Окончателна директива

8

Марк обляга глава на седалката на набиращия скорост субтранс. Затваря очи и се усмихва. Днес в училище имаха натоварена програма, но поне приключиха. За цели две седмици. Сега може да се отпусне и да забрави — да вегетира. Да играе на виртбокс и да поглъща огромни количества храна. Да се размотава с Трина, да си бъбри с Трина, да се въргаля с Трина. Може пък просто да се сбогува с родителите си, да я отвлече и да избяга надалече. Защо пък не?

Той отваря очи.

Тя седи срещу него и изобщо не му обръща внимание. Няма представа, че си мечтае за нея, нито дори, че е луд по нея. Приятели са от доста време, събрани от обстоятелствата. Когато си съсед с някое хлапе, ставате приятели, защото вселената е отредила така. Момче, момиче, чужденец — какво значение. Но как би могъл да знае, че тя ще се превърне в такова разкошно същество със съблазнително тяло и искрящи очи? Разбира се, проблемът е, че всички хлапетии в училище си падат по нея. А Трина обича да я харесват. В това няма съмнение.

— Ей — вика я той. Субтрансът се носи в тунелите под Ню Йорк с малко по-силен от шепот звук и това го примамва отново да затвори очи. — За какво си се замислила?

Погледът й среща неговия, сетне на лицето й разцъфва усмивка.

— За нищо. Това ще правя през идните две седмици. Няма да мисля. Ако започна да мисля, ще се замисля как да не мисля, докато не престана да мисля.

— Брей. Изглеждаше доста сложно.

— Ами не. Само се забавлявам. Умниците ги бива в подобни изказвания.

Това е един от онези моменти, в които Марк е изкушен да й признае, че я харесва, да я покани на среща, да се пресегне и да я улови за ръката.

— О, най-мъдра от мъдрите, може би ти ще ме научиш на този метод да мисля, без да мисля.

Тя сбърчва носле.

— Понякога си такъв глупчо.

Ами да. А си въобразяваше, че ще я върти на пръста си. Марк едва се сдържа да не изстене от разочарование.

— Но аз харесвам глупчовците — добавя тя, за да смекчи удара.

Отново му става добре.

— И тъй… какви са плановете ти? Вашите ще ходят ли някъде, или оставате у дома?

— Може да прескочим за няколко дни до баба, но през повечето време сме си тук. Сигурно ще изляза с Дани, но нищо сериозно. А ти?

Марк я гледа объркан. С това момиче е така — възходи и падения.

— Аз… да. Искам да кажа, не. Ние няма… да правим нищо. Ще си седя на дивана и ще хрупам чипс. Ще се оригвам, разбира се. И ще гледам как по-малката ми сестра се глези за подаръци. — Мадисън. Да, тя наистина е глезена, но вина за това наполовина има Марк.

— Значи може да се видим.

Ето че пак нагоре.

— Ще бъде страхотно. Какво ще кажеш да е всеки ден? — Най-дръзкото предложение, което й е отправял.

— Добре. Може дори… — Тя се озърта предпазливо, после втренчва поглед в него. — Да слезем да се целуваме в мазето ви.

В началото Марк не знае дали говори сериозно и сърцето му спира напълно, а космите му настръхват. На бузите му избива руменина.

Но сетне тя се разсмива почти налудничаво. Не е злобно и дори с намек за флиртуване. Ала той вижда, че гледа на него само като на приятелче и нищо повече. Идеята да се целуват в мазето явно е само глупава закачка. Марк решава за известно време да забрави намеренията си.

— Такава си лицемерка — промърморва той. — Караш ме да се смея.

Тя спира да се кикоти и отмята косата си с ръка.

— Знаеш ли, бих го направила.

Тъкмо произнася тези думи, когато светлините угасват. Субтрансът губи мощност и рязко намалява скоростта си. Марк едва не пада от седалката в скута на Трина. При всякакви други обстоятелства това би била подходяща възможност, но сега го завладява страх. Чувал е истории за такива неща, които са се случвали навремето, но през неговия живот токът в подземната железница никога не е спирал. Възцарява се непрогледен мрак. Хората започват да крещят. Човешкият мозък не е готов за подобно нещо. Толкова е страшно. Най-сетне сиянието на гривнофоните осветява околностите.

Тина хваща ръката му и я стиска.

— Какво става? — пита тя объркано.

Марк се поуспокоява, забелязал, че тя не е чак толкова изплашена. И това му помага да се съвземе. Макар да не се е случвало досега, навярно субтрансът също се разваля от време на време.

— Предполагам, че има авария. — Той изважда дланофона — не е достатъчно богат да си позволи един от тези модни гривнофони, — но странно, няма връзка. Прибира го обратно в джоба.

Блясват меки, жълти аварийни светлини, две ленти на тавана на вагона. Не са особено силни, но всички ги посрещат с облекчение. Хората наоколо се надигат, оглеждат се, шепнат развълнувано. Изглежда, смятат, че не е редно да се говори на висок глас.

— Поне не бързаме заникъде — казва Трина. Шепне, разбира се. Марк осъзнава, че първоначалната му паника се е поуталожила. Сега дори би искал да я попита какво е имала предвид, когато каза: „Знаеш ли, бих го направила“. Но този миг е отминал завинаги. Заради проклетата случка. Влакът се разлюлява. Съвсем леко. По-скоро по него преминава силна вибрация. Но хората отново надават изплашени викове и се раздвижват. Марк и Трина се споглеждат озадачено и дори леко уплашено.

Двама мъже доближават вратите и се опитват да ги отворят със сила. Вратите най-сетне поддават и мъжете скачат отвън на тясната платформа, която върви успоредно на релсите. Като плъхове при пожар останалите пътници ги следват, блъскайки се и ругаейки на висок глас. Само след няколко минути Марк и Трина остават сами във вагона под сиянието на аварийните светлини.

— Не съм сигурна какво трябва да правим — оплаква се тя все така шепнешком. — Предполагам, че скоро ще отстранят повредата.

— Ами да — подхвърля Марк. Влакът отново започва да се тресе и страховете му нарастват. — Не зная. Вероятно нещо се е объркало.

— Смяташ ли, че трябва да слезем?

Той се замисля.

— Защо не? Ако останем тук, направо ще се побъркам.

— Добре. Може и да си прав.

Марк се изправя, Трина също. Те стигат отворената врата и слизат на пътеката. Тясна е и няма перила, което прави начинанието им доста опасно, ако влакът потегли отново. Тунелът също е озарен от аварийни светлини, но и те са съвсем немощни и едва успяват да разсеят мрака.

— Те тръгнаха нататък. — Трина посочва наляво. Нещо в гласа й подсказва на Марк, че трябва да поемат в обратната посока. Той е съгласен с нея.

— Значи… надясно — отвръща и кима.

— Ами да. Не искам да съм близо до тези хора. Не зная защо.

— Приличат ми на тълпа.

— Да вървим.

Тя го дърпа за ръката и поема по тясната пътека. И двамата опират ръце на стената, сякаш да се подсигурят, че няма да паднат на релсите. Стената се тресе, но не толкова силно, колкото влака. Може би това, което е причинило проблемите с електрозахранването, вече утихва. Може например да е било земетресение и скоро всичко ще бъде наред.

Вървят от десет минути, без да разменят нито дума, когато чуват писъци отпред. Не. Не просто писъци. Нещо много повече. Истински ужасени викове на хора, които избиват жестоко. Трина спира, обръща се и поглежда Марк. Всякакви съмнения — или надежди — изчезват в миг. Нещо страшно се е случило.

Инстинктът на Марк крещи да се обърнат и да побягнат назад, но той се засрамва от себе си, когато Трина показва колко е смела.

— Трябва да отидем и да видим какво става. И дали не бихме могли да помогнем.

Как да откаже на подобно предложение? Те забързват напред и скоро излизат на широка платформа на станция. И тук спират. Сцената пред тях е толкова ужасна, че умът на Марк отказва да я възприеме. Той знае, че вече нищо в живота му няма да е същото. Подът е покрит с голи обгорени тела. Писъци и викове раздират въздуха и ечат от стените и тавана. Той вижда влачещи се и куцащи жертви с протегнати ръце, обгорели дрехи и лица, полуразтопени, като че са от восък. Навсякъде има кръв. Въздухът е изпълнен с необичайна топлина, сякаш са в пещ.

Трина се обръща, сграбчва го за ръката и той вижда ужасеното й изражение, което едва ли ще забрави до края на живота си. Тя го дръпва след себе си и хуква обратно в посоката, от която са дошли.

През цялото време Марк мисли за родителите си. За малката си сестра.

В ума си ги вижда как горят някъде. Вижда Мадисън да крещи.

Сърцето му е разбито.