Окончателна директива

49

— Да се разтварят? — повтори скептично Марк. — Какво значи това?

— Без значение е, ако не работят — отвърна Алек, после огледа сандъка и извади отвътре някакъв обемист черен предмет със сребриста заключалка. След това излезе от помещението и затътрузи крака по коридора. — Идвай! — чу се гласът му отвън.

Марк хвърли последен поглед на разтворения сандък и изтича навън. Откри приятеля си в пилотската кабина, седнал в креслото и разглеждащ оръжието с възхищение. Приличаше на дете с нова играчка. Черният предмет от сандъка бе поставен на пода. Вероятно беше статив за оръжието. Или прибор за захранване.

— Добре — поде Марк. — Кажи ми какво прави това нещо.

— Само за момент. — Алек положи внимателно оръжието върху черния статив. Натисна едно копче на малкия пулт отстрани. Чу се писукане, тихо бръмчене и върху оръжието блесна зелен индикатор. — Ще го заредим и сам ще видиш какво прави — обяви гордо. — Да си чувал за равнотранспорт?

Марк завъртя очи.

— Разбира се, че съм чувал. Все пак живея на Земята.

— Добре, мъдрецо. Успокой се. Нали знаеш колко е скъп? И как работи?

Младежът повдигна рамене и приседна на пода.

— Не мога да твърдя, че някога съм използвал равнотранспорт. Или че съм виждал. Но знам, че е молекулярен транспортер.

Алек се разсмя суховато.

— Очевидно не си виждал, след като нямаш милиард долара. И не работиш за правителството. Защото тези устройства струват повече пари, отколкото ще спечелиш през целия си живот. Но си прав за принципа. Те разрушават молекулярната структура и я възстановяват наново в крайната точка на пътуването. Е, това лошо момче върши същото, но само първата половина.

— Искаш да кажеш, че кара хората да се разпадат? — попита Марк. — Разпръсква ги на молекули?

— Аха. Нещо от тоя род. Хвърля ги във въздуха като разпиляна пепел. Оставя ги да се реят из вечността и да крещят отчаяно някой да ги събере отново. Или пък може би всичко свършва за миг Няма как да разберем. Не е най-лошият начин да умреш.

Марк поклати глава. Модерни технологии. Каква полза от тях, след като слънцето бе сложило кръст на човешката цивилизация?

— Брей, това значи било — въздъхна той.

— Да се надяваме, че тая тръбица още работи.

Марк си напомни да внимава накъде се насочва дулото.

— Колко време ще се зарежда?

— Няма да е дълго. Колкото да съберем припаси за спасителната операция. — Казано от истински войник, помисли си Марк. — След това ще го изпитаме, докато зареждаме второ за теб. Може би и още едно за резерва.

Марк се загледа към статива за зареждане, но Алек го дръпна да вървят.

След половин час бяха натъпкали две раници с храна и вода, както и чисти дрехи, които намериха в жилищния отсек. Първият трансвиктор бе зареден, Алек го метна на рамо като пушка и след това спусна рампата на товарния хангар. Надникнаха предпазливо навън, огледаха района и след като не забелязаха никого, решиха, че е безопасно да изпробват новото оръжие.

Марк неволно трепна, когато чу познатото скърцане от механизмите на рампата.

— Здраво си стиснал твоето малко бебче, а? — попита той Алек. Трансвикторът лъщеше и индикаторът му светеше в оранжево, показвайки, че е напълно зареден.

Алек го изгледа навъсено.

— Може да ти изглежда крехко, но не се заблуждавай. Дори да го хвърлим от последния етаж на „Линкълн“ няма да се счупи.

— Защото ще цопне във водата.

Алек се завъртя и внезапно насочи дулото на трансвиктора към Марк. Момчето трепна изплашено.

— Не е никак смешно.

— Особено ако дръпна спусъка.

Рампата най-сетне се спусна до земята. Настъпи тишина, нарушавана от далечното чуруликане на птички. Обгърна ги горещ, влажен въздух, който затрудняваше дишането. Марк се закашля, когато се опита да си поеме дълбоко дъх.

— Хайде — подкани го Алек и скочи от платформата. — Да намерим някоя катерица. — Той закрачи бавно, вдигнал оръжието пред себе си. — Или по-добре някой от онези побъркани типове. Жалко, че тия машинки трябва да се зареждат, инак бързо бихме решили проблема с вируса. Щяхме да прочистим околностите за нула време.

Марк се присъедини към него и се озърна.

— Очите ми се насълзяват, като те слушам колко много цениш човешкия живот — промърмори той.

— В дългосрочен план — подчерта Алек. — Понякога човек трябва да мисли напред. Но това са само думи, синко. Само думи.

Марк все още не можеше да се отърве от опасенията си — беше привикнал да живее в гора, в планини, а тук се намираха в изоставен, призрачен квартал. Тишината изопваше нервите му.

— Какво пък, да го изпробваме — предложи.

Алек се насочи към една порутена тухлена стена. Изглеждаше сякаш някой я е ударил с кола при отчаян опит за бягство.

— И така — обяви той. — Исках да изпробвам пушката на нещо живо, тъй като действа най-добре върху органична материя. Но ти си прав — трябва да побързаме. Ще опитам с тази купчина тухли…

Вратата на близката къща се хлопна и отвътре излетя мъж, втурна се към тях, крещейки с цяло гърло. Говореше нечленоразделно, очите му гледаха налудничаво, косата му бе разчорлена и сплъстена, а лицето покрито с рани, сякаш някой го бе драл с нокти. И бе съвсем гол.

Марк се олюля и отстъпи, изплашен от вида и поведението на непознатия.

Но Алек вече бе завъртял оръжието и се бе прицелил в мъжа.

— Спри! — извика му ветеранът. — Спри или… — Той се отказа, тъй като мъжът очевидно не го чуваше. Продължаваше да крещи и тичаше право към Алек.

Чу се остро бръмчене, което сякаш идваше едновременно от всички страни, последвано от нарастващо свистене като от работещ реактивен двигател. Марк забеляза, че оранжевият индикатор върху оръжието сияе ярко и се вижда дори на слънчева светлина. После Алек внезапно отскочи назад, когато от дулото блесна сноп ослепително бяла светлина, която се заби в гърдите на крещящия мъж.

Виковете му секнаха мигновено, сякаш го затвориха в гробница. Тялото му посивя от главата до петите, отделните подробности изчезнаха, като че бе само фигура, изрязана от сивкав материал, по която трепкаха мълнии и светлинки. След това избухна в мъгла и се изпари, изчезвайки от погледа. Просто така, без никаква следа.

Войникът извъртя бавно поглед към Марк.

— Изглежда, работи.