Окончателна директива

7

Марк се изправи и отстъпи назад. Ядоса се на себе си, че е докоснал кутията. Можеше дори да я отвори, ако не бе я донесъл на светло. Нищо чудно стрелите вътре да са се строшили по време на полета. Може би вирусът вече си проправя път през малките отвори на контейнера. Той си спомни и за отворените кутии на рафта, макар че те изглеждаха празни.

Марк изтри ръцете си в панталоните и отстъпи още назад.

Дрън. Дрън. Дрън.

Алек спря, дишайки тежко.

— Още един-два удара и това бебче ще отстъпи. Трябва да побързаме. Намери ли някакви оръжия?

Марк усети, че му призлява. Сякаш микроскопичните бацили бяха скочили от кутията върху кожата му и сега си проправяха път към жилите.

— Не, само една кутия със стрели, пълни със смъртоносен вирус. Дали пък не може да ги хвърлим по тях? — Трябваше да е шега, но му стана още по-зле веднага щом произнесе думите.

— Какво? Вирус? — Алек го погледна със съмнение. Приближи се и се наведе над кутията на пода. — Проклет да съм… Ето значи с какво са стреляли по нас. Кои са тези хора?

Марк усети, че се поддава на паниката.

— Ами ако ни чакат от другата страна на вратата? — притесни се той. — Готови да ни пуснат по една стрела в гърлата? Какво изобщо правят тук? — Усети нарастващата тревога в гласа си и изпита срам, че не може да се овладее.

— Успокой се, момче. Били сме в далеч по-трудни положения — каза Алек. — Намери нещо, каквото и да е, с което да халосаш някого по главата, ако те решат да ни се изпречат на пътя. Нима ще позволиш на тия типове да се измъкнат, след като постъпиха така с другарите ни? Вече сме на техния кораб. Няма връщане назад.

Силата в гласа на Алек поободри Марк и му вдъхна увереност.

— Добре. Ще потърся.

— Побързай!

Марк си спомни, че бе видял метален лост, окачен на стената до чука. Изтича там и го сграбчи. Беше се надявал на истинско оръжие, но и дългият половин метър метален прът щеше да свърши работа.

Алек бе вдигнал чука, готов да нанесе последните удари.

— Прав си, могат да открият огън по нас веднага щом разбием вратата. Да не се хвърляме там като стадо тъпи горили. Застани тук и чакай командата ми.

Марк направи каквото му казваха, притисна гръб в стената и зачака.

— Готов съм — рече той, стиснал лоста. Страхът пулсираше в тялото му.

— Добре тогава.

Алек вдигна високо чука и го стовари върху дръжката. Трябваше да удари още два пъти, преди да я строши. Още един удар и вратата се разтвори, отскачайки навътре и блъскайки се в стената. Почти веднага три стрели профучаха във въздуха и се удариха в отсрещната стена. После нещо издрънча на пода и се чуха отдалечаващи се забързано стъпки. Значи отсреща имаше само един противник.

Алек вдигна ръка, вероятно помислил, че Марк ще се втурне след него. После надзърна иззад рамката на вратата.

— Чисто е. На плъха явно са му свършили стрелите, защото е хвърлил оръжието на земята. Ела, да го притиснем в дупката му.

Алек се подаде още малко през отвора и огледа помещението. След това пристъпи в сумрака отвъд. Марк си пое дъх и го последва по коридора, като изрита с отвращение падналите стрели. Една от тях се блъсна с тропот в стената и това го накара да си спомни за Дарнел и за стърчащата от рамото му стрела. Дощя му се да има нещо по-сериозно от лост в ръцете си.

Алек бе вдигнал чука с две ръце и се отдалечаваше по тесния коридор. Той се извиваше, следвайки извивката на корпуса. На всеки десетина крачки мъждукаха панели като онзи, който бяха видели в склада. Осигуряваха бледа светлина. Подминаха няколко врати, но всичките бяха заключени. Алек си направи труда да ги изпробва.

Марк се опитваше да овладее страха си и да бъде готов за това, което ще последва. Тъкмо се канеше да попита Алек за разположението на берга — спомни си, че навремето неговият другар е бил пилот, когато чу отпред да се затръшва врата, после нови стъпки.

— Давай! — извика Алек.

Марк хукна напред с разтуптяно сърце. Успя да зърне само сянка пред тях, но изглежда, беше човек, облечен в един от познатите зелени скафандри и без шлем. Човекът извика нещо, ала не можеше да се разбере какво, тъй като думите отекнаха в стената. Без съмнение бе един от онези, които бяха стреляли по тях.

Ревът на двигателите се усили и бергът се разтресе, понасяйки се с цялата си мощност напред. Марк изгуби равновесие и се удари в стената, след това се спъна в Алек, който бе паднал на пода. Двамата скочиха на крака и сграбчиха оръжията си.

— Пилотската кабина е нататък — извика Алек. — Побързай!

Той не изчака отговор и хукна по коридора, а Марк го последва. Стигнаха открито пространство с кресла и маса и видяха беглеца да минава през един люк, зад който вероятно бе кабината. Мъжът понечи да затвори люка, но Алек хвърли чука тъкмо навреме. Инструментът се удари в стената и падна на пода, като блокира люка. Марк не спря, заобиколи Алек и стигна пръв кабината, след това се пъхна през отвора, без да мисли какво прави.

Вътре имаше две пилотски кресла и прозорци над пултове с прибори, датчици и трепкащи екрани. В едно от креслата седеше жена и прокарваше ръка по пулта, издигайки носещия се берг над върховете на дърветата. Марк едва успя да разгледа всичко това, когато някой го сграбчи и го хвърли на пода.

Марк усети, че се задушава, когато противникът го притисна с цялата тежест на тялото си. Миг по-късно Алек прекатури нападателя с удар по рамото и мъжът полетя настрани. Приземи се с болезнен стон, а Марк се надигна, поемайки си мъчително въздух. Алек сграбчи мъжа за зелените дрехи и го повдигна към лицето си.

— Какво става тук? — извика някогашният войник и от устата му пръсна слюнка. Жената продължаваше да се занимава с управлението, без да обръща внимание на случващото се зад нея. Марк я доближи, чудейки се как да постъпи. Подпря се на креслото и произнесе с цялата решимост, на която бе способен:

— Спри това нещо веднага. Върни ни у дома.

Жената сякаш не го чу.

— Чакам отговор! — кресна Алек на мъжа.

— Не сме ние! — простена мъжът. — Пратиха ни да свършим мръсната работа.

— Пратили са ви? — повтори Алек. — И кой ви прати?

— Не мога да ти кажа.

Марк слушаше разговора, но бе ядосан от липсата на реакция от страна на пилота.

— Казах да спреш това нещо! Веднага! — Той вдигна лоста и усети колко нелепо изглежда.

— Само изпълняваме заповеди, синко — рече жената. Гласът й бе напълно безстрастен.

Марк се зачуди как да постъпи, но вниманието му бе привлечено от Алек, който налагаше мъжа с юмруци.

— Кой ви праща? — крещеше Алек. — Какво има в тези стрели? Някакъв вирус?

— Не зная — изхленчи мъжът. — Моля ви, не ме удряйте. — Марк бе втренчил поглед в него и забеляза как внезапно лицето му посивява, сякаш го обладава зъл дух.

— Направи го — произнесе мъжът почти механично. — Свали го.

— Какво? — сопна се Алек. — Какво означава това?

Жената извърна лице и Марк я погледна объркано. Имаше същото безжизнено изражение като на мъжа със зеления скафандър.

— Просто изпълняваме заповеди.

Тя се пресегна и натисна една ръчка, премествайки я докрай напред. Целият берг се наклони и полетя надолу, прозорците пред кабината внезапно се изпълниха със зеленина.

Марк тупна на пода и се блъсна в контролния пулт. Нещо голямо се разби и въздухът се изпълни с рева на двигателите, последва нов силен трясък и взрив. Бергът замря неподвижно, някакъв предмет прелетя през помещението и се удари в главата на Марк. Младежът усети остра болка и затвори очи. По лицето му се стичаше кръв. Когато отново дойде в съзнание, чу гласа на Алек да го вика сякаш от дъното на безкраен тунел.

Тунел — колко точно определение, помисли си, преди отново да изгуби съзнание. Нали там бе започнало всичко това…