Окото на света

Глава 33 Дебнещият мрак

Каруцата подскачаше на изток по пътя за Кемлин. Ранд, легнал в сламата се взираше назад. Слънцето, все още скрито зад сивите облаци, продължаваше да виси над главата му, но колата вече трополеше сред поредното селище с къщи от червени тухли, обрасли с лозници. Откакто напуснаха Четиримата крале, селцата бяха все по-нагъсто.

Някои от хората махаха или викаха за поздрав на Хаям Кинч, фермера, на когото беше каруцата. Господин Хинч, мълчалив човек с грубовато лице, им подвикваше по някоя и друга дума през зъби, захапал лулата си. Стиснатите зъби правеха думите му почти неразбираеми, но те звучаха някак ведро и изглежда, хората оставаха доволни. Никой не обръщаше особено внимание на двамата пътници, които селянинът возеше в каруцата си.

Ханът на малкото градче премина пред очите на Ранд. Беше варосан, с покрит със сиви плочи покрив. Пред портата му гъмжеше от хора, които влизаха и излизаха, кимайки си небрежно. Някои се спираха да поговорят. Познаваха се. Селяни преди всичко, ако се съдеше по облеклото им — с ботуши, гамаши и палта, които не се отличаваха много от неговите, макар по тях да личеше малко необичайно за Две реки предпочитание към ярки шарки. Жените носеха големи бонета, прикриващи лицата им, и бели престилки, поръбени с дантели. Може би бяха по-скоро градски хора, а не народ, дошъл от околните ферми. „Има ли някакво значение?“

Той отново се отпусна на сламата, загледан в селото, или градчето. Оградени дворове и подрязани плетове обграждаха пътя, а също малки фермерски къщи, от чиито червени тухлени комини се виеше пушек. Единствените дървета край пътя бяха ниски шубраци, подредени и питомни като в селски двор. Но клоните им стърчаха голи към небето, също толкова изсъхнали като дивите лесове на запад.

Колона от фургони, поели по обратния път, изтрополи по средата на пътя и избута каруцата почти на ръба на платното. Господин Кинч премести лулата в ъгъла на устата си и се изплю през стиснати зъби. Погледна с едно око към страничното колело, да не би да се закачи в плетовете, и продължи напред, като изгледа сърдито кервана на търговците.

Никой от кочияшите, размахващи камшици във въздуха над впряговете с осем коня, никой от охранниците с изпънати лица, подрусващи се на седалките до кочияшите, не хвърляше поглед към каруцата. Ранд проследи със затаен дъх отминаващия керван. Ръката му се задържа под наметалото, стиснала дръжката на меча, докато не ги отмина и последният фургон.

Когато и той се изниза на път към селището, което току-що бяха подминали, Мат се извърна на седалката до селянина и се наведе назад, докато не срещна очите на Ранд. Шалът, който го пазеше от прахта, бе сгънат и завързан ниско на челото, но дори и така той присвиваше очи срещу сивкавата дневна светлина.

— Нещо да си забелязал отзад? — попита той тихо. — Какво ще кажеш за фургоните?

Ранд поклати глава и Мат кимна. Той също не беше видял нещо обезпокоително.

Господин Кинч ги мерна с ъгълчето на окото си, отново премести лулата си и плесна юздите. Конят отново тръгна в раван.

— Още ли те болят очите? — попита Ранд.

Мат опипа шала на главата си.

— Не. Не много. Във всеки случай не, ако не гледам право към слънцето. А ти? По-добре ли си?

— Горе-долу. — Всъщност си даде сметка, че се чувства малко по-добре. Цяло чудо беше, че му мина толкова бързо. Това направо си беше дар на Светлината.

Неочаквано край каруцата премина отряд конници, запътени на запад, след фургоните на търговците. Дълги бели якички висяха над броните на ризниците, плащовете и палтата под тях бяха червени, като униформите на пазачите на портата на Бели мост, но от по-фин плат и по-добре скроени. Коничните им шлемове блестяха като сребърни. Седяха на конете си, изправили гърбове. Тънки червени ленти се развяваха зад остриетата на дългите им копия, които бяха наклонени под един и същ ъгъл.

Някои от конниците хвърляха поглед към каруцата, докато преминаваха покрай нея в две колони. Всяко лице беше покрито от маска с тънка стоманена решетка. Ранд почувства облекчение, че е скрил меча си под наметалото. Неколцина от конниците кимнаха на господин Кинч, не че го познаваха, просто така. Господин Кинч на свой ред им отвръщаше със същото, но въпреки привидното му равнодушие в кимването му се долавяше одобрение.

Конете вървяха бавно, но като се добавеше и скоростта на каруцата, ги отминаха сравнително бързо. Ранд неволно ги преброи. Десет… двадесет… тридесет… тридесет и двама. Той надигна глава и изгледа отминаващата по Кемлинския път колона.

— Кои са те? — попита Мат отчасти с любопитство, отчасти с подозрение.

— Кралската гвардия — процеди господин Кинч през зъби. Очите му не се отместиха от пътя пред тях. — Няма да стигнат по-далече от Бренския лес, освен ако не са ги извикали. Не е както по-рано. Той дръпна от лулата и добави: — Е, в тия времена някои части от кралството не са виждали гвардейци от година, че и повече. Не е както по-рано.

— Какво правят? — попита Ранд.

Селянинът го изгледа.

— Пазят мира и поддържат закона на кралицата, разбира се. Издирват злосторници и ги изправят пред съда. — Селянинът изпуфка с лулата и добави: — Вие двамата трябва да сте от много далече, щом не познавате кралската гвардия. Откъде сте?

— От много далече — отвърна Мат преди Ранд да успее да се обади. — От Две реки. — Веднага щом го изрече, съжали, че не може да си вземе думите назад. Мисълта му все още не беше се избистрила. Опитват се да се скрият, а споменава име, което можеше да изкънти като камбана в ушите на някой Чезнещ.

Господин Кинч изгледа Мат с крайчеца на окото си и запуфка умълчан с лулата.

— М-да, това наистина е много далече — отрони най-сетне той. — Почти на границата на кралството. Но работите май наистина са тръгнали на зле, щом като в кралството има хора, които дори не разпознават гвардейците на кралицата. Изобщо не е като едно време.

Ранд се зачуди какво ли щеше да каже господин ал-Вийр, ако някой седне да му обяснява, че Две реки е част от владенията на кралицата. Кралицата на Андор, предположи той. Може би кметът все пак го знаеше — той знаеше много неща, от които Ранд се беше изненадвал — а може би и други го знаеха, но никога не беше чувал някой да го споменава. Две реки си бяха Две реки. Всяко селце се оправяше само със собствените си проблеми и ако се случеше някое затруднение да засегне повече от едно село, Селските съвети го решаваха помежду си.

Господин Кинч дръпна юздите и каруцата спря.

— Аз съм дотук. — Тесен коларски път отвеждаше на север сред ниви, по които зърното все още не беше покълнало, в далечината се виждаха няколко фермерски къщи. — Още два дни и ще стигнете Кемлин. Всеки случай, ако приятелят ти вече може да се държи на крака.

Мат скочи на земята и взе лъка и вещите си, след което помогна на Ранд да се смъкне от задницата на каруцата. Ранд се олюля, но отмести ръката на приятеля си и се опита да направи няколко крачки сам. Все още се чувстваше неуверен, но краката поне го държаха. Дори сякаш ставаха по-силни, докато пристъпваше.

Селянинът не подкара веднага коня си. Изгледа ги продължително, смучейки лулата си.

— Можете да си починете един-два дни в къщата ми, ако искате. Няма да изтървете кой знае какво. Каквато и болест да те е хванала, момко… е, двамата със старата за толкоз години сме изтърпели какви ли не болести, още преди да се родите, а и децата си сме ги лекували от такива болежки. Но като те гледам, не си заразен.

Мат присви очи, а Ранд усети, че се е намръщил. „Едва ли всички са замесени в това. Не е възможно да са всички.“

— Благодарим ви — отвърна той. — Но вече съм добре. Наистина. Колко остава до следващото село?

— Карисфорд ли? Ще го стигнете пеша още преди да мръкне. — Господин Кинч извади лулата от зъбите си и отри замислено устни. — Отначало ви взех за избягали чираци, но сега вече ми се струва, че бягате от нещо много по-сериозно. Не знам какво е. Не ме интересува. Разбирам ги тези работи и мога да преценя, че не сте Мраколюбци и едва ли ще оберете или нараните някого. Не като някои, дето скиторят по пътищата напоследък. Аз самият съм си имал неприятности веднъж-дваж, когато бях на вашите години. Ако ви потрябва място, където да се скриете за някой и друг ден, фермата ми е на пет мили по този път — той кимна към коларския път — и дотам никой не ходи. Каквото и да ви преследва, едва ли ще ви потърси там. — Той се окашля, сякаш притеснен, че е изговорил толкова много думи наведнъж.

— Откъде знаете как изглеждат Мраколюбците? — сопна се Мат, дръпна се от каруцата и ръката му се мушна под сетрето. — Какво знаете за Мраколюбците?

Лицето на господин Кинч се стегна.

— Е, оправяйте се — каза той и подвикна на коня. Каруцата затрополи по тесния селски път и старецът повече не се обърна. Мат погледна Ранд и навъсеното му лице се отпусна.

— Извинявай, Ранд. Ти имаше нужда от приют да си починеш. Може би ако тръгнем след него… — Той сви рамене. — Просто не мога да се отърва от чувството, че всички са срещу нас. О, Светлина, бих искал да знам защо. Бих искал всичко да свърши. Бих искал… — Гласът му изтъня отчаяно.

— Все още се намират и добри хора — отвърна Ранд. — Не можем да си позволим да спрем, дори и само за почивка, Мат. Освен това не мисля, че има къде да се скрием.

Мат кимна, явно облекчен. Понечи да вземе част от багажа му, но Ранд го спря. Наистина чувстваше краката си вече по-здрави. „Дали нещо ни преследва? — замисли се той, щом закрачиха отново по пътя. — Не, не ни преследва. Очаква ни и ни дебне.“

Дрехите им подгизнаха само за минути. След час на Ранд вече му се струваше, че и кожата му е подгизнала, но вече бяха оставили Четиримата крале далече зад себе си. В тъмнината Мат беше почти сляп и болезнено присвиваше очи при всяко просветване на поредната мълния. Ранд го водеше за ръка, но въпреки това Мат стъпваше все по-неуверено. Челото на Ранд се беше набръчкало от тревога. Ако зрението на Мат не се възвърнеше, щяха да пълзят като охлюви.

Мат сякаш долови мрачните му мисли и изпъшка:

— Ранд, няма да ме оставиш, нали? Ако не мога повече да продължа?

— Няма да те оставя. — Ръката на Ранд стисна още по-здраво китката на Мат. — Няма да те оставя, каквото и да се случи. „Светлината дано ни помогне!“ Над главите им изтрещя гръмотевица и Мат се препъна, за малко да падне и да повлече към разкаляната земя и него. — Трябва да поспрем, Мат. Не може да вървим в тая тъмница.

— Гоуд. — Мълния раздра мрака точно пред тях, когато Мат проговори, и трясъкът заглуши всеки друг звук, но в краткия проблясък Ранд различи името на устните на Мат.

— Той е мъртъв. — „Трябва да е мъртъв. О, Светлина, дано да е мъртъв.“

Поведе Мат към някакви храсталаци, които му беше разкрил краткият блясък на мълнията. По тях имаше достатъчно листа, за да им осигурят известен подслон. Не толкова добър, колкото под някое дърво, но не му се искаше да рискува върху тях да се стовари още някоя мълния. Следващия път може би нямаше да имат такъв късмет.

Сгушени един до друг сред храсталаците, те се помъчиха да опънат наметалата си върху клоните и да си направят навес. Беше твърде късно да си въобразяват, че могат да останат сухи, но все щеше да е нещо и ако успееха да спрат непрестанното плющене на дъждовните капки върху главите си. Притиснаха се един до друг, за да се стоплят. И макар да бяха подгизнали целите, скоро се унесоха в сън.

Ранд веднага разбра, че е сън. Отново се намираше в Четиримата крале, но сега селото беше съвсем безлюдно, с изключение на самия него. Фургоните си бяха на мястото, но нямаше нито хора, нито коне, нито кучета. Нищо живо. Той обаче знаеше, че някой го очаква.

Крачеше по изровената от коловози улица. Околните сгради се плъзгаха край него като обвити в мъгла. Щом извърнеше глава към тях, те си бяха на мястото, здрави и стабилни, но погледнеше ли ги с периферното си зрение, отново ставаха неразличими. Сякаш реално съществуваше само онова, което виждаха очите му, и то само докато го виждаха. Беше сигурен, че ако се обърне достатъчно бързо, ще види… Не, в това не беше сигурен, но го караше да изпитва безпокойство само като си го помислеше.

Пред него изникна „Танцуващият каруцар“. Ярката боя по фасадата му изглеждаше някак сивкава и безжизнена. Влезе вътре. Гоуд беше там, седнал до една маса.

Той го позна само по дрехите, по коприната и кадифето. Кожата на Гоуд беше почервеняла, обгоряла, напукана и на мехури. Лицето му се беше превърнало почти в череп, устните бяха оголени и се виждаха зъбите и венците му. Когато Гоуд извърна глава, част от косата му се изсипа от темето и се превърна в пепел, щом докосна раменете му. Очите му без клепачи зяпнаха Ранд.

— Значи все пак си мъртъв — каза Ранд. Изненада се, че не изпитва страх. Може би беше от осъзнаването, че този път наистина е сън.

— Да — чу се гласът на Баал-замон. — Но той наистина те намери по мое искане. Това старание заслужава някаква награда, не мислиш ли?

Ранд се обърна и откри, че все още може да се страхува, дори и да беше сън. Дрехите на Баал-замон бяха с цвета на засъхнала кръв, а на лицето му се бяха изписали едновременно гняв, омраза и триумф.

— Разбери, момченце, че не можеш да се криеш от мен цяла вечност. Тъй или иначе ще те намеря. Това, което те закриля, в същото време те прави уязвим. Колкото те скрива, толкова и пали сигнален огън за очите ми. Хайде, ела с мен, младоче. — Той протегна ръка към Ранд. — Ако ловните ми кучета се нахвърлят върху теб, няма да бъдат никак милостиви. Те са ревниви към това, в което ще се превърнеш, щом коленичиш в нозете ми. Това е съдбата ти. Ти ми принадлежиш. — Изгорелият език на Гоуд издаде яростен, алчен, гъгнив звук.

Ранд се опита да навлажни устни, но устата му беше пресъхнала.

— Не… — почна той, а след това думите заизлизаха по-леко. — Аз принадлежа само на себе си. Не съм твой. Никога. На себе си. Въпреки твоите Мраколюбци никога няма да ме притежаваш.

Пламъците на лицето на Баал-замон загряха залата, въздухът се заиздига на вълни от зноя.

— Жив или мъртъв, момченце, ти си мой. Гробът е мое владение. По-лесно мъртъв, но по-добре жив. По-добре за самия теб, момченце. Живото има повече власт над нещата. — Устата на Гоуд отново изгъгна. — Да, добра ми хрътко. Ето я твоята награда.

Ранд погледна към Гоуд тъкмо навреме, за да види как тялото на мъжа се разсипа на купчина пепел. За миг върху изгореното лице се изписа чувство на върховна наслада, която в следващия миг се превърна в ужас, сякаш беше видял нещо, което не бе очаквал. Празните дрехи на Гоуд се разсипаха на стола и върху купчината пепел на пода.

— Ти си мой, младоче, жив или мъртъв — продължи Баал-замон. — Окото на света никога няма да ти послужи. Бележа те за свой. — Юмрукът му се разтвори, от него излетя огнена топка, удари се в лицето на Ранд и избухна.

Ранд се сгърчи и се събуди в мрака. През проснатите над главите им наметала се процеждаха дъждовни капки и обливаха лицето му. Ръката му трепна и той опипа бузите си. Кожата го болеше, сякаш бе изгоряла на слънцето.

Внезапно усети, че Мат се гърчи и бълнува. Разтърси го и той се събуди с хленч.

— Очите ми! О, Светлина, очите ми! Той ми взе очите!

Ранд го прегърна.

— Всичко е наред, Мат. Нищо ти няма. Той не може да ни направи нищо. Няма да му позволим. — Мат трепереше и хлипаше. — Не може да ни уязви — прошепна отново Ранд и му се дощя да може сам да си повярва. „Това, което те закриля, те прави уязвим. Полудявам.“

Преди да изгреят първите лъчи пороят стихна и с изгрева на слънцето дъждът спря. Облаците обаче си останаха по небето, заплашвайки отново да се излеят, чак докато настъпи истинското утро. Тогава задуха вятър, който отнесе облаците на юг, оголи студеното слънце и ги прониза през подгизналите им дрехи. На практика не бяха спали, но макар и крайно изтощени, свалиха наметалата и отново се затътриха на изток. Ранд стискаше Мат за ръката. След известно време Мат дори се почувства достатъчно добре, за да започне да сумти, че дъждът бил размекнал тетивата на лъка му. Ранд обаче не можеше да го остави да я замени със суха — все още не.

Малко след пладне стигнаха следващото село. Ранд тъжно присви рамене при вида на уютните тухлени къщи и дима, издигащ се от комините, но сви встрани — трябваше да го заобиколят. После отново се върнаха на пътя. Поне дрехите им, макар и не съвсем изсъхнали, вече бяха само влажни.

Един час след като подминаха селото, някакъв фермер ги качи в полупразната си кола за сено — не чуха тропота на колата в разкаляния път.

За изненада на Ранд фермерът дръпна поводите и им предложи да ги повози. Ранд се поколеба, но вече така или иначе не можеха да се скрият, а ако откажеха, мъжът щеше да ги заподозре в нещо нередно и да ги запомни. Той помогна на Мат да се качи на капрата до коларя и сам се метна отзад на колата.

Алпърт Мул беше набит селяк с квадратно лице и големи ръце, загрубели от тежък труд и грижи, и имаше нужда да поговори с някого. Млякото на кравите му секнало, кокошките престанали да снасят, около фермата нямало и едно читаво пасище. За пръв път, откакто се помнел, му се наложило да закупи сено и тази половин кола било единственото, което можал да намери. Чудел се дали тази година изобщо ще може да окоси сено от собствената си земя или да ожъне някакво зърно.

— Кралицата трябва да направи нещо, Светлината да я освети — промърмори той с уважение, но някак си разсеяно.

Почти не поглеждаше към Ранд и Мат, но когато ги свали на разклона за тесния, прорязан от разкалян коловоз коларски път, се поколеба, след което отрони, по-скоро на себе си, отколкото към тях:

— Не знам от какво бягате и не искам да знам. Имам си жена и деца. Разбрахте ли? Имам си челяд. В трудни времена живеем и не мога да помагам на непознати.

Мат понечи да пъхне ръка под сетрето си, но Ранд го стисна за китката и той се спря. Застана на пътя и се загледа в селяка, без да каже нищо.

— Като добър човек — продължи Мул — биваше да предложа на две момчета, прогизнали до кожа, да се изсушат и да се постоплят край огъня ми. Но времената са трудни, а странниците… Не знам от какво бягате и не искам да знам. Разбрахте ли? Имам си семейство. — Неочаквано той измъкна отнякъде два вълнени шала. — Не е много, но ги вземете. На двете ми момчета са. Те си имат други. И не ме познавате, разбрахте ли? Времената са трудни.

— Никога не сме ви виждали — отзова се Ранд и взе шаловете. — Вие наистина сте добър човек. Най-добрият, когото сме срещали от доста дни.

Селянинът го погледна изненадан и благодарен, после викна на конете и пое по селския път. Още докато завиваше, Ранд вече бе повел Мат по Кемлинския път.

По здрач вятърът се усили. Мат започна да хленчи кога най-после ще спрат да починат, но Ранд продължаваше да крачи напред, теглейки го след себе си, като се оглеждаше за някакъв по-добър подслон от жалките крайпътни храсталаци. Нощта падна преди да успее да намери нещо достатъчно подходящо. Вятърът стана леден и плющеше в наметалото му. И тогава, сред отчайващо простиращия се пред тях мрак, забеляза мигащи светлини. Село.

Ръката му се плъзна в джоба и напипа няколкото монети, които все още пазеше. Повече от достатъчно за храна и постеля за двамата. Топла стая в студената нощ. Ако останеха на открито, при този леден вятър и с влажните си дрехи, най вероятно онзи, който щеше да ги намери на заранта, щеше да намери само два студени трупа. Трябваше само да се постараят да не привличат повече внимание от това, което беше неизбежно. Никакво свирене на флейта, а и Мат с болните си очи едва ли щеше да може да жонглира. Той отново стисна китката на Мат и го поведе към светлините.

— Кога най-после ще спрем? — отново попита Мат.

— Когато стигнем на топло — отвърна Ранд.

Единственият хан се оказа ниска сграда, само на един етаж, личеше, че към основната постройка през годините са били добавяни нови помещения, без определен план. Предната врата на хана се отвори и отвътре се разнесе весел смях.

Ранд замръзна насред улицата. В главата му отекваше споменът за пиянските смехове в „Танцуващия каруцар“. Той изгледа предпазливо излезлия, който се заклатушка неуверено по улицата, пое дълбоко дъх и отвори вратата. Беше се постарал наметалото му да прикрие добре меча. Заля го вълна мъжки смях. Лампите, окачени по високия таван, правеха помещението ярко и още от пръв поглед той долови голямата разлика с хана на Самъл Хейк. Първо, тук хората не бяха толкова пияни. Залата беше изпълнена с народ — селски хора или граждани, ако не съвсем трезви, то много леко пийнали. Смехът им беше искрен, макар и някак изнервен. Хората се смееха, за да забравят неволите си, но в гласовете им все пак се усещаше веселие. Беше спретнато и чисто, и топло. Усмивките на прислужничките бяха също така топли и когато се смееха, Ранд усещаше, че го правят искрено.

Самият ханджия беше чист като хана си, с блестящо бяла престилка, стегната около корема му. Ранд с радост отбеляза, че е възпълен — никога вече нямаше да се довери на мършав ханджия. Казваше се Рулан Олвайн — „Винения“. Добра поличба, помисли си Ранд. Напомни му името на хана в Емондово поле. Ханджията ги изгледа от глава до пети, след което учтиво ги прикани да си платят предварително.

— Не че си мисля нещо, нали ме разбирате, но напоследък се навъдиха едни по пътищата, дето хич не можеш да ги хванеш да си платят на заранта. Напоследък май много млади хора са се запътили към Кемлин.

Както беше мокър и изтощен, Ранд въобще не се обиди. Но когато господин Олвайн им спомена цената, очите му се ококориха, а Мат издаде такъв звук, сякаш се беше задавил.

Ханджията съжалително поклати глава и мазнините по гушата му се разтресоха.

— Времената са трудни — въздъхна той. — Малко неща се намират, а това, което още се намира, вече струва пет пъти по-скъпо, отколкото обикновено. Кълна се, че както е тръгнало, след месец ще стане още по-скъпо.

Ранд измъкна парите от джоба си и погледна Мат. Приятелят му стисна упорито устни.

— Под някой плет ли искаш да спим? — попита го Ранд.

Мат въздъхна и неохотно извади своята шепа монети.

След десет минути вече нагъваха вареното, седнали на маса край камината, и тъпчеха паниците с парчета хляб. Порциите не бяха толкова големи, колкото на Ранд му се искаше, но яденето беше горещо и насищаше. Топлината от огнището бавно проникваше в тялото му. Правеше се, че е забил поглед в паницата, но поглеждаше крадешком към вратата. Всички, които влизаха или излизаха, приличаха на обикновени фермери, но това все още не можеше да уталожи опасенията му.

Мат се хранеше бавно, като се наслаждаваше на всяка хапка, въпреки че непрекъснато мърмореше за ярката светлина на лампите. След известно време той измъкна шала, който му беше подарил Алпърт Мул, и го завърза на челото си, като го придърпа надолу, докато очите му почти се скриха. Това привлече няколко погледа, които Ранд предпочиташе да бяха избегнали. Той набързо изпразни паницата си и подкани Мат да го последва, след което попита господин Олвайн за стаята им.

Ханджията се изненада, че искат да се оттеглят толкова бързо, но не каза нищо. Запали свещ и ги отведе през плетеница от коридори до една малка стаичка с две тесни легла. След като ги остави, Ранд стовари багажа си до леглото, просна наметалото си на стола и се изтегна с дрехите върху тюфлека. Дрехите му все още бяха влажни и го бодяха, но ако се наложеше да побягнат, предпочиташе да е готов. Не си свали меча и заспа, стиснал дръжката му.

Кукуригането на петелто събуди рано призори. Той остана излегнат, загледа се в утринните лъчи, процеждащи се през прозорчето, и се зачуди дали да не поспи още малко. Да спи на дневна светлина, когато можеха да тръгнат отново по пътя си. Прозя се и челюстите му изпукаха.

— Ей — възкликна Мат на другото легло. — Мога да виждам! — Той приседна на леглото си и се огледа с присвити очи. — Поне донякъде. Лицето ти все още е малко като в мъгла, но поне те различавам. Знаех си, че ще се оправя. До довечера ще съм съвсем наред.

Ранд също се чувстваше много по-добре. Бяха на цял ден път от Четиримата крале и нито един от хората на Гоуд не се беше появил. Щом отново се съберяха с Айез Седай и Стражника, нямаше повече да се боят от Мраколюбци. Странно с какво нетърпение очакваше сега да се срещнат с Айез Седай. „О, Светлина, видя ли отново Моарейн, ще я разцелувам!“ Засмя се при тази мисъл. Чувстваше се достатъчно добре, за да може да прегледа колко монети са им останали за закуска — за по един голям комат хляб и кана мляко.

Хранеха се в дъното на дневната, когато вътре влезе един младеж. Селянче, както изглеждаше. С наперена походка. Единственият друг човек в помещението беше някакъв старец, който метеше пода и дори и не вдигна поглед.

— Може ли да седна при вас? — попита младежът, сякаш беше казал нещо нередно.

Ранд си помисли дали не иска да сподели закуската им, макар да имаше вид на човек, който е в състояние да си плати сам. Синята му блуза беше бродирана около якичката, а на раменете си носеше тъмносиньо наметало. Кожените му ботуши не бяха похабени от полска работа, това Ранд можеше де прецени от пръв поглед. Той кимна към свободния стол.

Мат се загледа в непознатия, когато той придърпа стола към масата. Ранд не можеше да прецени дали го гледа сърдито, или просто се мъчи да го види по-добре. Във всеки случай от намръщеното изражение на Мат имаше резултат. Младият селянин почти замръзна и не се осмели да седне, докато Ранд не му кимна отново.

— Как се казваш? — попита Ранд.

— Как се казвам? Как се казвам. Аха… викайте ми Пайтър. — Очите му шареха нервно. — Аа… това не съм го решил сам, нали разбирате. Длъжен съм да го направя. Не исках, но те ме накараха. Трябва да ме разберете. Аз не…

Ранд се напрегна, а Мат изръмжа:

— Мраколюбец.

Пайтър се сгърчи и почти подскочи от стола си, очите му диво зашариха из помещението, сякаш вътре имаше поне петдесет души, които щяха да чуят. По горната му устна избиха капчици пот. Това обвинение беше достатъчно, за да накара всеки да се изпоти, но той не каза нищо в своя защита.

Ранд бавно поклати глава. След Гоуд вече се беше уверил, че Мраколюбците не носят задължително знака на Драконовия зъб на челата си, но като се изключеше облеклото му, този Пайтър спокойно можеше да мине за някой от младежите в Емондово поле. Нищо у него не намекваше, че е убиец или нещо по-лошо. Никой не би му обърнал особено внимание. Гоуд беше поне… по-различен.

— Остави ни на мира — каза Ранд. — И кажи на приятелите си да ни оставят на мира. Не искаме нищо от тях и те няма да получат нищо от нас.

— Ако не ни оставиш — допълни с гняв Мат, — ще те издам пред всички какъв си. Ще видиш само какво ще си помислят приятелите ти в селото за това.

Пайтър, изглежда, прие заплахата сериозно. Лицето му пребледня.

— Аз… аз чух какво е станало в Четиримата крале. Мълвата се разнесе. Ние можем да чуваме разни неща. Но тук няма никой, който да може да ви устрои клопка. Аз съм сам… и… просто искам да поговорим.

— За какво? — попита Мат, но Ранд го сряза:

— Не ни интересува. — Двамата се спогледаха и Мат сви рамене и повтори:

— Не ни интересува.

Ранд глътна остатъка от млякото в купата си и натика парчето хляб в джоба си. След като парите им почти бяха свършили, това можеше да се омаже единствената им храна.

Но как да напуснат хана? Ако Пайтър разбереше, че Мат е почти сляп, щеше да съобщи на другите… другите Мраколюбци. Веднъж Ранд беше видял с очите си как един вълк бе отделил окуцяла овца от стадото; наоколо се въртяха и други вълци и той не можеше нито да остави стадото, нито да го улучи със стрела от такова разстояние. Щом овцата остана сама, блеейки в ужас и подскачаща в паника на три крака, до вълка единак сякаш от нищото изведнъж се появиха още десет. От този спомен стомахът му се обърна. Но не можеха да останат и тук. Дори Пайтър да им казваше истината, че е сам, колко ли дълго щеше да остане така?

— Време е да тръгваме, Мат — каза той и затаи дъх. Докато Мат понечваше колебливо да стане, той привлече погледа на Пайтър, като се надвеси над него. — Остави ни на мира, Мраколюбецо. Няма да повтарям повече. Остави ни на мира!

Пайтър пак преглътна и се изпъна на стола си. По лицето му не беше останала и капчица кръв.

Когато отново погледна към Мат, приятелят му вече беше успял да се изправи и колебливите му движения останаха незабелязани. Ранд припряно метна дисагите и вързопите през рамо, стараейки се да прикрива меча си под наметалото. Може би Пайтър вече знаеше за него. Може би Гоуд беше съобщил на Баал-замон, а Баал-замон беше съобщил на Пайтър; не, едва ли. Струваше му се, че Пайтър има съвсем бегла представа за онова, което се бе случило в Четиримата крале. Тъкмо затова беше толкова изплашен.

Сравнително ярките очертания на рамката на вратата помогнаха на Мат да се насочи натам уверено, така че походката му да не изглежда неестествена. Ранд го последва плътно, молейки се дано приятелят му да не залитне. Благодарен беше, че пътеката пред Мат е отворена и права, без маси и столове, които да се пречкат на пътя им.

Зад тях Пайтър изведнъж скочи и извика отчаяно:

— Почакайте! Трябва да почакате.

— Остави ни на мира — процеди през зъби Ранд, без да се обръща. Вече почти бяха стигнали до вратата и Мат все още не беше стъпил накриво.

— Само ме изслушайте! — извика умолително Пайтър и постави ръка на рамото на Ранд, за да го спре.

В главата му закръжиха образи. Тролоците, Мърдраалът, който го заплашваше в „Елена и Лъва“ в Бейрлон. Получовеци навсякъде, Чезнещи, които ги гонят по петите към Шадар Логот, прииждащи за тях в Бели мост. И Мраколюбци, навсякъде. Той се извъртя и замахна.

— Казах, остави ни на мира! — Юмрукът му перна носа на Пайтър.

Мраколюбецът падна по задник и го зяпна. От носа му бликна кръв.

— Няма да се измъкнете — изсъска той. — Колкото и да сте силни, великият Властелин на Мрака е по-силен от вас. Сянката ще ви погълне!

В другия край на общото помещение някой ахна и дръжката на метлата изтрополя на пода. Старецът най-после беше чул. Стоеше изправен, зяпнал с широко отворени очи Пайтър. Кръвта се беше отцедила от набръчканото му лице и устните му мърдаха, но от тях не излизаше и звук. Пайтър погледна през рамо, след което изруга гневно, скочи, шмугна се през отворената врата и хукна по улицата, сякаш глутница гладни вълци го гонеше по петите. Старецът насочи вниманието си към Ранд и Мат и ги загледа с не по-малък ужас.

Ранд избута Мат от хана и го задърпа извън селото, колкото можеше по-бързо, ослушвайки се за тропот и викове на преследвачи.

— Кръв и пепел — изръмжа отчаяно Мат. — Тия са навсякъде, направо вървят по петите ни. Никога няма да се измъкнем.

— Не, не са — отвърна Ранд. — Ако Баал-замон знаеше, че сме тук, мислиш ли, че щеше да остави работата на тоя тъпанар? Щеше да прати някой друг Гоуд и двайсет-трийсет биячи. Търсят ни, но няма да знаят точно къде сме, докато Пайтър не им каже, а може би той наистина е сам. Предполагам, че трябва да отиде чак до Четиримата крале.

— Но той каза, че…

— Не ме интересува. — Не беше сигурен кого точно има предвид Мат под „той“, но това не променяше нищо. — Няма да легнем ей така и да ги оставим да ни хванат.

През този ден ги повозиха на късо разстояние шест пъти. Някакъв фермер им каза, че един побъркан старец в хана в Тържището Шеран твърдял, че в селото имало Мраколюбци. Селянинът така се смееше на тази новина, че едва успяваше да говори; непрекъснато триеше сълзи по бузите си. Мраколюбци в Шеран! Това било най-смешното нещо, което бил чувал, откак Акли Фарен се бил напил и преспал на покрива на хана.

Друг човек, майстор колар със закръглено лице, чиито инструменти висяха окачени по ритлите и отзад в колата му лежаха две колелета за каруца, им разказа малко по-различни неща. Двадесет Мраколюбци си били устроили сборище в Шеран. Мъже с изчанчени тела, а жените още по-лоши — мръсни и дрипави. Само като те погледнат, коленете ти омекват и стомахът ти се надига, а като се разсмеят, мръсният им кикот кънти в ушите ти с часове и главата ти все едно че се цепи. Той лично ги видял, но отдалече, достатъчно отдалече, така че не могли да му навредят. Ако кралицата не направела нещо, някой трябвало да извика Чедата на Светлината за помощ. Все някор трябвало да направи нещо.

Въздъхнаха облекчено, когато най-сетне слязоха от колата му.

По залез стигнаха в някакво малко селище, твърде напомнящо за Шеран. Кемлинският път го разделяше точно на две. Преплетени лозници обвиваха тухлените стени на къщите. В селището имаше само един хан, малка постройка, не по-голяма от хана „Виноструй“, със закачена на скоби табела, която се полюшваше от вятъра. Надписът гласеше: „Човек на кралицата“.

Странно, че вече мислеше за „Виноструй“ като за малък. Доскоро този хан за него беше най-голямата сграда на света. Всичко по-голямо можеше да бъде само палат. Но вече беше видял доста и знаеше, че нещата вече няма да му изглеждат същите, когато някой ден отново се върне у дома. „Ако това изобщо стане някога.“

Той се поколеба пред прага на хана, но дори цените в „Човек на кралицата“ да не бяха колкото в Шеран, не можеха да си позволят нито храна, нито легло, камо ли пък и двете.

Мат забеляза в какво се е загледал и потупа широкия джоб, в който беше прибрал шарените топки на Том.

— Виждам вече достатъчно добре, стига да не се опитвам да направя нещо по-сложно. — Очите му наистина бяха започнали да се оправят, макар да продължаваше да носи шала на челото си и да примижаваше, когато се наложеше да погледне към небето. Ранд замълча и Мат продължи: — Не е възможно да има Мраколюбци във всички ханове до Кемлин. Освен това вече нямам никакво желания да спя под някой храст, след като мога да легна в легло. — Но не пристъпи към хана, а изчака да види какво ще реши Ранд.

След малко Ранд кимна. Изглеждаше точно толкова изтощен, колкото беше през цялото време, откакто бяха напуснали родния край. Само от мисълта за още една нощ под открито небе костите го заболяха. „Започва да ни прихваща. От това непрекъснато бягане и озъртане.“

— Не е възможно да са навсякъде — съгласи се той.

Още с първата стъпка, докато влизаше в общото помещение, той се зачуди дали не прави голяма грешка. Заведението беше чисто, но пълно с хора. Всички маси бяха заети, а имаше и доста мъже, облегнати по стените, тъй като нямаше къде да седнат. Ако се съдеше по прибързаната суетня на прислужничките и на самия собственик, тази тълпа беше необичайна за тях. Твърде много посетители за такова малко селце. Лесно беше да се откроят хората, които не бяха тукашни. Не бяха облечени много по-различно от останалите, но бяха заети с яденето и пиенето си. Местните поглеждаха накриво към външните посетители.

Из въздуха се носеше оживена глъч, така че ханджията ги отведе в кухнята, щом Ранд му даде знак, че иска да поговори с него. Тук дрънченето на съдове и суетнята на готвачката и помощничките й създаваше не по-малка суматоха.

Ханджията отри потното си лице с кърпа.

— Предполагам, че сте тръгнали за Кемлин да видите Лъжедракона, като всички други глупаци из кралството. Е, цената е шестак, и още по две-три монети на човек за легло, а ако нямате толкова, и аз нямам нищо за вас.

Ранд подхвана заучения си урок, въпреки че му се гадеше. При толкова много хора на път всеки от тях можеше да се окаже Мраколюбец и нямаше как да ги различат от останалите. Мат показа някои от по-лесните си фокуси с топките — ограничи се до три, — а Ранд извади флейтата на Том. След десетина ноти ханджията кимна нетърпеливо.

— Ще минете. И без туй ми трябваше някой да поразсее главите на тия идиоти с техния Логаин. Вече на три пъти се сбиват дали наистина бил Дракона, или не бил. Стоварете нещата си в онзи ъгъл, а аз ще поразчистя малко място за вас. Ако изобщо се намери място. Глупаци. Светът е пълен с глупаци, в чиито глави няма капка разум да си натискат задниците там, откъдето са. Тъкмо от това произлизат всички беди. Някои хора не могат да си натискат парцалите. — Той отново обърса лицето си и се изниза от кухнята, като сумтеше под нос.

Готвачката и помощничките й не обръщаха никакво внимание на Ранд и Мат. Мат се зае да наглася шала на лицето си, повдигаше го, примигваше заслепен от светлината и отново го спускаше над очите си. Ранд се зачуди дали ще може да вижда достатъчно добре, за да може да направи нещо по-сложно от номерцата с трите топки. Колкото до него самия…

Гаденето в стомаха му се усили. Той се смъкна на едно трикрако столче и хвана главата си с две ръце. В кухнята му беше хладно. Потръпна. Нали печките и фурните бумтяха! Той се разтрепера още повече и зъбите му затракаха. Обгърна се с ръце, но и това не помогна. Костите му сякаш замръзваха.

Смътно долови, че Мат го пита нещо и разтърсва рамото му. После се появи ханджията с намръщената готвачка, а Мат спореше нещо с двамата. Не можеше да схване какво си приказват; думите бръмчаха в ушите му и той сякаш изобщо не можеше да мисли.

Внезапно Мат го хвана за ръката и го дръпна да се изправи. Всичките им вещи бяха провиснали на раменете на Мат, заедно с лъка му. Ханджията ги гледаше и ядосано бършеше лицето си. Залитайки, подкрепян от приятеля си, Ранд се остави да го повлекат към задната врата на кухнята.

— Из-в-в-ин-явай… М-м-мат — почна той. Не можеше да накара зъбите си да престанат да тракат. — Т-т-тряб-в-в-а… д-да е… от д-дъж-д-д-а. О-о-още… е-д-д-на… н-н-нощ… н-н-ня-ма… д-д-д-а… н-нни у-б-б-б-ие… — Небето се беше смрачило и по него проблясваха шепа звезди.

— Няма, разбира се — отвърна Мат. Мъчеше се да говори бодро, но Ранд усети скритата тревога в гласа му. — Беше се уплашил някой от хората в кръчмата да не разбере, че в кухнята има болен. Казах му, че ако ни изхвърли, ще те заведа в дневната и че това ще изпразни половината му стаи за десет минути. При всичките му приказки за глупаците, никак не му се иска да се получи така.

— Тогава к-к-къде?

— Тук — каза Мат и дръпна вратата на конюшнята, която се отвори със скърцане.

Вътре беше тъмно, миришеше на сено, овес, коне и тор. Когато Мат му помогна да седне на покрития със слама под, той сгъна колене до гърдите си. Трепереше от глава до пети. Сякаш всичката му сила се изцеждаше в треперенето. Чу как Мат залитна, изруга и отново залитна, след това издрънча някакъв метал. Изведнъж светна нещо ярко — Мат беше намерил фенер.

Конюшнята беше не по-малко претъпкана от хана. Във всяка клетка имаше кон. Мат измери с поглед стълбата към навеса със сено, после погледна Ранд, който се беше свил на кълбо на пода, и поклати глава.

— Не мога да те вдигна горе.

Закачи фенера на един пирон, качи се по стълбата и започна да хвърля сено. Бързо слезе обратно, нагласи сеното в дъното на конюшнята и примъкна Ранд върху приготвената постеля. После го зави с двете им наметала, но Ранд веднага ги избута.

— Горещо — промърмори той. Смътно си спомни, че само преди миг изпитваше студ, но сега беше пламнал като фурна. Разкопча яката си и се попипа по челото. — Горещо. — Усети и дланта на Мат на челото си.

— Ей сега ще се върна — каза Мат и изчезна.

Той се замята върху сеното, после Мат се върна с паница в едната си ръка, кана в другата и две бели чаши, увиснали на пръстите му за дръжките.

— Тук нямат Премъдра — каза той и коленичи до Ранд. Напълни едната чаша и я поднесе към устата му. Ранд отпи жадно от водата, сякаш не беше пил с дни; точно така се чувстваше. — Дори и не знаят какво е Премъдра. Има само някаква жена, която наричат мама Брун, но тя е отишла да изражда дете в една от къщите и никой не знае кога ще се върне. Успях да взема малко хляб, сирене и наденица. Ханджията е готов да даде всичко, стига да не се мяркаме пред гостите му. Ето, хапни малко.

Ранд извърна глава от яденето. Само като го погледнеше, и стомахът му се надигаше. Мат въздъхна и започна да се храни. Ранд се стараеше да гледа настрана и се мъчеше да не го чува.

Отново го полазиха студените тръпки, после паренето, заменено отново от студ и пак от парене. Мат го завиваше, когато се разтреперваше, и му поднасяше вода, когато се оплачеше, че е жаден. Дълбоката нощ се спусна и конюшнята се раздвижи под трепкащата светлина на фенера. Сенките добиха плътни очертания и започнаха сами да се движат. След това той видя самия Баал-замон, крачещ по пътеката на конюшнята към него, с пламнали очи, и два мърдраала от двете му страни.

Драскайки с пръсти по дръжката на меча си, той понечи да се изправи и извика:

— Мат! Мат, те са тук! О, Светлина, те са тук!

Мат се събуди и подскочи:

— Какво? Мраколюбци? Къде?

Ранд с мъка се изправи на колене, посочи паникьосан и… зяпна. Сенките се размърдаха и един от конете до тях тропна с копито в съня си. Нищо повече. Той отново се отпусна върху сеното.

— Няма никой — каза Мат. — Чакай, дай да сваля това. — Той се пресегна да разкопчае колана за меча, но Ранд стисна още по-здраво дръжката.

— Не. Не. Трябва да го държа до себе си. Това е мечът на баща ми. Разбираш ли? Т-то-ва е м-м-мечът на б-б-аща ми! — Тялото му отново се разтресе, но ръката му се беше впила в дръжката, сякаш това беше единствената нишка, която го свързваше с живота. — Мм-моят б-б-б-аща! — Мат прекрати опитите си да му го свали и го зави презглава с наметалата.

Докато Мат дремеше, последваха други нощни посещения. Ранд така и не можеше да разбере дали са истински, или лъжовни. От време на време поглеждаше към Мат, чиято глава беше клюмнала на гърдите му, и се чудеше дали и той щеше да ги види, ако беше останал буден.

Сред сенките се появи Егвийн, дългата й коса беше прибрана на плитка, както я носеше в Емондово поле. Лицето й беше изкривено от болка и тъжно.

— Защо ни остави? — попита го тя. — Всички сме мъртви, защото ни остави.

Ранд немощно поклати глава.

— Не, Егвийн. Не исках да ви оставя. Моля те.

— Всички сме мъртви — промълви тъжно тя. — А смъртта е кралството на Тъмния. Тъмния сега ни притежава, защото ти ни напусна.

— Не. Нямах избор, Егвийн. Моля те. Егвийн, не си отивай. Върни се, Егвийн!

Но тя се извърна към сенките и сама се превърна в сянка. Изражението на Моарейн беше спокойно, но лицето й беше без кръвно и бледо. Пелерината й можеше да мине за було, а гласът й плющеше като камшик.

— Така е, Ранд ал-Тор. Ти нямаш никакъв избор. Трябва да стигнеш до Тар Валон, иначе Тъмния ще те вземе. Цяла вечност окован в Сянката. Сега само Айез Седай могат да те спасят. Само Айез Седай.

Том му се усмихна язвително. Дрехите по тялото му висяха на обгорели дрипи и това го накара да си припомни синкавите мълнии, докато Том се бореше с Чезнещия, осигурявайки им време да избягат. Плътта под дрипите беше изгоряла и овъглена.

— Довериш ли се на Айез Седай, момко, ще съжаляваш, че не си мъртъв. Помни, цената за помощта на Айез Седай винаги се оказва по-малка, отколкото би повярвал, и по-голяма, отколкото можеш да си представиш. А и коя Аджа ще те намери първа, а? Червената? Или Черната? Най-добре е да бягаш, момчето ми. Бягай.

Погледът на Лан беше твърд като гранит и лицето му беше изцапано с кръв.

— Странно е да видиш меч със знака на чаплата в ръцете на един овчар. Заслужаваш ли го? Дано да се окажеш достоен за него. Сега си сам. Нищо, на което да се опреш зад теб, и нищо, на което да разчиташ пред теб, а всеки наоколо може да е Мраколюбец. — Той се усмихна с вълча усмивка и от устата му бликна кръв. — Всеки.

Перин се появи, обвинявайки го, молейки го за помощ. После госпожа ал-Вийр — плачеше за дъщеря си, и Бейл Домон, който го ругаеше, че е довлякъл Чезнещи на ладията му, и господин Фич, ровещ с ръце из пепелищата на своя опожарен хан, и Мин, пищяща в прегръдката на тролок, хора, които познаваше от дълго време, и хора, които беше срещнал за кратко. Но най-лошото беше с Трам. Трам се изправи над него намръщен, клатеше глава, но не проговори нищо.

— Трябва да ми кажеш — замоли го Ранд. — Кой съм аз? Кажи ми, моля те. Кой съм аз? Кой съм аз? — изкрещя той.

— Спокойно, Ранд.

За миг му се стори, че му беше отвърнал Трам, но той беше изчезнал. Над него се беше надвесил Мат и му поднасяше чаша вода.

— Просто се отпусни и се успокой. Ти си Ранд ал-Тор. Най-големият грозник и най-дебелата глава в Две реки. Ей, ама ти си се изпотил! Треската е минала.

— Ранд ал-Тор? — прошепна Ранд. Мат кимна. В това кимане имаше нещо толкова успокояващо, че Ранд се унесе в сън, без дори да се докосне до чашата с вода.

Спа спокойно, без никакви сънища — поне не такива, които да си спомня след това — но сънят му бе толкова лек, че очите му се отваряха унесено всеки път, когато Мат опипваше челото му да види дали треската е отминала. Веднъж дори се зачуди дали тази нощ Мат изобщо ще намери време да поспи, но сам се унесе и заспа преди да успее да се задълбочи в тази мисъл.

Скърцането на вратата съвсем го събуди, но за миг той остана излегнат на сеното, съжалявайки, че сънят го е напуснал. Заспал поне нямаше да се тревожи за състоянието си. Мускулите го боляха, не му бяха останали почти никакви сили. Помъчи се немощно да надигне глава. Успя едва при втория опит.

Мат беше клюмнал, опрян на стената, на една ръка разстояние от него. Брадичката му се беше опряла в гърдите, които се надигаха и отпускаха равномерно в ритъма на дълбок и спокоен сън. Шалът се беше смъкнал над очите му.

Ранд погледна към вратата.

На прага стоеше някаква жена и я придържаше отворена с една ръка. За миг тя беше само тъмен силует, облечен в рокля, очертан от бледия фон на ранното утро, после пристъпи навътре и остави вратата да се люшне и затвори след нея. Сега, под светлината на фенера, той успя да я види малко по-ясно. Прецени, че е почти на годините на Нинив, но не приличаше на селска жена. Бледозелената коприна на роклята й проблясваше при всяко нейно движение. Наметалото й беше богатско, с мек сивкав оттенък, тънка дантелена мрежа стягаше косата й. Пръстите й опипваха колието от масивно злато, докато оглеждаше замислено Мат и него.

— Мат — прошепна Ранд, а после извика по-силно: — Мат!

Мат изсумтя в просъница и за малко да се катурне, когато се събуди. Разтри очи с юмруци и зяпна непознатата.

— Дойдох да си нагледам коня — каза тя и посочи небрежно към клетките. Но така и не отмести очи от тях двамата. — Ти болен ли си?

— Нищо му няма — отвърна й сърдито Мат. — Малко е настинал от дъжда, нищо особено.

— Може би няма да е зле да го погледна — каза тя. — Знам някои неща…

Ранд се зачуди дали не е някоя Айез Седай. Облеклото, самоувереното й държане и начинът, по който държеше главата си, леко отметната назад, сякаш всеки момент щеше да изрече някоя заповед, показваха, че не е тукашна. „А ако е Айез Седай, от коя Аджа?“

— Вече се оправих — каза й той. — Нищо ми няма, наистина. Не е нужно.

Но тя закрачи по пътеката, повдигнала полите си и стъпвайки предпазливо със сивите си платнени чизми. Направи гримаса, като видя сеното под него, и опипа челото му.

— Нямаш треска — промълви непознатата и го огледа намръщено. Беше красива, с малко резки черти, но в това лице нямаше топлина. Не беше и студено, също така. Просто в него не се долавяше никакво чувство. — Бил си болен обаче. Да. Да. И все още си слаб, като току-що родено котенце. Мисля, че… — Тя внезапно бръкна под пелерината си и събитията, които последваха, бяха толкова светкавични, че Ранд едва успя да нададе приглушен вик.

Ръката й се измъкна изпод пелерината; нещо в нея проблесна и тя се хвърли през Ранд, към Мат. Мат се килна рязко настрани, последва удар на метал, забиващ се в дърво. Всичко това стана съвсем мигновено, а после всичко утихна.

Мат беше легнал на хълбок, едната му ръка беше стиснала китката й, точно над камата, която тя беше забила в дървото на мястото, където преди малко се намираха гърдите му, другата му ръка притискаше ножа, който беше взел от Шадар Логот, до гърлото й.

Шарещите й очи се опитваха да погледнат надолу към камата, която държеше Мат. Жената изпъшка приглушено и се опита да се отдръпне, но той задържа острието плътно опряно в кожата й. Разбрала, че не може да се измъкне, тя остана неподвижна като камък.

Ранд облиза устни, зяпнал в сцената, която се беше разиграла пред очите му. Дори и да не беше чак толкова изнемощял, не вярваше, че щеше да може да реагира. А после очите му се плъзнаха към нейната кама и устните му отново пресъхнаха. Дървото около острието бе започнало да почернява; от овъгленото място се надигаха тънки струйки дим.

— Мат! Мат, камата й!

Мат бързо погледна към ножа й и очите му отново се приковаха в жената, но тя не помръдна. Облизваше нервно устните си. Мат грубо издърпа ръката й от дръжката и я бутна; тя се катурна назад, запълзя по-далеч от тях и се подпря на ръце, без да отмества очи от камата в ръката му.

— Не мърдай! — просъска й той. — Мръднеш ли, ще те заколя. Вярвай, ще те заколя. — Тя бавно кимна; очите й не се отместваха от камата на Мат. — Гледай я, Ранд.

Ранд не беше сигурен какво се очаква от него, ако тя опита нещо — ако извикаше например; разбира се, не можеше да хукне след нея, ако се опиташе да побегне — но тя седеше на пода, без да мърда, докато Мат измъкваше камата й от стената. Черното петно в гредата престана да расте, въпреки че от прореза продължаваше да излиза пушек.

Мат се огледа къде да постави камата, а после я подхвърли в ръцете на Ранд. Ранд я подхвана страхливо, сякаш му бяха подхвърлили жива пепелянка. Изглеждаше съвсем обикновена, макар и с шарки, с бяла дръжка от кост и тясно бляскаво острие, не по-дълго от дланта му. Най-обикновена кама. Но той беше видял какво можеше да прави. Дръжката й дори не беше гореща, но ръката му се изпоти. Надяваше се да не я изтърве върху сухото сено.

Просналата се жена не се и помръдна, само гледаше как Мат бавно се извръща към нея. Гледаше го, сякаш се чудеше какво ли ще направи, но Ранд забеляза как очите на Мат изведнъж се присвиха и ръката му, стиснала камата, се стегна.

— Мат, недей!

— Тя се опита да ме убие, Ранд. И теб щеше да убие. Тя е Мраколюбец!

— Но ние не сме — отвърна Ранд. Жената изохка, сякаш едва сега бе разбрала какво се кани да направи Мат. — Ние не сме, Мат.

Мат замръзна за миг, острието в юмрука му просветна под светлината на фенера. После кимна.

— Махай се оттук — изсъска той на жената.

Тя бавно се изправи и изтупа сламата от дрехите си. И когато се запъти към вратата, се движеше така, сякаш няма никаква причина да бърза. Но Ранд забеляза, че поглежда предпазливо към камата с рубина в ръката на Мат.

— Наистина трябва да престанете да упорствате — промълви тя. — В края на краищата, за вас така ще е най-добре. Ще видите.

— Най-добре? — повтори Мат кисело и потри гърдите си, където щеше да го прободе ножът й, ако не беше се мръднал. — Я се махай!

Тя помръдна небрежно рамене, но се подчини.

— Грешка. Настана голямо… объркване, след това, което се случи с онзи самонадеян Гоуд. Да не говорим за идиота, дето вдигна паниката в Шеран. Никой не знае какво точно е станало там, нито как. Това прави нещата много по-опасни за вас, не разбирате ли? Очакват ви почетни места, ако дойдете при великия Властелин по своя собствена воля, но докато бягате, ще бъдете преследвани, и кой тогава може да каже какво ще ви сполети?

Ранд потръпна от хлад. „Ловните ми кучета са ревниви и няма да са никак милостиви.“

— Значи двете селянчета ви създават големи неприятности. — Смехът на Мат беше мрачен. — Май вие, Мраколюбци, не сте чак толкова опасни, колкото бях чувал.

Тя се спря и го изгледа. Погледът й беше леден, а гласът й — още по-студен.

— Ще разберете колко сме опасни, когато дойде мърдраал.

И излезе. Мат затръшна вратата след нея и я залости. Когато се извърна, в очите му се четеше тревога.

— Чезнещ — промълви той и прибра камата в сетрето си. — Казва, че щял да дойде тук. Как са краката ти?

— Не мога да танцувам — промърмори Ранд. — Но ако ми помогнеш да се изправя, мисля, че ще мога да вървя. — Той погледна ножа в ръката си и потръпна. — Кръв и пепел, какво ти вървене! Ще тичам.

Мат набързо нарами всичките им вещи и му помогна да се изправи. Краката на Ранд се огъваха и му се наложи да се облегне на приятеля си, но полагаше всички усилия да не забави Мат. Държеше камата на непознатата жена по-надалече от себе си. До вратата имаше ведро, пълно с вода. Когато минаха покрай него, той хвърли камата вътре. Острието се докосна до водата със съсък, вдигна се пара. Лицето му се изкриви и той се помъчи да върви по-бързо.

Утрото вече бе настъпило и по улиците имаше много хора, макар все още да беше рано. Но всеки беше улисан в собствените си грижи и никой нямаше намерение да обръща внимание на някакви си двама младежи, които напускаха селото, при толкова много чужденци, минаващи напоследък оттук. Въпреки това Ранд напъваше всеки мускул по тялото си, стараейки се да не се олюлява. С всяка следваща стъпка се чудеше дали някой от забързалите се наоколо не е от Мраколюбците. „Дали някой от тях не чака жената с камата? Или Чезнещия?“

На една миля извън селото силите го напуснаха. Минута след това той вече дишаше тежко, облегнат на рамото на Мат; малко след това и двамата рухнаха на земята. Мат го придърпа встрани от пътя.

— Трябва да продължим — каза Мат. Прокара пръсти по косата си, после дръпна шала си над очите. — Рано или късно те отново ще тръгнат след нас.

— Знам — отвърна задъхано Ранд. — Знам. Дай ми ръка.

Мат отново го задърпа, но той не можа да стане. Даде си сметка, че няма никаква полза. Направеше ли и една крачка, щеше отново да се просне на земята.

В този момент до тях спря каруца и един мъж с грубовато лице ги изгледа от седалката зад коня.

— Болен ли е нещо? — попита мъжът, захапал запалената си лула.

— Просто е изморен — каза Мат.

— Не съм спал от два дни — промълви Ранд. — Ядох нещо, от което ми прилоша. Вече се пооправих, но не съм спал.

Мъжът изпусна облак дим и попита:

— За Кемлин сте тръгнали, нали? Да бях на вашите години, май и аз щях да отида да видя тоя Лъжедракон.

— Да — кимна Мат. — Точно така. Отиваме да видим Лъжедракона.

— Е, качвайте се тогаз. Приятелят ти отзад. Ако пак му стане зле, по-добре да е на сеното, не тук горе. Мен ми викат Хаям Кинч.