Окото на света

Глава 51 Срещу Сянката

Страхът придаваше на краката му сила и той тичаше през разцъфнали храсти и заплетени диви рози, осеяни с цветове, без да го е грижа, че бодлите раздират дрехите и плътта му. Писъците на Моарейн бяха заглъхнали. Бяха продължили сякаш безкрайно, всеки следващ през още по-изтерзано гърло, но той знаеше, че всъщност са траяли само няколко мига. Само няколко мига преди Агинор да се впусне след него. Знаеше, че Агинор ще последва тъкмо него. Беше доловил увереността в хлътналите очи на Отстъпника в онази последна секунда преди ужасът да изплющи в стъпалата му и да го накара да побегне.

Теренът ставаше все по-стръмен, но той пъплеше нагоре, изтегляше се напред, хващайки се за храсталаците, камъни, буци пръст и листа се търкаляха по склона под краката му. Накрая запълзя на ръце и колене и задъхан изпълзя последните няколко разтега до билото, изправи се, спря и му се дощя да завие с пълен глас.

Само на десет крачки пред него ридът се спускаше отвесно надолу. Знаеше какво ще види — още преди да се приближи до ръба, но въпреки това направи тези крачки, всяка следваща — по-тежка от предишната, като се надяваше, че все пак ще се намери някаква диря, козя пътечка, каквото и да е. Но бездната бе стотици стъпки дълбока, а каменната стена — гладка като рендосано дърво.

„Трябва да има някакъв изход. Ще се върна и ще потърся обиколен път. Ще се върна и…“

Когато се обърна, Агинор вече почти беше достигнал билото. Отстъпникът изкачваше склона без никакво видимо усилие, крачеше нагоре по стръмнината, все едно че беше равно поле. Дълбоките хлътнали очи горяха все така срещу него, но лицето изглеждаше някак по-малко съсухрено, сякаш Агинор добре се беше заситил с нещо. Очите се приковаха в него, но когато Агинор заговори, все едно че говореше на себе си:

— Баал-замон ще даде големи, несънувани от никой смъртен награди на онзи, който те отведе в Шайол Гул. Но въпреки това моите въжделения винаги са били по-големи от тези на който и да е смъртен, а аз напуснах тленността преди хилядолетия. Има ли разлика дали служиш на великия Властелин на Мрака жив, или мъртъв? Няма, поне дотам, докъдето се простира Сянката. Защо да деля властта с теб? Защо да коленича пред теб? Аз, който се възправих срещу Луз Терин Теламон в самия Дворцов съвет! Аз, който хвърлих, удар след удар, своята мощ срещу самия Повелител на Утрото. Не мисля, че съм длъжен да го правя.

Устата на Ранд беше суха като пясък; езикът му — съсухрен като този на Агинор. Ръбът на бездната стържеше под петите му. Не смееше да погледне назад, но чуваше каменните отломки, които политаха и кънтяха надолу по гладката стръмна скала, също както собственото му тяло щеше да полети, ако се дръпнеше още сантиметър от Отстъпника. „Трябва да има някакъв начин да се измъкна от него. Някакъв изход! Трябва да има! Някакъв път!“

Изведнъж усети нещо. Видя го, макар да знаеше, че такова нещо няма и не може да бъде видяно. Блестящо въже пролази встрани от Агинор, зад него, бяло като слънчев лъч, пронизал най-чистото пролетно облаче, въже по-тежко от ръка на ковач, по-леко от въздуха, въже, свързващо Отстъпника с нещо далечно, отвъд познанието му, но въпреки това — нещо съвсем близко, само на ръка разстояние от Ранд. Въжето пулсираше и с всяко ново потръпване Агинор ставаше все по-силен, все повече изпълнен с плът, мъж, висок и силен като него самия, по-твърд от Стражника и по-смъртоносен от Погибелта. И въпреки това до тази светеща връв Отстъпникът сякаш почти не съществуваше. Връвта беше всичко. Въжето от светлина бръмчеше. Въжето пееше. Зовеше душата на Ранд. Една ярка нишка се надигна отстрани, залюля се унесено, докосна го и той ахна. Изпълни го светлина и зной, който трябваше да го изгори, но само го затопли, премахвайки гробовния мраз от костите му. Нишката се удебели. „Трябва да се измъкна!“

— Не! — изрева Агинор. — Ти няма да го имаш! То е мое!

Ранд не се помръдна, нито Отстъпникът, и все пак двамата се бореха, сякаш се бяха счепкали в прахта. Пот изби по челото на Агинор — то вече не беше сбръчкано, не беше старческо, беше лице на зрял мъж, в разцвета на силите си. Ранд пулсираше с потръпването на въжето, с пулса на света. Този пулс изпълни цялото му същество. Светлина изпълни ума му, докато в него не остана само едно малко ъгълче от него самия. Около това кътче той обви празнотата; в нея се подслони. „Надалеч!“

— Мое! — крещеше Агинор. — Мое!

Зной се надигна у Ранд, зноят на слънцето, блясъкът на слънцето, изгарящият, непоносим блясък на светлината, на Светлината. „Надалеч!“

— Мое! — Пламък бликна от устата на Агинор, изригна от очите му като огнени копия, и той изкрещя.

„Надалеч!“

И Ранд вече не беше на билото. Завибрира със Светлината, която го изпълни. Умът му отказа; светлината и зноят го заслепиха. Светлината. Сред тихия покров на празнотата Светлината заслепи ума му, зашемети го с благоговение.

Стоеше сред широк планински проход, обкръжен от назъбени черни канари, като зъбите на Тъмния. Беше истинско. Той беше тук. Усещаше камъка под ботушите си, ледения полъх по лицето си.

Намираше се в центъра на битка, или по-скоро в опашката на сражаваща се колона. Мъже в ризници, яхнали коне в тежки брони, сечаха и връхлитаха срещу озъбени тролоци, размахващи боздугани и извити мечове. Някои от мъжете се сражаваха спешени, останали без коне, а бронирани коне препускаха през прохода без ездачи. Сред тях се движеха Чезнещи с увиснали неподвижно плащове, черни като нощта, и накъдето изсвистяваха поглъщащите им светлината мечове, мъжете загиваха. Шумът на битката отекна към Ранд, блъсна се в него и отскочи, и странността на този звук го стисна за гърлото. Трясъкът на стомана в стомана, пъхтенето и ръмженето на връхлитащи мъже и тролоци, крясъците на загиващи хора и тролоци. Над грохота сред прашния въздух плющяха знамена. Черният ястреб на Фал Дара, Белият рогач на Шиенар, още. И знамена на тролоци. Съвсем близо до себе си той видя увенчания с рога череп на Давол, кървавочервения тризъбец на Кобал, железния юмрук на Даймон.

И все пак това беше само опашката и временният край на битката, след като хора и тролоци започнаха да се отдръпват за прегрупиране. Никой, изглежда, не забелязваше Ранд, докато си нанасяха последни удари, преди да се разделят, препускайки или тичайки спешени към двата края на прохода.

Ранд се озова с лице към единия край на прохода, където се прегрупираха мъжете. Ранени рицари се полюшваха на седлата. Коне без ездачи се изправяха на задните си крака, цвилеха и препускаха. Беше повече от ясно, че няма да удържат следващия сблъсък, и въпреки това бе също толкова ясно, че се готвят за последния щурм. Сега вече някои от тях го бяха забелязали. Мъже се изправяха на стремената и сочеха към него. Виковете им достигаха до слуха му тънки и далечни.

Той се олюля и се обърна. Силите на Тъмния изпълваха другия край на седловината, стичаха се по планинските склонове. Стотици Чезнещи яздеха през редиците им към челото на ордата и яростните, озверели муцуни на тролоците се извръщаха от страх при тяхното преминаване, а огромните туловища се отдръпваха да им сторят път. Над тях се понесоха драгхари на кожените си криле и писъците им пронизаха вятъра. Сега Получовеците също го видяха, посочиха към него и драгхарите закръжиха във въздуха и се спуснаха. Два. Три. Шест твари писнаха пронизително и полетяха хищно към него.

Той се втренчи нагоре към тях. Изпълни го зной, изпепеляващият зной на докоснато слънце. Вече ясно виждаше драгхарите — бездушни очи върху бледи човешки лица на крилати тела, в които нямаше нищо човешко. Ужасен зной. Раздиращ зной.

Сред ясното небе изтрещя грозд от мълнии, всяка стрела — рязка и ярка, обгаряща очите му, всяка мълния сразяваща по един от черните крилати силуети. Стръвните крясъци се превърнаха в смъртен писък, обгорелите туловища рухнаха на земята и небето отнов стана чисто.

Зноят. Ужасният зной на Светлината.

Той падна на колене; стори му се, че чува звънналите по бузите му сълзи.

— Не! — Той стисна туфите изсъхнала трева да задържи поне късче от реалността; тревата избухна в пламък. — Моля те, нееееее!

Вятърът се надигна с неговия глас, зави с неговия глас, зарева с неговия глас надолу по прохода, плющейки с пламъците в стена от огън, понесъл се от него към челото на тролоците по-бързо от препуснал в галоп кон. Огън обгърна тролоците и планините потрепераха от техните крясъци, крясъци почти толкова силни, колкото вятъра и неговия глас.

— Това трябва да свърши!

Той удари земята с юмрук и тя изкънтя глухо, като гонг. То задра с ръце каменистата почва и земята потръпна. Вълни пролазиха по повърхността й пред него, надигнаха се на все по-мощни талази. Вълни от прах и камъни, издигащи се към тролоци и Чезнещи набъбнаха и връхлетяха върху тях, а склоновете се разтресоха. Вряща маса от плът и нажежени камъни помете тролокската армия. Това, което остана встрани, все още беше внушителна орда, но вече само два пъти повече от човешката рат по численост.

Вятърът утихна. Крясъците също. Земята се укроти. Прах и пушек се завихри назад по прохода и го обгърна.

— Светлината да те ослепи, Баал-замон! Това трябва да свърши.

НЕ ТУК.

Мисълта не беше на Ранд, от нея черепът му запулсира.

НЕ ЩЕ СЕ НАМЕСЯ. САМО ИЗБРАНИКЪТ МОЖЕ ДА НАПРАВИ ТОВА, КОЕТО ТРЯБВА, АКО ПОЖЕЛАЕ.

— Къде? — Не искаше да го каже, но не можеше да се спре. — Къде?

Мъглата около него се разцепи, оставяйки купол от чист, ясен въздух, десет разтега висок, обкръжен от вихрещ се пушек и прахоляк. Стъпала се издигнаха пред него, всяко от тях — увиснало само̀ и без опора, нагоре към сумрака, покрил слънцето.

НЕ ТУК.

През мъглата, сякаш някъде от много далече, от другия край на света, доехтя вик.

— Светлината го иска!

Земята изтътна под тропота на копита и силите на човечеството се понесоха в последния си щурм.

Под покрова на празнотата умът му за миг бе обзет от паника. Връхлитащите стремглаво конници можеше да не го видят сред облаците прах; устремът им можеше да го стъпче. Но по-голямата част от същността му пренебрегна тресящата се под нозете му земя като нещо дребно, незаслужаващо внимание. Гняв, притъпил сетивата му, задвижи краката му и той направи първите крачки. „Това трябва да свърши!“

И го обгърна мрак, безпределната чернота на абсолютното нищо. Стъпалата все още бяха тук, увиснали в черното под краката и над главата му. Когато погледна през рамо, онези зад него бяха изчезнали, стопили се бяха в нищото, в пълното нищо около него. Но въжето все още беше тук, протегнало се зад него, светещата му линия се огъваше и се губеше в далечината. Не беше толкова дебело като преди, но все още пулсираше, тласкаше сила в него, тласкаше живот, изпълваше го със Светлината. И той продължи да се катери нагоре.

Сякаш се катереше цяла вечност. Сякаш вечност, но всъщност само минути. Времето беше увиснало неподвижно в нищото. Времето изтичаше бързо. Изкачи се и изведнъж пред него се изправи врата. Повърхността й беше груба, нацепена и стара. Врата, която помнеше добре. Той я докосна и тя се разсипа на късове. Още докато падаха, той я прекрачи и дървени отломки се посипаха по раменете му.

Озова се в залата, която също помнеше добре. Влуденото, завихрено небе отвъд терасата, прогнилите стени, излъсканата маса, ужасното огнище с пращящите му, негреещи пламъци. Някои от онези лица, от които бе изградено огнището, гърчещи се от страдание, пищящи безмълвно, се впиха в паметта му, сякаш ги помнеше, но той придърпа празнотата около себе си, загърна се плътно в савана на нищото. Беше сам. Когато погледна в огледалото на стената, лицето му беше там, толкова ясно, сякаш наистина беше той. „Спокойно е тук, в празнотата.“

— Да — каза Баал-замон откъм огнището. — Знаех си, че алчността на Агинор ще го надвие. Но в края на краищата това няма значение. Дълго беше това търсене, но ето че свърши. Ти си тук и аз те познавам.

Сред Светлината се понесе празнота, а сред празнотата се понесе Ранд. Той се протегна да напипа земята на родния дом и докосна твърда скала, неподдаваща и суха, безжалостен камък, където само силните могат да оцелеят, само ония, които са яки като планинските канари.

— Уморих се да бягам. — Не можеше да повярва, че гласът му е толкова спокоен. — Уморих се от твоите заплахи към приятелите ми. Няма да бягам повече.

Баал-замон също имаше въже, видя той. Черно въже, и много по-дебело от неговото, толкова могъщо, че едно човешко тяло би изглеждало като мъниче пред него, но спрямо самия Баал-замон и това въже бецу малко. Всеки пулс по тази черна вена поглъщаше светлина.

— Смяташ, че има някаква разлика дали бягаш, или стоиш на място? — Пламъците в устата на Баал-замон се разсмяха. Лицата по огнището заплакаха от смеха на своя господар. — Отскубваше се от мен много пъти и всеки път те догонвах, сразявах те и те принуждавах да ядеш собствената си гордост, поливайки я с горчиви сълзи за подправка. Много пъти си се възправял и си се сражавал, а после си рухвал поразен и си молел за пощада. Няма друг избор за теб, червей, освен един: да коленичиш в краката ми и да ми служиш добре, и аз ще ти дам власт над тронове; или да се превърнеш в жалка кукла в ръцете на Тар Валон и да пищиш, заровен в прахта на времето.

Ранд се помръдна и погледна назад през вратата, уж че търсеше изход. Накара Тъмния да си помисли това. Отвъд прага все още зееше чернотата на нищото, раздвоена от блестящата нишка, излизаща от тялото му. И по-тежкото въже от тялото на Баал-замон също се спускаше там. Двете въжета туптяха като вени едно срещу друго, а светлото едва устояваше на вълните на тъмното.

— Има и други възможности — каза Ранд. — Колелото тъче Шарката, не ти. Измъквах се от всяка клопка, която ми поставяше. Измъквах се от твоите Чезнещи и тролоци, измъквах се от твокте Мраколюбци. Проследих те дотук и по пътя унищожих армията ти. Не ти тъчеш Шарката.

Очите на Баал-замон грееха като две пещи. Устата му не се помръдваха, но на Ранд му се стори, че чу люто проклятие към Агинор. А после огньовете замряха и онова обикновено, човешко лице му се усмихна така, че го смрази въпреки топлика на Светлината.

— Други армии могат да бъдат вдигнати, глупако. Армии, каквито не би могъл и да сънуваш, тепърва ще дойдат. Проследил си ме? Ти ли си ме проследил, плужек, пълзящ под камъните? Аз започнах да предопределям пътя ти от деня, в който се роди, пътека, която да те отведе или в гроба, или тук. Един айилец, оставен да избяга, и още един, за да изрича думите, които трябваше да ехтят през годините. Джейин Бродяжника, герой — устните му се изкривиха в насмешка, — когото направих на глупак и го пратих при Огиер, да си мисли, че се е измъкнал от мен. Черната Аджа, влачещи се по корем по света като червеи, за да те търсят. Аз дърпам конците, а Амирлинският трон си въобразява, че властва над събитията.

Празнотата потръпна; Ранд припряно я укрепи отново. „Той знае всичко това. Може и да го е направил. Може и да е така, както казва.“ Светлината сгря празнотата. Съмнението изврещя и притихна, само семето му остана. Той се поколеба, без да знае дали да зарови семето, или да го остави да израсте. Празнотата се укрепи, по-малка отпреди, и той се понесе в покоя.

Баал-замон сякаш не забеляза нищо.

— Няма голямо значение дали те имам жив, или мъртъв, освен за самия теб, за това колко власт би могъл да имаш. Или ти ще ми служиш, или душата ти. Но бих предпочел да коленичиш пред мен жив, вместо мъртъв. Един юмрук тролоци изпратих във вашето село. когато можех да изпратя хиляда. Един Мраколюбец да застане пред теб, когато сто можеха да те хванат, докато спиш. А ти, глупако, ти дори не ги познаваш всичките, нито тези пред теб, нито зад теб, нито пък тези, които са до теб. Ти си мой, винаги си бил мой, моето куче на верижка, и аз те довлякох дотук, за да коленичиш пред своя господар или да умреш и да коленичи душата ти.

— Отричам те. Ти нямаш власт над мен и аз няма да коленича пред тсб, нито жив, нито мъртъв.

— Виж — каза Баал-замон. — Виж.

Против волята си Ранд все пак извърна глава. Там стояха Егвийн и Нинив, бледи и изплашени, с цветя по косите. И още една жена, малко по-възрастна от Премъдрата, тъмноока и красива, облечена в дрехи от Две реки, с ярки цветя, бродирани околи шията.

— Мамо? — промълви той, а тя се усмихна с безнадеждна усмивка. Усмивката на майка му. — Не! Майка ми е мъртва, а другите две са в безопасност, далеч оттук. Отричам те!

Егвийн и Нинив потрепнаха, превърнаха се в мъглив полъх и изчезнаха. Но Кари ал-Тор остана на мястото си, с очи, разширени от страх.

— Тя поне — каза Баал-замон — е моя и мога да правя с нея каквото поискам.

Ранд поклати глава.

— Отричам те. — Насили се, за да изрече следващите думи. — Тя е мъртва и е спасена от теб в Светлината.

Устните на майка му трепнаха. Сълзи потекоха по бузите й, всяка от тях — пареща като киселина.

— Властелинът на гроба е станал по-силен, отколкото беше някога, синко — каза тя. — До по-далеч се простира мощта му. Меден език има Бащата на лъжите за нехаещите души. Синко. Единствен мой, скъпи синко. Щях да ти го спестя, ако можех, но той е моят господар сега, прищявката му е закон. Не мога да не му се покорявам и да не пълзя за неговата милост. Само ти можеш да ме освободиш. Моля те, синко. Моля те, помогни ми. Помогни ми! МОЛЯ ТЕ!

Воят се надигна от нея, когато безлики Чезнещи, бледи и без очи, я обкръжиха. Дрехите й се разкъсаха в безкръвните им ръце, ръце, държащи щипци, клещи и други неща, които се забиваха, изгаряйки и разкъсвайки оголената й плът. Писъците й нямаше никога да свършат.

Викът на Ранд ги надмогна. Празнотата кипна в ума му. Мечът му беше в ръцете. Не мечът със знака на чаплата, а меч от светлина, мечът на Светлината. Още щом го надигна, яростна бяла мълния се изстреля от върха му, сякаш самият меч се беше протегнал, докосна най-близкия Чезнещ и ослепителен блясък изпълни стаята, грейнал през Чезнещите като свещ през лист хартия, прогаряйки през тях, заслепявайки очите му.

А сред блясъка до ушите му стигна шепот:

— Благодаря ти, синко. Светлината. Благословената Светлина.

Мълнията угасна и той остана сам в стаята с Баал-замон. Очите на Баал-замон горяха като Гърнето на черната Орис, но той се дръпна назад и ги заслони от меча, сякаш наистина беше самата Светлина.

— Глупак! Ще се унищожиш! Не можеш да я владееш така, все още не! Не и преди да те науча!

— Свърши се — каза Ранд и замахна с меча към черната връв на Баал-замон.

Баал-замон изпищя, когато мечът падна, изпищя и камъните потрепераха, и безкрайният вой се удвои, когато острието на Светлината разсече връвта. Краят, спускащ се в нищото навън, се сгърчи назад и изплющя през прага; другият се отплесна обратно в Баалзамон, и го запокити към огнището. Безмълвен смях се появи наместо беззвучните писъци на изтерзаните лица. Стените се разтресоха и напукаха; подът се надигна и каменни отломки се срутиха от тавана към пода.

Докато всичко около него се разпадаше, Ранд насочи меча в самото сърце на Баал-замон.

— Свърши се!

Светлина се понесе от острието и проблесна сред дъжд от яростни искри. Виейки, Баал-замон вдигна ръце в напразно усилие да се заслони. Пламъци плиснаха пронизително в очите му и се сляха с околните пламъци, когато камъкът лумна, камъкът на пропукалите се стени, камъкът на разклатилия се под, камъкът, рухнал от тавана. Ранд усети, че ярката нишка, прикрепена към тялото му, изтъня, докато не остана само блясъкът й, но се напрегна още повече, без да осъзнава какво е направил, нито как. Знаеше само, че това трябва да свърши. „Трябва да свърши!“ Пламъкът изпълни стаята, плътен пламък. Видя как Баал-Замон се загърчи като лист, чу го как вие, усети как писъците му изстъргаха по собствените му кости. Пламъкът се изчисти, превърна се в бяла светлина, по-ярка от слънцето. А после и последният отблясък на нишката изчезна и той запропада сред безкрайна чернота и заглъхващия вой на Баал-замон. Нещо се стовари върху него с невероятна мощ, превърна го в пихтия, а пихтията се разтърси и изкрещя от огъне, лумнал отвътре, от лакомия студ, изгарящ го без край.