тях най-после скриха и мъглата, и реката под нея. — Помните ли колко далечен ни се струваше Стражеви хълм?

„Само преди два дена. Сякаш е минала цяла вечност.“

— Само след някой и друг месец ще се върнем — обади се Перин неуверено. — Помислете си само какво ще имаме да им разправяме.

— Дори тролоците не могат да ни преследват непрекъснато — намеси се Мат. — Да ме изгори дано, но не могат. — Той отрони тежка въздишка и присви рамене, като че ли не вярваше многомного на собствените си думи.

— Мъже! — изсумтя Егвийн край тях. — Тъкмо получихте приключението, за което дрънкахте непрекъснато, и вече заговорихте за вкъщи.

Държеше главата си изправена, но въпреки това Ранд долови трепет в гласа й сега, когато Две реки престанаха да се виждат зад тях.

Нито Моарейн, нито Лан се опитаха да им вдъхнат увереност, камо ли да ги успокоят, че ще се върнат в родния край. Той се опита да не мисли какво може да означава това. Макар да бе отпочинал, главата му беше пълна с достатъчно съмнения, за да си търси нови. Подрусвайки се на седлото, той се отдаде на приятни спомени — как подкарва стадото с Трам сред пасище с буйна трева, а над тях пеят чучулиги. Или как отиват до Емондово поле на Бел Тин, както си беше, с танците по Моравата, без никакви други грижи, освен да не сбърка стъпките на танца.

Пътуването им до Бейрлон отне почти цяла седмица. Лан сумтеше, че се придвижват мудно, но тъкмо той беше наложил скоростта и държеше останалите да я спазват. Но себе си и жребеца си Мандарб — беше им разяснил, че на Древния език името означава „Острие“ — той не щадеше толкова. Стражникът покриваше два пъти повече разстояние от тях, като галопираше напред, развял променящия цветовете си плащ на вятъра, за да разузнае какво има по пътя им, или се връщаше назад, за да огледа тила и да прикрие следите. Но всеки друг, който си позволеше да поязди малко по-бързо, отколкото обикновен раван, срязваше с остри думи да пази животното си или с хапливи забележки от рода на „А какво ще правиш, ако тролоците наистина се появят?“ Дори и Моарейн не бе пощадена от хапливия му език, когато позволяваше на бялата си кобила да го догони. Тя пък се казваше Алдийб: на Древния език „Западен вятър“ — вятърът, който носи пролетните дъждове.

Разузнаванията на Стражника никога не приключваха с вест за някакви следи от преследване или засада. Той разказваше само на Моарейн какво е видял и при това тихо, за да не го чуят, а Айез Седай съобщаваше на останалите онова, което преценеше, че трябва да знаят. Отначало Ранд гледаше назад през рамо не по-малко, отколкото напред. И явно не беше единственият, измъчван от опасения. Перин често опипваше дръжката на секирата си, а Мат в началото яздеше с изпъната тетива на лъка си. Но по земята зад тях нямаше тролоци и сенки с черни плащове, а на небето не се забелязваше никакъв драгхар. Постепенно Ранд започна да си мисли, че може би наистина са се измъкнали.

Местността не им предлагаше кой знае какво прикритие, дори в най-гъстата част на леса. На север от Тарен зимата се беше проточила не по-малко упорита, отколкото з Две реки. Рехави групички бор, ела и пирен и тук-там зеленикави храсти лавър осейваха иначе голата гора. Дори и старите дървета бяха без листа. Само редки туфи свежа зеленина се забелязваха сред високата, полегнала от снеговете кафява ланска трева. Тук също малкото покълнали растения се ограничаваха до щипеща коприва, магарешки бодил и смрадливец. По голата пръст се срещаха и преспи сняг под дебели сенчести стволове и край ниско сведените клони на вечнозелените дървета. И тук, както и в Две реки, не прелитаха птици, нямаше дори и гарвани.

Напредваха бавно, но съвсем не и мудно. Северния път — Ранд продължаваше да си мисли за него така, въпреки че пътят отвъд реката сигурно носеше друго име — продължаваше да се точи почти право на север, но по настояване на Лан техният маршрут криволичеше като змия през лесовете. Поредното село, ферма или какъвто и да било друг знак за човешко присъствие ги караше да заобикалят на мили разстояние, за да го отбегнат, въпреки че и те се срещаха твърде рядко. През целия първи ден Ранд не забеляза никакви следи от човешки живот в тези самотни гори освен пътя. Хрумна му, че дори когато беше стигнал до подножията на Мъгливите планини, не беше се намирал толкова далече от хора, колкото този ден.

Първата ферма, която забеляза — голяма квадратна постройка с виещ се от каменния комин пушек и висок плевник със стръмен, покрит със слама покрив, — го стресна.

— Че тя не е по-различна от нашите в село — рече Перин, взирайки се намръщено към далечните постройки. Из селския двор щъкаха хора, все още неразбрали за приближаването на пътниците.

— Разбира се, че е различна — възрази Мат. — Просто не сме достатъчно близо, за да го забележим.

— Казвам ти, че не е различна — настоя Перин.

— Не може да не е. В края на краищата сме на север от Тарен.

— Ей, вие двамата, млъкнете — изръмжа Лан. — Забравихте ли, че не искаме да ни видят? Хайде насам.

Той зави на запад, за да заобиколят фермата през дърветата.

Поглеждайки назад, Ранд реши, че Перин е прав. Фермата изглеждаше почти като всяка друга около Емондово поле. Някакво момченце вадеше вода от кладенеца, а по-големи хлапета се грижеха за овцете зад стобора. Имаше дори сушилня за табак. Но Мат също беше прав. „На север сме от Тарен. Би трябвало да е различно.“

Винаги спираха, докато небето все още беше светло, и избираха за отдих някое място в долчина и прикрито от вятъра, който рядко затихваше съвсем, а само сменяше посоката си. Огънят винаги беше малък и видим само на няколко метра от тях, и щом чаят се свареше, го гасяха и заравяха въглените в земята.

При първото им спиране, преди слънцето съвсем да се скрие, Лан се зае да учи момчетата как да боравят с оръжията си. Започна с лъка. След като проследи как Мат вкара три поредни стрели в чвор с размерите на човешка глава в изкорубения дънер на едно сухо дърво от сто крачки разстояние, той накара другите двама да покажат какво могат. Перин повтори постижението на Мат, а Ранд, съсредоточен в пламъка и празнотата, с лишеното от мисъл спокойствие, позволяващо лъкът му да се превърне в част от него, или по-скоро той да стане част от лъка, събра трите си стрели така, че върховете им почти се допираха. Мат го поздрави с потупване по рамото.

— Е, ако всички имахте лъкове — каза сухо Стражникът, когато момчетата започнаха да се подхилкват — и ако тролоците решат да не се приближават много до вас, могат и да ви послужат… — Подхилкванията им веднага секнаха. — Сега да видим какво мога да ви науча в случай, че все пак ви приближат.

Той показа малко на Перин как да си служи с секирата с широкото острие. Да вдигнеш секира срещу някой или нещо, което държи оръжие в ръцете си, не беше като да сечеш дървета или да я размахваш на игра. След като показа на ковашкия ратай няколко упражнения в блокиране, париране и удар, той се зае с Ранд и меча му. Не онова дивашко подскачане и размахване, което Ранд винаги си беше представял, когато си мислеше как би го използвал, а ловки движения, преливащи се едно в друго, почти като в танц.

— Не е достатъчно да размахваш меча — поясни Лан. — Въпреки че според някои това е важното. Умът трябва да се превърне в част от него, и то в по-голямата част. Освободи ума си, овчарю. Изпразни го от всякаква омраза или страх, от каквото и да е. Изгори ги и ги махни от ума си. Вие двамата също слушайте. Това ще ви послужи и със секирата, и с лъка, или с копие, с тояга, и дори с две голи ръце.

Ранд го изгледа.

— Пламъкът и празнотата — промълви момъкът удивен. — Това имате предвид, нали? Баща ми ме учеше на това.

Отговорът на Стражника бе само загадъчен поглед.

— Ти дръж меча както ти показах, овчарю. Не мога да превърна за един час селянин с кални крака в майстор на меча, но може да те науча поне да не срежеш собствения си крак.

Ранд въздъхна и вдигна меча пред себе си с две ръце. Моарейн ги наблюдаваше безизразно, но на другия ден подкани Лан да поднови уроците.

Храната за вечеря беше същата като за обяд и за закуска — къшей хляб, малко сирене и сушено месо, само дето вечер пиеха топъл чай вместо вода. Вечерно време Том ги забавляваше. Лан не позволяваше на веселчуна да използва лютнята или флейтата си нямаше нужда да вдигат на крак населението наоколо, беше казал Стражникът — но вместо това Том жонглираше с топките и им разказваше приказки. „Мара и тримата глупави крале“ или някой от стотиците подвизи на Мъдрия съветник Анла, или пък нещо, изпълнено със слава и приключения, като „Великият лов на Рога“, но винаги краят беше щастлив и героите се завръщаха у дома за радост на близките.

И все пак, въпреки че местността беше мирна, въпреки че сред дърветата не се появяваха тролоци и че сред облаците не се носеше драгхар, на Ранд му се струваше, че успяват да възбудят сами напрежението всеки път, когато възникне възможност то да изчезне.

Една сутрин например Егвийн се събуди и започна да разплита косата си. Ранд я гледаше накриво, докато навиваше одеялото си.

Всяка нощ, след като изгасяха огъня, всички се загръщаха в одеялата си и лягаха, освен Егвийн и Айез Седай. Двете жени винаги присядаха малко по-настрана от останалите и си говореха нещо в продължение на час-два, след което се връщаха, когато останалите вече бяха заспали. Егвийн си среса косата свободно, сто вчесвания, точно толкова ги преброи той, докато оседлаваше Облак. После девойката прибра гребена си, отметна отпуснатата си коса на рамо и вдигна качулката на пелерината си. Изненадан, той попита:

— Какво правиш? — Тя го изгледа косо, без да му отвърне нищо. Момъкът се усети, че я е заговорил за първи път от две денонощия, от нощта в убежището сред пъновете край брега на Тарен, но това не го спря. — Цял живот си чакала този момент, когато ще получиш правото да си сплетеш косата, а сега се отказваш. Защо? Защото и тя не си я сплита ли?

— Айез Седай не си сплитат косите — отвърна тя простичко. — Най малкото не, освен ако самите те не пожелаят.

— Ти не си Айез Седай. Ти си Егвийн ал-Вийр от Емондово поле и Женският кръг добре щеше да те оправи, ако можеше да те види сега.

— Не е твоя работа да се бъркаш в Женския кръг, Ранд ал-Тор. А аз ще стана Айез Седай. Само да стигна в Тар Валон.

Той изсумтя.

— Щом стигнела в Тар Валон! Защо? О, Светлина, обясни ми! Та ти не си Мраколюбец.

— Да не искаш да кажеш, че Моарейн Седай е Мраколюбец? А? — Тя се извъртя и застана пред него със стиснати юмруци и той си помисли, че всеки момент ще скочи да го удари. — След като спаси селото ни? След като спаси баща ти?

— Не знам какво е, но каквато и да е, това все още нищо не говори за останалите. Сказанията…

— Кога най-сетне ще пораснеш, Ранд! Забрави сказанията и повярвай на собствените си очи.

— Собствените ми очи видяха, че тя потопи сала! Ще го отречеш ли? Щукне ли ти нещо в главата, не мърдаш, та ако ще човек да ти докаже, че се опитваш да стъпваш по водата. Ако не беше толкова заслепена от Светлината глупачка, щеше да разбереш!

— Аз ли съм глупачка? Слушай какво ще ти кажа, Ранд ал-Тор. Ти си най-тъпото, най-празноглавото…

— Вие двамата да не би да се опитвате да събудите цялата околност? — обади се Лан.

Застанал на място с отворена уста, търсейки възможно най-острия отговор, Ранд не беше забелязал, че вика. И двамата се бяха развикали.

Егвийн се изчерви, обърна се и гневно промърмори:

— Мъже!

Това, изглежда, беше предназначено не само за Ранд, но и за Стражника.

Ранд внимателно огледа бивака. Всички се бяха взрели право в него, не в Стражника. Мат и Перин, с пребледнели физиономии. Том, целият напрегнат, сякаш готов да побегне или да се бие. И Моарейн. Лицето на Айез Седай беше безизразно, но очите й сякаш проникваха в мозъка му. Той отчаяно се помъчи да си спомни какво точно беше казал за Айез Седай и за Мраколюбците.

— Май е време да тръгваме — промълви Моарейн и се обърна към Алдийб. Ранд размърда рамене, сякаш го бяха освободили от капан. Но не беше сигурен, че е така.

Две нощи по-късно, докато огънят гаснеше, Мат облиза последните трохи сирене по пръстите си и каза:

— Знаете ли, мисля, че им се измъкнахме, слава на Светлината.

Лан се беше отдалечил в нощта за последен оглед, Моарейн и Егвийн се бяха скрили встрани за поредния си разговор, Том дремеше с лула в устата и момчетата бяха останали сами около огъня.

Перин, който разсеяно разбутваше жаравата с пръчка, му отвърна:

— Щом сме се измъкнали, защо тогава Лан продължава да разузнава?

— Оставихме ги край Таренов сал. — Мат се излегна по гръб, сплел ръце под главата си, взирайки се в небето към кръглата луна. — Ако изобщо ни гонеха.

— Да не мислиш, че драгхарът ни преследваше, защото много му харесваме? — попита Перин.

— Казвам ти, престани да се тревожиш за тролоците и други такива — продължи Мат, сякаш Перин не беше му казал нищо. — По-добре да помислим как да разгледаме големия свят. Сега сме тук, откъдето идват сказанията. Как според теб изглежда един истински голям град?

— Нали отиваме в Бейрлон — обади се сънено Ранд, но Мат изсумтя.

— Бейрлон, голяма работа. Аз съм виждал старата карта на майстор ал-Вийр. Ако завием на юг, след като стигнем Кемлин, пътят води право към Иллиан, че и по-нататък.

— Какво му е толкова особеното на Иллиан? — попита Перин с прозявка.

— Първо на първо — отвърна Мат, — Иллиан не е пълен с Айез Се…

Настъпи тишина и Ранд изведнъж се разсъни. Моарейн се беше върнала преждевременно. Егвийн беше с нея, но вниманието им беше приковано в Айез Седай, която бе застанала на светлината на огъня. Мат лежеше по гръб, зяпнал в нея, без да се сети да затвори устата си. Очите на Моарейн поглъщаха светлината от огъня като тъмни полирани камъни. Ранд внезапно се зачуди от колко ли време стои така зад тях.

— Младежите просто… — почна Том, но Моарейн го прекъсна:

— Няколко дни спокойствие и вече сте готови да се предадете. — Тихият й спокоен глас ярко контрастираше с тъмния блясък на очите й. — Един-два дни мир и вече забравихте за Зимната нощ.

— Не сме забравили — обади се Перин. — Ние само… — Без да надига глас, Айез Седай се отнесе към него по същия начин, както с веселчуна.

— Това ли изпитвате всички? Всички ли сте толкова нетърпеливи да побегнете към Иллиан, забравяйки за тролоците, за Получовеците и драгхара? — Очите й ги обходиха един по един. Каменният им блясък на фона на спокойния й глас накара Ранд да се почувства неловко, но тя не даде на никой от тях възможност да заговори. — Тъмния преследва вас тримата, един от вас или всички, и ако позволя да побегнете натам, накъдето решите, той ще ви хване. Каквото и да желае Тъмния, аз му се противопоставям, така че чуйте следното и не се съмнявайте в истинността му. Преди да позволя на Тъмния да ви хване, аз самата ще ви унищожа.

Тъкмо равнодушният й глас убеди Ранд. Айез Седай щеше да направи точно това, което казваше, ако преценеше, че е необходимо. Тази нощ той заспа много трудно, и не се оказа единствен. Дори веселчунът захърка дълго след като последните въглени бяха угаснали. За пръв път Моарейн не им предложи изход.

Нощните разговори между Егвийн и Айез Седай караха Ранд да се вкисва. Всеки път, когато се скриеха в мрака настрана от другите, той се чудеше какво ли си говорят и какво ли правят. Какво правеше Айез Седай на Егвийн?

Една нощ той изчака всички мъже около огъня да утихнат и се промъкна достатъчно близо, за да може да чува Моарейн и Егвийн, които седяха на едно паднало дърво с фенер до тях.

— Питай — говореше Моарейн, — и ако мога да ти го кажа сега, ще ти го кажа. Разбери, има много неща, за които все още не си готова, неща, които не можеш да научиш, докато не научиш друга, които пък изискват други знания, които трябва да усвоиш най-напред. Но можеш да питаш, каквото пожелаеш.

— Петте сили — каза бавно Егвийн. — Земя, Вятър, Огън, Вода и Дух. Не ми се струва честно, че мъжете трябва да са по-силни, като владеят Земята и Огъня. Защо те трябва да притежават най-могъщите сили?

Моарейн се засмя.

— Така ли си мислиш, дете? Има ли скала толкова твърда, че вятърът и водата да не могат да я отмият, или огън толкова силен, че водата да не може да го потуши и вятърът да не го угаси?

Егвийн замълча за известно време, ровейки с пръст в сухия листак.

— Те… те са били тези, които… които са се опитали да освободят Тъмния и Отстъпниците, нали? Мъжете Айез Седай? — Тя пое дълбоко дъх и заговори по-бързо. — Жените не са участвали в това. Мъжете са тези, които са полудели и са разрушили света.

— Ти се боиш — каза тъжно Моарейн. — Ако си беше останала в Емондово поле, след време щеше да станеш Премъдра. Такъв беше планът на Нинив, нали? Или щеше да оглавиш Женския кръг и да ръководиш делата на Емондово поле, докато Селският съвет си въобразява, че го прави. Но вместо това ти направи немислимото. Напусна Емондово поле, напусна Две реки в търсене на приключение. Искаше да го направиш, но в същото време се боиш. И упорито отказваш на страха да те завладее. Иначе нямаше да ме запиташ как една жена може да стане Айез Седай. Иначе нямаше да захвърлиш всичките обичаи и традиции.

— Не — възрази Егвийн. — Не се боя. Искам да стана Айез Седай.

— По-добре щеше да е за теб, ако се боеше, но се надявам, че ще държиш на това свое убеждение. Малко жени напоследък притежават качества да бъдат посветени, а още по-малко го желаят. — Гласът на Моарейн сега звучеше така, сякаш размишляваше на глас. — Със сигурност никога досега не е имало две от едно село. Старата кръв все още наистина е много силна в Две реки.

Ранд неволно помръдна сред сенките и някаква съчка изпука. Той моментално замръзна, изпотен, спрял да диша, но нито една от жените не се огледа.

— Две ли? — възкликна Егвийн. — Коя е другата? Да не е Кари? Кари Тейн? Или Лара Айиллан?

Моарейн притеснено цъкна с език и строго отвърна:

— Трябва да забравиш, че съм ти споменала това. Боя се, че нейният път лъкатуши в друга посока. Ти се грижи за себе си и за това, което чака теб. Пътят, който си избрала, никак не е лесен.

— Но аз няма да се върна — промълви Егвийн.

— Каквото ще бъде, ще бъде. Но все пак ти искаш да ти вдъхна увереност, а аз не мога да ти я дам. Не и по начина, по който очакваш.

— Не разбирам.

— Ти искаш да си сигурна, че Айез Седай са добри и чисти; че онези порочни мъже от легендите са причикили Разрушението на света. Е, наистина са били мъжете, но те не са били по-порочни от всички останали хора. Били са обезумели, но не и зли. Айез Седай, които ще срещнеш в Тар Валон, са човешки същества, не по-различни от всички останали жени, като се изключат способностите, които ги отличават от останалите. Сред тях има храбри и страхливи, силни и слаби, добри и жестоки, жени с горещи сърца и хладнокръвни. Превръщането на една жена в Айез Седай не променя същността й.

Егвийн въздъхна тежко.

— Мисля, че се боях точно от това, че Силата може да ме промени. Също и от тролоците. И от Чезнещия. И… Моарейн Седай, в името на Светлината, защо всъщност тролоците нападнаха Емондово поле?

Главата на Айез Седай се извъртя и тя погледна право към мястото, където се спотайваше Ранд. Дъхът му секна в гърлото. Очите й бяха точно толкова твърди, колкото когато ги беше заплашила, и той имаше чувството, че проникват през мрака. „О, Светлина, какво ли ще направи, ако разбере, че се крия тук и ги слушам?“

Младежът се отдръпна назад, в по-дебелите сенки. Сърцето му блъскаше толкова лудо, че той си помисли, че дори само то може да го издаде. „Глупак! Тръгнал да подслушва Айез Седай!“

Стигна до заспалите мъже и успя да се намести, без да го усетят. Вярно, Лан се помръдна, но само въздъхна и се отпусна отново. Просто се беше извъртял насън.

Скоро след това от мрака се появи Моарейн и спря в края на бивака, за да огледа спящите. Лунният кръг очертаваше ореол около главата й. Ранд затвори очи и задиша равномерно, вслушвайки се дали стъпките й няма да се приближат до него. Не се приближиха. Когато отново отвори очи, нея я нямаше.

Най-после Ранд заспа. Сънищата му бяха изпълнени с предизвикващи пот сцени, в които всички мъже в Емондово поле се обявяваха за Преродения Дракон, а всички жени носеха на челата си сини камъни като този на Моарейн. Повече не се опита да подслушва Моарейн и Егвийн.

Пътуването им продължаваше вече шести ден. Студеното слънце бавно се плъзгаше над короните на дърветата, шепа тънки облаци се носека високо на север. В един момент вятърът задуха посилно и Ранд придърпа наметалото на раменете си. Зачуди се дали изобщо някога ще стигнат до Бейрлон. Разстоянието, което бяха изминали, беше повече от достатъчно, за да стигнат по права линия от Таренов сал чак до Бялата река, но всеки път, когато питаха, Лан им отвръщаше, че им остава малко път, толкова малко, че дори не си струвало да се обсъжда. Всичко това го притесняваше.

Една привечер се изкачиха на нисък хълм и долу, на не повече от миля, сред голите дървеса и удължените сенки видяха Бейрлон. Ранд ахна.

Дървена стена, висока почти двадесет стъпки, обграждаше града. Зад нея под лъчите на залязващото слънце проблясваха каменни плочи и керемиди, от многобройни комини се издигаха струйки дим. Стотици комини. Не се виждаше нито един сламен покрив. Източно от града се източваше широк път, и друг на запад, и по всеки от тях се тътреха десетки фургони и тежки волски коли. В околностите на града бяха пръснати ферми, по-нагъсто откъм север, докато откъм тях, южно, едва няколко стопански постройки стигаха до края на гората, толкова малко, че според Ранд те можеха и да се пренебрегнат. „По-голям е от Емондово поле, Стражеви хълм и Девенов просек взети заедно! А може би и Таренов сал.“

— Е, това му се вика град — въздъхна Мат.

Перин само поклати глава.

— Как могат толкова много хора да живеят на едно място?

Егвийн гледаше безмълвно.

Том Мерилин изгледа Мат с пренебрежение, завъртя очи, поглади белите си мустаци и изсумтя:

— Ха, град!

— А ти, Ранд? — попита Моарейн. — Ти какво си мислиш при първия си поглед към Бейрлон?

— Мисля само, не е много далече от дома — отвърна той бавно и Мат късо се изсмя.

— Чака ви още пътуване — каза Моарейн. — Много повече от това. Но нямате друг избор, освен да бягате и да се криете, да бягате и да се криете, до края на живота си. А животът ще ви се стори кратък. Трябва да запомните това, когато пътуването стане наистина трудно. Нямате друг избор.

Ранд се спогледа с Мат и Перин. Ако се съдеше по израженията им, и тримата май си мислеха за едно и също. Защо им го казваше, като че ли изобщо имаха някакъв избор след онова, което им беше казала преди? „Самата Айез Седай предопределя избора ни.“

Моарейн продължи, сякаш не й беше ясно какво си мислеха.

— Тук опасностите започват отново. Внимавайте много какво говорите зад тези стени. Преди всичко, гледайте изобщо да не споменавате за тролоци, за Получовеци или други подобни. Не бива и да си помисляте за Тъмния. Някои хора в Бейрлон изпитват към Айез Седай дори по-голяма омраза, отколкото хората в Емондово поле. Възможно е да има и Мраколюбци. — Егвийн изпъшка, а Перин измърмори нещо под носа си. Лицето на Мат беше пребледняло, но Моарейн продължи да ги поучава със спокоен глас. — Трябва да привличаме колкото може по-малко чуждото внимание. — Лан междувременно си сменяше плаща с променящи се от сивкаво в зеленикаво цветове с един обикновен кафяв. — Тук ние двамата ще се подвизаваме под други имена — продължи Моарейн. — Тук аз съм известна като Алис, а Лан е Андра. Запомнихте ли? Добре. А сега да побързаме, преди да ни е хванала нощта. Портите на Бейрлон са затворени от залез до изгрев слънце.

Лан ги поведе надолу по хълма през горите и към дървената стена. Пътят обикаляше покрай няколко ферми — нито една не беше прекалено близо и никой от хората, които шетаха из дворовете си, не забеляза непознатите пътници — и завърши пред масивни дървени порти, обковани с широки ивици черно желязо. Бяха плътно затвоени, въпреки че слънцето все още не беше залязло.

Лан спря коня си близо до портата и задърпа висящото между двете крила на портата въже. От другата страна на стената издрънча камбанка. Внезапно от върха на стената се показа брадясал старец с парцалива капа и ги изгледа подозрително, прикривайки се между подрязаните дървени пилони, почти на три разтега над главите им.

— Ей, вие, какво искате? Много е късно вече да се отваря тази порта. Късно е, казвам. Минете откъм портата за Бели мост, ако искате да… — Моарейн дръпна кобилата си назад, за да я видят по-добре. Изведнъж лицето му се набръчка от беззъба усмивка и той сякаш се поколеба, раздвоен между желанието да говори и задълженията си. — Не знаех, че сте вие, госпожо. Почакайте. Ей сега слизам. Само почакайте. Идвам. Идвам.

Главата се скри от погледите им, но Ранд продължаваше да чува приглушените подвиквания на стареца да го изчакат, ей сега идвал. Ръждясалите панти на портата изскърцаха и едното й крило се открехна навън. Спря се, когато се разтвори достатъчно, за да може да мине само по един конник и пазачът на портата показа главата си през отвора, лицето му се сгърчи отново в крива усмивка, след това той се дръпна назад, за да им стори път. Моарейн тръгна след Лан, последвана от Егвийн.

Ранд подкара Облак след Бела и се озова на тясна улица, завършваща с високи дървени огради и складове с големи, плътно затворени дървени порти и без прозорци. Моарейн и Лан вече бяха слезли от конете си и разговаряха със сбръчкания пазач, така че Ранд също скочи от седлото.

Дребният човечец, облечен в оръфан плащ и сетре, стискаше капата си в едната ръка и непрекъснато кимаше. Той изгледа останалите спътници, които слизаха от конете си зад Лан и Моарейн, и поклати глава.

— Селски народ — усмихна им се той свойски. — Защо, госпожо Алис, ви е притрябвало да водите със себе си тези селяни, които не са си махнали още сламата от косите? — После изгледа Том Мерилин. — Ама ти май не си овчар. Спомням си, че те пуснах през тази порта преди няколко дена, да. Селянията не ти ли хареса номерата, а, веселчуне?

— Надявам се, че ще забравиш, че сме влезли, господин Авин — каза Лан и пусна една монета в шепата на стареца. — Както и когато ни пуснеш да излезем, разбира се.

— Нямаше нужда от това, господин Андра. Нямаше нужда. Вие ми дадохте предостатъчно още когато ви пуснах миналия път. Предостатъчно. — Въпреки това Авин скри монетата, озовала се в шепата му, с не по-малка ловкост от някой веселчун. — Не съм казвал на никого, нито пък ще кажа. Особено пък на Белите плащове.

Пазачът се навъси, присви устни да се изплюе, но погледна към Моарейн и преглътна.

Ранд примигна удивен, но стисна езика си зад зъбите. Другите сториха същото, макар че за Мат това като че ли се оказа малко трудно. „Чеда на Светлината“ — помисли си смутено Ранд. Разказите за Чедата, предавани от амбуланти, търговци и търговски охранници, граничеха между възхита и омраза, но всички бяха единодушни, че Чедата мразят Айез Седай не по-малко, отколкото Мраколюбците. Младежът се зачуди дали това няма да се окаже поредната голяма неприятност.

— Нима в Бейрлон са дошли Чеда? — настоя да разбере Лан.

— Дойдоха, и още как. — Пазачът отново закима. — Появиха се в същия ден, в който вие си заминахте, доколкото помня. Никой тук не ги обича. Разбира се, повечето хора гледат да не го издават.

— Казаха ли за какво са тук? — попита Моарейн.

— За какво са тук ли? — Авин беше толкова възмутен от неуместния според него въпрос, че забрави да кимне. — Разбира се, че казаха… О, забравих. Вие по това време бяхте по селата и сигурно сте слушали само овче блеене. Казаха, че са тук заради онова, което става в Геалдан. Дракона, нали знаете — е, онзи, дето се нарича Дракон. Казват, че този човек възбужда злото — което сигурно си е така — и те са дошли, за да го изкоренят, само че той е долу в Геалдан, а не тук. Мисля, че е само повод, за да се бъркат в хорските работи. Вече се появиха драконови зъби по вратите на някои къщи. — Този път той не се въздържа и се изплю.

— Много ли неприятности причиняват? — попита го Лан и Авин рязко поклати глава.

— Не че не им се ще, предполагам, само че Управителят не им вярва. Не ги пуска по повече от десет в града, и да знаете само колко са ядосани от това. Другите са на стан малко по̀ на север, както чувам. Но карат бедните селяни да си плюят в пазвата. Тези, които идват тук, все се мотаят из града с белите си плащове и си пъхат носовете в работите на почтените хора. Да вървиш в Светлината, викат. Това е заповед. Неведнъж се е стигало до бой с извозвачите, с рудничарите и железарите, че даже и с градския патрул, ама Управителят иска всичко да е мирно и тихо и засега поне успява да го постигне. Като са тръгнали да преследват злото, що не идат нагоре в Салдеа? Там стават някакви бъркотии, както разправят. Или надолу към Геалдан? Виж, там има големи битки, казват. Наистина големи.

Моарейн леко въздъхна.

— Чух, че Айез Седай са тръгнали към Геалдан.

— Че са тръгнали, тръгнали са, госпожо. — Авин отново заклати глава. — Тръгнали са към Геалдан, и още как, и така започнала тази битка, както чувам. Разправят още, че някои от Айез Седай загинали. Може и всички да са загинали. Знам, че някои хора не си падат много-много по Айез Седай, но аз викам, кой друг може да го спре този Лъжедракон? А? Ами тези проклети глупци, дето си мислят, че могат да са мъжки Айез Седай или нещо такова? За тях какво да кажем? Разбира се, според някои — не Белите плащове, забележете, нито пък аз го твърдя, но според някои хора — този чудак наистина бил Преродения Дракон. Можел да прави разни неща, както чувам. Да използва Единствената сила. Хиляди го следвали.

— Не говори глупости — сряза го Лан и лицето на Авин се сгърчи от обида.

— Ама нали ви казвам, че само съм го чувал това? Само съм го чувал, господин Андра. Казват, че придвижвал войските си на изток и юг, към Тийр. — Тонът му стана многозначително гробовен. — Казват, че нарекъл следовниците си Народът на Дракона.

— Имената не означават нищо — каза тихо Моарейн. Дори да беше обезпокоена от нещо, досега не беше го издала. — Ако пожелаеш, можеш и мулето си да кръстиш „Народа на Дракона“.

— Едва ли, госпожо — изкикоти се Авин. — Всеки случай, не и докато Белите плащове са тук. А и на никой няма да му хареса такова име. Разбирам какво искате да кажете, госпожо, но… о, не, госпожо. Не и моето муле.

— Мъдро решение, несъмнено — каза Моарейн. — Но ние трябва да тръгваме.

— А вие не се безпокойте, госпожо — каза Авин и се поклони ниско. — Никого не съм виждал. — Той забърза към портата и започна да я дърпа, за да я залости. — Ни съм виждал някого, ни съм чувал. — Вратата се затръшна и той задърпа с въже тежкия напречен лост. — Всъщност, госпожо, тази порта не е отваряна от дни.

— Светлината да те освети, Авин — благослови го Моарейн.

След което ги поведе към града. Ранд за последен път се озърна през рамо. Авин все още стоеше пред портата и на момъка му се стори, че лъска монетата с края на наметалото си и се киска.

Пътят им минавеше през мръсни улици, широки едва колкото да се разминат два фургона, без минувачи, оградени от складови постройки и тук-там от високи дървени огради. Известно време Ранд яздеше редом до веселчуна.

— Том, каква беше тази история за Тийр и Народа на Дракона? Тийр не беше ли някакъв голям град край Морето на бурите?

— „Каретонският цикъл“ — отвърна лаконично Том.

Ранд примигна. „Пророчествата за Дракона“.

— Никой не разказва тези… тези истории в Две реки. Поне не и в Емондово поле. Ако някой дръзне, Премъдрата ще му съдере кожата от бой.

— Сигурно — отвърна Том сухо, хвърли поглед напред към Моарейн, която яздеше до Лан, и след като се увери, че е достатъчно далеч, продължи тихо: — Тийр е най-голямото пристанище на Морето на бурите, а Тийрският камък е защитната му крепост. Разправят, че Камъкът бил първата крепост, построена след Разрушението на света, и никога не е падала, макар не една войска да се е опитвала да я превземе. Според едно от Пророчествата Тийрският камък няма да падне, докато Народът на Дракона не стигне до него. А според друго Камъкът няма да падне, докато Недосегаемият меч не се озове в ръката на Дракона. — Том направи гримаса. — Падането на Камъка ще бъде едно от главните доказателства, че Дракона се е преродил. Дано Камъкът да удържи, докато се превърна в прах.

— Недосегаемият меч ли?

— Така се говори. Не знам дали наистина е меч. Но каквото и да е, то се крие в Сърцето на камъка, централната цитадела на крепостта. Никой освен Великите властелини на Тийр не може да влиза там, а те никога не казват какво има вътре. Във всеки случай не и на веселчуни.

Ранд се намръщи.

— Значи Камъкът не може да падне, докато Дракона не овладее меча, но как може да го овладее преди Камъкът да е паднал? Да не би да се очаква някой от Властелините на Тийр да се окаже Дракона?

— Едва ли — отвърна сухо веселчунът. — В Тийр мразят да си имат каквато и да е работа със Силата, дори повече отколкото в Амадор, а Амадор е твърдината на Чедата на Светлината.

— Тогава как ще се изпълни Пророчеството? — попита объркан Ранд. — Бих предпочел, разбира се, този Дракон изобщо да не се преражда, но в едно пророчество, което е неизпълнимо, няма много смисъл. Струва ми се, че е просто сказание, предназначено да убеди хората, че Дракона никога няма да се прероди. Не е ли така?

— Задаваш ми прекалено много въпроси, момче — каза Том. — Едно лесно изпълнимо пророчество няма да е толкова ценно, не мислиш ли? — Изведнъж гласът му прозвуча по-ведро, — Е, май пристигнахме. Каквото и да означава това.

Лан се беше спрял до висока колкото човешки бой дървена ограда и бъркаше с острието на камата си между две от гредите. Изведнъж той изръмжа доволно, дръпна и част от оградата поддаде и се отвори навън като порта. Всъшност си беше порта, прецени Ранд, макар да беше предназначена да се отваря отвътре, ако се съдеше по мандалото от другата страна, което Лан беше избутал с камата си.

Моарейн веднага пристъпи вътре, водейки Алдийб за поводите. Лан им даде знак да я последват, а сам той остана последен да затвори вратата.

Озоваха се в двор на конюшня, пред някаква страноприемница. Откъм кухнята ехтеше тропот и глъч, но това, което порази Ранд, бяха размерите на хана: два пъти по-голям на ширина от „Виноструй“ и с четири етажа по-висок. Здрачът се сгъстяваше и повече от половината прозорци на хана светеха. Той се зачуди що за град е това, че в него може да има толкова много странници.

От широките сводести врати на голямата конюшня излязоха трима мъже с изцапани брезентови престилки. Един от тях, жилав човек с гребло за тор в ръцете, се приближи към тях и размаха ръце.

— Ей, вие там! Не може да влизате така! Трябва да минете през главния вход!

Ръката на Лан отново се пресегна към кесията, но в този момент откъм хана бързо се приближи друг мъж, на ръст приблизително колкото господин ал-Вийр. Над ушите му стърчаха кичури коса, блестящо бялата му престилка ясно издаваше, че е собственикът на странноприемницата.

— Спокойно, Мъч — извика той. — Всичко е наред. Тези хора са чакани гости. Погрижи се веднага за конете им. И добре да се погрижиш.

Мъч виновно се плесна с пръсти по челото и подкани другарите си да му помогнат. Ранд и останалите бързо свалиха седлата и останалия си товар, докато ханджията се обръщаше към Моарейн. С искрена усмивка той й се поклони дълбоко и заговори:

— Добре дошли, госпожо Алис. Добре дошли. Радвам се, че ви виждам отново, както и вас, господин Андра. И двамата. Липсваха ми приятните беседи с вас. Да, наистина. Да ви кажа, притеснявах се за тази ваша обиколка из селските райони. Искам да кажа, в такова щуро време и при толкоз вълци, дето вият нощем току под стените на града. — Изведнъж той плесна с ръце пред закръгления си корем и поклати глава. — Ама какво съм се разбъбрил и аз, та не ви поканя вътре. Заповядайте. Заповядаите. Топла храна и топла завивка, сигурно сте зажаднели за това. Най-доброто в Бейрлон ще намерите при нас. Най-доброто.

— И топли бани, надявам се, господин Фич? — каза Моарейн и Егвийн се отзова пламенно:

— О, да.

— Бани? — каза ханджията. — Ама разбира се. Най-добрите и горещи бани в Бейрлон. Заповядайте. Добре дошли в „Елена и Лъва“. Добре дошли в Бейрлон.