Окончателна директива

50

Марк беше стъписан. Ала не кратката сцена, в която трансвикторът бе превърнал човек в облак дим, разпръснат от вятъра, владееше съзнанието му. Един напълно обезумял човек бе изскочил от къща и се бе нахвърлил върху тях. Какво си е мислел? Дали всъщност ги е нападал, или е търсел помощ? И другите ли ще са като него? Толкова… смахнати?

Тази мисъл не му даваше покой, мисълта какво върши болестта с хората. Очевидно нещата ставаха все по-зле. Човекът несъмнено бе побъркан. Но Марк също бе почувствал нещо да се прокрадва в душата му — макар и само далечна следа. Сякаш в съзнанието му се спотайваше чудовище и заплашваше да излезе на свобода и да го превърне в човека, когото Алек бе анихилирал с трансвиктора.

— Ей, добре ли си?

Марк разтърси глава и дойде на себе си.

— Не, не съм. Видя ли тоя тип?

— Аха. Видях го! Защо според теб го пратих в небитието? — Алек преметна оръжието през рамо и се огледа за други обитатели. Засега не се виждаше никой.

А Марк си мислеше за това, което може бе преживява Трина. Пленница на същите лунатици като този, а може би дори по-лоши от него. Докато те двамата с Алек спяха, хранеха се и си събираха багажа. Изведнъж се изпълни с омраза към самия себе си.

— Трябва да я спася — промълви той.

— Какво каза? — попита Алек.

Младежът вдигна глава и го стрелна с гневен поглед.

— Време е да тръгваме. Още сега.

Следващият час обаче отново бе посветен на подготовка. Вдигнаха рампата на хангара и Алек остана на пост, в случай че някой се опита да проникне вътре, докато платформата изминава с мъчителна скорост обратния си път. След това провериха още веднъж съдържанието на раниците, а Алек отдели десетина минути да обучи Марк как да действа с трансвиктора. Не се оказа кой знае колко трудно. Едва тогава старият воин вдигна берга и се понесе над местността. Летяха ниско, Марк се бе надвесил от прозореца и оглеждаше района с трескав поглед. Когато приближиха руините, където Алек бе зърнал Трина и другите, започнаха да се натъкват на повече следи от живот. Хора тичаха между къщите на малки групи, тук-там в дворовете бяха запалени огньове, от комините на някои къщи се виеше дим, на оградите бяха окачени трупове на одрани животни. Видя дори няколко човешки трупа, проснати в различни пози.

— Вече сме в покрайнините на Ашевил — обяви Алек. Намираха се в началото на широка долина, заобиколена от невисоки хълмове, по чиито склонове чернееха дънери на наскоро изгоряла гора. По хълмовете се виждаха останки от големи богаташки къщи. Някои бяха изгорели до основи, от тях бяха останали само овъглени отломки.

Марк забеляза отделни групички да се скитат между къщите и по улиците. Веднага щом зърваха берга, някои хукваха да се крият, други спираха и го сочеха с ръце. Но повечето не му обръщаха внимание, сякаш бяха глухи и слепи.

— Има голяма група хора на онази улица — посочи Алек. — Там видях Трина, Лана и детето.

Той наклони берга, за да огледат по-добре. Остави го да виси на трийсетина метра над мястото и дойде при Марк. Картината под тях бе като от развихрил се кошмар. Все едно някоя лудница бе освободила всичките си пациенти. Марк видя едно момиче, легнало по гръб и крещящо на някого. Три жени налагаха двама мъже, завързани с гръб един към друг. Малко по-нататък хора танцуваха и пиеха черна течност от гърне, врящо над каменно огнище. Други тичаха наоколо в кръг или се препъваха, пияни до забрава.

Ала скоро Марк стана свидетел и на по-страшни неща. Вече не се съмняваше, че хората долу са прекрачили всякакви граници на разума.

Една малка група се боричкаше за нещо, което приличаше на човек, ръцете и лицата на хората бяха измазани с кръв. Марк бе не само отвратен, но и ужасен от мисълта, че може би това са останките на момичето, което обича. Започна да трепери неудържимо.

— Спускай се! — извика на Алек. — Спускай се още сега! Трябва да изляза!

Войникът отстъпи назад с пребледняло лице.

— Аз… не бива да го правим.

Марк се завъртя, внезапно завладян от гняв.

— Не можем да се откажем от тях!

— За какво говориш, хлапе? Трябва да се приземим на безопасно място, инак ще нахлуят в берга. Ще се отдалечим и ще го оставим някъде. Няма да е далече.

Марк го гледаше, дишайки тежко.

— Добре… добре. Извинявай… Но… да побързаме.

— Мисля, че съветът ти е разумен.

Младежът се олюля и се подпря на стената. Гневът в душата му бе заместен от непреодолима тъга. Как е възможно да се живее в един свят, превърнал се в лудница? Какъв е този вирус? И що за хора биха искали да го разпространяват? Всеки въпрос разпалваше наново гнева му. Но нямаше отговори.

Бергът се залюля, завъртя се и литна обратно в посоката, от която бяха дошли. Марк се питаше колцина от хората долу изобщо са забелязали гигантския кораб. Летяха няколко минути, после Алек реши, че са на подходящото място, и приземи машината в една затворена уличка с изоставени къщи.

— Онази улица гъмжеше от хора — рече Марк. И двамата носеха напълно заредени трансвиктори и бяха метнали раниците на гърбовете си. — В къщите също имаше следи от пребиваване. Вероятно са се настанили във всички околни квартали.

— Нищо чудно отново да са преместили нашите хора — промърмори Алек. — Най-добре да проверим всички къщи в района. Но не забравяй — тази сутрин те все още бяха живи. Видях ги, няма съмнение. Не се предавай, синко.

— Наричаш ме синко само когато си изплашен — подхвърли Марк.

Войникът се усмихна.

— Вярно е.

Стигнаха товарния отсек и Алек задейства рампата. Появи се отвор, който започна да се разширява под акомпанимента на скърцащи механизми.

— Мислиш ли, че корабът ще е в безопасност, докато ни няма? — попита Марк, сетил се за разбития прозорец.

— Дистанционното е у мен. Ще го заключим отвън. Това е най-доброто, което можем да направим.

Платформата опря в земята и скърцането утихна. Лъхна ги горещ въздух. Двамата се спуснаха по рампата и веднага щом се озоваха на земята, Алек я задейства отново с дистанционното. Скоро люкът се затвори.

Двамата се спогледаха. Марк се зачуди в чии очи пламти по-силен огън.

— Да идем да намерим нашите приятели — заяви той.

Те се отдалечиха от берга, стиснали оръжия в ръце, и се насочиха право към царството на хаоса и лудостта, което ги очакваше по-нататък по улицата.