Окото на света

Глава 52 Без начало и без край

Най-напред разпозна слънцето, реещо се сред безоблачното небе, изпълнило немигащите му очи. Движеше се сякаш на отскоци, спираше неподвижно с дни, после се затичваше напред сред ивица от светлина, преместваше се на тласъци към далечния хоризонт и денят помръкваше с него. Светлина. „Това трябва да значи нещо.“ Мисълта беше нещо ново. „Аз мисля. Аз съм аз.“ После се появи болката, споменът за яростната треска, отоците от разтърсващия мраз, който го беше запокитил като парцалена кукла. И воня. Сладникава миризма на изгорено, изпълваща ноздрите и главата му.

Той се надигна на ръце и колене. Без нищо да разбира, се втренчи в мазните пепелища, в които лежеше, пръснати и разпилени по каменния рид. Късчета тъмнозелен плат, избегнали пламъците, се бяха смесили с почернели и овъглени дрипи.

„Агинор.“

Догади му се. Той се опита да избърше полепналата пепел по дрехите си и запълзя по-далеч от останките на Отстъпника. Ръцете му се огъваха и отказваха да продължат. Политна напред. Стръмната пропаст зейна пред лицето му, гладката стена се завъртя пред очите му, дълбините го задърпаха. Главата му се люшна и той повърна през ръба на урвата.

Разтреперан запълзя заднишком по корем, докато не видя под очите си твърд камък, после се обърна и се изтегна по гръб. С усилие измъкна меча от ножницата. Само пепеливи ивици бяха останали от червения плат. Ръцете му се разтрепераха, когато го вдигна пред очите си; трябваше да го придържа с две ръце. Меч със знак на чапла. „Знак на чапла? Да. Трам. Моят баща“ — но само гола стомана. Прибра го в ножницата. „Онова беше нещо друго. Или имаше друг меч.“

— Името ми е — проговори той след малко — Ранд ал-Тор. — Още памет се заблъска в главата му като оловна топка и той простена. — Тъмния — прошепна той на себе си. — Тъмния е мъртъв. — Не беше нужна повече предпазливост. — Шайтан е мъртъв; — Светът около него сякаш залитна. Той се разтресе в беззвучен смях и от очите му потекоха сълзи. — Шайтан е мъртъв! — Той се разсмя към небето. Нови спомени. — Егвийн! — Това име значеше много.

С мъка се изправи, олюля се като върба под буен вятър и се повлече покрай изпепелените останки на Агинор, без дори да поглежда към тях. „Вече няма значение.“ Смъкна се по склона, затътри се, затича. „Егвийн.“ Листа и цветя хвърчаха около него, докато се носеше слепешката надолу. „Трябва да я намеря. Коя е тя?“

Стигна поляната, вече наполовина изпълнена от могъщия дъб, израсъл върху гроба на Зеления човек. Тук беше и бялата каменна арка, белязана с древния символ на Айез Седай, и почернялата зейнала яма, в която огънят и вятърът се бяха опитали да впримчат Агинор и се бяха провалили.

— Егвийн! Егвийн! — Една красива девойка вдигна големите си очи и го погледна: беше коленичила под прострелите се нашироко клони, с цветове и кафяви дъбови листа в косата си. Беше стройна и млада, и уплашена. „Да, точно това е тя. Разбира се.“ — Егвийн, благодаря на Светлината, че си добре.

С нея имаше още две жени — едната с унесени очи и дълга плитка, все още украсена с утринни звездици. Другата лежеше на земята — богатата й дреха беше разкъсана и на места обгорена, лицето й беше пребледняло, но очите й бяха отворени. „Моарейн. Да, Айез Седай. И Премъдрата, Нинив.“ И трите жени го гледаха, немигащи и напрегнати.

— Наистина си добре, нали, Егвийн? — Сега вече можеше да ходи, без да се препъва — това, че отново я вижда, го караше да се чувства все едно че танцува въпреки всички отоци — но все пак се почувства добре, когато се срина и седна до тях.

— Дори не го видях повече, след като ме бутна… — Очите й го изгледаха с тревога. — А ти, Ранд?

— Нищо ми няма. — Той се разсмя. Докосна бузата й и му се стори, че тя се отдръпва. — Само малко почивка и ще съм като нов. Нинив? Моарейн Седай? — Имената имаха някакъв нов вкус в устата му.

Очите на Премъдрата бяха състарени, древни върху младото й лице, но тя поклати глава.

— Малко натъртена — отвърна тя, без да отмества поглед от него. — Моарейн е единствената… единствената от нас, която наистина е пострадала.

— Пострада повече гордостта ми, отколкото нещо друго — обади се раздразнено Айез Седай и придърпа пелерината си като одеяло. Имаше вид на дълго боледувала или крайно изтощена от усилие. Но въпреки тъмните кръгове очите й гледаха остро и властно. — Агинор се изненада и разгневи, че успях да го задържа толкова дълго, но за щастие не му остана много време за мен. Сама съм изненадана, че успях да го задържа толкова дълго. В Приказния век той е притежавал почти толкова мощ, колкото Родоубиеца и Ишамаел.

— Тъмния и Отстъпниците — почна Егвийн с плах, неуверен глас — са оковани в Шайол Гул, оковани от Създателя… — Тя спря и потръпна.

— Агинор и Балтамел, изглежда, са били взидани близо до повърхността. — Гласът на Моарейн прозвуча така, сякаш според нея това обясняваше всичко, и тя продължи нетърпеливо: — Да сме благодарни, че не са се освободили повече от Отстъпниците.

— Всичко това е без значение — каза Ранд. — Агинор и Балтамел са мъртви, както и Шай…

— Тъмния — прекъсна го Айез Седай. Болна или не, гласът й беше все така твърд и очите й — властни. — Най-добре ще е да продължаваме да го наричаме Тъмния. Или поне Баал-замон.

Той сви рамене.

— Както искаш. Но той е мъртъв. Тъмния е мъртъв. Аз го убих. Изгорих го с… — И тогава останалата част от спомена нахлу в него и той зяпна от изненада. „Единствената сила. Аз овладях Единствената сила. Никой мъж не може…“ Той облиза внезапно пресъхналите си устни. Порив на вятъра завихри паднали листа около тях, но той не беше по-студен от собственото му сърце. Те го гледаха, и трите. Наблюдаваха го, без да мигат. Той протегна ръка към Егвийн и този път отдръпването й не беше плод на въображението му. — Егвийн?

Тя извърна лице и ръката му се отпусна.

— Колелото тъче така, както то пожелае — промълви замислено Премъдрата. — Но ти все още си Ранд ал-Тор от Емондово поле. И все пак, Светлината да ми е на помощ, Светлината да е на помощ на всички ни, ти си твърде опасен, Ранд. — Той се отдръпна от погледа на Премъдрата — тъжен, съжалителен поглед, вече приел загубата.

— Какво се случи? — каза Моарейн. — Разкажи ми всичко!

И притиснат от настойчивия й поглед, той заразказва. Искаше му се да се извърне, да го съкрати, да пропусне някои неща, но очите на Айез Седай извличаха всичко от него. Сълзи потекоха по лицето му, когато стигна до Кари ал-Тор. Майка му. Той наблегна на това.

— Той държеше майка ми. Майка ми!

Върху лицето на Нинив се бе изписало състрадание и болка, но очите на Айез Седай го тласкаха напред, през меча от Светлина, през разсичането на черната връв, чак до пламъците, погълнали Баал-замон. Ръцете на Егвийн се стегнаха около него, сякаш тя можеше да го издърпа навън от онова, което се беше случило.

— Но това не бях аз — завърши той. — Светлината… ме притегли. Всъщност не бях аз. Това няма ли значение?

— Подозирах от самото начало — каза Моарейн. — Но подозренията не са доказателство. След като ти дадох знака, монетата, и осъществих тази връзка, от теб се чакаше драговолно да изпълняваш това, което желаех, но ти се съпротивляваше, когато те разпитвах. Това ми подсказа нещо, но не беше достатъчно. Кръвта на Манедерен винаги е била опърничава, и още повече след гибелта на Аемон и след като се пръснало сърцето на Елдрийн. Но след това случаят с Бела.

— С Бела? — промълви той. Вече нищо нямаше значение.

Айез Седай кимна.

— При Стражеви хълм Бела нямаше нужда да я изчистя от умората. Някой вече го беше направил. В онази нощ тя можеше да надбяга и Мандарб. Трябваше да съобразя кого носеше Бела. С тролоците по петите ни и драгхар над главите ни, и с Получовек Светлината само знае къде, трябваше да съобразя колко много си се страхувал, че Егвийн може да изостане. В този момент ти е трябвало нещо повече от всичко, от което си имал нужда през целия си живот, и ти си посегнал към единственото нещо, което е могло да ти го даде. Сайдин.

Той потръпна.

— Ако никога повече не го направя, ако никога повече не го докосна, нали няма… — Не можа да го произнесе. Да полудее. Да унищожи в лудостта си земята и хората около себе си. Да умре, гниейки още жив.

— Може би — отвърна Моарейн. — Би било много по-лесно, ако имаше някой, който да те научи, но може да се постигне. С огромно усилие на волята.

— Ти можеш да ме научиш. Разбира се, ти… — Но той млъкна, когато Айез Седай поклати глава.

— Може ли котката да научи кучето да се катери по дърветата, Ранд? Може ли рибата да научи птицата да плува? Аз познавам сайдар, но не мога да те науча нищо за сайдин. Онези, които са могли, са мъртви от три хиляди години. Може би собствената ти воля е достатъчно силна.

Егвийн изправи глава, триейки зачервените си очи с опакото на ръката си. Изглеждаше, че иска да каже нещо, но когато отвори уста, от нея не излезе нито звук. „Поне не се дърпа от мен. Добре че поне може да ме гледа, без да пищи.“

— А останалите? — каза той.

— Лан ги отведе в пещерата — каза Нинив. — Окото вече го няма, но има нещо друго сред езерото — кристална колона и стъпала, по които може да се стигне до нея. Мат и Перин отначало искаха да те потърсят, Лан също, но Моарейн каза… — Тя погледна към Айез Седай разтревожено. Моарейн й отвърна със спокоен поглед. — Тя каза, че не трябва да те безпокоим, докато ти…

Гърлото му се стисна толкова, че трудно можеше да си поеме дъх. „Дали и те ще извърнат лицата си като Егвийн? Дали ще запищят и ще побягнат от мен като от Чезнещ?“

Моарейн заговори, сякаш не забелязваше пребледнялото му лице:

— В Окото имаше огромно количество от Единствената сила. Дори и в Приказния век малцина са могли да преливат толкова много без чужда помощ, без да бъдат унищожени. Много малко.

— Ти каза ли им? — промълви той хрипливо. — Ако всички знаят…

— Само на Лан — отвърна меко Моарейн. — Той трябва да знае. И съшо на Нинив и Егвийн, заради онова, което те са и ще станат. Другите все още не е необходимо да знаят.

— Защо не? — В гърлото му бе заседнала буца. — Ще искате да ме опитомите, нали? Нали това е, което правят Айез Седай с мъжете, владеещи Силата? Променят ги така, че да не могат? Правят ги безопасни? Том каза, че веднъж опитомени, мъжете умират, не им се живее повече. Защо не споменаваш, че ще ме заведеш в Тар Валон да ме опитомите?

— Ти си тавирен — отвърна Моарейн. — Може би Шарката все още не е свършила с теб.

Ранд изправи гръб.

— В сънищата Баал-замон каза, че Тар Валон и Амирлинският трон ще се опитат да ме използват. Той спомена имена, и сега си ги спомням всичките. Раолин Прокобник. И Гуаир Амалазан. Юриан Каменолък. Давиан. Логаин. — Последното име му беше най-трудно да спомене. Нинив пребледня, а Егвийн ахна плахо, но той продължи сърдито: — Всеки от тях е Лъжедракон. Не се опитвай да го отричаш. Е, аз няма да позволя да бъда използван. Не съм сечиво, което можете да изхвърлите на бунището, след като се износи.

— Едно сечиво, направено с определена цел, не се унизява, когато се използва за тази цел. — Гласът на Моарейн беше не по-малко рязък от неговия. — Но един мъж, който вярва на Бащата на лъжите, унизява себе си. Казваш, че няма да бъдеш използван, а позволи на Тъмния да предопредели пътя ти като хрътка, хукнала да гони заек по волята на господаря си.

Той стисна юмруци и извърна глава. Това твърде много приличаше на думите на Баал-замон.

— Не съм ничия хрътка. Чуваш ли? Ничия!

Лоиал се показа под арката и Ранд се изправи, поглеждайки към Моарейн.

— Те няма да научат — каза Айез Седай. — Докато Шарката не го поиска.

После приятелите му се приближиха. Водеше ги Лан, който изглеждаше твърд както винаги, но все пак малко поизтощен. Нинив беше превързала главата му. Зад него Лоиал носеше голяма златна ракла, изкусно изработена и нашарена със сребро. Никой освен Огиер не би могъл да я повдигне без чужда помощ. Перин беше увил около ръцете си голямо парче сгънат на две бял плат, а Мат носеше в ръце нещо, което приличаше на късчета от счупен глинен съд.

— Значи все пак си жив — засмя се Мат. Лицето му помръкна и той кимна към Моарейн. — Тя не ни позволи да те потърсим. Каза, че трябвало да проверим какво е криело Окото. Аз щях да избягам, но Нинив и Егвийн пазеха с нея и не ме пуснаха.

— Е, нали все пак си тук — каза Перин. — И като те гледам, не си чак толкова пострадал. — Сега очите му не светеха, но ирисите му бяха съвсем жълти. — Това сега е най-важното. Ти си тук и вече сме свършили онова, за което дойдохме, каквото и да беше то. Моарейн Седай каза, че сме го свършили и че вече можем да си ходим. Вкъщи, Ранд. Светлината да ме изгори — ако знаеш само колко искам да се прибера вкъщи.

— Радвам се, че те виждам жив, овчарю — каза мрачно Лан. Виждам, че си се лепнал за меча си. Може би вече ще ти остане време да те понауча как се използва. — Ранд изпита неочакван изблик на привързаност към Стражника: Лан знаеше, но поне външно не го показваше, все едно че нищо не беше се променило. Помисли си, че може би за Лан отвътре наистина нищо не беше се променило.

— Трябва да ви кажа — обади се Лоиал, след като постави тежкия златен сандък на земята, — че пътуването с тавирен се оказа дори по-интересно, отколкото очаквах. — Ушите му енергично се размърдаха. — Ако стане още по-интересно, ще се върна незабавно в стеддинг Шангтай и ще направя пълно самопризнание пред старея Хаман и никога повече няма да се откъсна от книгите. — Изведнъж Огиер се ухили и усмивката разполови лицето му. — Радвам се да те видя, Ранд ал-Тор. Стражникът е единственият от тези тримата, който разбира нещо от книги, а и той не обича да говори. Какво стана с теб? Ние изтичахме и се изпокрихме из горите, докато Моарейн Седай не изпрати Лан да ни намери, но не ни разреши да потърсим теб. Защо те нямаше толкова дълго, Ранд?

— Аз тичах и тичах — отвърна му той бавно — и най-накрая взех че паднах на един хълм и си ударих главата в камъните. — Това трябваше да обясни отоците. Погледна към Айез Седай, Нинив и Егвийн, но лицата им останаха невъзмутими. — Когато се съвзех, разбрах, че съм се загубил, и най-накрая се добрах дотук. Мисля, че Агинор е мъртъв, изгорял е. Намерих някаква пепел и парчета от плаща му.

Лъжите звучаха кухо в собствените му уши. Не можеше да разбере защо те не се засмиват и не настояват да им каже истината, но приятелите му закимаха, приемайки обясненията му, и ахкаха състрадателно, след което се струпаха край Айез Седай да й покажат находките си.

— Помогнете ми да седна — каза Моарейн и Нинив и Егвийн я повдигнаха и нагласиха зад гърба й две сгънати одеяла.

— Как е възможно тези неща да се съхранят в Окото, без да бъдат унищожени като скалата? — попита Мат.

— Те не са поставени там, за да бъдат унищожени — отвърна загадъчно Айез Седай и твърдо отхвърли по-нататъшните им въпроси, поемайки глинените късчета, черни, бели и бляскави, от шепите на Мат.

На Ранд те приличаха на невъзстановими отломки, но тя ги сглоби умело на земята, като образува съвършен кръг с размерите на мъжка длан. Древният символ на Айез Седай, Пламъкът на Тар Валон, съединен с Драконовия зъб, черно срещу бяло. За миг Моарейн го погледна с неразгадаемо изражение, а после извади ножа от колана си и го връчи на Лан, като му кимна към кръга.

Стражникът отдели най-големия къс, а после вдигна ножа високо и удари надолу с все сила. Изхвърча искра, парчето подскочи от силата на удара и ножът се счупи с трясък. Лан погледна безполезната дръжка и я хвърли настрана.

— Най-добрата стомана от Тийр — промълви сухо Стражникът. Мат грабна глиненото парче и изсумтя, после го завъртя в ръцете си, но не намери никаква следа от ножа.

— Куендияр — каза Моарейн. — Сърцекамък. Никой не е успявал да го създаде след Приказния век, а дори и тогава е бил правен само за най-важни цели. Нищо не е в състояние да го счупи. Дори и Единствената сила, направлявана от най-великите Айез Седай с помощта на най-мощния ша-ангреал, правен някога. Всяка сила, насочена срещу сърцекамъка, само го прави още по-здрав.

— Но как тогава… — Мат посочи с парчето в ръката си останалите късчета по земята.

— Това беше един от седемте печата на затвора на Тъмния — каза Моарейн и Мат пусна парчето, сякаш се беше нажежило до бяло в ръката му. За миг очите на Перин сякаш отново блеснаха. Айез Седай започна кротко да събира парчетата.

— Това вече няма значение — каза Ранд. Приятелите му го изгледаха озадачени и той съжали, че изобщо си е отворил устата.

— Разбира се — отвърна Моарейн. Но въпреки това внимателно прибра всички парчета в кесията си. — Донесете ми раклата.

Лоиал я надигна и я постави по-наблизо.

Пръстите на Айез Седай погалиха сложните плетеници по раклата, натиснаха и с леко прищракване капакът изведнъж отскочи, сякаш беше на пружини. Вътре лежеше завит златен рог. Въпреки блясъка си той изглеждаше простоват в сравнение с раклата, която го съхраняваше. Единствената инкрустация по него беше един ред сребърно писмо, вбит около гърлото на инструмента. Моарейн вдигна рога от гнездото му, както се вдига бебе от люлка.

— Това трябва да бъде отнесено в Иллиан — каза тя тихо.

— Иллиан! — изръмжа Перин. — Та това е почти до Морето на бурите, почти толкова на юг от дома, колкото сега сме на север.

— Да не е… — Лоиал пое дъх, — Възможно ли е да е…

— Ти можеш ли да четеш на Древния език? — попита Моарейн и след като той кимна, му подаде рога.

Огиер го пое с цялата нежност, на която беше способен, и леко проследи надписа с дебелия си пръст. Очите му се разширяваха все повече и повече, а ушите му щръкнаха.

— Тиа ми авен Моридин исайнде вадин — прошепна той. — „Пред моя зов смъртта не е преграда.“

— Рогът на Валийр! — За първи път Стражникът изглеждаше наистина потресен; в гласа му се долавяше благоговеен трепет.

— За да призове героите на Вековете от смъртта отново да се сражават срещу Тъмния — прошепна Нинив.

— Да ме изгори дано! — изпъшка Мат.

Лойал почтително постави рога на мястото му в раклата.

— Започвам вече да се чудя — каза Моарейн. — Окото на света е било създадено заради най-великата нужда, пред която светът някога би се изправил, но дали е било, за да бъде използвано така… както ние… го използвахме, или за да съхранява тези неща? Бързо, дайте ми да видя последното.

След първите две неща Ранд можеше да разбере неохотата на Перин. Лан и Огиер взеха белия плат от ръката му, след като той се поколеба, и го разгънаха — беше дълго бяло знаме. Ранд зяпна безмълвно. Това, което беше по него, сякаш беше едно с фона. Нито втъкано, нито щамповано, нито нарисувано. Фигура, подобна на змия, покрита с пурпурни и златисти люспи, се беше изпънала по цялата му дължина. Имаше люспести крака с по пет дълги златни нокътя на всеки, огромна глава със златна грива и очи като слънца. Полюшващото се от лекия ветрец знаме сякаш накара фигурата да се раздвижи, люспите й проблясваха като скъпоценни метали и геми, беше като жива — почти му се стори, че чува предизвикателния й рев.

— Какво е това? — попита той.

Моарейн замислено му отвърна:

— Знамето на Повелителя на Утрото, когато водил силите на Светлината срещу Сянката. Знамето на Луз Терин Теламон. Знамето на Дракона.

Лоиал за малко да изтърве единия край.

— Да ме изгори дано! — плахо възкликна Мат.

— Ще вземем тези неща с нас — каза Моарейн. — Те не са били поставени тук случайно и аз трябва да науча повече. — Пръстите й погалиха кесията, в която беше прибрала счупените късове. — Вече е твърде късно да тръгваме. Ще си починем, ще се нахраним, но утре ще тръгнем рано. Погибелта е навсякъде наоколо, не е като покрай Границата, и е силна. Без Зеления човек това място няма да се задържи дълго. Сложете ме да легна — каза тя на Нинив и Егвийн. — Трябва да си почина.

Ранд едва сега забеляза онова, което вече беше видял, но не му беше обърнал внимание. Мъртви кафяви листа се сипеха от големия дъб. Сухи листа, шумящи по земята, кафяво, смесено с многобройни венчелистчета, изпадали от хиляди цветя. Зеления човек беше удържал напора на Погибелта, но тя вече убиваше онова, което той беше създал.

— Свърши, нали? — попита той Моарейн. — Свърши се.

Айез Седай извърна глава към него на възглавничката си от две пелерини. Очите й бяха дълбоки като Окото на света.

— Свършихме това, за което дойдохме. Оттук насетне ти можеш да живееш своя живот така, както Шарката го вплете. Нахрани се и поспи, Ранд ал-Тор. Спи и сънувай родния дом.